Нора Робъртс
В пламъка на страстта (4)

Четвърта глава

Серина се настани на горната палуба около кърмата, защото мислеше, че там няма да има никой. Беше по-вероятно оставащите на кораба да изберат басейна. Повечето пътници бяха отишли на екскурзия в Сан Хуан, която, освен всичко друго, включваше и разходка по старинните улички, посещение на крепостите, правене на снимки върху фона на планините наоколо. Едва ли някой върнал се по-рано би я притеснил с присъствието си на тихата задна палуба.

Тя за малко щеше да се успи, забравила, че трябва да помогне на Дейл при пресмятането на прихода от миналата вечер. Тъй като вече се зазоряваше, когато най-накрая се беше унесла, Серина успя да поспи едва четири часа, преди будилникът да я събуди. Тя свърши набелязаната за сутринта работа и дойде на това място, за да подложи умореното си тяло под палещите лъчи на пладнешкото слънце.

Серина не желаеше да мисли. Бе размишлявала достатъчно дълго между три часа през нощта и зазоряване. Знаеше, че бе прекалено изтощена, за да се задълбочава в онова, което се беше случило предишната вечер, но когато се изтегна върху шезлонга, всичко отново изплува в съзнанието й. Какво точно я обземаше всеки път, когато устните на Джъстин докосваха нейните? Каквото и да беше, тя всеки път се заклеваше, че няма да допусне то да се случи отново, и всеки път се оказваше безпомощна да го предотврати. Коя бе онази сила в него, която непрестанно я привличаше и я дърпаше все по-близо до ръба на нещо фатално? Всеки следващ път й беше все по-трудно да си спомни, че трябва навреме да се отдръпне.

Серина отпусна връзките на горнището на банския си и се облегна на шезлонга. Сигурно би било по-разумно, помисли си тя, да реши всичко веднъж завинаги. Може би реализмът бе единствената обща черта, предавана от поколение на поколение в рода на Макгрегърови. „Посрещай проблемите лице в лице и ги побеждавай!“ Серина се усмихна при мисълта, че това дори би трябвало да стане девиз на техния род. Същото се отнасяше и за проблема, наречен Джъстин Блейд.

Той бе опасно привлекателен, дори, според нея, по-скоро опасен, защото неговата привлекателност я бе поразила в самото начало и до момента усещането не беше отслабнало. И това не се отнасяше само за външния му вид, мислеше си тя, намествайки слънчевите си очила. Външният вид би могъл да бъде лесно пренебрегнат. По-опасни бяха неговият сексапил и тихо налагащ се стил. И двете неща предизвикателно й подсказваха, че си подхождат едно към едно. Джъстин просто бе неустоимата комбинация за една жена, която рядко избираше лесния път.

Харесваше ли го? Серина първоначално се изсмя на тази мисъл, ала после се замисли. В действителност, харесваше ли го? Вместо отговор изплуваха спомените от приятното следобедно прекарване в Насау, бързата размяна на шеги в казиното, естественият начин, по който се преплитаха ръцете им. Вероятно наистина го харесваше, макар и да признаваше това с неудоволствие. Поне малко. Но това не беше най-важното. Тя намести слънчевите си очила и затвори очи. Най-важното в случая бе какво щеше да предприеме по отношение на него през следващите пет дни.

Серина не можеше да се скрие. Дори това да бе физически възможно да се осъществи, докато се намираха на един и същ кораб, гордостта й никога не би й го позволила. Не, тя трябваше да се справи с него. И със себе си. Мисълта, че би могла да прекара известно време заедно с него и да го опознае по-добре, не беше вече никак безопасна. Откровено казано, Серина бе принудена да си признае — от самото начало бе знаела, че нищо, свързано с Джъстин Блейд, не беше безопасно. Така кръгът се затваряше, без обаче да решава проблемите й.

Тя се обърна по корем. Оставаха й само още няколко дни на „Селебрейшън“, преди да се върне вкъщи за по-продължително време. Трябваше да си помисли сериозно какво щеше да прави през останалата част от живота си, затова едва ли щеше да даде предимство на размишленията си за евентуална среща с един комарджия. Серина реши, че щом вече намираше Джъстин за привлекателен и интересен, време беше да сложи край на цялата тази история.

Всичко беше много просто — трябваше да се отнася към него така, както би се отнасяла с всеки друг пътник. Учтиво и приятелски. Е, не много приятелски. И отсега нататък без странични обзалагания, защото късметът на този мъж беше феноменален.

Слънцето бе прекалено горещо, а палубата прекалено тиха, за да си мисли за усложнения. Тя въздъхна, пъхна ръце под главата си и заспа.

Топло и приятно усещане я прониза цялата. От устните й се отрони въздишка на удоволствие при мъглявата мисъл, че се носи върху сал, а слънцето гали голото й тяло. Искаше й се да продължи да плува така безкрайно, без посока. Почувства се свободна… Не — по-скоро изоставена. Беше сама насред синьото море или може би в гъста зелена джунгла. Едно скришно самотно място, където не съществуваха никакви ограничения. Там слънцето ласкаеше тялото й с ръцете на любовник.

В съня си Серина усещаше онова галещо, възбуждащо удоволствие… Бавно плъзгащите се пръсти на слънцето… Възбуждащи… Нежно изкушаващи…

Погалването на пърхаща край ухото й пеперуда я накара да се усмихне. Тя не се помръдна, за да не я изплаши. С нежно потрепване на крилцата си пеперудата се премести на бузата й и се задържа там за момент, сякаш бе открила ароматно цвете, след което отново трепна с крилца и прошепна името й в ъгълчето на устата й.

Колко странно, помисли си Серина и тихо простена от удоволствие, че една пеперуда знае името ми. Усетила нежното погалване по гърба си, тя помръдна рамене и с усилие отвори очи, желаейки да види пъстроцветните меки крилца на пеперудата. Единственото, което видя, обаче, бяха студените бездънни зелени очи на Джъстин.

За момент Серина се втренчи в тях. Удоволствието, което изпитваше, бе прекалено силно, за да се почувства объркана.

— Помислих те за пеперуда — прошепна тя и отново затвори очи.

— Така ли?

Той се усмихна и за втори път докосна с устни ъгълчето на устата й. Серина въздъхна.

— Как се появи тук?

— Къде по-точно? — попита Джъстин.

Почувствал удоволствието, което й доставяше, той продължи да я гали по гърба.

— Тук, където се намираме в момента — тихо отвърна тя. — Със сал ли доплува?

— Не.

По ритъма на дишането й, по замъгления й поглед, Джъстин разбра, че Серина бе вече доста възбудена и дезориентирана, за да бъде напълно послушна. Нейната уязвимост предизвика у него едновременно желанието да я притежава и да я закриля, като тези два порива се надпреварваха неудържимо. Той леко целуна голото й рамо.

— Ти сънуваш — каза тихо.

Тя не разбираше защо това можеше да има някакво значение, щом приятните и топли милувки продължаваха.

— Добре ми е — промълви Серина.

— Да — каза Джъстин и плъзна пръст надолу по гърба й. — Така е.

Това докосване я накара да потрепери и прогони съня й. Очите й внезапно се отвориха.

— Джъстин?

— Какво?

Вече напълно будна, тя се повдигна на лакти.

— Какво правиш тук?

— Вече ми зададе този въпрос. С твоята кожа не бива да лежиш на слънцето без защита.

Ръката му се плъзна по гърба й, за да размаже плажното мляко, което беше сложил.

— Стига! — настоя Серина и се ядоса, че гласът й трепери.

— Ти си много чувствителна — прошепна той. — Жалко, че никога не се намираме на подходящото място в подходящо време.

— Джъстин — подзе тя и се отмести от дланта му, като едва не забрави да задържи с ръка развързаното горнище на банските си, — много те моля да ме оставиш да си почина. — Серина се изправи и седна върху шезлонга, старателно завързвайки на тила си горнището на банските си. — Наложи се да стана рано сутринта, а казиното се отваря веднага щом напуснем пристанището довечера — добави тя и легна отново. — Искам да поспя.

Джъстин се изправи.

— Трябва да говоря с теб.

— Аз не искам… — започна Серина и млъкна.

Погледът й се плъзна нагоре по дългите му мускулести крака към силния и строен торс. Тялото му излъчваше сила, гъвкавост и бързина. Тя отмести поглед и се намести по-удобно на шезлонга.

— Не искам да говоря с теб — довърши започнатата фраза Серина и сложи слънчевите си очила. — Защо не отиде с останалите на разходка в Сан Хуан?

— Имам предложение.

— Не се и съмнявам.

Без да дочака покана, той отмести краката й и седна на ръба на шезлонга.

— Делово предложение.

Тя отмести краката си така, че кожата й да не се докосва до неговата и това да не я разсейва.

— Не ме интересува деловото ти предложение. Иди си намери друг шезлонг.

— Правилникът не забранява ли на членовете на екипажа да се държат грубо с пътниците?

— Иди се оплачи от мен — подкани го Серина. — Все едно, това е последната ми седмица на кораба.

— Точно за това искам да говоря с теб — продължи Джъстин и прекара с мазната си от плажното мляко ръка по бедрото й.

— Джъстин…

— Добре — кимна той и се усмихна при вида на ядосаното й лице. — Значи, вече ме слушаш внимателно.

— Ще ти счупя носа, ако не ме оставиш на мира.

— Винаги ли ти е толкова трудно да се съсредоточиш върху един делови разговор? — добронамерено попита Джъстин.

— Освен ако е основателен.

— Тогава не би трябвало да имаме проблеми.

Тя се повдигна, облегна се на шезлонга и взе да го разглежда иззад тъмните си очила. Забеляза големия бял белег върху ребрата му.

— Това да не би да ти е подарък от някой ревнив съпруг? — попита Серина със студена усмивка.

— От един фанатик с нож — отвърна той също толкова студено.

Прониза я рязка и неочаквана болка. Дъхът й секна, като си представи острието на ножа, пронизващо плътта му.

— Беше глупаво от моя страна — каза тя. — Извинявай. — Серина отново погледна белега и й прилоша от собствените й необмислени думи. — Трябва да е било сериозно — допълни тя.

Джъстин си помисли за тежките две седмици, прекарани в болницата, след което сви рамене.

— Беше много отдавна — каза той.

— Какво се случи? — не можа да се сдържи да попита Серина, може би защото някаква частица от нея споделяше болката му без дори да осъзнава причината за това.

Джъстин се вгледа в нея. Той вече не мислеше за инцидента. През последните петнадесет години мисълта за него вероятно съвсем бегло бе пресичала съзнанието му. И все пак, подобно на белега, случилото се бе станало неразделна част от него. Сигурно беше по-добре тя да научи за него. Джъстин вдигна една хавлиена кърпа от палубата и избърса ръцете си.

— Това се случи в един бар в източна Невада. Един от редовните посетители заяви, че не иска да диша един и същи въздух с някакъв си индианец. Аз си пиех бирата и затова му предложих да иде да подиша на друго място.

Много студена и тъжна усмивка докосна устните му.

— Бях прекалено млад и мисълта за евентуален юмручен бой ми доставяше известно удоволствие. На осемнадесетгодишна възраст юмручният бой помага да се превъзмогне чувството на безсилие.

— Ала това не е белег от юмруци — тихо каза Серина.

— Когато е намесен алкохолът, много неща излизат изпод контрол. Той беше пиян и действаше подло — почти несъзнателно докосна с пръст белега. Мислеше, че е течение на годините бе превъзмогнал този навик. — Всичко започна като по сценарий думи, удари с юмруци — а после той извади нож. Вероятно беше прекалено пиян, за да осъзнае какво прави, но ме прониза с него.

— О, Боже! — възкликна тя и инстинктивно го хвана за ръката. — Ужас! Защо никой не е повикал полиция?

През ума на Джъстин мина мисълта, че въпреки богатството си, прекрасното си образование и пътуванията, или пък именно заради тях, Серина водеше доста затворен начин на живот.

— Нещата невинаги стават по този начин — просто каза той.

— Ами той те е наръгал с нож и е трябвало да бъде арестуван.

— Не — спокойно изрече Джъстин. — Аз го убих.

Дланта на Серина омекна в ръката му. Въпреки тъмните й очила, той видя как очите й се разширяват от ужас и почувства моментното й отдръпване. После, със същата бързина, тя отново стисна ръката му.

— Случило се е при самозащита — промълви Серина с леко треперещ глас.

Джъстин не каза нищо. През всичките години, изминали от онзи инцидент, той се нуждаеше от това обикновено безусловно доверие — през болезнените дни в болницата, по време на студената самота и страх, които изпитваше, докато се намираше в затворническата килия, очаквайки съдебния процес. Тогава нямаше кой да повярва в него. Нямаше кой да му възвърне дори частица от надеждата и вярата, които бе изгубил през онези безкрайни празни дни. Когато Серина обхвана дланта му с двете си ръце, нещо дълго потискано се събуди в него.

— Аз посегнах към ножа — каза най-накрая Джъстин — и двамата паднахме на земята. След това се свестих в болницата и научих, че съм обвинен в убийство.

— Нали това е бил неговият нож — възмутено възкликна Серина. — Той те е нападнал.

— Мина известно време, преди тази истина да излезе на бял свят — отвърна Джъстин. Той си припомни всеки час, всяка минута на очакване — миризмата на килията, лицата в съдебната зала. Страхът и яростта. — Когато това се разбра, ме оправдаха.

С колко ли още допълнителни белега, запита се Серина.

— Никой ли не е пожелал да свидетелства в твоя полза? — инстинктивно попита тя. — Имам предвид останалите, намирали се в бара през онази нощ.

— Просто не бях един от тях. Но въпреки това разказаха истината, когато се наложи да дават показания под клетва.

— Трябва да е било много страшно преживяване за едно момче.

Когато Джъстин въпросително повдигна вежди, Серина се помъчи да се усмихне.

— Баща ми казва, че един мъж не е мъж, докато не навърши тридесет или четиридесет години. Невинаги обаче е постоянен в мнението си.

Колко добре знаеше това Джъстин! Той се изкушаваше да й каже точно тук и точно сега за отношенията му е Дениъл, ала реши да се придържа към първоначалния си замисъл. Джъстин Блейд беше постоянен.

— Разказах ти тази история, защото ако приемеш предложението ми, така или иначе вероятно ще дочуеш нещо. Предпочитам да я чуеш от мен цялата наведнъж.

Той усети обзелото я любопитство, което сега бе по-ценно от вниманието й.

— Какво предложение? — предпазливо попита тя.

— Предложение за работа.

— За работа? — повтори Серина и се засмя. — Какво си намислил да правиш — да организираш плаваща игра на карти и искаш аз да ти стана раздавач?

— Имам предвид нещо доста по-неподвижно — тихо каза Джъстин и погледът му се плъзна надолу. — Чудя се колко издръжливи са тези тънки връзки на банските ти.

— Достатъчно издръжливи са — отвърна тя, като едва успя да потисне у себе си порива да ги дръпне. — Защо не ми кажеш точно какво си намислил, Джъстин… Без заобикалки.

— Добре — подзе той и погледът му стана отново студен и сериозен. — Наблюдавах работата ти. Справяш се много добре. Не само с картите, но и с хората. Умееш бързо да преценяваш играчите и твоята маса почти винаги е пълна, докато другите редовно се опразват. Освен това ти знаеш как да подходиш към някой играч, който се е ядосал на картите или е пийнал малко повече. С две думи — допълни Джъстин със същия безпристрастен тон, — имаш стил.

Серина не знаеше накъде бие той, ала и не искаше да се почувства прекалено поласкана от думите му.

— Е, и? — попита тя и сви рамене.

— Мога да намеря реализация за човек с твоя талант. — Джъстин присви очи, но изражението на лицето му остана непроменено.

Той се загледа в нея така, както, според Серина, трябва да е гледал неговият прадядо — похитител. Тя вдигна назад слънчевите си очила и отвърна на погледа му.

— Какъв тип реализация? — попита студено.

— Да управляваш казиното ми в Атлантик Сити — отвърна Джъстин и с удоволствие видя как върху лицето й се изписва недоверие.

— Собственик си на казино в Атлантик Сити?

Без видимо да се помръдва, той леко сложи длани върху коленете си.

— Да — отвърна твърдо.

Серина сви очи и се намръщи. На Джъстин му стана весело от мисълта, че този път тя не се доверяваше толкова лесно.

— „Команч“ — тихо промълви Серина. — Има още едно във Вегас и, ако не се лъжа, някъде на друго място.

Тя се облегна назад и затвори очи. Значи, този странстващ комарджия всъщност се оказа един много богат и преуспяващ бизнесмен.

— Трябваше да се досетя — допълни тихо Серина.

На Джъстин му стана още по-весело от нейната реакция и той се поуспокои. За първи път му бе дошло на ум да й предложи тази работа онази сутрин в Насау. Впоследствие деловото предложение се бе превърнало отчасти в негова прищявка. Докато разглеждаше силните елегантни черти на лицето й, Джъстин разбра, че зад всичко това вече имаше и нещо повече — нещото, с което щеше да се заеме веднага щом уреди нещата.

— Уволних управителя си непосредствено преди това пътуване — продължи той, без да я чака отново да отвори очите си. — Имаше известни проблеми с прихода.

Тя отвори очи и учудено повдигна вежди.

— Да не би да те е измамил?

— Опита се — поправи я Джъстин. — Мен никой не може да ме измами.

— Не се и съмнявам в това — съгласи се Серина. Тя сви колене, така че те да не докосват повече неговите, и ги обхвана с ръцете си. — Защо искаш да работя за теб? — попита след малко.

Обзе го неловкото усещане, че Серина бе наясно защо бе премълчал голяма част от причините, макар и самият той да не беше напълно уверен в тях. Със сигурност знаеше едно — че искаше да я има в своя свят, където да може да я вижда… И да я докосва.

— Вече ти казах — отвърна Джъстин и едвам се сдържа да не я погали.

— Щом имаш три печеливши хотела…

— Пет — поправи я той.

— Пет — кимна тя в знак на съгласие. — В такъв случай не мога да си те представя като човек, който управлява по интуиция. Със сигурност знаеш, че управлението на казино като твоето не е едно и също с разпределянето на карти на екскурзионен кораб. Вероятно имаш двойно по-голям брой маси от тези на кораба и приход, в сравнение, с който малката корабна печалба е нищо.

Джъстин се усмихна. В действителност всичко беше точно така, както го бе описала.

— Е, ако смяташ, че няма да можеш да се справиш…

— Не съм казала, че няма да мога да се справя — натърти Серина.

— Тогава помисли над предложението ми. Самата ти ми каза, че нямаш определени планове след края на това пътуване.

Никакви планове, помисли си тя. Само една мъглява идея да отвори свое собствено игрално заведение, ала нима не беше по-разумно да управлява заведението на някой друг, докато се научи на повече неща?

— Ще си помисля за това — бавно отвърна Серина.

— Добре — каза той. После протегна ръка и извади една фиба от косата й. — Можем да вечеряме в Сан Хуан и да обсъдим подробностите. — Джъстин хвърли на пода първата фиба и посегна да извади втора.

— Стига — ядоса се Серина и го хвана за китката. — Всеки път като те видя, ми изхвърляш фибите. До края на пътуването няма да ми остане нито една.

— Предпочитам косата ти да е разпусната — промълви той, зарови пръстите си във вече хлабавия й кок и разпиля останалите фиби. — Обичам да гледам как косата ти се разпилява по раменете.

Серина отблъсна ръката му и скочи. Когато Джъстин започваше да говори с този тон, за една разумна жена бе по-добре да стои надалеч от него.

— Няма да вечерям с теб нито в Сан Хуан, нито където и да било другаде. Освен това смятам, че достатъчно дълго размишлявах над предложението ти.

— Изплаши ли се? — попита той и бавно се изправи на крака.

— Не — отвърна тя и спокойно го погледна в очите, за да му докаже, че казваше истината.

— Много добре. — Доволен от нейния силен и упорит поглед, Джъстин обви ръце около врата й. Страхът бе едно твърде обикновено усещане, което можеше много лесно да се превъзмогне. — Помисли си още няколко дни. Деловото ми предложение е точно такова и то няма нищо общо с теб и мен като любовници.

От тези думи очите й светнаха от възмущение.

— Ние не сме любовници!

— Но ще станем — допълни той и се приближи към нея. — Скоро. И двамата сме хора, които взимат онова, което пожелаят, Серина. А ние се желаем един друг.

— Задръж самочувствието си, Джъстин, че е почнало да прелива.

Когато той плъзна ръката си по намазания й с плажно мляко гръб, за да я придърпа по-близо до себе си, тя застина на място. Нямаше никакво желание да се бори. Не искаше да губи.

— Картоиграчите вярват в съдбата. А ти си не по-малко играч от мен, Серина Макгрегър.

Колко ли пъти още щеше да успява тя да устои на този меден глас и омайващи слова? Серина вече усещаше как силно блъска сърцето в гърдите й и как краката й омекват. Ако устоеше, щеше да загуби. Може би… Съзнанието й започна да се замъглява и тя яростно се мъчеше да разсее сгъстяващите се сребристи облаци. Може би този път трябваше да играе по неговите правила и да спечели. Като превъзмогна собствената си нужда да се предаде, Серина започна опасна игра.

Бавно и леко ръцете й се плъзнаха нагоре по голия му гръб. Когато Джъстин притисна устни към шията й, коленете и омекнаха, ала тя силно прехапа устни. Болката щеше да й помогне да запази самообладание. Пръстите й се плъзнаха по врата му. Сърцето му започна да тупти силно и ритъмът му се сливаше с туптенето на нейното сърце.

Серина извърна глава, така че устните му да не докосват нейните. Ако я целунеше, тя щеше да бъде изгубена. Серина затвори очи и се опита да изгони от себе си всички онези усещания, които той бе способен с минимални усилия да я накара да изпита. Тя притисна устните си към шията му, като убеждаваше себе си, че това не бе нищо повече от поредната стъпка в играта. Не биваше тъмният мъжки аромат и силните мускули, които усещаше под пръстите си, да я омаломощят. Този път, обеща си Серина, щеше да го накара да падне на колене.

Сърцето й я подтикваше да остане така, както беше, притиснала се към топлото му тяло. Щеше ли да се чувства толкова добре, ако не беше се превърнала в част от него? Ако тялото й не бе създадено за неговото, щяха ли да си подхождат толкова безупречно? Ако устните й не бяха предназначени за неговите, щяха ли да пламват дори от мисълта за целувка?

Не. Тя се съвзе преди немощта да бе успяла да я превземе напълно. Нямаше да позволи да я управлява някаква си нужда… Или пък мъж.

Серина го отблъсна силно със съзнанието, че бе свободна само защото бе успяла да го омаломощи. Бавно, като се молеше краката й да я държат, тя се наведе, за да повдигне от пода на палубата падналата си туника. Без да произнесе нито дума, я облече през главата си. Това й даде един-единствен миг, през който успя да събере кураж, за да го погледне.

В очите му видя желание — безразсъдно желание, което накара сърцето й да трепне от болка. Освен това видя предпазливост. Мисълта, че Джъстин е бил подготвен за тази атака върху сетивата не повече от нея, й вдъхна сили. Явно имаше предимство и трябваше да се възползва от него.

— Ако реша, че искам да се любя с теб, ще ти съобщя — спокойно каза Серина, след което се обърна и си тръгна, без да погледне назад. Коленете й трепереха.

Той я наблюдаваше. Свил ръце в юмруци си помисли, че би могъл да я върне, да я завлече в каютата си и да я има само след няколко секунди. Да прати по дяволите цялата тази игра и да задоволи глада, който го разяждаше отвътре. Ако веднъж, поне веднъж, бе останал насаме с нея… Джъстин внимателно разтвори юмруците си. Не си струваше да се оставя да го ръководят емоциите. Научил бе това преди много години и не биваше да го забравя сега.

Той се наведе и вдигна иззад шезлонга оставеното от нея шишенце с плажно мляко. Тя се заинтересува от предложението ми, помисли си Джъстин, докато разсеяно завиваше капачката. Идеята беше подхвърлена след цялата тази година, през която бе изпълнявала чужди заповеди, щеше да й хареса мисълта отсега нататък да ги дава. След удържаната от нея победа, Серина щеше да реши, че е способна да се справи с него и в личен план. Той се надяваше в нея да се крият достатъчно типични Макгрегърови черти, за да не може да устои на предизвикателството.

На устните му се появи лека студена усмивка. И самият Джъстин, и тя бяха еднакво податливи на предизвикателствата. Той реши, че вече бе направил своето предложение. За известно време щеше да го задържи в сила.

 

 

В стаята на Серина бе напълно тъмно, когато телефонът до леглото й иззвъня. Тя зашари слепешката наоколо, като се опитваше да напипа будилника. Когато обаче звъненето продължи, Серина го бутна раздразнено. От това слушалката на телефона излетя и я удари в слепоочието.

— Ох, по дяволите!

— Добро утро, моето момиче.

Все още замаяна от съня, тя разтърка слепоочието си и поднесе слушалката към ухото си.

— Татко, ти ли си?

— Как е животът в безкрайната морска шир? — гръмогласно и весело попита Дениъл и това я накара да трепне.

— Ами, аз… — започна Серина, като се мъчеше да се разсъни.

— Хайде, моето момиче, разказвай!

Тя отново побутна будилника и се опита да види колко е часът.

— Татко, сега е едва шест часът сутринта!

— Един истински моряк се събужда на зазоряване — каза й той.

— Добре. Лека нощ, татко.

— Майка ти пита кога ще се прибереш вкъщи.

Въпреки че беше полусънена, когато чу тези думи, Серина се усмихна. Не Ана, а Дениъл Макгрегър винаги се бе проявявал като майка-квачка.

— Ще стигнем в Маями в събота следобед. Най-късно в неделя ще си бъда у дома. Духов оркестър ли ще наемеш?

— Ха!

— Или може би един шотландец с гайда?

— Винаги се заяждаш, Серина. Майка ти се интересува дали те хранят добре.

Тя едва се сдържа да не се засмее.

— Дават ни по един цял самун хляб на седмица, а в неделя ни се полага дори свинско. Как е мама?

— Добре. Вече потегли към болницата, за да изкорми някого.

— А Алън и Кейн?

Дениъл се изсмя.

— Та кой ги вижда тях? — попита той. — Сърцето на майка ти се къса от мисълта, че децата ни са забравили родителите си. Няма нито едно внуче, което да държи на коленете си.

— Какво безочие от наша страна — сухо се съгласи Серина.

— Ако Алън се беше оженил за онова хубаво момиче…

— Тя имаше походка като на патица — безцеремонно му напомни Серина. — Алън сам ще си намери съпруга, когато бъде готов затова.

— Ха! — отново възкликна Дениъл. — Алън си е заровил носа във Вашингтон, Кейн и досега не се е налудувал, а ти плуваш на някаква си черупка.

— Кораб.

— Горката ти майка няма да доживее да види първото си внуче — дълбоко въздъхна той и запали една от дебелите пури, които Ана не бе успяла да конфискува.

— Да не би да си ме събудил в шест часът сутринта, за да ми изнасяш лекция за продължаването на Макгрегъровия род?

— Няма нищо смешно, моето момиче. Кланът…

— Не се смея — побърза да го увери тя, за да избегне задаващото се дълго и страстно словоизлияние. — Освен това имам намерение да остана вкъщи за известно време, така че можеш да ми четеш лекции след неделя.

— Нима това е начин да говорим? — засегнато попита Дениъл. — Никога дори не съм вдигал ръка срещу теб.

— Ти си най-добрият баща на света — успокои го Серина. — Ще ти купя каса скоч в Сен Тома.

— Добре — доволен, омекна Дениъл, но изведнъж си спомни за друга обещана каса скоч и за главната причина за ранното си телефонно обаждане. — Срещна ли интересни хора по време на пътуването, Рина?

— И още как — бих могла да напиша цял роман за това. Наистина ще ми липсват останалите членове на екипажа.

— А сред пътниците? — продължи той, като подръпваше от пурата си и се опитваше да прави димни пръстени. — Срещна ли някой истински комарджия?

Тя си помисли за Джъстин. Дениъл също.

— От време на време — отвърна бавно.

— Предполагам, че през ръцете ти са минали доста мъже.

Серина се обърна по гръб. Един мъж със сигурност, помисли си тя.

— Няма нищо лошо в романтичните приключения от време на време — весело продължи той. — Разбира се, ако мъжът е замесен от добро тесто. Един истински играч трябва да има остър ум.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че планирам да избягам с един?

— С кого по-точно? — попита Дениъл, като присви очи.

— С никого — твърдо отговори Серина. — А сега възнамерявам да продължа да спя. Постарай се да изчистиш цялата пепел преди мама да се е прибрала. Ще се видим в неделя. И, между другото, обичам те, стари хитрецо.

— Да закусиш добре — поръча той и затвори телефона.

Дениъл се облегна на стола си и се замисли. Рина винаги е била доста твърдоглава, помисли си той. Що се отнасяше до Джъстин… Ами ако Джъстин Блейд не бе решил да прекара една-две тропически вечери с нея, значи Дениъл се е излъгал в него. Той изтръска пурата си и си напомни да се отърве от това веществено доказателство преди Ана да се бе прибрала.

Ами ако наистина се беше излъгал в Джъстин Блейд? Дениъл Макгрегър познаваше мъжката закваса. За момент се отпусна и се наслади на мисълта за едно чернокосо внуче с лилави очи. Първото ще бъде момче, реши той. Макар, за съжаление, да не носи името Макгрегър, то ще бъде с Макгрегърова кръв. Ще го кръстят на дядо му.

Дениъл вдигна слушалката на телефона, решил, че не би било никак зле да пообезпокои и другите си деца, докато все още бе в настроение.