Клайв Стейпълс Луис
Последната битка (16)

Глава шестнадесета
Сбогом на Земята на сенките

Ако човек можеше да тича, без да се уморява, не мисля, че би му се правило нещо друго. Но можеше да изникнат важни причини да спре и именно такава бе причината, която накара Юстас да извика:

— Чуйте! Стойте! Вижте докъде стигнахме!

Той имаше право. Защото се бяха озовали пред езерото Котлето, а отвъд него се извисяваха високите недостъпни скали, по които вода (хиляди тонове!) се спускаше всяка секунда, понякога проблясваща като диаманти, друг път — мрачна и огледално зелена. Вече чуваха, тътена на големия водопад.

— Не спирайте! Все по-навътре и все по-нататък! — извика Остроглед и литна нагоре.

— Лесно му е на него — каза Юстас, но Джуъл също извика:

— Не спирайте! Все по-навътре и все по-нататък! Съвсем лесно е!

Гласът му едва се чу от грохота на водопада, но в следващия миг всички го видяха как скача в езерото. И след него всички се втурнаха презглава и с плясък след плясък наскачаха във водата. Тя не бе никак студена, както всички (и най-вече Пъзъл) бяха очаквали, а приятно хладка и пенлива. Всички осъзнаха, че плуват право към водопада.

— Това е пълна лудост — каза Юстас на Едмънд.

— Знам и въпреки това… — отвърна Едмънд.

— Не е ли прекрасно? — попита Луси. — Забелязахте ли, че не изпитвате никакъв страх, дори и да искате? Опитайте.

— Невероятно! Наистина не става! — възкликна Юстас, след като опита.

До основата на водопада пръв стигна Джуъл, а Тириан доплува веднага след него. Последна беше Джил и най-добре от всички видя какво се случи. Тя забеляза нещо бяло да се движи нагоре по самия водопад. Това бе еднорогът. Не беше ясно дали плува, или се катери, но без съмнение се изкачваше все по-нависоко. Върхът на рога цепеше водата точно над главата му и тя се спускаше около раменете в два потока, обагрени във всички цветове на дъгата. Точно зад него бе крал Тириан. Той движеше ръцете и краката си, сякаш плуваше, а се издигаше право нагоре, все едно, че човек може да плува нагоре по стената на къща.

Най-смешни изглеждаха кучетата. По време на препускането не се бяха задъхали ни най-малко, но сега, като се катереха и извиваха нагоре, не спираха да кихат и да се задавят. Това се дължеше единствено на факта, че не преставаха да лаят и всеки път, щом излаеха, устите и носовете им се пълнеха с вода.

Но преди Джил да успее да види добре всичко, самата тя бе започнала да се издига по водопада. Подобно нещо би било съвсем невъзможно в нашия свят.

Дори човек да успееше да не се удави, той щеше да бъде размазан в неизброимите скални ръбове от невероятната мощ на водата. Но в този свят това бе възможно. Носиш се все по-нагоре, а от водата искрят всякакви разноцветни отблясъци — защото през нея се виждат камъни в различни цветове — и ти се струва, че се изкачваш по самата светлина. Все по-високо и по-високо, дотам, където усещането за височина би те ужасило, ако можеше да се уплашиш, но по-късно ще чувстваш само огромно вълнение. И най-накрая стигаш до прекрасната гладка извивка, където водата започва спускането си от върха, и се озоваваш сред равната река над водопада. Течението се носи с бясна скорост зад теб, но ти си толкова добър плувец, че се движиш с лекота срещу него. Скоро всички се озоваха на брега. Бяха мокри до кости, но щастливи.

Пред тях се простираше необятна долина, а заснежените планини, сега доста по-близко, се открояваха на фона на небето.

— Все по-навътре и все по-нататък! — извика Джуъл и в миг всички препуснаха отново.

Вече бяха извън Нарния, намираха се в Западната пустош, която нито Тириан, нито Питър, нито дори орелът бяха виждали. Но Лорд Дигъри и Лейди Поли ги знаеха.

— Помниш ли? Помниш ли? — питаха се те, при това съвсем спокойно, без изобщо да се задъхват, макар че всички тичаха по-бързо от летяща стрела.

— Нима, Лорд Дигъри? — попита Тириан. — Истина ли е онова, което се разказва в приказките, че вие двамата сте дошли тук в деня на създаването на света?

— Да — отговори му Дигъри. — А на мен ми се струва, че беше едва вчера.

— И сте яздили летящ кон? — попита Тириан. — И това ли е вярно?

— Разбира се — отвърна Дигъри.

А кучетата лаеха едно през друго:

— По-бързо, по-бързо!

И те препускаха все по-бързо и по-бързо, докато вече сякаш не тичаха, а летяха и дори орелът над главите им не ги изпреварваше. Минаха през още и още виещи се долини, изкачваха се по стръмните склонове на хълмове и се спускаха по-бързо от всякога от другата им страна. Следваха реката, понякога я прекосяваха, плъзгаха се по планинските езера като живи моторници, докато най-сетне на отсрещния бряг на едно езеро, синьо като тюркоаз, видяха гладък зелен хълм. Склоновете му бяха стръмни като стените на пирамида, а самият му връх бе опасан от зелена ограда. Над нея се издигаха клоните на дървета, чиито листа сякаш бяха сребърни, а плодовете — златни.

— Все по-навътре и все по-нататък! — избумтя гласът на еднорога и никой не спря.

Втурнаха се нагоре по хълма и откриха, че се издигат почти както се издига водата по скалите, когато вълна се разбие в носа на някой залив. И макар склонът да бе стръмен почти колкото покрива на къща, а тревата — гладка като на игрище за голф, никой не се подхлъзна. Забавиха ход чак когато стигнаха до самия връх, защото се изправиха пред огромна златна порта. За миг никой нямаше смелост да провери дали е заключена. Чувстваха се така, както и преди да откъснат плодовете: „Да посмеем ли? Правилно ли е това? Дали е предназначено за нас?“

Но още докато стояха така, някъде в оградената градина изсвири тръба — прекрасен силен и сладък звук. Портата се отвори.

Тириан стоеше, затаил дъх, чудейки се кой ли ще излезе. Съществото, което излезе, бе последното, което бе очаквал — дребна, изтънчена Говореща мишка с блестящи очи и червено перо в коронката на главата си, с ръка на дръжката на дълга шпага. Тя се поклони по най-изящен начин и каза с пискливото си гласче:

— Добре дошли, в името на Лъва. Елате по-навътре.

Тириан видя как Крал Питър, Крал Едмънд и Кралица Луси се спуснаха напред, за да коленичат и да поздравят Мишката. Всички те извикаха в един глас:

— Рипичийп!

И Тириан ахна от почуда, защото осъзна, че стои срещу един от най-великите герои на Нарния — мишката Рипичийп, който бе участвал във Великата битка при Беруна, а после бе отплавал към Края на света с Крал Каспиан Мореплавателя. Но преди да му остане време да обмисли това, той почувства прегръдката на две силни ръце, усети как брадато лице го целува по страните и чу добре запомнен глас:

— Е, момко? По-едър си и по-висок от последния път, когато те прегърнах!

Това бе собственият му баща, добрият Крал Ерлиан. Но сега не изглеждаше така, както Тириан го видя за последен път, когато го донесоха вкъщи — блед и ранен в битката си с великана. Не изглеждаше и както Тириан го помнеше от по-късните му дни — посивял воин. Това бе баща му — млад и щастлив, какъвто едва си го спомняше от най-ранните си детски години, когато привечер си играеха в дворцовите градини на Каир Паравел. Спомни си дори аромата на млякото и хляба, с които бе вечерял по онова време.

Джуъл си каза: „Ще ги оставя да си поговорят малко и ще отида да поздравя добрия Крал Ерлиан. Не една свежа ябълка ми е давал, когато бях жребче.“ Но в следващия миг вече имаше други теми за размисъл, защото от градината излезе такъв великолепен и благороден кон, че дори еднорогът би се чувствал недостоен в негово присъствие. Това бе величествен крилат кон. Той се загледа за миг в Лорд Дигъри и Лейди Поли и изцвили:

— Е, братовчеди!

Те, двамата, в един глас извикаха:

— Фледж! Скъпи Фледж!

И се втурнаха да го целунат.

А Рипичийп отново ги подканяше да влязат. Всички заедно преминаха през златните порти и навлязоха в омайния аромат, който се носеше от градината. Озоваха се в прохладно смесващите се слънце и сянка под дърветата, а почвата под краката им пружинираше и бе изпъстрена с бели цветчета. Първото нещо, което ги порази, беше, че градината бе далеч по-просторна, отколкото изглеждаше отвън. Но не им остана време да мислят за това, тъй като от всички посоки прииждаха хора да приветстват новодошлите.

Сякаш всеки, за когото някога сте слушали (ако познавате историята на тези земи) беше тук. Тук бяха совата Глимфедър, блатното същество Пъдълглъм, както и освободеният от магията Крал Рилиан, майка му — Звездната дъщеря, и великият му баща — самият Крал Каспиан. До него бяха и Лорд Дриниан и Лорд Берн, джуджето Тръмпкин и добрият язовец Трюфелхънтър заедно с кентавъра Гленсторм и стотици други герои от великата Война на избавлението. От другата страна се зададоха Кор — Кралят на Арченланд, заедно с баща си Крал Лун, майка си Кралица Аравис, и брат си — храбрия принц Корин, Гръмовната Десница, също и конят Брий и кобилата Хуин. И тогава от още по-дълбокото минало се появиха двата добри бобъра и фавънът Тумнус и за Тириан това бе най-чудното от всички чудеса.

Започнаха поздрави, целувки, ръкостискания и припомняне на стари шеги (не можете да си представите колко добре звучи някоя стара шега, когато я събудите след петстотин-шестстотин годишна почивка). Цялата компания се движеше към средата на градината, където фениксът бе кацнал на едно дърво и ги гледаше.

В основата на това дърво имаше два трона и в тях седяха толкова величествени и красиви Крал и Кралица, че всички им се поклониха. И с право се поклониха, тъй като това бяха Крал Франк и Кралица Хелън, родоначалници на древните кралски родове на Нарния и Арченланд. Тириан се почувства така, както вие бихте се почувствали, ако се изправите пред Адам и Ева в цялото им великолепие.

Около половин час по-късно или може да е било половин век по-късно, защото времето в тази страна не бе като времето тук, Луси седеше със своя най-стар нарнийски приятел — фавъна Тумнус. Двамата гледаха от оградата на градината към разпрострялата се долу Нарния. Но отгоре се виждаше, че хълмът е далеч по-висок, отколкото изглеждаше преди; склонът с блесналите скали се спускаше километри надолу и дърветата в този по-долен свят изглеждаха не по-големи от зелени зрънца сол. След малко Луси се обърна с гръб към стената и се загледа в градината.

— Разбирам — рече тя замислено. — Сега разбирам. Тази градина е като обора. Много по-голяма е отвътре, отколкото отвън.

— Естествено, дъще Евина — отвърна фавънът. — Колкото по-навътре и по-нататък навлизаш, толкова по-голямо става всичко. Вътрешността е по-голяма от външните очертания.

Луси се загледа съсредоточено в градината и видя, че тя не е просто градина, а е цял един свят — свят със собствени реки, гори, море и планини. Но те не бяха непознати, тя ги бе виждала вече.

— Разбирам — промълви тя. — Това пак е Нарния, по-истинска и по-красива от Нарния долу, точно както тази долу бе по-истинска и по-красива от онази отвъд вратата на обора! Разбирам… свят в свят, Нарния в Нарния.

— Да — съгласи се господин Тумнус, — като лук, само че като влизаш все по-навътре и по-навътре, а всеки кръг е по-голям от предходния.

Луси се огледа наоколо и скоро откри, че с нея се бе случило нещо ново и прекрасно. Към каквото и да погледнеше, колкото и далеч да беше, щом се взреше внимателно в него, то ставаше съвсем тясно и се приближаваше, сякаш го гледаше през телескоп. Виждаше цялата Южна пустиня и отвъд нея великолепния град Ташбаан; на изток виждаше Каир Паравел край брега на морето и дори прозореца на стаята, която едно време бе нейна. Далеч навътре в морето откриваше островите, още и още острови до Края на света, а отвъд края се издигаше огромната планина, която наричаха Страната на Аслан. Но чак сега Луси установи, че тази планина бе част от великолепната планинска верига, която опасваше целия свят. Тя сякаш се приближи съвсем до нея. После погледна наляво и видя нещо, което бе взела за ярко оцветен облак, разделен от хълма, на който стоеше, от пропаст. Но като се вгледа по-внимателно, видя, че това въобще не е облак, а истинска земя. И когато съсредоточи погледа си върху едно определено място там, внезапно извика:

— Питър! Едмънд! Елате да видите! Елате бързо.

И те дойдоха и се взряха. Очите им бяха станали като нейните.

— Я гледай ти! — възкликна Питър. — Та това е Англия. А ето я и самата къща — стария дом на професор Кърк, откъдето започнаха всичките ни приключения!

— Мислех, че тази къща отдавна е съборена — каза Едмънд.

— Така беше — съгласи се фавънът. — Но вие сега гледате към Англия в Англия, към истинската Англия, така, както това тук е истинската Нарния. И в тази вътрешна Англия нищо ценно и хубаво не е унищожено.

Внезапно те погледнаха към друго място и Питър, Едмънд и Луси ахнаха от удивление. Започнаха да викат и махат, защото бяха зърнали собствените си майка и татко, които им махаха от другата страна на огромната дълбока долина. Беше все едно да видиш как ти махат от палубата на голям кораб, а ти си на кея и чакаш пристигането му.

— Как можем да отидем при тях? — попита Луси.

— Лесна работа — отвърна й господин Тумнус. — Тази страна и онази страна (всичките те са Истинските страни) представляват скали, издадени навън от големите планини на Аслан. Трябва само да тръгнем към самата планина, по-навътре и по-навътре, докато двете страни се съединят. Но чуйте! Това е тръбата на Крал Франк. Трябва да се качим.

Скоро всички вървяха заедно — беше голяма, бляскава процесия — нагоре към планини, много по-високи и от най-високите в нашия свят. Но тези планини не бяха покрити със сняг, по тях растяха гори, благоуханни плодни дръвчета, склоновете им бяха зелени и тук-там проблясваха водопади, все по-нагоре — до безкрая. Земята, по която вървяха, се стесняваше непрекъснато, от двете й страни се спускаха дълбоки долини, а отвъд тях страната, която бе истинската Англия, се приближаваше все повече и повече.

Светлината над главите им се засилваше. Луси видя поредица от разноцветни скали, които приличаха на великански стълби. И тогава тя забрави всичко останало, защото към тях идваше самият Аслан, като скачаше от скала на скала като жив водопад от мощ и красота.

Първото същество, което Аслан повика при себе си, бе магарето Пъзъл. През живота си не сте виждали по-немощно и по-глуповато магаренце от Пъзъл, приближаващо се към Аслан. До него Пъзъл изглеждаше дребен като коте до санбернар. Лъва наведе глава и прошепна нещо на Пъзъл, от което дългите му уши клепнаха, но после му прошепна още нещо и ушите му се изправиха отново. Хората не можаха да чуят нищо. След това Аслан се обърна към тях и каза:

— Още не изглеждате толкова щастливи, колкото искам да бъдете.

Луси отвърна:

— Толкова се страхуваме да не бъдем отпратени, Аслан. Толкова често си ни изпращал обратно в собствения ни свят.

— Не се безпокойте за това — успокои ги той. — Още ли не сте се досетили?

Сърцата им трепнаха в безумна надежда.

— Наистина имаше железопътна катастрофа — тихо каза Аслан. — Татко ви и майка ви, както и всички вие сте… как го наричахте в Земята на сенките — мъртви. Срокът свърши, започна ваканцията. Сънят свърши, утрин е!

И докато говореше, Той вече не изглеждаше като лъв. Започнаха да се случват неща, толкова великолепни и прекрасни, че не бих могъл да ги опиша. За нас това е краят на всички приказки и можем наистина да кажем, че всички живели дълго и щастливо. Но за тях това е началото на истинската приказка. Целият им живот в този свят и всичките им приключения в Нарния са били едва корицата и заглавната страница. Сега най-сетне започва Първа глава на Голямата Приказка, която никой на земята не е чел и която продължава вечно, а всяка следваща глава е по-хубава от предходната.