Клайв Стейпълс Луис
Последната битка (9)

Глава девета
Голямата среща на Хълма с обора

Дълго време никой не можеше да проговори или да пролее сълза. След малко еднорогът тропна с копито по земята, разтърси грива и каза:

— Кралю, няма нужда от съвет. Виждаме, че плановете на маймуната са били по-подмолни, отколкото сме предполагали. Без съмнение Шифт от дълго време тайно е преговаряла с Тисрок и в момента, в който е намерила лъвската кожа, му е пратила съобщение да подготви флота си за завземането на Каир Паравел и на цяла Нарния. На нас седмината вече нищо друго не ни остава, освен да се отправим към хълма с обора, да разгласим истината и да приемем приключението, което Аслан ни праща. И ако по някакво невероятно чудо успеем да победим трийсетте калорменци, които са на страната на маймуната, нека да продължим и да загинем в битка с другата, далеч по-многобройна войска, която скоро ще тръгне от Каир Паравел.

Тириан кимна. Но се обърна към децата и им каза:

— А сега, приятели, време е да се връщате във вашия свят. Без съмнение свършихте всичко, за което сте били изпратени.

— Н-но ние нищо не сме свършили — промълви Джил разтреперана не точно от страх, а защото всичко бе тъй ужасно.

— Не е така — отвърна кралят. — Освободихте ме от дървото, снощи ти се плъзгаше като змия пред мен в гората, а и взе Пъзъл. А ти, Юстас, уби своя враг. Но вие сте твърде млади, за да участвате в кървавия край, с който ние, останалите, ще трябва да се сблъскаме тази нощ или пък може би след три дни. Умолявам ви… не, заповядвам ви, да се върнете във вашия свят! Ще бъда посрамен, ако позволя на такива млади воини да паднат в битка заради мен.

— Не, не, не! — извика Джил. (Тя беше силно пребледняла, когато започна да говори, после внезапно почервеня силно и пак пребледня.) — Няма да се върнем, не ме интересува какво говорите. Ще стоим до вас независимо от всичко, нали така, Юстас?

— Да, но няма нужда да се вживяваме толкова — отвърна Юстас и пъхна ръце в джобовете си (забравяйки колко странно изглежда това, когато си облечен в ризница). — Защото, нали разбираш, че нямаме друг избор. Каква полза има от приказки за връщане! Как? Не притежаваме вълшебство, с което да го сторим!

Това бе съвсем смислено, но в момента Джил не можеше да понася Юстас заради думите му. Много обичаше да е безкрайно делови, когато някой друг се е развълнувал.

Когато Тириан осъзна, че двамата чуждоземци не могат да се върнат вкъщи (освен ако Аслан внезапно не ги върнеше обратно), той поиска те да прекосят Южните планини и да отидат в Арченланд, където може би щяха да са на сигурно място. Но те не знаеха пътя, а нямаше кого да изпратят с тях. Освен това, както каза Погин, щом калорменците завладеят Нарния, за по-малко от седмица ще завземат и Арченланд. Тисрок винаги бе искал да притежава и двете северни страни. Накрая Юстас и Джил така горещо се помолиха, че Тириан се съгласи да дойдат с него и да срещнат съдбата си или, както той по-разумно го определи, „приключението, което Аслан ще им изпрати“.

Първата идея на краля бе да не се връщат преди мръкване на хълма с обора (вече им ставаше лошо само като чуеха това име). Но джуджето им каза, че ако отидат посред бял ден, най-вероятно ще заварят мястото пусто, с изключение може би на калорменския часови. Животните бяха твърде уплашени от приказките на маймуната и на Рижия за този нов гневен Аслан (или Ташлан), за да се приближават по друго време, освен когато ги призоваваха на ужасните среднощни сбирки. А калорменците никога не са се справяли добре в горски местности. Погин беше убеден, че дори и посред бял ден нямаше да им е трудно да заобиколят незабелязано до гърба на обора. Щеше да им е много по-трудно да сторят това през нощта, когато маймуната събираше животните заедно и всички калорменци бяха на пост. А когато започнеше сбирката, можеха да оставят Пъзъл зад обора, напълно скрит от погледите, до мига, когато щяха да го покажат. Това очевидно бе добра идея, защото единственият им шанс бе внезапно да изненадат калорменците.

Всички бяха съгласни и дружината потегли в нова посока — на северозапад, към омразния хълм. Орелът от време на време летеше напред-назад над тях, а понякога кацваше на гърба на Пъзъл. Абсолютно никой, нито дори самият крал, освен в момент на крайна нужда, не би си и помислил да язди еднорога.

Този път Джил и Юстас вървяха заедно. И двамата бяха много смели, докато се молеха да им бъде позволено да тръгнат с останалите. Но сега храбростта им се бе изпарила.

— Поул — прошепна Юстас, — мога направо да ти кажа, че ми е доста нервно.

— О, добре си ти, Скруб — отвърна Джил. — Можеш да се биеш. А аз… аз направо се треса от страх, ако искаш да знаеш.

— Нищо не е да се тресеш — каза Юстас. — Аз имам чувството, че ще повърна.

— За бога, само недей да го споменаваш! — отвърна Джил.

Продължиха да вървят мълчаливо минута-две.

— Поул — започна Юстас отново.

— Какво? — попита тя.

— Какво ще стане, ако ни убият тук?

— Ами, предполагам, че ще умрем.

— Имам предвид какво ще се случи в нашия свят? Ще се събудим ли, озовавайки се отново в онзи влак? Или просто ще изчезнем и никой никога няма да чуе повече за нас? Или пък ще умрем в Англия?

— Боже! Въобще не бях се сетила за това.

— Странно ще е за Питър и останалите да ме видят как махам през прозореца, а когато влакът спре, да не могат да ме намерят никъде! Или пък, ако открият два… искам да кажа, ако умрем там, в Англия.

— Уф! — възкликна Джил. — Отвратителна мисъл.

— Няма да е отвратителна за нас — каза Юстас. — Няма да сме там.

— Почти ми се иска… не, всъщност не ми се иска — каза Джил.

— Какво щеше да кажеш?

— Щях да кажа, че ми се иска въобще да не бяхме идвали. Но не е така, не е, не е. Дори и наистина да бъдем убити. Бих предпочела да умра в бой за Нарния, вместо да остарея и оглупея вкъщи и може би да се возя насам-натам в инвалидна количка, а после тъй или инак да умра.

— Или пък да бъдем размазани от Британските железници!

— Това пък защо го казваш?

— Ами, когато усетих онова ужасно сътресение (същото, което сякаш ни хвърли в Нарния), си помислих, че е действително началото на железопътна катастрофа. И бях много радостен, че се озовахме тук.

Докато Джил и Юстас говореха за това, останалите обмисляха плановете си и се поободриха малко. Стана им по-леко, защото обсъждаха какво трябва да се направи същата тази нощ, а мисълта за случилото се с Нарния (че е сложен край на всичките им радости и слава) бе изтикана в дъното на съзнанието им. В мига, в който спрат да говорят, тя щеше отново да изплува и да ги натъжи, но те продължаваха разговора.

Погин беше доста бодро настроен към работата, която ги чакаше тази нощ. Беше сигурен, че глиганът и мечката, вероятно и всички кучета, ще минат веднага на тяхна страна. Не можеше да повярва, че всички останали джуджета ще останат с Грифъл. А битка в светлината само на огъня и шмугването между дърветата щяха да са предимство на по-слабата страна. А ако победят тази нощ, ще бъде ли нужно да хвърлят живота си на вятъра, като се изправят срещу основната калорменска армия няколко дни по-късно?

Защо да не се скрият в гората или дори в Западната пустош отвъд големия водопад и да живеят там като отхвърлени? А може постепенно да укрепнат, да съберат сили, защото към тях всеки ден ще се присъединяват арченландци и Говорещи зверове. И накрая ще излязат от прикритието си и ще изметат калорменците (които дотогава ще са потънали в безгрижие) и Нарния ще бъде възродена. Та нали нещо подобно се бе случило по времето на крал Мираз!

Тириан чу всичко това и си помисли: „Ами Таш?“ Усети дълбоко в себе си, че нищо подобно нямаше да се случи. Но не проговори.

Когато приближиха хълма с обора, всички естествено притихнаха. Тогава започна истинското промъкване през гората. От момента, когато видяха хълма за първи път, докато стигнаха гърба на обора, минаха повече от два часа. Това е приключение, което не може да се опише добре, без да се разпростре на десетки страници. Пътешествието от всяко прикритие до следващото си бе отделно приключение, а между тях имаше дълги паузи, но и няколко фалшиви тревоги. Ако сте добър скаут или водач, сигурно вече имате представа какво може да е било. Към залез-слънце всички се бяха скупчили в прикритието на гъсталак от бодлива зеленика на около петнадесетина метра зад гърба на обора. Похапнаха малко бисквити и легнаха на земята.

После дойде най-неприятното — чакането. За щастие децата успяха да поспят няколко часа. Но, разбира се, се събудиха, когато стана хладно с напредването на нощта и, което беше по-лошо — събудиха се много жадни, а нямаше надежда скоро да се доберат до вода. Пъзъл само си стоеше, леко трепереше от притеснение и мълчеше. А Тириан, подпрял глава на хълбока на Джуъл, спа така дълбоко, сякаш си бе в кралското легло в Каир Паравел, докато не го събудиха удари на гонг. Кралят се поизправи и видя, че от другата страна на обора гори огън. Разбра, че часът е настъпил.

— Целуни ме, Джуъл — каза той, — защото това без съмнение е нашата последна нощ на този свят. И ако някога съм бил несправедлив към теб по някакъв повод, значителен или маловажен, моля те да ми простиш сега.

— Скъпи, кралю — отвърна еднорогът, — почти ми се иска да бяхте ме наскърбили, за да мога да ви простя. Сбогом. Много радости сме преживели заедно. Ако Аслан ме остави да избирам, няма да избера живот, различен от този досега, нито пък смърт, различна от тази, към която се отправяме.

После събудиха Остроглед, който спеше с глава под крилото (и изглеждаше, сякаш изобщо няма глава), и пропълзяха напред към обора. Оставиха Пъзъл (отнесоха се мило с него, защото вече никой не му се сърдеше), като му казаха да не мърда, докато не се появи някой да го поведе. Останалите заеха позиции в края на обора.

Лагерният огън беше запален отскоро и тъкмо се разгаряше. Бе само на около метър-два от тях, а огромната тълпа нарнийци се бе струпала от другата му страна. Така Тириан отначало не можа да ги види много добре, макар че виждаше десетки очи, светещи от отражението на огъня, както сте забелязвали да светят очите на заек или котка на фаровете на кола. Тъкмо когато Тириан зае мястото си, гонгът спря да бие и някъде отляво се появиха три фигури. Едната бе на Ришда Таркаан, калорменския капитан. Другата беше на маймуната. Държеше се с една лапа за ръката на Таркаан и не спираше да квичи и да мрънка:

— Не бързайте толкова, вървете по-бавно, хич не ми е добре. О, горката ми глава! Тези среднощни срещи ми идват много. Маймуните не могат да будуват нощем. Не е като да съм плъх или прилеп… о, горката ми главичка.

От другата страна на маймуната много леко и наперено пристъпяше Рижия. Котаракът бе вирнал опашката си право нагоре. Отправяха се към огъня и бяха така близо до Тириан, че ако бяха погледнали в правилната посока, щяха веднага да го забележат. За щастие не го сториха. Но Тириан чу Ришда да прошепва на Рижия:

— А сега, котарако, върви на поста си. Гледай добре да изиграеш ролята си.

— Мяу, мяу! Разчитай на мен! — отговори Рижия.

После се отдалечи и седна на първия ред при събралите се животни, сред публиката, така да се каже.

И наистина се оказа, че всичко това доста напомняше театър. Тълпата нарнийци беше като публиката по седалките; малкото затревено пространство точно пред обора, където гореше огънят и където заставаха маймуната и капитанът, за да говорят на тълпата, беше като сцена; самият обор приличаше на декор в дъното на сцената, а Тириан и приятелите му — на хора, надничащи иззад кулисите. Мястото им беше прекрасно. Ако някой от тях пристъпеше напред към светлината на огъня, всички погледи щяха мигновено да се приковат в него. От друга страна, докато стояха неподвижни в сянката на стената на обора, шансът да бъдат забелязани беше сто към едно.

Ришда Таркаан завлече маймуната близо до огъня. Двамата се обърнаха с лице към тълпата, а това, естествено, означаваше, че са с гръб към Тириан и приятелите му.

— Давай, маймуно! — каза Ришда Таркаан тихо. — Кажи думите, сложени в устата ти от по-мъдри умове. И дръж главата си изправена.

Докато говореше, той ръгна или ритна лекичко маймуната с върха на пръстите на крака си.

— Остави ме на мира вече — промърмори Шифт. Но се поизправи и заговори по-високо:

— Слушайте, всички. Ужасно нещо е станало. Голяма злина. Най-голямата, причинявана някога на Нарния. И Аслан…

— Ташлан, глупачке! — прошепна Ришда Таркаан.

— Ташлан, искам да кажа, естествено — поправи се маймуната, — е много ядосан заради това.

Последва ужасяваща тишина, докато животните чакаха да чуят новата неприятност, която им се готвеше. Малката групичка зад обора също затаи дъх. Какво, за бога, се задаваше пък сега?

— Да — продължи маймуната. — В същия този момент, когато самият Ташлан е сред нас — там, в обора зад мен — едно проклето животно е решило да направи онова, което бихте си помислили, че никой няма да посмее да стори, дори и Той да е на хиляди километри оттук. То се е облякло в лъвска кожа и се разхожда из тези гори, представяйки се за Аслан.

За миг Джил се зачуди дали Шифт не е полудяла. Да не би да иска да разкрие истината?

От тълпата животни се разнесе ужасен и гневен рев.

— Гррр! — ръмжаха те. — Кое е то? Къде е? Само да дойде насам да ми опита зъбите!

— Снощи са го видели — изкрещя маймуната, — но се е измъкнало. Магаре е! Просто, нещастно магаре! Ако някой от вас види това магаре…

— Гррр! — изръмжаха животните. — Да, да. По-добре да стои настрани от нас.

Джил погледна към краля — устата му бе отворена, а по лицето изписан ужас. Тогава тя разбра подлата лукавост на вражеския план. Примесвайки малко истина, те сериозно подсилваха лъжата си. Каква полза имаше сега да казват на животните, че магарето е било преоблечено като лъв, за да ги мамят? Маймуната щеше просто да каже:

— Нали точно това ви казах?

Каква полза имаше да им показват Пъзъл в лъвската му кожа? Та те направо щяха да го разкъсат на парчета.

— Това обърка плановете ни — прошепна Юстас.

— Дръпнаха ни килимчето изпод краката — допълни Тириан.

— Проклета, проклета изобретателност — ядосваше се Погин. — Бих се заклел, че тази нова лъжа е дело на Рижия.