Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Battle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция и форматиране
Ripcho (2011 г.)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис. Хрониките на Нарния. Последната битка

Превод: Деница Дабижева

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“

Формат 32/84×108. Печ. коли 11.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 954-528-554-0

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета
През вратата на обора

Джил трябваше отдавна да бъде при бялата скала, но поради вълнението от битката, съвсем беше забравила тази част от нарежданията. Изведнъж си спомни. Мигом се обърна, хукна към скалата и пристигна секунда преди останалите. Така се случи, че за миг всички те бяха с гръб към враговете си. Извърнаха се веднага, щом стигнаха до канарата. Погледите им срещнаха ужасяваща гледка.

Черен калорменец тичаше към вратата на обора и носеше в ръце нещо, което риташе и се мяташе. Когато мина между тях и огъня, ясно различиха силуета и на мъжа, и на онова, което носеше. Бе Юстас.

Тириан и еднорогът се спуснаха да го спасяват. Но калорменецът вече беше много по-близо до вратата от тях. Преди да изминат и половината разстояние, той вече бе хвърлил Юстас вътре, като затръшна вратата. Още пет-шест калорменци го бяха последвали. Разположиха се в редица на поляната пред обора. Вече нямаше възможност да се стигне до него.

Дори в миг като този Джил си спомни, че трябва да извърне глава встрани от лъка си.

— И да не мога да спра да цивря, няма да си намокря тетивата! — каза си тя.

— Внимание, стрели! — извика внезапно Погин.

Всички се снишиха и нахлупиха шлемове до носовете си. Кучетата се свиха зад тях. Но макар и няколко стрели да прелетяха над главите им, скоро стана ясно, че не те бяха на прицел. Грифъл и джуджетата му пак бяха опънали лъкове. Този път невъзмутимо стреляха по калорменците.

— Давайте, момчета! — чу се гласът на Грифъл. — Всички заедно. Внимателно. Черньовците са ни притрябвали не повече, отколкото разни маймуни… или лъвове… или крале. Джуджетата са си за джуджетата.

Каквото и да има човек против джуджетата, поне не може да ги обвини в малодушие. Можеха като нищо да се измъкнат и да се скрият на безопасно място. Но предпочетоха да останат и да убият колкото могат повече воюващи от двете страни, като се изключат моментите, когато и двете страни бяха така добри да им спестяват усилието, избивайки се помежду си. Искаха Нарния за себе си.

Само че те вероятно не бяха взели предвид факта, че ако конете бяха беззащитни, то калорменците бяха облечени в ризници. А имаха и предводител. Гласът на Ришда Таркаан проехтя:

— Трийсет от вас да наблюдават глупците при бялата скала. Останалите — след мен, за да дадем урок на тези чада на земята.

Тириан и приятелите му, още задъхани от битката и благодарни на няколкото минути отдих, стояха и гледаха как Таркаан поведе хората си срещу джуджетата. Вече всичко изглеждаше странно. Огънят догаряше, светлината му бе намаляла и бе придобила тъмночервен оттенък. Докъдето стигаше погледът, поляната за сборове се ширеше празна, като изключим джуджетата и калорменците. На тази светлина трудно можеше да се различи какво точно става. Ако се съдеше по шума, джуджетата се биеха достойно. Тириан чуваше Грифъл да ругае отвратително и от време на време гласът на Ришда Таркаан се извисяваше:

— Хванете ги живи! Хванете колкото можете повече живи!

Каквато и да е била тази битка, със сигурност не продължи дълго. Скоро отзвуча и последният удар. После Джил видя Ришда Таркаан да се връща към обора, а единадесет войници да го следват, влачейки единадесет завързани джуджета. (Така и не се разбра дали останалите бяха убити, или някои се бяха измъкнали.)

— Хвърлете ги в храма на Таш! — заповяда Ришда Таркаан.

И когато единадесетте джуджета едно след друго бяха метнати или ритнати през мрачния праг и вратата отново бе затворена, той се поклони ниско на обора и каза:

— И това принасяме в жертва на теб, о, бог Таш!

Всички калорменци затропаха с широката страна на мечовете си по щитовете и извикаха:

— Таш! Таш! Великият бог Таш! Безмилостният Таш!

(Вече бяха приключили с глупостите за Ташлан.)

Неколцината, които стояха край бялата скала, наблюдаваха всичко и си шепнеха един на друг. Бяха открили струйка вода, стичаща се по канарата, и всички пиха с удоволствие. Джил, Погин и кралят — в шепи, а четирикраките лочиха от малкото вирче, образувало се в подножието на скалата. Толкова бяха жадни, че водата им се стори най-вкусното питие на света. Докато пиеха, се чувстваха напълно щастливи и не мислеха за нищо друго.

— Дълбоко в себе си чувствам — каза Погин, — че преди разсъмване всички ще прекосим този мрачен праг. Бих умрял по стотици други начини, ако имах избор.

— Наистина зловеща врата — отвърна Тириан. — Повече прилича на паст.

— О, нищо ли не можем да направим, за да го предотвратим? — попита Джил с разтреперан глас.

— Не, мила приятелко — отвърна Джуъл, като нежно я докосна с муцуна. — Може би за нас това ще е вратата към страната на Аслан и тази вечер ще седнем на неговата маса.

Ришда Таркаан обърна гръб на обора и бавно се приближи към бялата скала.

— Чуйте! — каза той. — Ако глиганът, кучетата и еднорогът искат да дойдат и да се предадат на милостта ми, животът им ще бъде пощаден. Глиганът ще бъде затворен в клетка в градината на Тисрок, кучетата ще станат негови ловджийски кучета, а след като отрежа рога на еднорога, ще бъде впрегнат в каруца. Но орелът, децата и онзи, който е бил крал, ще бъдат принесени в жертва на Таш тази нощ.

Единственият отговор, който получи, беше ръмжене.

— Хайде, воини! — викна Таркаан. — Убийте животните, но двукраките хванете живи!

И тогава започна последната битка на последния крал на Нарния.

Ситуацията беше безнадеждна не само заради числеността на врага, а и заради копията. Калорменците, които бяха с маймуната почти от самото начало, нямаха копия. Това се дължеше на факта, че бяха пристигнали в Нарния по един или по двама, преструвайки се на мирни търговци и, разбира се, не носеха копия, тъй като оръжието не се крие лесно. Новите явно бяха дошли по-късно, когато влиянието на маймуната вече бе укрепнало и можеха да се движат без прикритие. Копията променяха всичко. С дълго копие, бързи реакции и трезв разум човек може да убие глиган, без да бъде засегнат от бивните му, или еднорог, преди да бъде намушкан от рога му. А сега насочените копия притискаха Тириан и последните му приятели. В следващия миг всички се биеха за живота си.

В известен смисъл нещата не бяха толкова трагични, колкото би си помислил човек. Когато напрягаш всяко мускулче до краен предел — снишаваш се под копие тук, прескачаш друго там, мяташ се напред, отскачаш назад, завърташ се — не ти остава време да чувстваш страх или тъга.

Тириан знаеше, че вече не може да направи нищо за останалите — всички бяха обречени. Стори му се, че видя как глиганът падна от едната му страна, а Джуъл се биеше бясно от другата. С крайчеца на окото си зърна, но само за миг, че огромен калорменец тегли нанякъде Джил за косата. Но той почти не се замисли за тези неща. Единствената му мисъл сега бе да даде живота си колкото може по-трудно. Най-лошото беше, че не можеше да запази началното си местоположение — под бялата скала. Този, който се бие едновременно с над десет противници, трябва да използва всяка възможност — да се стрелва винаги, когато забележи незащитени вражески гърди или врат. Само след няколко удара това би го отвело на доста голямо разстояние от мястото, откъдето е тръгнал. Тириан не след дълго откри, че се придвижва все повече и повече надясно — все по-близо до обора. В главата му се въртеше смътната идея, че има някаква много сериозна причина да страни от него. Но вече не можеше да си спомни каква точно беше. А и така или иначе, не можеше да направи нищо, за да предотврати това, което ставаше.

Внезапно всичко се изясни. Оказа се, че се бие със самия Таркаан. Огънят (или това, което бе останало от него) бе точно пред краля. Всъщност се биеше на самия праг на обора, защото вратата бе отворена и двама калорменци я държаха, готови да я затръшнат в мига, когато влезе. Сега си спомни всичко и осъзна, че врагът умишлено беше го насочвал към обора още от началото на битката. Докато си мислеше това, той продължаваше с всички сили да се бие с Таркаан.

Хрумна му нова идея. Пусна меча си, стрелна се напред под замаха на калорменския ятаган сграбчи врага си за колана и скочи назад в обора с вик:

— Ела и сам се запознай с Таш!

Отекна оглушителен трясък. И по същия начин, както когато маймуната бе хвърлена вътре, земята се разтресе и блесна ослепителна светлина.

Калорменските войници отвън крещяха:

— Таш, Таш!

И затръшнаха вратата. Ако Таш искаше собствения им капитан, трябваше да го получи. Във всеки случай те нямаха никакво желание да се срещат с Таш.

За миг-два Тириан нямаше представа къде е и дори кой е. После се поуспокои, примигна и се огледа. Вътре в обора не беше тъмно, както бе очаквал. Намираше се сред обилна светлина — затова и примигваше.

Обърна се да погледне Ришда Таркаан, но врагът не го гледаше. Калорменецът нададе силен вик и посочи с ръка. Вдигна ръце и закри лицето си, после падна по очи на земята. Тириан погледна натам, накъдето сочеше Таркаан. И тогава разбра.

Към тях се приближаваше ужасно същество. Бе далеч по-дребно от сянката, която бяха видели от кулата, макар и доста по-едро от човек, иначе беше същото. Имаше глава на лешояд и четири ръце. Клюнът му зееше, а очите му бляскаха. От клюна се разнесе грачещ глас:

— Ти ме призова в Нарния, Ришда Таркаан. Ето ме. Какво имаш да ми казваш?

Но Таркаан не вдигна очи от земята, нито промълви дума. Тресеше се, като че ли силно хълцаше. В битката бе смел воин, но половината от храбростта му го бе напуснала още по-рано, когато подозрението, че съществува истински Таш, се бе прокраднало в съзнанието му за първи път. Останалата част го бе изоставила сега.

С внезапно рязко движение — като навеждане на кокошка да клъвне червей — Таш се спусна върху нещастния Ришда и го затъкна под горната от двете си десни ръце. После Таш завъртя глава настрани, за да се втренчи в Тириан с едното от ужасяващите си очи — защото със своята птича глава той не можеше, разбира се, да гледа някого едновременно с двете си очи.

Но мигновено иззад Таш се чу силен и благ глас, като лятно море:

— Върви си, Чудовище, и отнеси законната си плячка в собствените земи… В името на Аслан и великия отец на Аслан, Императора отвъд Морето.

Злокобното създание изчезна с Таркаан под мишница. А Тириан се обърна да види кой бе казал това. Онова, което видя, разтуптя сърцето му както никоя битка досега.

Пред него стояха седем Крале и Кралици, всички с корони на главите, облечени в бляскави дрехи. Кралете носеха и фини ризници, а в ръцете си държаха мечове. Тириан почтително се поклони и тъкмо щеше да отвори уста, когато най-младата Кралица се засмя. Той се вторачи в нея и ахна от учудване, защото я позна. Това бе Джил, но не както я беше видял за последен път — с лице, цялото в кал и сълзи и в стара памучна рокля, свличаща се от едното рамо. Сега изглеждаше спокойна и свежа, толкова свежа, сякаш току-що бе излязла от ваната. И отначало Тириан си помисли, че тя вероятно е пораснала, а после реши, че не е. Така и никога не можа да разбере със сигурност. А после видя, че най-младият от Кралете е Юстас — но също променен като Джил.

Тириан внезапно се почувства неловко сред тези хора — все още покрит с кръвта, потта и прахта от битката. В следващия миг осъзна, че всъщност изобщо не е така. Той бе свеж, ведър и чист, облечен в дрехи, каквито би носил на голямо празненство в Каир Паравел. (В Нарния официалните дрехи в никакъв случай не бяха неудобни. Тук знаеха как да правят нещата красиви не само на външен вид, но и като усещане. От единия до другия край на Нарния никой не бе чувал за колосани дрехи или груби и стягащи материи.)

— Кралю — каза Джил, като пристъпи напред и направи красив реверанс, — нека ви запозная с Питър, Върховния Крал на всички Крале в Нарния.

Тириан нямаше нужда да пита кой от тях е Върховния Крал, защото си спомняше лицето му от съня си (макар че в действителност изглеждаше още по-благородно). Той пристъпи напред, коленичи и целуна ръката на Питър.

— Върховни Кралю — каза Тириан, — приветствам ви.

Върховния Крал го изправи и го целуна по двете бузи, както подобава на един Върховен Крал. След това го заведе при най-възрастната от Кралиците, но дори и тя не беше стара — косата й не бе посивяла, а по лицето нямаше бръчки. Питър рече:

— Сър, това е Лейди Поли, която дойде в Нарния в Първия Ден, когато Аслан накара дърветата да растат, а животните да говорят.

Заведе го до мъж, чиято златна брада се стелеше по гърдите му и чието лице бе изпълнено с мъдрост.

— А това — каза Питър — е Лорд Дигъри, който бе с нея на този ден. А тези са моят брат, Крал Едмънд, и сестра ми, Кралица Луси.

— Сър — започна Тириан, след като ги поздрави един по един, — ако правилно си спомням хрониките, трябва да има още една Кралица. Ваше величество нямаше ли две сестри? Къде е Кралица Сюзан?

— Сестра ми Сюзан — отвърна Питър мрачно и кратко — вече не е приятелка на Нарния.

— Да — намеси се Юстас, — всеки път, когато се опитваме да я накараме да дойде да си поговорим или да направим нещо за Нарния, тя отвръща: „Каква прекрасна памет имате всички! Невероятно е, че продължавате да мислите за онези смешни игри, които си измисляхме като деца.“

— Ех, Сюзан! — възкликна Джил. — Тя вече не се интересува от нищо друго, освен от найлонови чорапи, червила и покани за празненства. Винаги е искала прекалено много да порасне.

— Как ли пък не, да порасне — рече Лейди Поли. — Иска ми се наистина да можеше да порасне. Прекара всичките си училищни години в желание да достигне сегашната си възраст и ще пропилее целия си останал живот в опити да остане на тази възраст. Идеята й е да се втурне с всички сили към най-празноглавите години в човешкия живот, а после да се закотви в тях колкото може по-дълго.

— Е, нека не говорим за това сега — прекъсна ги Питър. — Вижте! Тук има прекрасни плодни дръвчета. Нека опитаме плодовете им.

И тогава Тириан за първи път се огледа наоколо и осъзна колко странно бе това приключение.