Йордан Матеев
Смърт край морето (4)

Епилог

Мощният пикап изхвърляше потоци кал изпод гумите си, но напредваше бързо към скалистото плато.

То беше само на няколко километра от къмпинг „Рай“ и старото шосе се виеше в опасна близост до ръба на отвесните скали, които стърчаха високо над морето.

От тук до село Череп бе само километър, но преди да отиде там, Стела Пеева трябваше да свърши още една неотложна работа.

Сутринта се беше потрудила здравата край торфеното тресавище.

То наистина се оказа бездънно, защото безпроблемно бе погълнало цели шест автомобила.

Заедно с колите в тинестата му прегръдка се бяха озовали и телата на мъртвите им собственици. Те щяха да правят компания в последното си убежище на убития от Коце Маца украинец Женя Хратинов.

С отстраняването на МПС-тата и труповете на жертвите от туристическия обект, практически изчезваха всички доказателства и улики, че там някога са били извършени убийства! Освен това никой не знаеше, че тези хора са пребивавали там. Поне официално никъде не бе отбелязано!

За всеки случай, блондинката бе форматирала харддиска на компютъра в административното бунгало. Така че и този източник информация бе унищожен.

Щяха да минат поне няколко седмици, докато някой се сетеше да започне разследване на безследно изчезналите седем мъже и жени. И едва ли щяха да ги свържат с къмпинг „Рай“…

Наводнението се беше оттеглило още през нощта и преди час, тя беше докарала своя бял форд „Фокус“ на платото. Спря служебният пикап недалече от него и по-близо до края на пропастта, зейнала над морето.

Огледа се.

На седалката до шофьорското място „седеше“ приятелят й Стефан Динков. През цялото време бе избягвала да гледа към него, защото я бяха обзели ужасни угризения!

Ако не беше тя, сигурно още щеше да е жив.

Тя го беше ангажирала за водач и го беше отвела в къмпинг „Рай“; и без да го желае, разбира се, беше станала причина за смъртта му! И друго я измъчваше. Така и не беше успяла да научи нищо за него. Освен, че след пенсионирането си, беше предпочел да живее на село…

Младата жена излезе разстроена от колата и отиде отзад до ремаркето й.

Погледна овързания мъж, който лежеше там.

Беше Васил Бориславов, убиецът-сянка.

С едната си ръка го взе на мушка със собствения му пистолет „Байкал 422“, а с другата отвърза въжетата, стягащи краката му.

Беше залепила устата му със скоч.

Той изръмжа, фиксирайки я убийствено с очи.

Тя му направи знак да се изправи и да върви; накара го да седне зад волана на пикапа, въпреки че той се дърпаше заради мъртвеца на съседната седалка.

Чак тогава махна рязко лепенката.

— Кучка! — излая той. — Доверих ти се, а ти ме прецака!

Беше истина. След като се бяха „разбрали“ в офиса му, тя го удари силно в тила с пепелника от бюрото.

Той беше изгубил съзнание и Стела Пеева го беше довела на това място.

— Какво смяташ да предприемеш? — озъби й се. — Достатъчно съм богат, за да те преследвам цял живот!

— Няма да стане! — отговори му тя студено. — Вие сте психопат, лишен от всякакъв човешки морал! Убихте абсолютно невинни хора, за да упражните извратената си представа за правосъдие! За това ще си платите!

— Няма да посмееш! — ухили й се злорадо убиецът.

Без да му обръща повече внимание, замахна и го удари с дръжката на пистолета в слепоочието. Васил Бориславов изгуби мигновено съзнание.

Русата красавица се наведе; освободи ръчната спирачка на колата, развърза ръцете на убиеца и ги сложи на волана.

— Сбогом! — каза тя тихо и натъжено на мъртвия старец.

След това се напрегна, избутвайки пикапа към ръба на отвесната скала.

За миг той увисна в края на платото, сякаш се колебаеше накъде да поеме; после неудържимо полетя в бездната!

Стовари се от цели петдесет метра в морските вълни, предизвиквайки огромен фонтан от пяна и водни пръски. Малко по-късно потъна в дълбините, сякаш беше всмукан от огромен кракен.

„Край!“ — помисли си тя с въздишка.

Преди да се отдалечи от скалите, я привлечи една необичайна гледка.

Плажът на север беше покрит с бяла пяна, сред нея се чернееха четири неясни фигурки.

Тя се взря.

Бяха мъж, жена и момче.

Най-малката фигурка беше на куче.

Стори й се, че хората й помахаха за поздрав с ръце!

Тя объркано примигна, когато се вгледа отново нататък, там нямаше вече нищо! Освен навъсеното небе, кресливите гларуси във висините му и пенестия прибой на брега.

„Господи, нима откачам!“ — потърка очите си.

Изтощена от непосилното напрежение, репортерката седна в белия форд.

Оправи косата си, прибрана на тежка опашка и погали заспалия на задната седалка Макс.

Шприцът беше сложил муцуната си върху кожената чанта с парите.

Тя си пое въздух, съсредоточи се и се обади на полицията по мобилния си телефон.

— Искам да съобщя за пътнотранспортно произшествие — заяви разстроено. — Пикап… изгуби управление и полетя в пропастта… Да, бях свидетелка!… Двама души; загинали са най-вероятно… Причината!… Хлъзгавият терен след бурята… Голяма трагедия!… Да, тримата бяхме единствените обитатели на къмпинга! Но на връщане ни сполетя тази ужасна беда!… Благодаря ви… Ще изчакам полицейския екип и ще съдействам с каквото мога!… — Тя въздъхна облекчено.

Беше отрепетирала всичко; щеше да се оправи с властите.

А след това?

Светът беше широк и необятен, особено за внезапно забогатели личности!

Щеше да се запилее някъде по географските му ширини; далече от тази смърт край морето; там където животът и мечтите са слети в едно и хората са наистина щастливи!…