Шърл Хенке
Условие за капитулация (3)

Трета глава

Старлайт, Колорадо, 1884 година

Свежият пролетен вятър надигаше яката на палтото, но слънцето топлеше гърба на самотния ездач, който намести широкополата си шапка на главата. Той беше едър, широкоплещест, дългокрак и изморен, защото яздеше, без да спира, от Денвър на югозапад през красивите Скалисти планини.

След като насочи лъскавия си черен жребец по Мейн стрийт, той започна да разглежда тълпите, като забеляза през присвитите си срещу силния вятър очи, че градът е голям. В единия край на улицата се издигаше обществената библиотека, а в другия — тухлен хотел. Редица елегантни червеникави къщи го поздрави от горната част на улицата. Чу приглушената врява от пивниците и хубавите къщи няколко пресечки по нататък. Това беше все още порядъчната част на Мейн. Покрай него мина хубава открита четириместна карета, теглена от чифт сиви коне — безупречно нагласени като кочияша. Погледът му бе привлечен от ниска постройка с остъклена фасада на отсрещната страна на улицата. Надписът „Плейн спийкър“ и думите „Майкъл Манион — редактор и издател“ възвестяваха присъствието на местен вестник. „Библиотека, вестници и хубав хотел. Може би Старлайт е нещо повече от временно процъфтяващ град, Блекджек“ — промърмори той на жребеца, докато оглеждаше добре облечените хора. Беше се научил да преценява мъжете и жените по кройката на дрехите и походката им.

Градът беше обещаващ — определено обещаващ. Блеки Драго се бе оказал прав. Това е мястото да започне нов живот. През последните пет години бе работил в Денвър като крупие и бе натрупал значително състояние. Как да вложи парите по най-добрия начин тук? Докато мислеше по други въпроси, погледът му бе привлечен от бележката на витрината на бръснарницата до редакцията на вестника: „Отивам да погреба жена си. Ще се върна скоро.“ В бизнеса наистина трябва да се бърза!

Докато се подсмихваше на набързо надрасканата бележка, той се замисли за името на издателя на вестника и се зачуди дали не е роднина на Евън Манион, който в момента гниеше в изправителен дом в Ню Йорк. Хората често отиваха на запад, за да избягат от опозореното си фамилно име на изток. Запада беше място на безкрайно много възможности, но непознатият предпочиташе да не рискува. Той потупа натъпкания с пари колан на кръста си и тръгна покрай дългата редица от пивници. Това беше неговата част от града… но само засега.

Тъкмо когато небрежно прехвърляше крак през Блекджек, за да слезе, от една малка мръсна пивница на отсрещната страна на улицата се разнесе изстрел. Непознатият посегна към своя уинчестър ’73 в седлото, извади пушката и застана до коня си, като наблюдаваше люлеещите се врати на пивница „Форти Род.“ Там се появи висок, слаб мъж, облечен с работни дрехи на златотърсач и джинси, с колт в ръка. Револверът се изплъзна от безжизнените пръсти на мъжа, който се свлече на прага и сетне се строполи като брашнен чувал на прашната улица. Беше мъртъв. Едно куче изквича и се отскубна от каишката си, решило да проучи още топлия труп, от който се стичаше кръв на земята. То наближи до плячката, като влачеше въжето си. От пивницата се разнесе още един изстрел и жълтеникавият пес се метна настрана и падна на улицата близо до главата на мъртвеца.

Собственикът му — як грубиян с разрошена черна коса и дълга, мръсна брада — излезе, като се тътреше и ругаеше с все сила с гръмогласния си глас. Оживената улица се разчисти като шахматна дъска след мат. Никой не се показа от пивницата, докато великанът ревеше:

— Ти застреля кучето ми! То струваше колкото двете ми жени — онази проклета Уте и французойката. Махай се оттук, защото ще те пратя при създателя ти!

Женски писък откъм пивницата раздра въздуха. Нисък, тантурест мъж, облечен с мръсни, дрипави остатъци от униформа на офицер от Конфедералната армия, блъсна жената пред себе си и излезе на улицата. Той стреля по разярения любител на животни, но не го улучи, а безвкусно натруфената проститутка се спъна и бутна ръката му.

От другата страна на улицата непознатият бавно отстъпваше, като водеше коня си към уличката между двете пивници, с насочена пушка към кавгаджиите, които се надяваше да избегне. Лентяят стреля отново, но този път замъгленото му от алкохола съзнание, както и пленницата му, му попречиха да улучи мержелеещата се цел. Той беше мъртво пиян — един от като че ли безбройните бунтари ветерани, които преминаваха през Запада през последните две десетилетия — разочаровани, бездомни и често опасни.

Великанът се хвърли напред и сграбчи лентяя с единия от месестите си юмруци, като блъсна жената настрана, сякаш беше сламена кукла. Точно когато битката изглеждаше приключила, покрай непознатия изсвири още един куршум, изстрелян от уличката зад него. Той закачи шапката му и я отнесе. Непознатият приклекна, обърна се рязко и се прицели в един друг от лентяите.

Вторият мъж, пиян колкото приятеля си, забеляза непознатия между себе си и полесражението.

— Не исках да те нараня, мистър. Фил Канибала, хвана приятеля ми и ще го очисти, ако не мога…

Писък, последван от смразяващо кръвта изщракване, прекъсна бръщолевенето на мъжа. Ненаситният Фил бе прекършил гръбнака на убиеца и го пусна най-безцеремонно на прашната улица. Проститутката лазеше на колене и лакти, хленчеше и започна да отстъпва назад от разярения грубиян. Без да й обръща внимание, той се обърна към двамата мъже в уличката на отсрещната страна и тръгна към тях.

— Къде е, по дяволите, шерифът ви? — Попита непознатият. — По тази улица се разпиля повече метал, отколкото беше изровен от Скалистите планини.

Той отмести поглед от пияницата и се обърна към великана, като съзнаваше, че грубиянът няма да се успокои от приказки.

— Смахнат скапаняк такъв! Ти уби Аса така, както кучето ти би умъртвило една проклета котка.

— Аса не струваше колкото кучето ми, дори и в най-добрите си дни. Както и ти.

Фил пристъпи към уличката и Блекджек се размърда неспокойно. Без да обръща внимание на непознатия, великанът продължи да върви към треперещата си жертва, който започна да стреля като луд с колта си. Един от изстрелите улучи сградата и разпръсна купчина трески върху черната брада на Фил. Следващият изстрел изсвири заплашително близо до непознатия, който още се намираше между противниците. Високият мъж се сниши и изруга, сетне тупна задницата на коня си, за да го натири по улицата, далеч от заплашителната шумна разпра.

— По дяволите, човече, бягай, недей да стреляш, като не можеш да го уцелиш — извика той.

Замъглените от ужас очи на лентяя се впериха в човека, който му крещеше. Пушката на пияницата се прикова към непознатия. Частта от секундата, която му беше необходима, за да натисне спусъка, даде време на мишената му да стреля. Лентяят падна назад върху купчина боклук.

Лишеният от жертвата си Фил изрева:

— Той беше мой! Сам си убивам негодниците. И ги изяждам — добави той с вълча усмивка, докато оглеждаше високото, мускулесто тяло на по-младия мъж.

Непознатият завъртя пушката си дъгообразно и допря дулото в челюстта на грубияна. Чу се непогрешимо изщракване от счупване на кост. Докато Фил започна да се свлича замаян на колене, „невинният зяпач“ тръгна бързо по уличката.

— Ти уби Солк и повали в безсъзнание Фил Канибала, красиви негоднико. Добра работа.

Облечената в лилаво проститутка, изцапана с червеникавия прахоляк на Колорадо, се приближи бавно до него, като го оглеждаше безочливо. Преди да може да й възрази или да се отдалечи от силно напарфюмираната й особа, изневиделица се появиха няколко добре облечени мъже.

— Добър ден, сър. Аз съм Уилъби Джонсън, кмет на Старлайт, а това е Стодард Лотън, президент на банка „Юниън тръст.“ Задължени сме ви, мистър…?

— Дейвис, Рийс Дейвис — отговори непознатият, а лека усмивка пробегна по загорялото му лице, докато се ръкуваше с двамата мъже. — А що се отнася до задължеността ви, няма за какво. Аз само попаднах в центъра на престрелката.

— Той ми спаси живота! — намеси се проститутката.

Рийс отстъпи назад, за да не се опита да го възнагради с прегръдка. Двамата местни жители изобщо не й обърнаха внимание.

Набитият, но изискан банкер Лотън, каза спокойно:

— Тези главорези са голям проблем тук напоследък. Наскоро загубихме шерифа си — добави той, като оглеждаше уинчестъра на Рийс и измерваше с поглед високата внушителна фигура на смелия странник. — Имаме нужда от човек с твоето хладнокръвие.

— Заплащането е добро. Тридесет долара на седмица и храна в затвора — от ресторанта на мисис Уинтър — най-вкусно приготвените домашни ястия в града — похвали се кметът.

Рийс сви рамене.

— Не ме интересува, джентълмени, макар да съм сигурен, че гозбите на мисис Уинтър са отлични.

— Ще удвоим заплащането — каза нетърпеливо Лотън.

Странникът се обърна и хвана висящите поводи на коня си.

— Съжалявам, джентълмени. Не съм човек на закона — ухили се той. — Твърде често съм се озовавал от другата страна. По-добре да се заемете с Фил, преди да се е съвзел и потърсил нещо за хапване — добави той, като вдигна шапката си от прахоляка. Отупа я със замах върху крака си и я сложи на главата си.

Качи се на Блекджек и потегли надолу по улицата, като остави кмета и банкера да се оправят с ранените и убитите.

„Какво място — промърмори Рийс и прокара пръсти по разкъсаната периферия на шапката си. — Като нищо ще застрелят човек, който само иска да поиграе на покер.“ Той разглеждаше внимателно различните заведения и реши да предпочете някое, достатъчно отдалечено от района на Фил Канибала. Имаше богат избор — някои бяха малко западнали, други — големи и шумни. Едно, с прозаичното име „Палат на бирата“, привлече вниманието му. Макар и леко занемарено, то беше пълно със златотърсачи и говедари. „Всички чакат да бъдат оскубани“ — каза си той, докато слизаше от коня си. Рийс завърза Блекджек за стълба отпред и влезе в сумрачното заведение.

Вътре миришеше на сажди, бира и нечистоплътни тела. Глъчката беше оглушителна. Разговорите и смехът се съпровождаха от тенекиеното подрънкване на полусчупено пиано. Над горкия човечец, който натискаше разхлопаните клавиши, имаше надпис, надраскан с червена боя: „Моля, не стреляйте по пианиста. Той прави каквото може.“

Голяма тропическа птица с живописно жълто — зелено оперение крякаше от клетката си в унисон с престореното оживление на проститутките, които упражняваха занаята си. Една от жените, които играеха на карти, спря да раздава с карта в ръка, вперила поглед в непознатия, чиято фигура изпълваше целия вход. Той тръгна полека из помещението и се облегна небрежно на бара, за да си поръча бира. Тя наблюдаваше начина, по който студените му сини очи разглеждаха заведението и особено масите за покер срещу нея. „Този е комарджия и дяволски хубав, за която и да е жена.“ Тя му намигна, когато погледът му се спря на нея. Той леко докосна периферията на шапката си с върха на пръстите си и продължи да разучава масите, докато пиеше бирата си.

Емет Хаузър наблюдаваше новодошлия с присвити очи. Седнал бе на обичайната си маса до стълбището, с гръб към стената, откъдето можеше да вижда всичките посетители в пивницата. Собственикът беше едър мъж, склонен към надебеляване, с тежък кокал, набит. Ъгловатото му бледо лице имаше жесток, намусен израз, а жълтеникавите му котешки очи не пропускаха нищо. Той също стигна до извода, че Рийс е комарджия, но след като видя мръсните му одърпани дрехи, го отхвърли като богат клиент. Джинджър раздаде неправилно картите, загуби и трябваше да откупи мястото си. Той се намръщи. Глупави жени — вечно се заглеждат в хубавите млади мъже! Тъкмо когато се надигаше да отиде да се скара на червенокосата, непознатият се спря пред масата на Рики Барлоу. Хаузър седна пак, за да види какво ще направи комарджията.

— Може ли да седна? — Попита учтиво той, с ръка на облегалката на стола.

— Заповядай — отговори Барлоу, като хвърли бегъл поглед на изцапания от пътуването мъж. — Играем на покер. Обръщаме само валетата.

— Какъв е таванът? — Попита Рийс, докато се наместваше на грубия дървен стол.

— Небето, страннико — изсмя се Барлоу.

Сетне, когато Рийс извади пачка банкноти от джоба на палтото си, изражението на младежа бързо се промени от лековато недоверие до тревожно удивление.

— Като си помисля, днес е малко облачно. Небето над Старлайт е на около стотина долара височина.

Един набит стар златотърсач, седнал срещу Барлоу, се ухили, а добре облечен млад мъж със светла коса се намръщи. Сандърс Лотън губеше цял следобед. И никак не му беше до смях. Нейт Бриджис — преуспяващ фермер погледна към неумолимия на вид мъж с пачката пари и реши да го държи под око. Нека младите глупаци като Лотън и старците със сребро като Ейбъл Кортни пилеят парите си. Дано онова, което не успя да спечели Барлоу, попадне в ръцете на новодошлия.

Играта вървя спокойно около час. Кортни, Бриджис и Дейвис се редуваха да печелят малки суми. Барлоу печелеше по-често, но след като беше професионалист, който работеше за Емет Хаузър, местните хора очакваха да бъде добър. Постепенно Рийс започна да печели по-често, като приемаше и вдигаше залозите на Барлоу, който ставаше все по-нервен.

Рийс наблюдаваше как Барлоу раздава първите три карти, сетне протегна дясната си ръка с дланта нагоре.

— Дай да видя колодата.

В помещението настъпи тишина. Скоро всички очи в препълнената пивница бяха вперени в масата на Барлоу.

— Наречи го мошеник и по-добре се разкарай оттук — подвикна един от клиентите.

— Високото качество на тази маса за карти е толкова сериозно, колкото това в мината ми, синко — каза Кортни на Рийс.

— Нямаш право да разглеждаш тестето — възрази Барлоу, като търсеше с обезумял поглед Хаузър.

Собственикът на заведението отиде до масата с няколко бързи, припрени крачки, като блъскаше хората по пътя си, но докато стигна, Рийс вече беше измъкнал картите от пръстите на крупието с едната си ръка. С другата извади четиридесеткалибров пистолет от палтото си. Прерови колодата с бързина и ловкост, придобити от дългата практика, сетне обърна трите си карти и помоли другите да направят същото. Кортни и Бриджис се подчиниха. Рийс бутна леко Барлоу, но Лотън ядосано отказа.

— Имаш чифт аса като Барлоу, нали? — Попита Ейбъл Кортни с хитра усмивка.

— Не, няма, освен ако в тази колода няма шест аса. Липсват две карти и се обзалагам, че асата са някъде у мистър Барлоу — каза тихо Рийс.

Лотън намусено обърна картите си — вале, двойка и шестица. Тълпата ахна от удивление, после отново се смълча.

— Преброй картите на масата — заповяда спокойно Рийс.

Бриджис го направи бързо, а старият собственик на мина гледаше и кимаше.

— Липсват две, както казваш, и двете са аса — рече Бриджис.

— Съблечи си палтото.

Гласът на Рийс беше още спокоен, но изпълнен с презрение заради непохватната измама, която беше на път да разкрие. Той вдигна пистолета и го размаха под носа на Барлоу.

— Хайде.

Хаузър не издаваше с нищо какво очаква от немарливия си служител. Беше предупредил момчето да не бъде алчно, но мислеше, че Рики е достатъчно умен, за да не крие карти в ръкава си. Заведението беше пълно и той знаеше, че Кортни и Бриджис — да не говорим за някои други в пивницата — ще подкрепят непознатия. Нямаше да се намесва, освен ако Барлоу не направеше глупостта да го въвлече в спора. Застрашително надвисналата му фигура до стола на момчето беше достатъчна, за да накара изпотеното, треперещо крупие да млъкне.

Барлоу стана и започна да съблича палтото си. От ръкава му бавно започнаха да падат карти като снежинки, реещи се в спокойна вечер.

— По дяволите, страннико, ти се оказа прав — каза Ейбъл и се наведе да вземе двете аса от пода. — Той щеше да извади четири аса! А аз — само чифт валета. Сега ли разбра какъв е номерът?

Рийс се усмихна:

— Наблюдавам го как крие карти в ръкава си и раздава останалите на нас от един час.

— Този негодник трябва да бъде обесен! — изкрещя някой отзад.

Думите отекнаха в стаята, но Хаузър вдигна ръка, за да въдвори тишина, и се приближи до Рийс.

— Наех го, за да раздава честно. Ще имам грижата да влезе в затвора.

— Разбрах, че нямате шериф — отговори Рийс, без да отмества пистолета си от Барлоу.

Хаузър се изсмя насила.

— Имаме областен шериф в Лейк сити. Засега ще го пратя там. Има ли доброволци да го заведат?

Мнозина от мъжете излязоха напред и всичките крещяха, че ще се справят със задачата. Хаузър избра набързо трима, сетне попита играчите дали са доволни. След като всички одобриха избора му, изведоха навън треперещия Барлоу. Само буреносното изражение на лицето на Хаузър го накара да мълчи.

— А сега, господа, дължа ви безплатни питиета и възможност да си върнете част от парите. Отсега нататък небето ще бъде таванът, но преди всичко, спечеленото от Барлоу днес следобед, ще бъде поделено помежду ви. Справедливо, нали?

Хаузър изчака, докато всички седнаха отново. Пистолетът на Рийс бе изчезнал като по чудо по време на суматохата.

Хаузър не беше глупак. Но беше много добър играч. Той измери с поглед странника, прецени уменията му и забеляза пачката банкноти. Може би в края на краищата ще компенсира за следобеда.

Играха още половин час. Лотън изгуби дела си от парите на Барлоу и своите.

— Трябват ми малко назаем, Емет. Знаеш, че ще ти ги върна.

Хаузър погледна бледото богато хлапе с презрение. Пияница, глезльо и глупак отгоре на всичко.

— Не мога да ти дам, Сандърс. Знаеш ли колко ми дължиш дотук?

Той отхвърли с ръка развълнуваните уверения на момчето и продължи:

— Баща ти може да притежава банка, но сигурно никак не му харесва, че харчиш парите му по-бързо, отколкото ги печели.

Унижен и с неприятно чувство в стомаха от прекалено голямото количество топла бира, Сандърс скочи на крака. Емет Хаузър беше стиснат и всички в града го отбягваха.

— Бъди спокоен, сър — каза той на излизане, — ще ти върна дължимото до цент.

— Извинявам се заради този млад глупак, джентълмени. Баща му никак няма да е доволен, ако му взема още пари. Стодард не обича да си дава парите на демократи.

Забележката на Хаузър предизвика няколко усмивки сред клиентите, сетне играта отново започна и зяпачите се върнаха към развлеченията си.

Всички, с изключение на Джинджър. Тя беше прекалено разсеяна, за да раздава картите и направи знак на Барни да я замести, после се приближи до играта с високите облози. През последния един час стана ясно, че надпреварата се води между Емет и хубавия непознат. Бриджис и Кортни се отказаха от следващите няколко раздавания. Купчината банкноти пред по-младия мъж растеше, докато тази пред шефа й намаляваше.

Тя започна да изучава открито странника, но той беше съсредоточен в играта и не забелязваше това. Гъстата му къдрава коса блестеше, тук-там просветляла от слънцето. Беше свалил зимното си палто и беше по черно сако и бяла риза, малко поизцапани от пътуването, но добре скроени за внушителното му тяло. Тъмносините му очи следяха раздаването на всяка карта, после се вглеждаха за миг в лицето на всеки от играчите. Имаше интересни очи, рошави вежди, скосени над тях, и гъсти мигли, които скриваха израза им. Джинджър Вогъл имаше опит в игрите на случайността, тъй като бе израснала в редица пивници от Канзас до Колорадо. По-младият мъж беше добър. Внезапно почувства нещо инстинктивно и стисна толкова силно облегалката на стола, че кокалчетата на ръцете й побеляха.

— Приемам твоите двеста и вдигам с още двеста — каза Хаузър, като бутна банкнотите в средата на масата.

Макар че говореше спокойно и движенията му бяха бавни, Джинджър знаеше, че е ядосан. Беше загубил над три хиляди долара, а вечерта едва настъпваше.

Играеха със седем карти. Рийс имаше две покрити пики и три обърнати карти. Прие залога. Флошът му беше до поп. Собственикът на заведението вероятно имаше или кента, или чифт валета, наред с покритите две карти. Младият мъж от Уелс го наблюдаваше и изучаваше признаците му на нервност — начина, по който потъркваше върха на носа си, барабаненето на загрубелите едри пръсти по тестето — и всяко движение говореше дали Емет има хубави карти или не.

След раздаването и на последните карти, Рийс изчисли, че хитрата стара лисица има кента. Колко да му поиска? През последните няколко часа той гледаше как старецът едва сдържа гнева си. Хаузър си бе извадил поука от мошеничеството на Барлоу — Рийс беше сигурен в това така, както във флоша си до поп. Но сега вече Хаузър губеше самообладание и играеше настървено.

Рийс огледа помещението. На една от стените висяха грозни еленови рога и няколко дрипави индиански щита. Шарената птица изкряка отново и притихна. А онази доста привлекателна червенокоса като че ли искаше да я покани на вечеря. Рийс се усмихна. Може би ще я остави за десерт, след като разчисти сметките си с лукавия Хаузър.

— Приемам твоите петстотин и вдигам на хиляда.

Навалицата около масата нарасна. В стаята настъпи мъртва тишина. Хаузър наистина имаше кента до поп, но нямаше нито нерви, нито повече пари.

— Приемам твоите хиляда и слагам още хиляда.

— Прието — каза без колебание Рийс и хвърли още една хилядарка на масата. — Говори.

Хаузър свали последователно попа, дамата, валето, десетката и деветката и изхвърли ненужното второ вале.

Рийс обърна трите си карти отдолу — всичките пики, а едната допълваше печелившия му флош. Той мълчаливо прибра купчината банкноти, сетне погледна едрия мъж и остави инстинктът да го води. Сега вече знаеше каква ще бъде първата му инвестиция в Старлайт. Негов ред беше да раздаде картите.

— Последна ръка. Възможност да се реваншираш, Хаузър. Обръщаме пет карти, а последната ще бъде покрита.

Емет нямаше повече пари. Беше изпратил Джинджър да донесе последните от сейфа в кабинета му преди един час.

— Хората ми имат доверие. Ще гарантираш ли за мен. Ейбъл?

— Ако не се наложи да плащам заради теб — ухили се златотърсачът.

Рийс започна да разбърква спокойно картите.

— Заложи пивницата си. Първата карта — бара, втората — покъщнината, третата — мебелите, — четвъртата — услугите на дамите на горния етаж. На последната — цялото заведение.

Рийс не прегъна нито една от картите, докато ги разбъркваше.

Хаузър усещаше десетките погледи, приковани в него. В какво, по дяволите, се забърка? Загубеше ли, щеше да бъде напълно разорен, но от друга страна, на непознатия не можеше вечно да му върви. Беше спечелил няколко ръце от него преди малко. И сега му беше длъжник. Не можеше да се изложи.

— Раздавай.

Хората наоколо започнаха да се обзалагат кой ще спечели „Палата на бирата.“ Джинджър Вогъл също се обзаложи с неколцина от посетителите на тлъсти суми. Хаузър погледна първата си карта — десетка спатия — и се усмихна.

— Мисля, че барът ми струва, да речем, две хиляди — ухили се той.

Рийс погледна двойката си, кимна и хвърли две хиляди на масата. После раздаде вторите карти — шестица на Хаузър и още една двойка на себе си. Безвкусните, потъмнели полилеи, издрасканият стар боров бар, огледалата по стените и дори папагалът бяха заложени и Рийс хвърли още една хилядарка.

Третата карта на Хаузър беше втора шестица, а на Рийс — деветка купа. Този път залагането на мебелите, наред с „шестте първокласни месингови легла на горния етаж“ му струваше три хиляди. Рийс почувства въодушевление. Четвъртата му карта беше седмица, а на Хаузър — деветка.

— По дяволите, старият Хаузър спаси курвите си! — изкикоти се сподавено един от клиентите.

Джинджър го стрелна с поглед — златотърсач със сплеснат кичур коса — и той притеснено побърза да й кимне в знак на извинение. Тя и момичетата й бяха оценени на пет хиляди от Хаузър.

Рийс бутна спокойно парите в средата на масата. Медальонът на Свети Христофор на врата му — подарък от сестра Франсес Роуз — сякаш изгаряше гърдите му, докато раздаваше последните карти.

— Имам чифт шестици срещу твоите двойки. Предполагам, че си връщам заведението и парите, заложени на масата.

Хаузър погледна останалите банкноти до лакътя на Рийс. В играта е пет карти, той беше сигурен победител с чифта си. Рийс се усмихна.

— Никакъв шанс да спечелиш, Хаузър. Освен ако чифтът ти не е от перли или нямаш скрита трета карта — каза той и обърна долната си карта.

Трета двойка!

Едрото месесто лице на Хаузър почервеня от изумление, когато видя картата. Не е възможно! Какво направи? Загуби всичко — пивницата, бардака и петте години труд за една нощ!

Джинджър се приближи до бившия си вече шеф и каза с тиха наслада:

— Аз ще донеса документите, Емет.

Тя се насочи към стълбището и Хаузър обмисли всички възможности. Чужденецът беше скитник и нямаше роднини наблизо. Разбира се, имаше скрит пистолет, но той беше детска играчка в сравнение с четиридесет и четири калибровия му колт с детонатор, който Емет криеше в джоба на сакото си.

Рийс сякаш прочете мислите му и каза:

— Не ставай глупак, човече. Загуби в честна игра.

— Да, Емет. Непознатият те победи и аз съм свидетел, че не криеше карти в ръкавите си — рече Бриджис.

Неколцина от посетителите потвърдиха същото, а набитият мъж бавно се изправи. Преди да реши какво да прави, Джинджър се върна с нотариалния акт и писалка.

— Всички сте свидетели. Отсега нататък, джентълмени, аз и моите момичета в тази сграда принадлежим на…

Тя тикна документа пред Хаузър и погледна непознатия.

— Рийс Дейвис на вашите услуги, мадам — отговори той, като най-сетне отвърна на намигването й.