Александър Белов
Целувката на Темида (25)

24.

Когато тръгна за работа, съдия Чусов погледна в пощенската си кутия и заедно с вестниците извади оттам анонимна бележка със заплахи. Съдията смачка листа и машинално го пъхна в джоба на палтото си.

През десетките години съдебна практика той бе свикнал да не реагира на такива неща, тъй като бе получил безброй „смъртни заплахи“ и само съжаляваше, че не се сети навреме да си направи колекция от тях. Най-често заплахите бяха фалшиви, макар че на два пъти му се наложи за всеки случай да изпрати жена си, тъщата си и децата си да погостуват в родната му Белорусия.

Преди шест месеца — точно година преди да излезе в пенсия, Андрей Иванович Чусов си даде страшна клетва: да ходи на работа пеша. Проблемът с наднорменото тегло бе възникнал много по-рано, когато преуспяващият юрист смени велосипеда с автомобил. В продължение на много години той планираше да прекара отпуската си, гребейки с лодка по река Чусовая. Ала вместо това всеки път се озоваваше със семейството си на вилата, където въпреки физическите упражнения из лехите на зеленчуковата градина добавяше по два килограма към теглото си.

При хубаво време река Чусовая беше прекрасна. И такава щеше да си остане завинаги в мечтите на Андрей Иванович. Защото сега вече не можеше да се побере в никаква лодка, а дори и да се побереше, веднага щеше да потъне заедно с нея. Впрочем той можеше да потъне и в случай, че се стигнеше до нежелателен изход от процеса по делото на Белов.

Беше му трудно да ходи пеша. Освен това на всяка крачка му се налагаше да отговаря на безкрайните поздрави на минувачите. Съдията не само беше известна личност в града, но и бе твърде забележим човек, тъй като имаше огромен ръст, едра фигура и на това отгоре носеше артистично дълга коса по модата на седемдесетте години.

Най-голямото му затруднение беше, че не му се ходеше на работа. Така не му се ходеше, та от самата мисъл да хване масивната месингова дръжка на вратата на съда стомахът му се свиваше.

И така, преодолявайки съпротивлението на придобилия плътността на вода въздух, съдията Чусов влезе в кабинета си. Направи се, че не чу как секретарката веднага му съобщи, че е имало две важни обаждания по телефона от Москва. Андрей Иванович не се обади никъде. Вместо това пристъпи към изпълнение на всекидневните си ритуали. Първо си премери кръвното. Уви, то пак беше високо и добре, че апаратът нямаше стрелка, иначе тя щеше да изхвърчи от скалата.

Второ, взе ножицата и отряза от един шивашки метър парченце с дължина един сантиметър. Това беше календарът на демобилизацията му — точно сто дни преди да излезе в пенсия, съдията тайничко залепи на шкафа си един шивашки метър, от който всяка сутрин отрязваше парченце.

— Андрей Иванович, тук е прокурорът! — чу се промененият от интеркома глас на секретарката му.

— Да влезе.

Ето, започваше се… Как можа да се случи така, че броени месеци преди да се пенсионира, когато лентата на шивашкия метър видимо вече бе намаляла и дори започна да се навива като свинска опашчица, да му се падне такова скапано дело. Процесът, който подивялата родна, че дори и международна преса наричаше „делото «Красносибирск»“ или „делото «Белов»“. И това дело от километри вонеше на политика!

Съдията отиде до прозореца, стисна ръце зад гърба си и започна да разглежда градския пейзаж, който познаваше до най-малките подробности. Точно срещу прозореца му се издигаше девететажна сграда, построена през шейсетте. На сградата имаше надпис: „Важно е, момчета, сърцето да не остарява!“ Строителите комсомолци, пристигнали в Сибир с ударната бригада, построила тази сграда, бяха изписали с кафяви тухли в стената тези думи от любимата си песен. Този слоган, както биха го нарекли днес, винаги го радваше и му напомняше вихреното време на младостта му. Когато всичко беше ясно — къде е ляво и къде е дясно, къде е истината и къде е лъжата… Едва по-късно той разбра как ги бяха заблуждавали комунистите и как ги заблуждаваха наследниците на комунистите…

— Здрасти, Иванич. — Влезе в кабинета му без да чука верният му враг Константинов.

— Здравейте, Петрович. — Чусов зае мястото си зад бюрото и покани госта си да седне.

Когато се обръщаха един към друг, прокурорът Константинов и съдията Чусов се наричаха по презиме и си говореха на „ви“. Макар че имаше времена и те не бяха чак толкова отдавна, когато се обръщаха един към друг по съвсем различен начин, пък и отношенията помежду им бяха доста по-различни.

И двамата се казваха Андрей, бяха израснали в един двор, бяха учили в един клас, а сетне — и в едно и също висше учебно заведение. И с това приликите им свършваха, а дружбата им напълно потвърждаваше баналната истина, че противоположностите се привличат. Тъй като двамата бяха неразделни, съучениците им за по-удобно нарекоха Чусов Андрон, а Константинов стана Дрюня. Андрон беше яко, силно и вероятно затова миролюбиво момче, макар че тренираше бокс. Дребничкият и изящен като елф Дрюня обаче обичаше да се бие и дори предпочиташе уличните боеве без правила, от които често излизаше като победител, макар да беше лек като перце.

Колкото и да бе странно, приятелите бяха харесвани от едни и същи момичета. Съседката им Тоня, която се харесваше и на двете момчета, дълго се колеба, преди да избере един от тях. И двамата си ги биваше! Но в крайна сметка тя се спря на Андрон и се омъжи за него. Горе-долу по това време между приятелите се породи хладина, която премина в антипатия.

Разбира се, образувалата се пукнатина се задълбочаваше, тъй да се каже, от спецификата на производството. Впрочем, такива неща се случваха непрекъснато: почти всички приятели от ученическите години, които попадаха на едно и също работно място, след някоя и друга година неминуемо скъсваха и се скарваха. Заради предишната си дружба Андрон и Дрюня стискаха зъби и се стараеха да запазят поне дипломатични отношения. Ала сега, в края на кариерата им и във връзка със злополучното дело „Белов“ това ставаше все по-трудно.

— Иска ми се да обсъдя с вас някои моменти, които засягат класификацията на престъплението — започна с официален тон прокурорът. — Делото е много шумно и се контролира от Москва. Затова трябва да сведем до минимум всички възможни изненади.

— А защо смятате, че имате право да обсъждате това с мен? — Андрей Петрович почувства, че неопределеното раздразнение, което го измъчваше, бе намерило адресата си. — Да не би законът да ви позволява да оказвате натиск върху съдията и да формирате предварително мнението му?

Прокурорът повдигна с укор все така красивите си, тънко очертани вежди и погледна колегата си, сякаш пред него седеше болен човек. Погледът му казваше: „Съвсем си откачил, Иванич. Много добре знаеш, че цял живот сме обсъждали такива неща и ще продължаваме да ги обсъждаме.“ Но изрече:

— Надявам се, че двамата поне сме солидарни, че Белов трябва да бъде осъден?

— Солидарни сме, разбира се, че сме солидарни… — Пъхна под сакото си ръка съдията и замасажира гърдите си в областта на сърцето. — Няма къде да се денем от подводницата!

— Не, ама какво точно не ви харесва в позицията на Москва? — започна също да се ядосва събеседникът му. — Белов с години не е внасял данъци в държавната хазна. Крал е от държавата и нека да наричаме нещата с истинските им имена. Да не би да искате да му изкажат благодарност за такова нещо?

— Е, да речем, че не точно е крал. Няма факти, които да потвърждават, че подсъдимият е слагал парите в джоба си. Или поне аз не открих такива факти в материалите по делото, макар да се опитвах.

— Още малко и ще кажете, че Белов е Робин Худ. Дал е всичко на народа. Така ли излиза според вас?

— Ако си сложа ръката на сърцето, Петрович, точно така излиза. — Съдията Чусов стана и отиде до прозореца. — Особено като се има предвид колко пари е вложил комбинатът в социални програми. Ако не ме лъже паметта, вашият син се лекува в Куба точно за сметка на завода. А моите близнаци получиха стипендии от комбината, за да учат в столицата…

— Хайде да си спестим емоциите, колега. Не е работа на директора на комбината за алуминий да строи социализъм в един отделно взет регион. Неговата работа е редовно да си плаща данъците. А за гражданите ще се погрижи държавата.

— И много такива грижи от страна на държавата ли си видял през живота си, Дрюня? Лично аз съм видял малко, много малко. А пък примери за това как чиновниците крадат държавата има твърде много… — Усмихна се тъжно той и най-неочаквано смени темата: — Хайде да изпием по един коняк, струва ми се, че трябва да го направим.

Районният прокурор Константинов, който в процеса на „Красносибмет“ поддържаше обвинението на държавата, се усмихна по момчешки. Също като Чусов и той се измъчваше от напрежението в отношенията със стария си приятел и се зарадва, че има възможност да бъде предишният Дрюня. След като си наляха, те продължиха да спорят, макар и двамата да разбираха, че въпросът на Белов отдавна е решен, че присъдата му е произнесена далеч от Красносибирск и не подлежи на обжалване.

— Да речем, че ти оправдаеш Белов, Андрон — разсъждаваше прокурорът и си замезваше след глътката коняк с парченце лимон. — И какво ще постигнеш? И без това областният съд ще отмени твоето решение. А пък ако не го отмени областният, ще го отмени Върховният съд. Белов ще бъде осъден при всички положения и ако не могат да го направят по тези членове, ще намерят други. Ще му натресат нещо друго и ти много добре знаеш как става това.

Андрей Петрович кимаше.

— Да ти кажа ли какво ще стане по-нататък? — продължаваше опонентът му. — Вместо пенсията, която честно си изработил, те очаква атестационна комисия. Пък и на моята кариера може да бъде сложен кръст.

— Доколкото разбирам, ти май не бързаш да се пенсионираш?

— Какво ти пенсиониране, Андрон! Още можем да се борим. — Константинов се наведе към приятеля си: — Знаеш ли защо ми трябва тази осъдителна присъда? Делото на Белов е само началото! Предстоят много такива дела! Според моята информация в момента в Москва правят щателен подбор на специалисти… На такива, които могат да печелят подобни дела. Нещо като специално поделение от хора, надарени с борбени качества. Разбери ме, Андрон, това е моят шанс!

Съдията можеше да се ядосва на Дрюня колкото си ще, но по същество той беше прав — Чусов не беше боец. Той имаше тежки юмруци и голям корем. Но нямаше качествата на Дрюня.

След като сметна, че въпросът за обвинението е приключил с положително решение, прокурорът премина към следващата точка:

— Защитата вероятно ще настоява в съда да бъде призован специалист по международно финансово право — каза, наливайки коняк в чашите. — Съветвам те да отхвърлиш това искане. Защо ни е този буржоазен специалист? Ние си имаме наша лаборатория за съдебно-счетоводни експертизи. Клавдия Василиевна е добра жена…

— И твоя съпруга — отбеляза ехидно съдията.

— Всъщност с нея само живеем заедно — възрази прокурорът и с целия си вид показа, че това напълно променя нещата.

— Аз не оспорвам това, че Клавдия Василиевна е добър специалист в своята област — съгласи се Чусов. — Но какво общо има счетоводната експертиза при положение, че става дума за данъчно право?

— Общото е това, Андрон, че специалистът на Белов е онзи американски чироз Донахю. Която впрочем е дъщеря на телевизионния коментатор. Тя ще започне да се прави на умна и ще обърка всички. И освен това ще проточи процеса до безкрайност…

Конякът отдавна бе свършил, без да успее да повлияе положително на отношенията им. У тях остана чувството за нещо недоизказано и някакво неприятно усещане. На Чусов все така не му се работеше. А на това отгоре във връзка с делото на „Красносибмет“ го бяха освободили от всички други текущи дела, за да може изцяло да се съсредоточи върху процеса на Белов…

Те продължиха разговора си в ресторант „Сибирски пелмени“. Поспориха малко за вертикалата на властта и за социалната отговорност на бизнеса, но повече не засегнаха предстоящия процес. Вместо това с удоволствие си спомниха своята младост, училищните и студентските си години. И до такава степен потънаха в спомените си, че в един момент дори отидоха на подиума, взеха микрофона на водещия и изпълниха на два гласа песента от филма „Генералите на пясъчните кариери“.

По настояване на съдията решиха да се приберат вкъщи пеша.

— „Господа, ако този свят не намери към правдата път, чест и слава на онзи безумец, който във вечен сън ще отпрати света!“ — много емоционално рецитираше Чусов фраза от някакъв училищен спектакъл. Гласът му, който напомняше този на Левитан, отекваше из улицата, но той така и не успя да събуди задрямалите граждани. Руснакът е ленив човек, ленив и нелюбопитен…