Шърл Хенке
Условие за капитулация (20)

Двадесета глава

Тори се опита да не припадне, докато слушаше истеричните писъци на майка си:

— Той го е направил! Той е убил детето ми! Онзи чуждестранен боклук! Онова чудовище! Той искаше Виктория, а Сандърс взе парите ни — ако убиеше Сандърс, той можеше да я задържи.

Това беше лудост! Тори поклати глава, за да отрече това, но си спомни за приятелството на Рийс с Блеки Драго. Опита се да не мисли за това. Баща й не можеше да успокои Хеда, затова тя стана и се приближи сковано до канапето, на което седеше изпадналата й в истерия майка.

Стодард погледна дъщеря си и прошепна съкрушен.

— Кажи на Беси да повика доктор Рънси.

Тори отиде до вратата и я отвори. Пълничката прислужница вече бързаше по посока на писъците на Хеда.

Тори стоя до леглото на майка си, докато успокоителното, което възрастният лекар й даде, подейства. Бледата, леденостудена ръка на Хеда още стискаше китката на Тори, когато по-възрастната жена заспа. Тори измъкна леко ръката си и потърка синините, които майка й неволно й бе причинила. Тя погледна красивото, съсипано лице, необикновено спокойно в съня.

— О, мамо, не си права! Рийс не може да…

Тя сподави недоизказаните думи и захапа кокалчетата на пръстите си, докато пуснаха кръв. Хеда си бе изплакала очите. Тори беше като баща си — със сухи очи, вцепенена от скръб и потрес.

Тя започна да крачи из отрупаната със скъпи неща спалня и взе една фотография на Сандърс в тежка, позлатена рамка. Едно ангелско лице й се усмихна ласкаво оттам. Къде се бе объркал животът му? Още като момче все си навличаше неприятности, вечно беше изпаднал в беда, винаги идваше при нея за помощ. Тя потрепери при мисълта, че може несъзнателно да е станала причина за смъртта му.

Виктория огледа стаята на майка си. Рядко я допускаха да влиза тук, когато беше дете. С течение на годините, прекарани в училищни пансиони, тя постепенно се бе отчуждила от дома на родителите си, а след като уредиха брака й с Рийс — още повече.

— Нямам дом — каза отчаяно тя и затвори тихо вратата, като остави майка си да поспи спокойно няколко часа.

Но Виктория не можеше да намери покой, нито къде да отиде. Не се спря на възможността да отиде да си почине в старата си стая. Разтри слепоочията си, облегна се на хладната стена на дългото, широко стълбище и се опита да мисли.

Стодард я чакаше долу. Щеше да прочете изпратения от детективите доклад, да помогне на баща си да обмислят някои подробности относно погребението, сетне да се върне в „Леговището на змея“ и да чака съпруга си.

 

 

Тори погледна позлатения часовник в стил Чарлс X, който стоеше на полицата над камината в официалната приемна. Беше почти тъмно. Рийс щеше да се върне всеки момент. Тя бе прекарала следобеда, разкъсвана от колебания дали да го погледне в очите. И все пак трябваше да узнае истината. Тори не искаше да се връща в „Леговището на змея“, но знаеше, че това е единственото място, където можеха да разговарят.

„О, моля те, дано не е така“ — извика вътрешният й глас. Тя погледна внимателно бутилката с алкохол върху шкафчето и си помисли дали да не се подкрепи с едно питие. „Започвам да разсъждавам като Сандърс…“ Тя се сепна и даде воля на сълзите си. Сандърс, горкият, нещастен Сандърс. Как да говори лошо за него — за собствения си брат?

Рийс се изкачи по главното стълбище, като потисна желанието си да протегне ръка и да погали единия от каменните змейове от радост. Раздялата с Джинджър беше болезнена, но вече всичко свърши и той беше освободен от стария си живот, от окаяното си детство и позорното петно на произхода си. Бъдещето беше безкрайно обещаващо. Съдия — изпълнителят го бе оневинил напълно за убийството на Барлоу. А отсега нататък пивниците и техните почитатели нямаше да го занимават.

Тори щеше да остане много доволна, когато й съобщи новината, че е скъсал с този бизнес. Рийс се усмихна и потупа джоба на палтото си. Ходил бе при най-добрия бижутер в града и бе избрал красива златна брошка и гривна, които щяха да бъдат инкрустирани с диаманти, веднага щом Тори направеше своя избор. Тя щеше да избере скъпоценните камъни, докато двамата пътуваха на изток. Заслужаваха меден месец, а начинанието му с железницата представляваше златна възможност да съчетае удоволствието с работата. Освен това щеше да й се отрази добре, ако я отделеше от родителите й за един месец.

Фулър взе палтото на Рийс с усмивка, ледена като здрача навън, но Рийс вече знаеше, че възрастният човек си е такъв. Той беше изключително предан и работлив, въпреки надутия си външен вид.

— Мисис Дейвис желае да ви види в официалната приемна, сър.

Рийс кимна усмихнат и се отправи към затворената врата. В момента, в който я отвори и съзря напрегнатото изражение на съпругата си, разбра, че се е случило нещо много лошо. Усмивката замръзна на устните му.

— Тори, любов, какво има?

Той прекоси стаята и отиде до съпругата си, която стоеше като каменна статуя.

„Не мога да му позволя да ме докосне!“, изкрещя разумът й, но преди да успее да каже нещо или да се дръпне, той я взе в обятията си. Тя не се възпротиви, но го блъсна силно. Рийс я пусна и се намръщи.

— Не мислиш ли, че преиграваш малко заради снощи, след като вече си трезва?

После се сети за стрелбата и изруга на ум. Тори се отдалечи на няколко крачки, сложи една овална масичка помежду им и отговори:

— Имам съвсем други грижи, за да мисля изобщо за снощи — започна тя много внимателно.

„Моля те, Рийс, невинен си, нали?“

— Случи се нещо толкова важно, че твоите кръчмарски връзки и моите… морални проблеми напълно избледняха.

Рийс отвори вградената кутия за пури, взе си една и я запали, докато Тори говореше.

— Откакто се срещнахме, моите кръчмарски връзки и твоите морални проблеми са от първостепенно значение за теб, Тори — рече той с горчивина.

— Не толкова колкото единственият ми брат.

Той вдигна глава и присви очи:

— Какво точно означава това?

— Сандърс е мъртъв, Рийс. Цитирам доклада на детектива на Чарлс: „Гърлото му е било прерязано по професионален начин и смъртта е настъпила почти мигновено.“ Намерили са го в една задна уличка в Денвър… близо до пивницата на Блеки Драго.

Тя изчака за миг, като отчаяно се опитваше да разгадае израза на лицето му. По дяволите тази маска на комарджия, която си слагаше, винаги щом му изнасяше!

Рийс дишаше равномерно, както се бе научил да прави, когато не искаше да бъде смазан от болка и унижение.

— Ти мислиш, че аз съм накарал хората на Блеки да го убият? — каза той с монотонен глас, лишен от всякакви чувства.

Тори преглътна и усети, че в гърлото й заседна нещо.

— Не знам, Рийс. Мама и татко са сигурни, но аз… аз…

— Защо? Защото не мога да търпя слабаци и пияници ли? — Попита грубо той. — Ако това е мотив за убийство, щяха да ме изхвърлят от пивниците още преди да навърша двадесет години.

Тори сви ръце в юмруци.

— Ти винаги си ненавиждал брат ми и ми каза да го забравя. Той не беше само някакъв „пияница“, както любезно се изрази. Той беше единственият, който можеше да освободи семейството от твоя контрол.

— Нека да изясним това — каза Рийс с безпристрастие, което учуди дори самия него. — Мислиш, че съм искал Сандърс да умре, за да не може баща ти да си върне парите и да те отърве от мен? И, разбира се, след като съм приятел на прословутия Блеки, аз мога да наредя да убият Сандърс, само като щракна с пръсти.

„Само като щракне с пръсти“ — същите думи, които бе употребил баща й за Рийс и Блеки! Тори се опита да прогони сълзите.

— Убил си човек тази сутрин на отиване в града — изтърси тя и видя, че той вдига заканително пръст.

Рийс я изгледа студено:

— Жалко, че малката засада на Барлоу се провали. Ако ме беше застрелял, колко унижения щеше да спести на семейство Лотън.

— Не ме интересува какво мислят другите за семейството ми.

„Ти си част от моето семейство, Рийс.“

— Твоето семейство. Твоето прекрасно, знатно, хладнокръвно семейство, което трябваше да преклони глава, за да ме приеме и да ми позволи да докосна тяхната принцеса. Ето, затова става всъщност дума, Тори. Ти не искаш да бъдеш съпруга на комарджия от подземния свят на Денвър. Аз винаги ще бъда такъв за теб — вулгарен, новозабогатял чужденец, който те кара да мислиш и да чувстваш неща, които са непристойни за една дама!

Той настървено загаси пурата си в една скъпа купа, докато Тори стоеше безмълвна, наскърбена и с нарастващ гняв.

— Ти ме използваш, Рийс, точно както обвиняваш моето семейство, че те използва! Искаш дама за показ — любопитна вещ, с която да експериментираш. Да те вземат дяволите. Изпитваш удоволствие да ме контролираш и да ми се присмиваш, когато успееш.

Рийс потисна импулса си да отиде при нея и да й покаже как действително може да пречупи волята й.

— О, да, аз мога да контролирам красивото ти телце, нали любов? — подразни я той. — И двамата знаем колко добре. Жалко, че нямаш нито сърце, нито душа, които да отдадеш заедно с него!

В този миг Тори почти повярва, че Рийс е невинен и не е убил Сандърс. Беше толкова ядосан, че явно бе стъписан от новината. Но той имаше право за безнадеждната им връзка, която бе изградена върху плътска наслада, а не върху обич. Тя нямаше сърце, което да му даде, но той също. Всичко помежду им беше основано на недоверие и хитрини.

— Какво ще правим сега? — Попита изморено тя, когато Рийс тръгна към вратата и я отвори широко.

Устните му се разтегнаха в познатата усмивка, която обаче не стигна до небесносините му очи.

— Ами, любов, сигурно ще останеш доволна да узнаеш, че повече никога няма да те унижа с развратното си докосване. Къщата е твоя. Ти си моя съпруга и аз ще продължа да се грижа за теб.

Той бръкна в джоба на палтото си, извади кадифена кутийка и я хвърли в краката й.

— Малък подарък. Може би Чарлс ще има пари за скъпоценни камъни. Мислех да бъдат диаманти, но в края на краищата имам толкова лош вкус. Сбогом, Виктория.

— Къде… къде отиваш?

Въпросът се изплъзна сам от устата й.

Тя тръгна към Рийс, без да обръща внимание на златната брошка и гривна на пода.

— След като се измори да бъдеш моята „проститутка“, ще потърся по-приветливо убежище — при Джинджър.

Вратата се затръшна като камък върху гробница. Тори се отпусна на най-близкото, тапицирано с кадифе кресло и зарови лице в ръцете си. Сълзите, които бе сдържала цял ден, сега се заизливаха на воля и разтърсваха тялото й.

 

 

Вятърът беше леден и режеше като нож костите на човека, яздещ в тъмната нощ. Беззвездна и непроницаема, тя беше идеална за целта му. Никой не трябваше да ги вижда заедно. Никой не трябваше да знае, че между тях съществува някаква връзка. Той отпусна поводите на коня и слезе до мръсната колиба. Как можеше да живеят хората по този начин? Той сбърчи нос с отвращение и се качи по стълбите. От комина не излизаше пушек и по-добре — да не привлича внимание. Мъжът скри лице в палтото си и влезе в тъмната стая.

Домакинът драсна клечка кибрит и запали газената лампа.

— Време беше да се появиш. Носиш ли парите?

Очите му блестяха със студена светлина.

— Половината. Ти свърши само половината работа — каза работодателят му със студена категоричност.

— Аз не съм виновен, че убиха Барлоу.

Мъжът изреди няколко цветисти псувни, грабна парите от другия и започна да брои банкнотите вещо и задълбочено.

— Та това са парите едва за разноските ми. Денвър е далеч и трябва много да внимавам, за да свърша работата.

Събеседникът му се изсмя презрително.

— Като че ли убийството на пияница като Сандърс Лотън беше трудно.

— Трудно е да се крия от хората на Драго — не забравяй това! Кога ще получа останалите пари?

— Когато свършиш останалата работа и убиеш Рийс Дейвис.

 

 

Джинджър нахлу в стаята, дръпна тежките пердета и изкрещя на хъркащия мъж, проснат на голямото легло.

— Да те вземат дяволите, Рийс, ти може и да искаш тя да те убие, но аз не искам да пострадам.

Той запримига срещу ярката слънчева светлина и силуета на облечената в алено червено жена срещу себе си. Очите го заболяха и от двете. Претърколи се със сподавена ругатня и покри главата си с възглавницата.

Джинджър моментално коленичи до леглото, махна възглавницата от него и дръпна тежкия юрган. В стаята нямаше централно отопление като в „Леговището на змея.“ Рийс бе оставил огъня в камината да загасне и сега замръзваше от студ. Той сграбчи завивката с груба ругатня, но Джинджър беше напълно будна, за разлика от него и много по-бърза.

— Целият си настръхнал от студ, скъпи. Сега ще ти приготвя хубава гореща баня в другата стая. Защо не полежиш там, докато донеса закуската? Трябва да поговорим. Мисля, че е по-добре да го сторим на трезва глава и пълен стомах.

Час по-късно мъжът, който седеше на отсрещния край на масата, приличаше малко на предишния Рийс, с изключение на кървясалите очи и няколкото порязвания при невнимателното бръснене. Косата му беше влажна от къпането, а онзи мил, непокорен кичур, както обикновено, бе паднал на челото му. Беше облечен с хлабаво завързан халат, а отдолу нямаше нищо. Старата дяволита усмивка заигра на устните му, когато попита:

— Откога се занимаваш със социални грижи, Джинджър?

— Откакто ти стана най-добрият ни клиент. Лошо за бизнеса.

Тя се вгледа внимателно в скритата болка в очите му, докато той пиеше кафето си. Беше се върнал само с няколко жалки куфара с дрехи преди седмица и бе казал, че приема предложението й за легло, където да спи. Засега не бе направил нищо относно предложението й за жена, която да топли леглото. Беше прекалено зает с уискито.

— Това, че остави жена си, има нещо общо с убийството на брат й, нали? Голямо погребение — продължи тя, когато Рийс не отговори. — Всичките приятели на семейство Лотън дойдоха, сякаш Санди беше солта на земята. По дяволите, всеки знае, че той беше само един богат глезльо, който умря в задна уличка до пивницата.

— Тя мисли, че аз съм наредил да го убият — каза мрачно Рийс.

Той прокара пръсти през косата си и се хвана за главата, сякаш искаше да изтрие спомена за онзи ужасен ден.

— Това е лудост! Защо ще искаш да убиваш онзи глупак? Той не си струваше куршума.

— Това е дълга история, Джинджър, любов.

Рийс млъкна и се вгледа в лицето й. Без грим, окъпана от утринната светлина, тя изглеждаше по-млада, по-сериозна и по-уязвима, отколкото си я бе представял. Той въздъхна и рече:

— Струва ми се, че имаш време да ме изслушаш и ако искаш да се разтоваря пред теб…

Рийс й разказа за брака си, но Джинджър разбра, че скрива много неща. „Луд е по нея и мисли, че тя го презира.“

Джинджър гледаше прекрасния мъж пред себе си и разсъждаваше. Или Виктория Дейвис беше сляпа и глупава — в което, уви, се съмняваше — или Рийс грешеше по отношение на съпругата си. Джинджър реши да изчака и да види какво ще стане, преди да се намеси. „Нямам интерес да ги сдобрявам.“ Душата му изгаряше от болка, а Джинджър знаеше по-добре от всяка друга жена как да успокои един мъж.

— Сега разбирам защо ми предложи да купя това заведение — каза тя без никакви угризения, след като той й разказа историята си.

На устните му заигра пълна с копнеж усмивка.

— Не, любов, но може би ще ме вземеш като наемател.

— Казах, че ще бъда тук, ако се нуждаеш от легло и жена, която да го стопли…

Тя замълча и се вгледа в лицето му.

— Само ми кажи кога.

Той се пресегна, улови ръката й и я вдигна към бузата си.

— Не искам да те наскърбявам отново, Джинджър. Не мога да ти дам любов.

Порочна и все пак тъжна усмивка заигра на устните й.

— Ще се съглася и на по-малкото удоволствие, Рийс.

Тя вдигна меката си длан към устните му и го остави да целуне чувствителната й кожа. После протегна ръка и разтвори халата му, като го дръпна да стане заедно с нея. След дълга целувка тя се засмя тихо и прошепна:

— Смятай, че си платил първия наем.

Но докато седмиците се превръщаха в месец, Рийс не правеше нищо друго, освен да пие, да играе на комар и понякога да се люби с Джинджър. Уайли се занимаваше с „Лейди Виктори“ и му докладваше в пивницата. Същото правеха и отговорниците за фермите му. Ходеше в банката за по няколко часа на седмица и се грижеше за основните въпроси, но се отказа от железницата в Старлайт. Стодард беше бесен, но без одобрението на зет си, не можеше да направи нищо. Това доставяше удоволствие на Рийс.

Но не и на Майк Манион. Дребничкият ирландец се втурна разгневен в „Голата истина“, веднага щом чу новината. Рийс седеше както обикновено на масата отзад, зает с ленива игра на карти с неколцина говедари и собственика на театър „Роуз.“ Разяреният поглед на Майк го прикова, но той не прекъсна играта. Майк отиде до барчето и си поръча уиски и халба бира. Рийс подреди картите, прибра спечелените пари и се извини. Когато се приближи до бара, Майк бе изгълтал уискито на един дъх и се заемаше с бирата.

— Това е прекалено силно за мършав ирландец като теб.

— Ти знаеш най-добре. Чувам, че поглъщаш такива количества, че можеш да потопиш Червената планина — отговори намусено Манион.

— Защо имам чувството, че ми предстои поредната лекция? — въздъхна Рийс. — Какво има сега, Майк? Нали се отказа от опитите си да ме сдобряваш с Тори?

— Стига ти, че разби живота си и остави бизнеса си да върви по дяволите. Ще извадиш голям късмет, ако Чарлс Евърет не те купи и продаде накрая.

— На Чарли нещо му потръгна напоследък — отбеляза безучастно Рийс.

Манион изсумтя.

— Грижи се за вложенията си, така както би трябвало да правиш и ти. Има дял в железницата. Ако получи подкрепата на сенатора Бенсън, ще я докара до Старлайт и без теб!

— Мислиш, че е станал демократ, за да го направи ли? — Разсъждаваше лениво Рийс.

— Ти говориш за моя град — за твоя град, Рийс Дейвис — място, което е адски приятно за теб. Не можеш да оставиш невестулка като Евърет да завладее всичко, само напук на тъста си.

Майк видя как лицето на приятеля му стана мрачно.

— Признавам, че изпитвам някакво извратено удоволствие да унижавам надутия стар негодник — каза Рийс.

— Това ще трае само известно време, момче. Стодард и Чарли още крадат заедно. Ако Тори се разведе с теб, тя може накрая да се омъжи за онзи мошеник.

— Те се заслужават един друг — отбеляза Рийс безчувствено и изпи на един дъх съдържанието на чашата, която Бен мълчаливо бе сложил пред него.

— Наистина се радвам да чуя, че мислиш така, момче, защото виждам, че Чарли е чест посетител в „Леговището на змея“ през последните няколко седмици. И сега е там.

Най-сетне Манион привлече вниманието на Рийс. Той видя как кокалчетата на пръстите му побеляха.

Рийс се обърна и тръгна към вратата, после се спря за миг, само за да каже:

— Благодаря за информацията, Майк.

— Ами железницата? — извика Манион подире му, но Дейвис не отговори.

Рийс завърза Блекджек до файтона на Чарлс Евърет. Изкачи се по главното стълбище, като взимаше по две стъпала наведнъж, с големи крачки. Отвори вратата и чу гласовете им. Тори тихо протестираше, а Чарлс беше все по-настоятелен.

— Трябва да разбереш, Виктория, че взимам присърце твоите интереси.

— Името ми беше достатъчно опетнено, Чарлс. Не е прилично да идваш тук без родителите ми или друг придружител — отговори Тори.

Рийс застана на прага, като се бореше с лудешкото си желание да се втурне към нея и да зарови лице в светлата й златиста коса. Вместо това, той каза високомерно:

— А моята съпруга много държи на благоприличието, Чарли. Трябваше да се досетя.

Тори се вцепени, като чу гласа му. Тя беше толкова погълната от опитите си да се отърве от горкия дърдорко Чарлс, че не го чу да влиза. Обърна се и го погледна изумена, като се опитваше да изглежда сърдита, хладнокръвна и непреклонна като майка си. Но вместо това усети необясним копнеж по Рийс. Устата й пресъхна, а коленете й омекнаха, Рийс беше отново тук, измъкнал се от проститутките си, за да сломи сърцето й.

— Защо си дошъл, Рийс?

Тори се отврати от жаловитата нотка в гласа си. Той я изгледа изпитателно за миг, сетне се обърна към Евърет.

— Не се страхувай, че възнамерявам отново да те унижа с моето недостойно внимание, любов. Нека кажем само, че възнамерявам да се уверя, че никой няма да докосне онова, което все още ми принадлежи.

— Виж какво, Дейвис…

— Искаш ли да се проявиш като джентълмен и да излезеш навън? — прекъсна го Рийс. — Или да изпочупим скъпите мебели на Тори тук.

— Не, Рийс! Това е нелепо. Не можеш да се биеш с Чарлс.

Тори пристъпи предпазливо към него, после се спря, отблъсната от неумолимата му ярост.

Рийс дори не я погледна, но очите му изгаряха Евърет.

— Както желаеш, Чарли, но не чакай прекалено дълго и не си играй с търпението ми. Много по-меко е, ако паднеш в снега.

— Именно такова варварско кръчмарско държание очаквах от теб, Дейвис — присмя му се Евърет. — Нека да те предупредя обаче, че съм играл бокс в колежа.

Рийс се ухили зловещо:

— А аз съм играл бокс в началното училище.

— Той не се шегува, Чарлс. Видях го как преби един мулетар до безсъзнание — извика отчаяно Тори.

Мъже — глупави, сприхави, арогантни, непоносими… Изпълнена с опасения за онова, което предстоеше, тя видя как излизат в предния двор. Въпреки че загрижеността му към нея й бе станала противна, Чарлс не заслужаваше това. Тя също. Да се бият за нея като за някакъв евтин трофей! Въпреки всичко, Тори не можеше да остане вътре. Разярена от своеволието и чувството за собственост на Рийс, тя наблюдаваше от верандата как двамата мъже заемат позиция.

Чарлс вдигна юмруци в отлична боксьорска поза, като отчаяно се опитваше да се представи в добра светлина пред Виктория. Той ненавиждаше грубиянина, който му бе струвал толкова скъпо. Може би сега щеше да му се предостави възможност…

Рийс посрещна наведен първата атака на Евърет, сетне му нанесе силен удар с десния юмрук, после с левия и главата на Чарлс се отметна назад, а от носа му потече кръв. Двамата бяха почти еднакви на ръст, но бързо стана ясно, че Тори не е сгрешила в преценката си. Чарлс изобщо не можеше да се сравнява с придобитите на улицата умения на съпруга й.

Двамата мъже подскачаха по чакълената пътека, като си разменяха удари и се вкопчваха един в друг в студения следобед, а дъхът им излизаше на облачета пара. Чарлс нанесе бърз удар на Рийс по бузата, но той веднага се съвзе и разби носа и челюстта на Евърет, като го запрати залитащ в снега.

— Шампион на колежа, а? — подразни го той, като си играеше с глупавия политик.

Изчака, докато Чарлс се изправи олюляващ се на крака, изцапан и тромав, за да го набие здравата.

Чарлс чу изуменото ахване на Тори, стегна се и стана, като виждаше всичко в червена мъгла от ярост, само за да бъде повален отново. Всеки път, когато паднеше на земята, якият уелсец го наказваше с три, много по-силни удара. Дясното му око се затвори, стомахът го заболя непоносимо и той разбра колко е неравна борбата.

— Правиш го, защото ти я отнех, нали? — обиди го задъхан той, като се надяваше да хване противника си неподготвен.

— Не, никога няма да дам съпругата си на друг мъж, Чарли. Правя го… само… заради… удоволствието — отговори Рийс, като му нанесе финална серия от удари, след които чернокосият мъж се простря окървавен и в безсъзнание на ливадата пред къщата.

Рийс избърса капчица кръв от устните си с ленена кърпа и заповяда на Тори.

— Кажи на няколко предани хора от прислугата да го хвърлят във файтона му и да го закарат до тях. Ще изцапа тревата.

— Ти нямаш никакво право…

— Имам всякакво право. Това е моят дом, а ти си моята съпруга, независимо, че живеем разделени, Тори. Следващият път, когато те заваря с друг мъж, ще го убия.

Той й обърна гръб и тръгна.

Тори усещаше погледите на цялата прислуга. По-рано би се засрамила и разплакала. Но сега не даваше пет пари, дори ако съименничката й — английската кралица — гледаше.