Нора Робъртс
В пламъка на страстта (6)

Шеста глава

Първото нещо, което Серина забеляза по време на пътуването от аерогарата, бяха дърветата. Беше минало доста време, откакто за последен път ги бе видяла разкрасени от есента. Все още беше септември, но есента, с цялата си сила и пъстроцветие, вече се усещаше. Въпреки красотата наоколо, вътре в нея всичко кипеше.

Ако не бе в кръвта й да довежда докрай веднъж започната работа, щеше да хване още първия самолет от Сен Тома след разкритията, направени от Джъстин. Вместо това тя с усмивка продължи да изпълнява служебните си задължения, въпреки че вътре в нея бушуваше дива ярост. Вместо да се поуспокои междувременно, Серина бе станала още по-ядосана и объркана и се чувстваше още по-несправедливо използвана. Вероятно защото Джъстин бе спазил своята част от споразумението и не беше се мярнал пред очите й до края на пътуването, цялата ярост на Серина бе адресирана към един-единствен човек. — Дениъл Макгрегър.

— О, горчиво ще съжаляваш — промърмори тя.

Шофьорът на таксито се стресна и хвърли бърз поглед към нея в огледалото. Симпатична жена, помисли си той, а е по-разлютена от стършел. После зави към Нантъкет Саунд, запазвайки дискретно мълчание.

Когато зърна къщата, Серина почти забрави за своя план за отмъщение. Върху сивите каменни стени проблясваха малките парченца слюда под лъчите на следобедното слънце. Къщата бе построена по вкуса на Дениъл и с двете си еднакви кули напомняше замък. Тя имаше големи каменни тераси и високи вертикални прозорци. Пред входа във формата на полукръг растяха сочни цветя.

Основната сграда имаше две по-ниски каменни крила. В едното се намираше гараж за десет коли, който се запълваше едва до половината, когато Алън и Кейн отсъстваха. В другото имаше басейн с топла вода. Дениъл може и да предпочиташе примитивната архитектура, ала със сигурност обичаше удобствата.

Таксито спря пред гранитните стъпала на стълбището и това накара Серина да престане да оглежда къщата, в която бе израснала. Остави шофьора да се погрижи за двата куфара и касата скоч, събра торбите с покупките и тръгна нагоре по стълбите.

По стар навик хвърли поглед на масивната дъбова врата, където, върху медното чукало, бе издялан гербът на Макгрегърови. Под коронованата лъвска глава бе изписан келтският девиз, който в превод гласеше „Кралска е моята раса“. Както всеки друг път, когато го прочиташе, тя се усмихна. Баща й винаги настояваше те да се научат да го произнасят на келтски, дори и да не научат нищо друго.

— Сложете ги ето там. Благодаря ви.

Все още с усмивка на уста, Серина плати на шофьора, след което се обърна и почука със семейния герб по вратата. Този звук ще отекне по цялата къща, помисли си тя, подобно на звука на приближаващ топ.

Дребна възрастна жена със сива коса и остри черти отвори вратата.

— Госпожица Рина! — учудено възкликна тя.

— Здравей, Лили — поздрави я Серина и силно я прегърна.

Освен че изпълняваше задълженията си на икономка, Лили бе замествала майка им и се беше оправяла с тримата калпазани винаги, когато Ана бе имала работа в болницата.

— Липсвах ли ти? — попита Серина.

— Почти не забелязах, че ви няма — усмихна се Лили. — Къде е вашият тен?

— Във въображението ми.

— Лили, не почука ли някой на вратата? — попита Ана Макгрегър и подаде глава от една стая в дъното на коридора. — Рина!

Тя се запъти към вратата с разтворени обятия. Серина се втурна към нея.

Ана беше нежна и силна. И двете качества пронизаха Серина заедно с безброй спомени. Тя въздъхна дълбоко и вдъхна парфюма с аромат на ябълков цвят, който майка й открай време използваше.

— Добре дошла вкъщи, скъпа. Очаквахме да пристигнеш утре.

— Хванах по-ранен самолет.

Серина се отдръпна назад и вдигна главата си така, че да може да разгледа лицето на майка си. Кожата й все още беше бяла, като само няколко леки бръчици издаваха възрастта й. В лицето на Ана имаше младежка нежност, която, както й се струваше на Серина, тя никога нямаше да изгуби. Очите й бяха спокойни и отразяваха същността й, непроменена, въпреки дългите години, прекарани сред смърт и операционни зали. Кестенявата й, леко прошарена коса се спускаше на нежни вълни.

— Мамо — промълви Серина и отново притисна буза към лицето на майка си. — Как успяваш да останеш толкова хубава?

— Баща ти настоява.

Серина се засмя, отдръпна се и хвана силната и изкусна ръка на майка си.

— Хубаво е човек да се прибере вкъщи — промълви тя.

— Изглеждаш чудесно, Рина — забеляза Ана, като я разглеждаше едновременно с чувство на майчина гордост и професионализъм. — За добрия цвят на лицето няма нищо по-хубаво от влажния морски въздух. Лили, моля те, кажи на готвача, че госпожица Рина се е прибрала и че празничната вечеря по повод посрещането й ще бъде един ден по-рано. Искам да ми разкажеш всичко за пътешествията си — отново се обърна към дъщеря си Ана. — Но първо се качи да видиш баща си, защото в противен случай няма да успея да чуя края на историята ти.

Внезапно Серина си спомни за мисията си. Ана видя как тя присви очи и въпросително повдигна вежди.

— Да, наистина, възнамерявам да се кача при него.

— Има ли нещо, за което да искаш да ми разкажеш?

— После — отвърна Серина и пое дълбоко въздух. — Ще му потрябва медицинска помощ, когато свърша с него.

— Разбирам — тихо каза Ана, която знаеше, че бе по-добре да не задава излишни въпроси на дъщеря си, и се усмихна. — В такъв случай ще бъда в хола. Когато свършиш да крещиш срещу баща си, ще си поговорим на спокойствие.

— Няма да ми отнеме много време — промърмори Серина и тръгна нагоре по широкото извито стълбище.

На първата площадка тя погледна коридора отляво. Там се намираха спалните помещения на членовете на семейството, като детската стая на Серина бе третата от лявата страна на коридора. Крилото наподобяваше лабиринт от завои и тъмни ъгли. Тя си спомни как брат й Кейн се беше скрил зад една висока ваза, след което бе изскочил оттам и я бе изплашил почти до смърт.

Серина бе тичала след него почти половин час, докато ядът й не се бе стопил под въздействието на радостта от гоненицата. В края на краищата той се бе оставил тя да го хване и те се бяха боричкали на тревата, докато Серина не се беше изморила да се смее. На колко ли години е била тогава? На осем или на девет? Трябва Кейн да е бил на единадесет или дванадесет. Изведнъж усети, че той й липсва.

Ами Алън, помисли си тя и тръгна нагоре по стъпалата. Той винаги я бе закрилял по един високомерен начин. Може би защото бе с шест години по-възрастен от нея, те никога не бяха се сбивали, както често й се беше случвало да се сбива с Кейн. Като момче Алън бе изключително честен, докато Кейн използваше истината само когато това бе в негова полза. Никога не лъжеше, спомни си Серина с лека усмивка. Просто майсторски я избягваше. Въпреки това, по свой собствен начин, Алън винаги бе успявал да обърне събитията в своя полза. Тя реши, че това бе типична Макгрегърова черта. Серина хвърли поглед към тясното стълбище, което водеше нагоре към кулата и кабинета на Дениъл и се закле, че имаше един Макгрегър, който съвсем скоро щеше да съжалява за това.

Облегнал се в креслото си, Дениъл слушаше досадния глас в телефонната слушалка. Банкери с банкери, злобно си мислеше той. За него беше цяло проклятие да си има работа с тях. Дори притежаването на контролния пакет акции в банката не го спасяваше от тях.

— Дайте им трийсетдневна отсрочка за връщането на заема — нареди най-накрая Дениъл. — Да, запознат съм с числата, нали вие ми ги предоставихте преди известно време.

Тъпак, мислено добави той, като нетърпеливо почукваше с пръсти по бюрото си. Защо ли банкерите не виждаха по-далеч от носа си?

— Тридесет дни — повтори твърдо. — Със стандартния наказателен лихвен процент.

На вратата тихо се почука. Дениъл тъкмо се готвеше да се скара на досадника, когато някой отвори вратата със сила. Раздразнението му моментално се смени с чувството на удоволствие.

— Изпълнявайте — изкрещя той в слушалката и с трясък затвори телефона. — Рина!

Преди Дениъл да успее да се повдигне от стола си, Серина прекоси разстоянието до бюрото му, удари с ръце по повърхността му и се наведе към него.

— Стар козел!

Той се облегна назад и се изкашля. Разбра, че маслото вече бе подлято в огъня.

— Ти също изглеждаш добре.

— Как смееш?! — бавно и отчетливо произнесе тя. Това беше вторият знак за опасност. — Как посмя да ме развяваш под носа на Джъстин Блейд, подобно на парче говеждо месо?

Дениъл я погледна учудено. Красиво момиче, гордо си помисли той. Една истинска Макгрегър.

— Говеждо? Не разбирам за какво говориш. Значи си се запознала с Джъстин Блейд. Симпатично момче.

— Ти ме подреди така. Скроил си подлия си план тук, в тази стая, подобно на един луд крал за излишната си дъщеря. Защо просто не подписахте договор? — извиси глас Серина. — Това щеше да бъде типично в твой стил! Аз, Дениъл Дънкан Макгрегър, продавам единствената си дъщеря на Джъстин Блейд за каса дванайсетгодишен скоч.

Тя удари с ръка по дървената повърхност на бюрото.

— Дори би могъл да добавиш в условията на договора броя наследници, които очакваш да ти осигуря, за да носят фамилното име. Учудвам се, че не си му предложил зестра!

— Чуй ме, моето момиче…

— Не ме наричай така. Беше толкова жалка ситуация. Никога не са ме унижавали по-силно през целия ми живот!

— Не разбирам за какво говориш. Убедих един приятел да предприеме разтоварващо пътешествие.

— Не се опитвай да се измъкнеш. Ти го изпрати на моя кораб с надеждата, че ще се сблъскваме с него достатъчно често, та инвестициите ти да ти донесат печалба.

— Ти можеше никога да не го срещнеш! — викна Дениъл. — Лодката е голяма.

— Корабът! — викна в отговор Серина. — Корабът е голям, ала казиното е малко. Знаел си прекрасно, че обстоятелствата са в твоя полза.

— И какво лошо има в това? — поинтересува се той. — Просто си се запознала с един мой млад приятел. Срещала си стотици мои приятели преди това.

Чашата преля. Тя се втурна към огромната книжна полица на източната стена, измъкна тома „Конституционно събрание“ и го разтвори, като разкри по този начин кухината, в която Дениъл бе скътал шест пури. Тя погледна баща си, извади ги и една по една ги пречупи на две.

— Рина! — произнесе той с тих ужас.

— Следващото нещо, което бих употребила спрямо теб е отровата — кресна Серина и изтупа пръстите си.

Дениъл сложи ръка на сърцето си и стана. Широкото му лице беше мрачно.

— Не е почтено една дъщеря да предава собствения си баща.

— Предава! — извика тя и тръгна към него. — Имаш нахалството да ми говориш за предателство? Не знам мнението на Джъстин за цялата тази история, но лично аз приемам твоя долен замисъл като оскърбление.

Дениъл настръхна, ала му направи впечатление, че Серина бе употребила малкото име на Джъстин. Вероятно нещата все пак не бяха чак толкова лоши, колкото изглеждаха.

— Това ли е благодарността, която получавам, загдето се грижа за щастието на дъщеря си? Няма нищо по-остро от езика на едно неблагодарно дете.

— Касапският нож, който възнамерявах да използвам, е по-остър.

— Спомена отрова — припомни й той.

— Промених решението си — отвърна тя и бавно се усмихна. — Е, за да не помислиш, че парите ти са отишли на вятъра, ще ти кажа какво реших по въпроса за Джъстин.

Дениъл се върна на бюрото си, преценил, че след като Серина се беше поразгорещила малко, сега вече ще бъде по-разумна. Съжаляваше единствено за пурите.

— Той е добро момче — умно, почтено, гордо — добави Дениъл и скръсти ръце върху корема си, приготвил се да бъде великодушен и прощаващ.

— Напълно съм съгласна с теб — каза тя с меден глас. — Освен това е изключително привлекателен.

Той доволно се усмихна.

— Знаех си, че си разумно момиче, Рина. От известно време много мисля за теб и Джъстин.

— Тогава ще се зарадваш на новината, че съм решила да стана негова любовница.

— Не мога… — започна Дениъл и млъкна. Първо се обърка, след което се ядоса и изкрещя: — Как ли пък не! Денят, в който дъщеря ми се изнесе, за да стане държанка, ще бъде денят, в който ще я напляскам за първи път през живота й! С камшик, Серина Макгрегър, независимо дали си вече зряла жена, или не.

— Значи, вече съм зряла жена, така ли? — попита тя и строго го погледна. — Тогава запомни, че една зряла жена сама решава за кого ще се омъжи, кога ще се омъжи и дали изобщо ще се омъжи. Една зряла жена не се нуждае от това, баща й да й урежда срещи с непознати. Следващият път, когато решиш да си пъхаш носа в моите работи, първо си спомни как всичко това щеше да избухне в лицето ти.

Той се намръщи и впери поглед в лицето й.

— Не смяташ да ставаш негова държанка, нали?

Серина го погледна надменно.

— Ако реша да си избера любовник, ще го направя, но няма да стана държанка на никой мъж.

Дениъл почувства прилив на гордост, примесена с леко чувство на неудобство. Само един момент му бе необходим, за да се съсредоточи изцяло върху гордостта.

— Нали не си забравила за моя скоч?

Тя се опита да се ядоса отново, ала блясъкът в очите му я накара да омекне.

— Какъв скоч?

— Ох, Рина…

Серина отиде при него и обви ръце около врата му.

— Не ти прощавам — промълви тя. — Само се преструвам, че ти прощавам. Освен това искам да знаеш, че изобщо не си ми липсвал.

С тези думи притисна устни до бузата му.

— Винаги си била едно неучтиво дете — промълви той и силно я прегърна.

 

 

Когато слезе долу в салона, Серина завари майка си на любимото й канапе, тапицирано с дамаска на елегантни рози, да се занимава с поредния си гоблен. На табла от палисандрово дърво до нея бе оставен сервиз за чай от скъп порцелан с красиви рисунки по него. Как е възможно една жена, която се чувства така прекрасно в домашна среда, да е едновременно и толкова отдаден и способен хирург, помисли си Серина. Ръцете, създали нежните фигури върху плата, в понеделник ще режат умело със скалпела.

— Чудесно! — Ана вдигна очи към дъщеря си. — Добре съм преценила кога да донесат чая. Хвърли още едно дърво в огъня, скъпа, и седни до мен да ми разкажеш.

Докато Серина се занимаваше с огъня, майка й остави ръкоделието си на масичката до себе си. Откъм камината се разнесе пукот на горящо дърво. Серина стоя известно време, загледана в надигащите се пламъци, след което въздъхна. Изведнъж си даде сметка колко много й бе липсвал ароматът на горящо дърво.

— А и ваната — рече тя на глас. Усмихна се и се извърна към майка си. — Странно наистина, но чак сега разбирам какъв лукс е да се потопиш във вана и да си лежиш, колкото ти се иска. Особено след като дванайсет месеца съм се къпала в нещо като кофа, което минаваше за душ кабина!

— Но пък ти достави огромно удоволствие, нали?

Серина се засмя и се отпусна на възглавничката, върху която Ана бе повдигнала краката си.

— Твърде добре ме познаваш. Здравата поработих, ала това винаги ме е забавлявало. И все пак радвам се, че отново съм у дома. — Тя пое чашата чай, която Ана й подаде. — Никога нямаше да срещна толкова много и различни хора, ако не бях работила на кораба.

— Писмата ти бяха пълни с разкази за тях. Някой ден ги препрочети, за да ги спомниш отново. — Ана сви крака под себе си и тихичко се засмя. — Не можеш да си представиш колко трудно ми беше да убедя баща ти да не предприемем пътуване с увеселителен кораб.

— Кога най-сетне ще престане да се тревожи? — въздъхна Серина.

— Никога. Това е един от начините да покаже привързаността си.

— Зная. — Серина отпи от чая си. — Де да можеше да се отпусне и да ме остави сама да се грижа за себе си.

— Я ми кажи какво мислиш за Джъстин? — Тя искрено се развесели от острия поглед, който й хвърли дъщеря й. — Не. Бил е достатъчно разумен, за да не ми каже. Разговорът ти с него беше… Как да кажа… Доста изчерпателен.

— Можеш ли да си представиш? — Серина отново се вбеси. Тя скочи с чаша в ръка. — Изпързалял Джъстин да предприеме това пътуване с надеждата, че ще се върна тук със звезди в очите и портокалови цветчета в съзнанието. Не помня да съм побеснявала някога така. Нито съм се чувствала толкова неудобно.

— А Джъстин как го прие?

— Според мен след първото стъписване реши, че цялата история е твърде забавна — рече Серина пренебрежително. — Нямаше представа коя съм, докато не се скарахме един ден на плажа и му казах цялото си име.

Скарали се на плажа. Ана се замисли. Отпи от чашата, за да прикрие усмивката си.

— Баща ти има доста високо мнение за него, Рина. Аз също. Предполагам, че Дениъл просто не е устоял на изкушението.

— Може да те побърка.

— Кой по-точно?

— Джъстин. Всъщност и двамата — поправи се Серина и шумно остави чашата в чинийката. — Нищо не ми каза почти до края на пътуването, а и ми го съобщи съвсем между другото. А аз тъкмо бях започнала… — Тук тя спря и се загледа в пламъците.

— Какво беше започнала? — подтикна я внимателно Ана да продължи.

— Той е много привлекателен — промърмори дъщеря й. — Вероятно това се дължи на спокойната му небрежност и проклетия чар, с който неизменно те залива. — Ана благоразумно мълчеше. — Дори когато ме дразни, предизвиква в мен едни чувства, които най-добре да не се обаждат твърде. Не помня да съм изпитвала такава страст. Не съм сигурна дори, че я желая. — Когато се обърна тя забеляза, че майка й внимателно я чака да продължи. — Прекарахме последните няколко дни в Сен Тома. Като нищо щях да спя с него, ако не беше споменал за тайните намерения на баща ми.

— А сега как се чувстваш?

Серина заразглежда внимателно пръстите на ръцете си. Пое дълбоко дъх и призна:

— Все още го желая, но не зная има ли нещо повече от това. Познаваме се от по-малко от две седмици.

— Рина, настина ли толкова малко вярваш на инстинкта си? — Сбърчила замислено вежди, Серина погледна майка си. — Защо чувства ти трябва да са свързани непременно с някакъв срок? Те са толкова индивидуални, колкото са и хората по земята. Когато срещнах бащата ти, бях убедена, че той е един самодоволен самохвалко. — Ана се усмихна като момиче, когато чу одобрителния кикот на дъщеря си. — И той си беше точно такъв. Въпреки всичко ме привличаше. Два месеца по-късно живеехме заедно, а след година се оженихме. — Тя се позасмя, забелязала изненадата, появила се върху лицето на Рина. — Страстта и секса преди брака не са прерогатив на вашето поколение, скъпа моя. Дениъл настояваше да се оженим, ала аз бях решила, че преди всичко ще завърша образованието си. Единственото, което знаехме със сигурност, беше, че не можем и няма да живеем един без друг.

— А как разбра дали това е любов, а не само привличане?

— От всичките ми деца ти задаваш най-трудните въпроси. — Ана се наведе напред и улови дланите на дъщеря си. — Не съм убедена, че човек може да раздели тези две неща, когато става дума за отношения между един мъж и една жена. Защо да не изпитваш едното без другото? Страст, която те връхлита бързо и след това с времето утихва, е само ехо. Тя е резултат. Влюбена ли си в Джъстин, или просто се страхуваш да си влюбена?

Серина понечи да каже нещо, стене замлъкна, но накрая все пак промълви:

— И двете.

Ана стисна ръцете й.

— Не споменавай това на баща си. Той е прекалено доволен от себе си. — За пореден път Серина се усмихна малко неохотно. — Какво смяташ да правиш?

— Не съм мислила още. По-скоро не ми се мисли. — Тя подпря брадичка на коленете си. — Имам усещането, че ще се видим отново. Предложи ми работа.

— Така ли?

Серина помръдна неспокойно рамене, тъй като идеите започнаха да се разместват и подреждат в съзнанието й.

— Да стана управител на казино в Атлантик сити. Получи се съвпадение, защото тъкмо възнамерявах да говоря с татко за възможността да отворя свой хотел с казино.

— Ако Джъстин ти е предложил такова място, то той ти има голямо доверие.

— Научих се да се разбирам с хората. — Серина се замисли.

— Ти го владееш от двегодишна — осведоми я майка й.

— Развих усет към тази работа — продължаваше Серина и лека усмивка озари лицето й. — Става дума за нещо повече от простото раздаване на карти. С две думи, „Селебрейшън“ е един от най-добре управляваните хотели, които съм срещала, и макар казиното да е малко, в него са събрани всички основни неща. Няма дейност, която да не съм изучила обстойно. — Тя замълча отново, а усмивката й се разшири.

Ана познаваше това изражение.

— Какво си замислила, Рина?

— Искам да вдигна залога — отговори тя. — Ще спечеля, ще загубя или ще запазя предишното положение.

 

 

Джъстин даде бакшиш на пиколото, съблече се й се запъти към душа. Камериерката можеше да разопакова нещата му на другата сутрин, а казиното щеше да преживее още една нощ без неговото внимание. Засега щеше да вечеря в апартамента си, докато провеждаше необходимите телефонни разговори, свързани с другите му имоти. Ако имаше късмет, нямаше да има проблеми с междуградските разговори. В главата му се въртяха и други мисли.

Нагласи водата да излиза от душа на тласъци. По това време Серина трябваше да си е вече вкъщи. И ако я бе опознал добре, тя сигурно вече разчистваше сметките си с Дениъл. Джъстин се усмихна. Какво не би дал да може да чуе как протича срещата им. Така щеше да получи поне частично възмездие за последните два отегчителни дни на „Селебрейшън“.

Да спазва условията на тяхното споразумение се оказа по-трудно, отколкото си беше представял. Мисълта, че тя бе съвсем наблизо — раздава карти с елегантния си вечерен костюм или спи в тясното си легло, облечена само в една шепа коприна, направо го подлудяваше. Той обаче стоеше настрани, защото така се бяха разбрали, а и бе установил, че зад гнева й се криеше и силно неудобство, което можеше да мине само с течение на времето. Двете седмици, които й беше отпуснал, бяха срок, който щеше да улесни преговорите им. Дори да отхвърлеше предложението му, както си мислеше в началото, Джъстин нямаше намерение да се отказва. Целта му беше да я прилъже да дойде в Атлантик Сити, където той щеше да бъде с предимството на собствената територия. Най-сетне спря душа и посегна за хавлиена кърпа.

Долу в салона, му бе необходим буден управител. А за най-горния етаж му бе нужна жена. Серина бе единственият човек, който можеше да съчетае двете длъжности. С увита около кръста кърпа, Джъстин влезе в спалнята.

Също както и останалите помещения в апартамента на собственика, тази стая беше просторна и елегантно обзаведена. Килимът под босите му крака бе плътен и мек. Дългите вертикални щори скриваха стъклената врата към балкона и само с натискането на едно копче се вдигаха, за да открият прекрасна гледка към Атлантика. Той хвърли поглед към широкото легло, покрито с тъмносиня материя. Колко ли жени бяха спали в това легло? Джъстин нито знаеше, нито се интересуваше. По една нощ, изпълнена с взаимно удоволствие, нищо повече.

От гардероба си извади халат и остави кърпата да падне на пода. Дълги години бе живял в далеч по-малки стаи. Там също беше водил жени. Ако искаше да има някоя и тази нощ, трябваше само да набере един телефонен номер. Ала тялото му мечтаеше за точно определена жена. За първи път в живота му се случваше да осъзнае, че не му е все едно с коя ще прекара нощта.

Напрегнат и неспокоен, той се разхождаше из апартамента си. Неслучайно се беше установил в източните райони на страната. Атлантик Сити бе най-новият му проект, а всяко ново начинание изискваше по-голямо внимание. На Джъстин му беше все едно къде ще живее. С течение на времето бе свикнал с удобствата на хотелите, където всяко желание биваше удовлетворявано с натискане на съответното копче. Улови се, че в момента мисли за дом — нещо постоянно, с трева, за която да се грижи, и въздух, който да не е длъжен да споделя с още стотици други.

Прокара пръсти през косата си и се запита откъде се бе взело това необичайно неудовлетворение, след като имаше всичко, което бе искал някога. В плановете му обаче никога не бе влизал стремежът към една-единствена жена. Тя ли беше причината, когато влезе в тази позната стая, да усети липсата на топлина? Ако беше с него, празнотата нямаше да му се струва толкова очебийна. Тя щеше да я изпълни с темперамент и смях. Със страст.

И защо му трябваше да й даде две седмици, запита се гневно той и ядосано пъхна ръце в джобовете на халата си. Можеше да я убеди да се върне заедно с него, ако трябваше щеше да я влачи, за да не е сам сега и да страда за нея. Така му се искаше да я чуе поне по телефона. Нямаше да му е достатъчно, реши Джъстин, след като размисли по-спокойно. А обадеше ли се, само щеше да усложни нещата. Все пак отиде до телефона и набра номера на личния телефон на Дениъл Макгрегър.

— Макгрегър.

— Ти старо копеле — меко отговори Джъстин.

Дениъл изви отчаяно очи към тавана, разбрал, че му предстои да изслуша още един словесен водопад за този ден.

— Как си Джъстин? Как мина пътуването?

— Много полезно откъм образователната страна. Предполагам Серина вече ти е разказала.

— Направил си й много силно впечатление. — Дениъл съзерцаваше с копнеж пречупените пури на бюрото си. — Говори за теб само със суперлативи.

— Не се съмнявам. — С мрачна усмивка Джъстин се отпусна на канапето в стаята. — Нямаше ли да е по-лесно, ако ми беше казал, че Серина е на кораба?

— А ти щеше ли да заминеш?

— Не.

— Е, тогава? Пък и сигурен съм, че ти се е отразило много добре. Много се беше се изнервил в последно време. — Дениъл замислено се опитваше да запали една от съсипаните си пури. — И не се тревожи, ще поговоря с Рина, ще я успокоя колкото мога.

— Не вярвам да успееш, Дениъл. Ще държа при мен кашон шотландско уиски, докато не се убедя, че ще стоиш настрани.

— Няма нужда. Става дума за най-обикновена родителска загриженост за вас двамата. — „Тия двамата знаят много добре къде да натиснат, помисли той мрачно“. — Защо не си продължиш почивката с още един-два дни и не дойдеш тук на гости?

— Серина ще дойде при мен — сухо отбеляза Джъстин.

— При теб ли? — широкото чело на възрастния мъж се набразди. — Какво искаш да кажеш?

— Това, което ти казах.

— И така… — Дениъл напълни гърдите си с въздух. — Няма ли да ми кажеш какви са намеренията ти?

— Не. — Част от напрежението, натрупано в крайниците на Джъстин, се отпусна. Беше започнал да се забавлява. Отпусна се назад в канапето.

— Как така няма да ми кажеш? — почти изрева Дениъл. — Аз съм неин баща.

— Ала не и мой. Ти започна раздаването, Дениъл, сега аз съм на ход.

— Я слушай…

— Не. — Гласът на Джъстин беше съвсем равен. — Дениъл, в случая си пас. Или ние със Серина ще играем като партньори, или напускаме играта.

— Ако засегнеш това момиче, жив ще те одера.

— Ако има жена, която да знае да се грижи за себе си — засмя се Джъстин, — то това е Серина Макгрегър.

— Така е. — Бащинска гордост изпълни бащиното сърце. — Момичето е страхотно.

— Разбира се, ако смяташ, че тя ще се изложи…

— Няма мое дете, което да се изложи! — изсъска Дениъл и Джъстин неволно се усмихна.

— Чудесно. Значи ти оставаш пас. — Дениъл изскърца със зъби. — Даваш ли ми дума, Дениъл?

— Добре, добре. Измивам си ръцете, но само да съм чул, че…

— Довиждане, Дениъл.

Джъстин бе много доволен, че успя добре да се разплати с човека, на когото дължеше толкова много.