Александър Белов
Целувката на Темида (30)

29.

Доктор Уотсън представяше на пациентите човека, който неотдавна се засели в ергенското му жилище, като „колегата от Курск“. И ако на някого му хрумнеше да провери документите на госта, щеше да се убеди, че това е точно така.

Интелигентният на вид мъж обикаляше клиниката, присъстваше по време на прегледите на болните и дори сам им задаваше въпроси, които свидетелстваха за високия му професионализъм. Въпреки незабележителната си външност и сдържаното си мнение той доста предразположи към себе си служителите и пациентите на клиниката „Хармония“.

Усещайки вниманието на новия лекар към себе си, всеки пациент беше готов моментално да разкаже всичко, което го тревожеше.

Наистина, Веденски и доктор Уотсън бяха стари приятели. Дори и само заради това, че докторът, който приличаше на певеца Розенбаум, навремето след една катастрофа оперира полковник Веденски и му спаси живота. И затова, когато пристигна в Красносибирск като частно лице, Игор Леонидович предпочете да отседне при своя познат, а не да се настани в хотел.

За няколкото дни, откакто беше в града, Игор Леонидович успя да свърши доста неща. Възстанови старите си и създаде нови връзки с колегите си по служба. Казано с други думи, влезе във връзка с „местните ловци“, както го посъветва преди това генерал Хохлов.

От разговорите си с пациентите на клиника „Хармония“ Веденски научи и много нови подробности по въпроса, който го интересуваше. Но най-полезно за него бе посещението му в приюта „Нил Сорски“, което предприе заедно с доктор Уотсън.

Федя много се зарадва на гостите, макар да не можеше да скрие лошото си настроение. Кампанията за борбата с тоталитарните секти набираше скорост в средствата за масова информация. Вестниците се надпреварваха да го заклеймяват. Всевъзможните контролни органи си потрошиха ръцете и краката в опитите си да намерят потвърждения на някакви уж съществуващи факти, според които Фьодор Лукин използвал способността си да влияе върху умовете и душите на своите привърженици, за да им отнема жилищата и цялото им имущество.

Но най-неприятното се бе случило предишната нощ — цехът за дървообработка пламна. В огъня изгоряха не само струговете, но и цялата готова партида вагони, изработени по поръчка на скиорската база в града. Всъщност би могло да стане и по-лошо, ако пламъкът от горящия цех се бе разпространил и в основния корпус на приюта, където живееха няколко десетки „странници“. Ако не беше дъщерята на домакина Зарема, която се събудила навреме и вдигнала на крак възрастните, можеше да има и човешки жертви.

Отговорността за акцията поеха активистите от младежкото движение „Човекът до вас“. Точно те заедно с официалната църква бяха идейните вдъхновители на кампанията за борба с „отстъпниците от Библията“. Така беше прието да наричат в момента Лукин и неговите съмишленици.

Игор Леонидович се постара да успокои разстроения Фьодор му обеща да задейства връзките си, за да укроти „разбунтувалата се“ общественост. След това Федя малко се поободри и поведе гостите си да ги запознае с новия обитател на приюта — скромния огняр Иван Иванович Зернов.

Откриха Иван Иванович в котелното, където той седеше съвсем сам и следеше работата на газовия котел, който, честно казано, нямаше кой знае каква нужда от наблюдение. Въпреки преклонната си възраст новият огняр се оказа много словоохотлив човек, което се обясняваше с продължителната му принудителна изолация. Щом долови интереса към себе си, Зернов моментално започна да разказва историята си, макар че в нея той се явяваше като явен нарушител на закона.

Общо взето, ветеранът от войната, бившият разузнавач и днешен пенсионер Иван Иванович Зернов бе живял като нормален гражданин, който спазва законите. Колкото до лошата му постъпка, към нея го тласнало желанието му да направи подарък на внучката си по случай навършването на пълнолетие. Момичето денем и нощем мечтаело за… как му казваха?

— Ем пе три плеър! — подсказа му Уотсън, който вече бе слушал тази история.

— Точно така, планер — съгласи се разузнавачът.

Но играчката се оказала толкова скъпа, че парите за покупката й не му достигали. И тогава съобразителният дядо измислил хитър ход. Той знаел, че на територията на комбината докарват алуминиеви вторични суровини от всички приемателни пунктове и ги държат в някаква плевня, докато им потрябват. Старецът отдавна си бил наумил да се отърве от алуминиевите си прибори и тенджери:

— Казват, че хората, които използват алуминиеви прибори, рискуват да се разболеят от старческо слабоумие като Рейгън в Америка — заяви абсолютно убедено ветеранът.

Слушателите му не бяха чували американският президент да е злоупотребявал с алуминиеви съдове. Но не започнаха да разубеждават Иван Иванович и изобщо не пришпорваха разказвача въпреки подробностите, които нямаха пряко отношение към сюжета.

Общо взето, идеята била прекрасна, ако нямало едно „но“. Работата била там, че Иван Иванич отдавна вече бил дал на вторични суровини всички свои домакински прибори от алуминий и бързо изхарчил парите, които получил за тях. Когато вечерта тръгнал „да свърши работа“, той се утешавал с мисълта, че сред металните отпадъци ще успее да открие своите неща. Злосторникът смятал, че все пак ще е по-малък грях да ги предаде втори път на вторични суровини, отколкото просто да открадне нещо.

Бившият разузнавач без проблеми проникнал на охраняваната територия. Ала след това късметът му изневерил. Иван Иванович дълго бродил из тъмнината на територията на комбината в търсене на склада, оглеждайки всяка врата, но така и не намерил това, което му трябвало.

В един момент пенсионерът едва не се издънил, когато влязъл през една отворена врата. Но успял навреме да се скрие, тъй като забелязал мъж, който излизал от гаража. Сега на разказвача му се струваше, че в поведението му имало нещо притеснително. Като че ли той много бързал и се стараел никой да не го забележи. Така или иначе, надареният от природата с добра зрителна памет Иван Иванович зърнал и запомнил лицето на човека, който затварял вратата. Но успял да остане незабелязан от него. И напълно забравил за този мъж, когото в онзи момент взел за пазач, докато не му се наложило да си го спомни.

Зернов беше просветен пенсионер. Той четеше вестници и никога не подминаваше каквато и да било нагледна агитация. И ето защо лицето на мъжа, когото бе видял на територията на „Красносибмет“, моментално изплувало в паметта му, щом прочел листовката „Търси се“. Тази листовка и статията в централния вестник „Задушаване на творчеството“ накарали възрастния човек да се замисли. Той съпоставил фактите и стигнал до извода, че човекът от гаража може да има нещо общо с убийството.

Само че на Иван Иванович не му било изгодно да съобщи това в милицията, тъй като щели да го попитат какво е правил самият той в този късен час на територията на комбината? Не може да е брал гъби, нали така? Тогава какво? Сигурно е събирал алуминиеви краставички, за които пееше Цой от магнетофона на внучката му?

Няколко дни той се чудел как да постъпи. След това решил, че е прекалено стар, за да се страхува от каквото и да било, и се отправил към близкото управление на милицията, за да направи самопризнание.

— Някой записа ли нещо от думите ви? — попита Веденски. — Дадоха ли ви да подпишете показанията си.

Иван Иванович отговори утвърдително и на двата въпроса. И добави, че към милиционера, който го разпитвал, скоро се присъединил и един следовател от прокуратурата, когото извикали по телефона. А след това Зернов разказа как започнал да го преследва екипът на специализираната „Бърза помощ“ от лудницата.

— И сега седя сред тези котли като в преизподнята, и не зная какво да правя — каза притеснено Зернов. — Не ми се ще да влизам в лудницата. Но не ми се ще и да подведа добрия човек. Понеже не вярвам, че Белов е убил журналиста.

Игор Леонидович благодари на пенсионера за откровеността, стисна му ръката и го посъветва да потърпи още малко и да не напуска укритието си. Помоли го за всеки случай да разкаже още веднъж тази история писмено, накрая да напише датата, да се подпише и да я даде за съхранение на Фьодор Лукин.