Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Widersacher, ???? (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 11 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Издателство „Литера Прима“, София, 2001


ЧАСТ ПЪРВА

„И (като затръби третият ангел) падна от небето голяма звезда, която гореше

като светило, и падна върху третата част от реките и върху водните извори…

и много човеци измряха от водите, защото се вгорчиха.“

Откровение на Йоан, 8:10-11[1]

1.

Точно в началото на пролетта се върна и зимата. През цялата нощ беше валяло като че ли природата репетираше за нов потоп, а с първата плаха светлина на приближаващото зазоряване — в случай, разбира се, че приглушеният оловносив цвят, запълзял в облаците подобно на сиво мастило в размекната попивателна хартия, можеше да се нарече светлина — дъждът започна да става още по-студен. Малки, остри ледени иглички се смесиха с падащата косо от небето водна завеса, а когато Слънцето изгря — размито жълтеникаво петно, не съвсем кръгло, с разръфани краища, пръскащо нищожна светлина — леденият дъжд премина в сняг. Мочурищата, в каквито се бяха превърнали пътищата, станаха на лепкаво блато, в което ледът проблясваше като нахвърляни вътре стъкла.

Салид мразеше тази страна. Не, мразеше по-точно зимата и, студа, който превръщаше всяко движение в мъчение, и влагата, която го караше да се чувства сякаш диша под вода. Страната му беше безразлична. Безразлична, както и хората, които я населяваха или страните и хората на всеки друг район от тази студена, влажна част на света. Някои от тези хора беше убил. Не водеше точна сметка, но по негова преценка трябваше да са някъде между тридесет и петдесет, по-скоро повече, отколкото по-малко, но нито един от убитите не беше мразил. Повечето дори не познаваше. Омразата не беше добра сила. Омразата беше разяждаща и вредна и твърде често разрушаваше не само тези, към които беше насочена, но и този, който я изпитваше. Салид ибн Юсуф, далеч по-добре познат с името Абу ел Мот, с което в около двадесетина държави на западния свят си беше извоювал добро място в листата на десетте най-търсени терористи, в действителност даже не знаеше какво е омраза. Никога не бе изпитвал това чувство и така му харесваше. Омразата приличаше на горещ огън, който гори бързо и не само неминуемо се самоунищожава в определен момент, но и замъглява погледа за действителността. Салид беше виждал твърде много мъже да умират за цели, които не си заслужаваха. Това, което вършеше, вършеше от убеждение, а то беше добра сила, сила, която не изчезваше цял живот и която правеше притежателя си по-силен, вместо да го разрушава. Когато убиваше, то беше защото така трябваше да стане, със същата пресметливост и може би от същите подбуди, от които, да речем, един шахматист мести фигурите върху шахматната дъска и понякога ги жертва. Салид предпочиташе да гледа на работата си като на някаква голяма шахматна игра, при която една срещу друга бяха изправени много повече от тридесет и две фигури върху много повече от шейсет и четири полета, която обаче въпреки това се играеше по строгите правила за ход и ответен ход, за действие и противодействие, за победа и поражение. Той беше доста добър шахматист — не блестящ, но съвсем приемлив — и имаше на своя страна едно огромно предимство: намираше се в позиция, при която, вярно, че трябваше да спазва определени правила, но в много голяма степен сам можеше да ги определя и да ги налага на противника. Може би това беше причината, поради която се радваше на такъв голям успех. Със сигурност обаче беше поне тази, поради която беше толкова опасен. Салид не убиваше, воден от някакви чувства, а работеше с прецизността и с несломимата незаинтересованост на машина.

Беше всичко друго, но не и типичен терорист, доколкото в този бранш изобщо може да се говори за типична кариера. Израснал като един от тримата синове на заможно, макар и не в истинския смисъл на думата богато семейство на палестински търговец, в първите две десетилетия от живота си не беше изпитал нито житейска нужда, нито непоносима несправедливост. Баща му винаги бе съумявал да се съобразява и с двете страни — и с израелците, и с ООП, както и с различните им фракции и опозиционни групи. С неповторимия усет на арабски търговец, чиято същност никога не може да бъде разбрана от един немюсюлманин, беше успял да преведе себе си и семейството си невредими през хаоса от семейни, религиозни, политически, мирогледни, принципни или най-обикновени случайни бъркотии, да лавира между взаимни задължения и наложени уважения и на всичко отгоре да върти търговията си. И което беше най-учудващото, бе успял да го направи, без да си навлече яда на някоя от двете страни. За младежките години на Салид спокойно можеха да му завиждат деветдесет и девет процента от неговите сънародници. Беше имал пари, жени, пътешествия, не до втръсване, но достатъчно. Една сутрин се беше събудил в евтина хотелска стая в Тел Авив, вторачил поглед в свитото тяло на спящата до него евтина проститутка, беше усетил в устата си вкуса на евтиното уиски и беше се запитал дали това е всичко, което очаква от живота си, тоест да получава всичко възможно най-евтино. Понякога, когато размишляваше защо животът му тръгна в толкова различна посока от тази на двамата му братя и на всичките му приятели от младежките години, стигаше до извода, че решението за промяната бе взето в онази сутрин. Беше изминало доста време, преди да се случи нещо — години, ако трябва да е по-точен, — но онази сутрин по сипея се бе хлъзнало първото камъче, толкова малко, че дори шумът от свличането му не беше чул, но достатъчно голямо, за да повлече след себе си цялата каменна лавина.

Салид прокара през лицето лявата си ръка, напъхана заради хапещия студ в две ръкавици, и изкриви устни, когато усети лед в брадата си. Поне според представите на средноевропееца Салид беше добре изглеждащ мъж — обстоятелство, което неведнъж беше превръщал в свое предимство. Приятелите му твърдяха, че прилича на Омар Шариф в най-добрите си години. Враговете му също не го отричаха, но никога не пропускаха да добавят, че му липсват както чарът на Шариф, така и светското му поведение, но затова пък погледът му бил лукав като на плъх. В момента обаче се чувстваше като премръзнал плъх.

За него и за останалите петима човека, които от миналата вечер клечаха тук и се надпреварваха да мръзнат, внезапната промяна на времето беше добре дошла. Студът и дъждът прогониха от и без друго безлюдния район и последните любители на разходките, а никой, който е с всичкия си, не би дошъл дотук с кола, без да има наистина уважителна причина. Единственият път, който не можеше да се види на нито една карта и който водеше към оградените с бодлива тел бараки на два и половина километра навътре, които също не бяха отразени на никоя карта, беше труден за изминаване и при добро време. А сега, както беше размекнат и наполовина отнесен от дъжда, беше истинско безумие човек да се движи с автомобил по него, ако този автомобил не е с вериги или още по-добре — амфибия.

Салид и останалите петима бяха пристигнали пеша преди повече от дванадесет часа. Нямаше обаче да се върнат пеша или поне не по същия път, по който бяха дошли, защото в леденото тресавище зад себе си бяха скрили малка изненада под формата на четирикилограмова осколочна граната, в случай че някой реши по никое време да подложи на специален тест за издръжливост амортисьорите и осите на автомобила си. Ако човекът наистина беше взел подобно решение, краят на експеримента му щеше да е доста трагичен. И щеше да настъпи много бързо.

В момента шестимата представляваха недотам приятна гледка. Подплатените им с кожа якета бяха потъмнели и натежали от влагата, а лицата им бяха зачервени от студа, но в същото време и бледи, защото през изминалата нощ никой от тях не беше спал повече от един час. Панталоните от маскировъчен плат, които с падането на първите снежинки веднага промениха ефекта си, бяха опръскани с кал и така се бяха втвърдили, че при най-малкото движение пращяха като станиол. Въпреки това Салид бе доволен. Дъждът беше отмил всички следи, а снегът, завалял преди половин час, покри и пепелта от малкия огън, който си бяха палили. Бяха така грижливо скрити, че и най-малката светлина не би разкрила присъствието им.

Единственото чисто нещо по тях бяха оръжията им — четири руски автомата „Калашников“, един американски М16 и реконструираната пушка ОЗ на Салид, прецизно германско оръжие, което допълнително беше оборудвал със саморъчно направен, но изключително ефективен заглушител и с уред за нощно виждане. Това беше характерно за Салид, една от малкото му слабости, които си позволяваше — винаги да използва оръжията на тези, срещу които се бие. А ако не отговаряха на изискванията му, тогава ги подобряваше. Салид беше единственият в групата, който не бе вдигнал качулката на якето си. Въпреки хапещия студ седеше гологлав и дори не си правеше труда да извърне лицето си на другата страна, а не към вятъра. Независимо че от всички може би най-много страдаше от студа.

— Идват.

Салид вдигна глава, погледна на юг, присвивайки зачервените си очи, и несръчно посегна към радиостанцията, подпряна на едно дърво до него. Бутна я, изруга тихичко на родния си език и свали със зъби ръкавицата. Под нея се показа черната кожа на втората ръкавица, бръкна в калта и извади апарата за антената. Избърса го старателно в якето си и натисна копчето за разговор.

— Глутница до Водача! Повтори! — Гласът му звучеше така, както изглеждаше и лицето му — никога не можеш да го забравиш, видял ли си го веднъж. Говореше немски без всякакъв акцент, сякаш беше израснал в страната. Същото важеше и за още десетина други езици, които владееше.

— Идват — повтори гласът от другата страна. — Половин час по рано, но са те. Току-що минаха покрай мен. Движат се доста бързо.

Салид сбърчи чело. Не обичаше, когато някой не спазва правилата на играта. Според тях колата трябваше да се появи тук след около тридесетина минути, дори по-късно, ако се има предвид внезапната промяна на времето. В продължение на секунда той гледа ядосано радиостанцията. После кимна с глава, изправи се бавно и каза:

— Добре. Остани на място и си дръж очите отворени.

Изключи и пусна черната кутийка в джоба на якето си. Движението му беше накарало останалите да вдигнат поглед, сигурно бяха чули не само неговите думи, но и тези на другия. Въпреки това не направиха нищо, само го гледаха, докато най-сетне направи отривисто движение с ръка и рече:

— Започваме.

Мъжете реагираха с прецизност, която издаваше дългогодишни военни тренировки. Бързо и без нито една излишна дума грабнаха оръжията си, изгасиха цигарите в снега и прибраха фасовете в джобовете си. Движенията им бяха бързи, но и малко некоординирани. Нощта, прекарана в студа и снега, беше отнела гъвкавостта на мускулите. Но Салид знаеше, че когато настъпи моментът, ще действат точно и смъртоносно като програмирани машини. Всъщност в неговите очи те не бяха и кой знае какво повече.

Напуснаха мястото почти безшумно, без да оставят други следи, освен няколкото отпечатъци от стъпки в мократа земя и загасналото огнище. Дъждът и снегът щяха да се погрижат никой да не разбере кой е бил тук.

Изминаха около стотина метра през заснежената гора, преди Салид да стигне до пътя и да им даде знак да спрат. Бръкна в джоба си, извади малка кутийка с едно-единствено червено копче и малка червена лампичка и натисна ключа. Светлината стана зелена. Гранатата вече не беше опасна. Огледа пътя с присвити очи. Дърветата растяха много нагъсто. От дъжда и снега клоните бяха натежали и надвиснали над пътя като бяло-зелен купол, който не пропускаше почти никаква светлина. Както винаги след силен снеговалеж, наоколо беше много тихо и затова шумът от двигателя на приближаващия се камион се чуваше твърде силно, макар че беше още далеч, сигурно доста преди последния завой на пътя.

Салид освободи предпазителя на пушката си и клекна на едно коляно. Размърда няколко пъти левия крак, докато коляното му си направи удобна трапчинка в снега и калта под него и застина. После насочи дулото на оръжието към мястото, където трябваше да се появи камионът. Прицели се съвсем свободно и леко въпреки повече от десетте килограма, които тежеше пушката заедно с допълнителното оборудване. Два пъти намества оръжието. Цевта беше малко понатежала и затова изминаха няколко секунди, преди дулото с грубия заглушител отпред да престане да трепери.

Шумът от двигателя бавно се приближаваше. Измина половин минута, после една, две… Най-сетне машината се показа иззад завоя. Беше тежък товарен камион в масленозеления цвят на НАТО. Маскировъчният брезент над каросерията беше опънат, потъмнял от снега и хлътнал под тежестта на насъбралата се отгоре му вода. Чистачките работеха на бързи обороти, за да успяват да изчистят предното стъкло, но въпреки това фигурите на двамата мъже в кабината се виждаха само като неясни очертания.

Огромните двойни гуми на камиона трудно се превъртаха в размекнатата почва. Колата силно занасяше наляво-надясно. Двигателят сърдито ревеше, защото шофьорът караше на първа или втора скорост, за да може да се движи напред. От радиатора излизаше бяла пара, сякаш дишаше остарял дракон, влачещ се с мъка през омагьосаното си царство. Пушката в ръцете на Салид се насочи леко надолу. Пръстите му се свиха около спусъка и го притеглиха назад. Когато колата се приближи на десетина метра, дръпна спусъка два пъти толкова бързо, че дори нямаше време да премести и на милиметър дулото между двата изстрела. Двойното, тихо „пффуп“ потъна в бумтенето на двигателя. В следващите две-три секунди нищо не се случи. Камионът продължи да се движи през калта, приличен на стенещо чудовище, което никой не може да спре. После шумът изведнъж спря, колата занесе напряко на пътя и почти се преобърна. Двигателят пискливо изрева, после се успокои и продължи да трака на празен ход. От ръждясалите тръби на ауспуха започна да излиза бяла пара и да се стеле по земята.

Салид вдигна малко оръжието и го насочи към една от размитите фигури зад предното стъкло, фигурата се раздвижи. От вътрешността на кабината се чу ядосан вик, после вратата от другата страна на шофьора рязко се отвори и отвътре изскочи мъж в тъмнозелена униформа. В мига, в който се озова на земята, затъна до глезените в калта. Продължавайки гневно да псува, мъжът издърпа краката си от тинята, хвана се с лявата ръка за предницата на камиона и приведен силно напред, сякаш се бореше с невидима буря, бавно тръгна да заобиколи колата.

Още по-силно изруга, когато видя спуканите предни гуми. Пухтейки ядосано, клекна, хвана гумата с две ръце и я задърпа, без и сам да знае защо. От германската ОЗ се чу още едно приглушено „пффуп“ и в предното стъкло на камиона се появи дупка с големината на нокътя на палец, оплетена в паяжина от пукнатини. Размитата фигура зад стъклото подскочи и се свлече на седалката. Всичко стана толкова бързо и тихо, че войникът от другата страна не забеляза нищо. А и да беше, нищо нямаше да му помогне.

Цевта на пушката се завъртя, застина и за четвърти път се чу тихият, смъртоносен звук. Както беше клекнал, войникът политна напред, удари лицето си в гумата и падна настрани. Откакто бяха произведени първите два изстрела, не беше изминала и една минута.

Салид стана, отиде до вратата на шофьора и я отвори, сочейки с дулото навътре. Нямаше нищо, по което да стреля. Шофьорът, младеж най-много на двадесет години, се беше свлякъл върху волана. Върху лицето му беше изписано огромно учудване. Дори малката, кръгла дупка между очите му не кървеше много силно. Затова пък тилът му беше отнесен почти целият. От зейналата дупка, голяма колкото два юмрука, излизаше пара. Салид прехвърли оръжието през убития, на мястото до него, измъкна трупа от колата и бързо претърси джобовете му. Намери малка, ламинирана лична карта и я прибра. Двама от другарите му хванаха убития и го завлякоха в гората, не много навътре, но достатъчно, за да не се вижда от пътя. Беше излишно да крият труповете — необходим им беше само половин час време.

Останалата част от операцията премина толкова бързо и точно, както я бяха отработвали. Другото тяло изчезна в гората. През това време двама от нападателите домъкнаха големи метални бутилки, от които впръскаха смес от сгъстен въздух и бързо втвърдяваща се пяна в спуканите гуми. Автомобилът отново се изправи, съвсем леко килнат на една страна, но за кратката отсечка, която трябваше да изминат, това беше напълно достатъчно. Бутилките със сгъстен въздух се озоваха в каросерията, а един от мъжете пристъпи до кабината, счупи с един замах чистачката, после седна на мястото до шофьора и затръшна вратата след себе си. Тридесет секунди и последният от нападателите вече беше под брезента.

Двигателят на камиона изрева. Тежката кола даде на заден, измъкна се от калта и потегли. От първия изстрел бяха изминали точно две минути.

Докато другите заличаваха следите от нападението, Салид съблече якето и маскировъчните си панталони. Отдолу се показа тъмносинята униформа на сержант от американските военновъздушни сили. Пушката лежеше в скута му с вдигнат предпазител и дулото подскачаше, докато натискаше ту педала на газта, ту съединителя на двайсетгодишния камион. Прокара лявата ръка по лицето си и махна скрежа от брадата си. Очите му бяха присвити и приличаха на тесни прорези. Не виждаше добре през пукнатото стъкло, защото снегът междувременно се беше засилил, а пречупеният край на чистачката сякаш иронично му махаше. Беше нервен. Досега всичко мина по плана и нямаше никаква причина за нервността му, но беше нервен, а само по себе си това беше достатъчно основание, за да се изнерви още повече. Нещо не беше наред. Не знаеше какво, дори не можеше да си представи какво би могло да бъде, но нещо имаше и то беше толкова осезаемо, че почти можеше да го пипне.

Бележки

[1] Всички откъси от Откровението на Йоан са взети дословно от българския текст на Библията. — Бел. прев.