Александър Белов
Целувката на Темида (5)

4.

Късчето небе, което се виждаше от затворническия прозорец, се оцвети в нежни пастелни тонове. Започваше първият ден от пребиваването на Александър Белов в Красносибирския следствен арест, който народът бе удостоил с красивото наименование „Гарвановото гнездо“.

Докараха Белов тук със затворническата кола от временния арест на областното управление на вътрешните работи веднага след първия и до този момент последен разпит. Онова беше една мрачна стаичка, която и служителите, и „гостите“ по стар навик наричаха КПЗ, тоест килия на предварителния затвор.

А това ново място за пребиваване се оказа малко по-прилично от КПЗ-то. Тук не беше чак толкова задушно. Пък и нарът, особено ако върху него се сложеха не един, а два дюшека, имаше далеч по-близки роднински отношения с обикновеното легло, отколкото онези дървени дъски на пода, които красиво зовяха „спално възвишение“.

Саша се подсмихна, защото, погледнато обективно, пребиваването в затвора имаше и своите плюсове. Когато беше на свобода, такъв човек като него никога не успяваше да се отдаде на размишления. Нямаше време за анализи и обобщения, защото можеше да решава само най-наболелите задачи! Но за сметка на това тук, в килията, имаше прекрасна възможност да се върне към миналото си.

И все пак животът беше забавно нещо. Няколко години той беше бандит. Оглавяваше онова, което ченгетата наричаха организирана престъпна групировка, и по-значителната част от неговите постъпки и решения нямаха нищо общо със законността. Интересно, колко ли години затвор го очакваха, ако съдът се захванеше да доказва вината му по онези негови полузабравени прояви?

Онова, което извърши с „верните си сподвижници“ Космос, Фил и Пчелата, когато Бригадата съществуваше, можеше да му докара дълги години затвор. Но не му ги докара. Животът му направи остър завой и властта великодушно „прости“ на Белов престъпника заради заслугите на Белов героя. Саша беше почетен публично от първия президент на Русия. На силовите ведомства бе заповядано да „охлабят хватката“, а на главния прокурор бе наредено да се „амнистира героят“. Още тогава Саша се зачуди как е възможно да се амнистира някой, при положение, че не е осъден? Ала по всичко личеше, че може. Всеки можеше да бъде амнистиран с девиза „никой не е забравен и нищо не е забравено“.

Но тогава най-важното бе, че нищо не беше доказано, пък и всичко това се случи отдавна — в предишния му живот… Срокът на давност бе изтекъл, а и Белов плати за всичко до грош. И онзи съд го наказа много по-строго от който и да било друг. Или по-точно, съдията, за когото поетът е казал: „И чака той. И неподкупен е пред звън на злато. И с мислите, с делата запознат е.“ Той му прочете такава присъда, каквато няма в нито един наказателен кодекс на света. В сравнение с онова наказание и най-страшният затвор би изглеждал като санаториум… Най-малкото, защото всяка присъда в затвора има край.

А в неговия случай това беше бавното, продължаващо през всеки следващ ден мъчение на осъзнаването на собствената му вина за ненавременната смърт на майка му, за смъртта на приятелите му, за съсипания живот на жена му. И на живота на още десетки други хора, които бяха докоснати и наранени от онзи, предишния Белов, който не се съобразяваше с нищо, освен с целта, която си е поставил. И в крайна сметка появата на страшното чувство за раздяла със самия себе си и пустотата, черната дупка, която остана в душата му на мястото на онези, които преди живееха в нея…

Впрочем, именно това, с което той се занимаваше сега — ръководството на огромния производствен комбинат, помагаше на днешния Белов да се измъкне от душевната криза и да почувства вкус към живота. Това го увличаше, защото беше като игра на „Монополи“, само че наистина, в реалния живот. Но работата не беше само в хазартната му страст. Съзнанието за отговорността към хиляди човешки съдби, които зависеха от взетите от него решения, му позволяваше да се надява, че може би вината му вече е изкупена…

И точно тук започваше най-изумителното нещо. Излизаше, че Белов бе заслужил високата чест да бъде изолиран от обществото вече в новия си живот, когато реши да „стане прозрачен“. В този достоен живот, в който не само нямаше нищо срамно, а дори тъкмо обратното. И затворът — не в преносния, а в буквалния смисъл на думата, с решетката на прозореца, със заварените за пода нарове на два етажа и с циментовата тоалетна в ъгъла, му бяха отсъдени от държавата именно за заслугите му пред страната и пред обикновените хора. Такива бяха парадоксите на историята!

„Стоп — възрази си сам Белов, — на държавата не бива да се приписват черти, които не са характерни за нея, като отмъстителност, двуличие, глупост и подлост.“ Всичко това може да бъде характерно само за представителя от света на животните, наречен човек, но в никакъв случай не и на разни абстракции от сорта на „държавата“ и „обществото“. Той си спомни как навремето сам беше казал на чекиста Веденски, че „държавата — това сме ние“! Тоест конкретните хора, които вземат едно или друго решение.

Е, и кой беше този конкретен човек, който бе взел решение да прати зад решетките успелия бизнесмен и любимец на народа? Ето в каква посока трябваше да мисли той. Явно Белов здравата бе настъпил някого по опашката. И въпросът беше — кого?

Докато прехвърляше наум скорошните събития, които би трябвало да имат отглас в сегашния му живот, Белов си спомни за пътуването си до Кипър. По някакъв странен каприз съзнанието му настойчиво го връщаше на този остров. Точно в Кипър, без да се замисля за последствията, си бе спечелил поредния враг. И без това се бе сдобил с доста такива в живота си, тъй че този път съвсем спокойно можеше да не проявява алчност и да не си намира нов. Но така се случи…

Саша изобщо не можеше да си спомни какво го накара да отиде на онова глупаво събиране през последната преди заминаването му вечер в Кипър. Партньорът му в бизнеса, който беше специалист по офшорните фирми, вече бе отпътувал за Москва. А той имаше билет до Тюмен, където трябваше да се прехвърли на самолета за Красносибирск, и трябваше да отпътува на другия ден. Както си бе обещал, сутринта отиде до морето. Гмурна се с наслада в рекламнозелените вълни, доплува бързо до кея, поседя там, разглеждайки полепналите по дъното миди и водорасли, които изглеждаха виолетови от проникващите в дълбините на водата слънчеви лъчи. След това поплува още малко до брега, полежа върху нажежения пясък и стигна до извода, че да се почива… общо взето, е скучно.

Улови се да мисли, че вече му е домъчняло за работата му и за… Лайза Донахю. Така се случи, че тази млада жена и всички приятни неща, които бяха свързани с нейната поява в живота на Саша, имаха пряко отношение и към бизнеса му. Изведнъж много му се прииска да си представи как тази учена лейди, преливаща от прекрасни идеи, би изглеждала на плажа само по бански? Тя като че ли беше малко кльощава, но гърдите й би трябвало да изглеждат добре. Нямаше смисъл да си фантазира на подобни теми. Интимните връзки на служебното място не водеха до добро и това беше аксиома. Мухите и кюфтетата трябваше да стоят на различни места. И да бъркаш служебните си отношения с личните беше отвратително.

Малко по-късно, седнал на откритата тераса на едно кафене, той вече правеше поредната сделка, пресмятайки икономическите разходи по нея и обмисляйки крачката, която щеше да направи след това. С нетърпение очакваше сервитьорът да му донесе сметката, защото искаше да се прибере в стаята си и да изчисли с калкулатора ефекта от новата си схема.

 

 

— Сафари с магарета! Една вълшебна нощ в Кипър! Незабравими впечатления! — Вместо сервитьора до масата му пристъпяше от крак на крак момиченце с рекламни проспекти в ръце.

— Какво, наистина ли има сафари с магарета? — загърби сметките си Белов и разсеяно се загледа в пъстрите проспекти.

— Така и животът ви може да мине, без да го забележите — изрече момичето на деловия екскурзиант. — Умеете да печелите пари, но май че не ви стиска да си направите кефа с тях?

— Защо да не ми стиска? Стиска ми. — Саша бръкна в портфейла си, за да види с колко пари разполага.

Една „вълшебна нощ в Кипър“ щеше да бъде добър финал на деловото му пътуване. Може би за малко щеше да успее да се откъсне от мислите си за доменната пещ и да престане да строи наум цеха и да прекарва натам и обратно вагони с алуминиев окис. Освен това искаше да избегне срещите и прощалните разговори с Алла, тъй като връзката му с нея очевидно беше несполучлива и подлежеше на моментална забрава.

 

 

Сафарито с магарета наистина се оказа изумително забавно нещо. За известно време Саша се почувства като момче и с огромно удоволствие поязди милата магарица Памела Андерсън из живописната местност. Ала не му се удаде да избегне срещата с новата си възлюбена. Алла Удодова се оказа сред участниците във фолклорната вечеринка, хванала за ръка омразния си съпруг.

Тъй като дамата вероятно се чувстваше като вавилонска блудница, тя скръбно хапеше устни и стрелкаше Саша с красноречиви погледи. За разлика от съпруга си Удодов, който изцяло бе погълнат от себе си, тъй като принадлежеше към хората, които дори в тоалетната продължават да мислят дали изглеждат добре.

Нямаше начин да не разпознае в побеляващия красавец изгряващата звезда на руския политически хайлайф. От около половин година това сурово и честно лице не слизаше от екраните на телевизорите и от първите страници на столичните издания. А звучната му фамилия Удодов неотменно асоциираше в умовете на еснафите с „тържеството на правосъдието“, тоест с лова на вещици, независимо дали са с пагони, с бели престилки, с каски на строители на пътища или с нещо друго.

Когато почти се сблъска с него във фоайето на хотела, Александър му кимна сдържано и моментално забеляза, че очите на депутата борец веднага пламнаха, понеже Удодов на свой ред трескаво си спомняше къде е виждал физиономията на този младеж. Белов се подсмихна, тъй като си спомни как преди две години самият той се бе представил на голямата сцена — едновременно като мафиот и като народен герой. Най-сетне идентификацията бе извършена и след като се поколеба около секунда, Удодов му протегна мъжествената си длан.

На депутата му се падна ужасно магаре на име Гьобелс, което беше кльощаво и психически неуравновесено. След няколко неуспешни опита да се качи на гърба на Гьобелс начинаещият ездач най-сетне успя да се закрепи. Обаче, когато стигна до първата маслина, уважаемият депутат не успя да я заобиколи, натъкна се на един клон, който го удари между очите, и се стовари върху напуканата от зноя земя. Сред групата на по-добрите ездачи се разнесе смях, а съпругата му направо се кикотеше.

Саша Белов скочи от своята Памела и помогна на падналия да стане, заради което бе удостоен със злобен поглед. Удодов с достойнство се изтупа и тръгна накуцвайки към джипа, с който организаторите на „сафарито“ съпровождаха екскурзиантите. Очевидно язденето на каквото и да било животно не беше най-силната страна на депутата. В същото време той продължаваше да хвърля погледи към камерата на някакъв местен „папарак“, който увековечаваше едно след друго всички приключения на курортистите.

Белов прояви мъжка солидарност и философски си помисли, че сериозният живот на възрастните всъщност страшно много напомня на детска игра. „Всички ние продължаваме да си играем, седнали в пясъчника. Да се надяваме на благосклонния поглед на хубавото съседско момиченце и да примъкваме към себе си все повече шарени кубчета. Само дето кубчетата изглеждат малко по-другояче: в момента те са банкова сметка, депутатски мандат, скъпа кола или… въпросните вагони с алуминиев окис. Но това не променя смисъла. И въпреки бръчиците около очите си и пръстена с брилянт съседското момиченце си остава същата проклетия…“

Емоционалното „сафари“ съвсем логично преля в купон. В голямата беседка, обвита с пълзящи цветя, бяха сервирани няколко дълги маси, край които освен руските курортисти седяха вездесъщите германци и още някакви тъмнокожи туристи. Саша отново се оказа до Удодов. Край масата, където освен тях двамата имаше само жени, депутатът отново се почувства в свои води. Той галантно доливаше вино в чашите на дамите и вдигаше тост след тост с речи на тема „за държавността“, „за истинската вяра“ и „за славата на скъпото ни отечество“.

 

 

Руснаците най-силно осъзнават своята национална принадлежност в чужбина. За разлика от малките народи, които се борят за оцеляване, у големия народ националната гордост дълго и сито дреме, сякаш приспана от мисълта, че и без това са много на брой и няма смисъл да се суетят. Ала им е достатъчно само да подминат раираните гранични стълбове и споменът за руските брези започва да терзае душите им, а две думи, изречени на родния език, са способни да побратимят кого ли не.

— Защо не танцувате? — обърна се насмешливо към Белов именитият му съотечественик, докато наблюдаваше как руските туристи плетат крака, разучавайки сиртаки под ръководството на един кипърец, който им показваше стъпките. — Покажете на тези нещастници как могат да си почиват истинските руски олигарси.

— Боя се, че олигарсите изобщо не умеят да си почиват — усмихна се Саша. — Ето на, седя тук, а наум пресмятам дали тази година ще мога да пусна производството в новия цех. И как ще плащам кредита си…

— И как да наплодите офшорни дъщерни фирми. За да внесете по-малко данъци в родния бюджет, а всъщност, извинете, но да си напълните повечко кесията! — подхвана Удодов „наболялата“ тема, макар в същото време обаятелно да се усмихваше. — Познах ли?

— Че може ли без това! Богатите се грижат за кесиите си, а бедните — за задниците си. — На Белов не му се искаше да спори, но и нямаше намерение да търпи подобни подмятания. — Колкото до данъците, трябва да благодарим на вас, законотворците. Понеже вие измислихте такива правила на играта, че трябва да се вържеш на фльонга, за да оцелееш.

— Истинският патриот доброволно би дал и последната си риза! Всичко би сложил пред олтара на отечеството…

— А вие знаете ли, че пенсионният фонд е въвел глоба по един процент на ден за неплатени вноски! Нито един бандит не би лепнал такава лихва, каквато е сложила родната ни държава!

— Както и да е, да оставим това. Както се казва, шапка на тояга… Скоро в страната ще бъде сложен край на този бардак. Аз ви обещавам това. Хайде да пием за Русия!

Първо пиха за Русия, а сетне за святата родина. Белов се зарадва на установеното примирие, понеже наистина не бе стигнал на магаре чак дотук, за да се джавка с някого на пияна глава.

— Всъщност тук, в Кипър, ние пропагандираме великата руска култура! — изрече с патос Удодов. — Най-великата от всички култури! Впрочем, за това ще вдигнем отделен тост. Днес в градската градина беше открит паметник…

— На Пушкин, така ли? — поинтересува се Белов.

— На какъв Пушкин? Тук вече има паметник на Пушкин. На Козма Прутков!

— Ега си! — едва не се задави Саша. И в същото време усети как Алла докосна коляното му с босия си крак. — Че от какъв зор им е на кипърците Прутков?

— Какъв цинизъм! — смръщи се депутатът, отчупвайки си от прясно изпечената питка. — Каква бездуховност!… А вие с вашите пари направили ли сте щастлив поне един човек на този свят? Помогнали ли сте реално поне на едно сираче или на един инвалид? Сигурно дори пред църквата ви се свиди да дадете петаче… Така ли е? Свиди ли ви?

— За едно петаче, да речем, ми се свиди. — Александър почувства, че отново се вбесява. — Но приют за клошарите с триста места съм направил. Открил съм интернат за болни деца. И дом за възрастни, и лечебен санаториум за работниците от комбината…

— Видях, видях по телевизията — махна с ръка Удодов. — Шведски комунизъм в един отделно взет регион и тъй нататък… Видях подпухналите мутри на клошарите от вашия образцов приют. И техния гуру Лукин! Той прилича на наркоман, а цялата тази бърлога — на тоталитарна секта!

Белов изпсува наум. Лично на него образцовият приют му беше много скъп, защото го смяташе за своя лична победа, както и на приятеля му Фьодор, и това дело бе тяхна чест и гордост. А човек със сигурност не биваше да поставя на всеобщо обсъждане светите за него неща и да си чеше езика с тях. Двамата с Фьодор изобщо не бяха извършили това дело, за да чакат одобрението на някакъв си политически малоумник. Александър се застави да премълчи и се закле повече да не се поддава на провокации.

Дамите край масата се умълчаха. Алла демонстративно се прозя и високо каза:

— На моя, като се напие само му дай да дрънка за съдбата на отечеството! А пък ако не си намери слушател, си говори сам пред огледалото.

След тези думи от очите на Удодов изскочиха такива искри, че Саша се приготви да стане свидетел на семейно сбиване. И прецени, че ще е по-малкото зло да влезе в играта „дами канят“, към която отдавна и страстно го подбуждаше жената на депутата.

— Мразя го! — шепнеше му тя, стараейки се да долепи до партньора си всички свои налети като круши части на тялото си. — Той ме пренебрегва като личност. Не може да ми прости, че си спомням какво нищожество беше… Искам да му отмъстя.

— Хайде, хайде, успокой се, миличка — галеше я по влажното рамо Белов и се стараеше доколкото може да се отдръпне от нея. — Нали вече му отмъсти.

Когато се върнаха на масата, отраканите дами с пълна сила споделяха тайните си — всички се оказаха нещо като заточени от могъщите си съпрузи на този курорт. Вече ужасно искаха да се върнат вкъщи, но ако се съдеше по намеците, там не ги очакваха кой знае колко…

— Щастлив съм да вдигна тост за президента на Русия! — Удодов стана, олюлявайки се, вдигна ръката си по хусарски и закрепи чашата с вино върху лакътя си.

— „А аз съм още по-щастлив!“ — цитира героя от една комедия Саша, но изпи чашата си седнал, без да прави стойки.

Жените интерпретираха по свой начин подхванатия от Удодов високопатриотичен патос и с ваканционна лекота започнаха да обсъждат мъжките достойнства на първия човек в държавата. Една смяташе президента за „мил“, друга го наричаше „покемонче“, а съпругата на депутата, подпряла деколтираната си гръд върху масата, поиска от всички да се съгласят, че „този Батин е дяволски еротичен“.

В един момент на Белов му се повдигна от пошлостта на случващото се и той взе да хвърля погледи към дансинга, където потропваха няколко руски туристи, опитвайки се да танцуват ламбада.

Удодов вече здравата се бе напил. Той досаждаше на Белов и го пронизваше с погледи изпод венчето си, което към края на вечерта организаторите на купона бяха сложили на всички, а под разкопчаната яка на хавайската му риза се виждаха побелели къдрички, покрити е капчици пот. Саша се опита да се отърве от събеседника си и също залитна, тъй като явно силното сухо вино се бе оказало коварно.

— Какво ще кажете за нашия президент? — настояваше на своето Удодов.

— Че какво да кажа? — погледна събеседника си с неприязън Белов. — Той е заложник на длъжността си. Докато е президент, ще го носят на ръце, но никой не знае какво ще стане с него след това. У нас обичат да подритват бившите герои.

Подпийналата Алла избухна в писклив смях и запляска с ръце, а Саша напусна компанията и тръгна към дансинга, където му се стори, че започваха да играят кючек.

Край другата дълга маса в дъното на беседката бяха насядали туристи, вероятно от Близкия изток. За разлика от руската група те бяха малко, а сред тях доминираха мъжете — брадати и смугли, повечето облечени по европейски, макар някои да носеха на главите си бели арабски шамии. С тях имаше и жени, две от които бяха загърнати с шамии, а едната беше облечена като за маскарад и приличаше на Шехерезада. Скоро стана ясно защо — тя беше танцьорка и очакваше да изпълни номера си. По линия на културния обмен, тъй да се каже.

Танцьорката мина покрай Белов, закачи го с виолетовото си покривало с пайети и го обгърна с приятния аромат на източен парфюм. Същинска царица Будур!

Младата жена беше хубава, но красотата й бе някак кукленска и захаросана. И проблемът не беше в това, че артистичният й грим с изрисувани събрани вежди и плътен черен контур около клепачите контрастираше с яркосиния цвят на очите й. Просто тя му напомни за някого и той изпита внезапно вълнение. Не, само така му се струваше…

Поклащайки съблазнително бедра в такт с източната музика, Шехерезада започна леко и плавно да се движи по дансинга, като ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от зрителите. Ругаейки наум коварното кипърско вино и най-вече изпитото количество, Александър гледаше красивите й ръце, които сякаш бяха без кости, и изящните й бедра (прекалено тънки за източна красавица според неговите представи) и се опитваше да се ориентира в чувствата си. Накъсаният музикален ритъм само го разсейваше и му пречеше да се съсредоточи в своята тайнствена, изплъзваща се мисъл. В мига, в който някаква догадка вече бе на път да се оформи в подсъзнанието му, той чу силно сумтене зад гърба си, извърна се и разпозна изваяния профил на депутата.

— Днес вече гледах кючек. Коремът е хубаво нещо, но това е същинска срамотия! — рече на висок глас Удодов, без да се обръща конкретно към някого, и започна да си проправя път към дансинга.

А там източната чаровница вече бе успяла да разголи споменатата част от тялото си и я движеше по невероятен начин.

Тъй като не искаше отново да влиза в спор с депутата, Белов се отдръпна встрани, а след това напусна беседката и седна на една пейка. Запали цигара и се опита да догони поразителното си откритие, но не му беше писано. Напрегна зрението си, ала отдалеч кючекът изглеждаше като най-обикновено танцово изпълнение и нищо повече. За миг успя да зърне благородното сребро в косите на новия си познат сред групата черни глави — Удодов бе седнал на масата на компанията туристи от Близкия изток.

„Нека с тях да вдига тостове за святата родина“ — помисли си уморено Белов и задряма. Венчето от маслинови клонки се смъкна на носа му и той заприлича на млад сатир. Местният оператор тичаше наоколо с видеокамерата си. Към ярката лампа от всички страни долитаха насекоми и пеперуди като малки Икари в изгарящата й светлина. От лявата и от дясната му страна, конкурирайки се с източните ритми, оглушително пееха жетвари и на Белов му се присъни един кратък сън от онези, които не бяха истински сънища, но не бяха и действителност.

 

 

Изведнъж той ясно видя танцьорката, и то без грим, ясно осъзна, че я познава и че определено не може да я понася. А сетне видя… Коса. По принцип преди Космос не се появяваше сам, а в компанията на приятелите им — покойните Фил и Пчелата. Понякога те мълчаха, понякога разговаряха с него, упрекваха го, предупреждаваха го, съветваха го.

Но този път Коса беше сам и не каза нито една дума. А танцьорката се мяркаше наблизо. Коса продължаваше да мълчи, но по законите на сънищата на Саша му беше ясно, че момичето е свързано по някакъв начин с неговия приятел, че то бе влияло преди и продължаваше да влияе и сега на хода на събитията. И от него произтичаше недоловима, но неподлежаща на съмнение заплаха.