Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Battle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция и форматиране
Ripcho (2011 г.)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис. Хрониките на Нарния. Последната битка

Превод: Деница Дабижева

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“

Формат 32/84×108. Печ. коли 11.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 954-528-554-0

История

  1. — Добавяне

Глава трета
Тържествуващата маймуна

— Господарю кон, господарю кон — промълви Тириан, докато бързо режеше ремъците на хамута, — как се случи тези чуждоземци да те поробят? Нарния покорена ли е? Имало ли е битка?

— Не, кралю — задъхано отвърна конят, — Аслан е тук. Всичко е по негово нареждане. Той заповяда…

— Внимавайте, кралю, опасност! — предупреди го Джуъл.

Тириан вдигна глава и видя, че няколко калорменци, както и няколко Говорещи зверове се спускаха към тях от всички посоки. Двамата убити бяха издъхнали, без да издадат звук, и затова бе минало известно време, преди останалите да усетят какво се е случило. Но вече бяха разбрали. Повечето държаха ятагани в ръце.

— Бързо. Качете се на гърба ми — каза Джуъл.

Кралят се метна на гърба на стария си приятел, който на свой ред се обърна и препусна. След като се изгубиха от погледа на враговете си, Джуъл два или три пъти промени посоката, прекоси едно поточе и викна, без да намалява темпото:

— Накъде, кралю? Към Каир Паравел?

— Поспри, приятелю — отговори Тириан. — Остави ме да сляза.

Той се плъзна от гърба на еднорога и застана срещу него.

— Джуъл — започна кралят. — Сторихме нещо ужасно.

— Бяхме силно провокирани — отвърна Джуъл.

— Но да ги нападнем неподготвени, без да ги предизвикаме, докато са невъоръжени! Ние сме убийци, Джуъл. Честта ми е опетнена навеки.

Джуъл оброни глава. Той също се срамуваше.

— А и конят каза, че е по заповед на Аслан — продължи кралят. — Плъхът потвърди. Всички твърдят, че Аслан е тук. Ами ако е истина?

— Но, кралю, как би могъл Аслан да заповядва такива ужасни неща?

— Той не е питомен лъв — обясни Тириан. — Как можем да знаем какво би направил ние, убийците. Джуъл, аз ще се върна. Ще предам меча си, ще се оставя в ръцете на тези калорменци и ще ги помоля да ме заведат при Аслан. Нека той ме съди.

— Значи сам ще се хвърлите в лапите на смъртта?! — учуди се Джуъл.

— Мислиш ли, че за мен има значение, че Аслан ще ме осъди на смърт? — попита кралят. — Това би било нищо, съвсем нищо. Не е ли по-добре да съм мъртъв, отколкото да ме мъчи ужасният страх, че Аслан се е завърнал и той не е онзи Аслан, в когото вярвахме и за когото копнеехме? Все едно слънцето един ден да изгрее и да е черно!

— Зная — отвърна Джуъл. — Или все едно, че пиеш вода и тя е суха. Прав сте, кралю. Това е краят на всичко. Нека отидем да се предадем.

— Не е нужно да отиваме и двамата.

— Ако някога сме били добри приятели, нека дойда с вас — каза еднорогът. — Ако вие сте мъртъв и Аслан не е Аслан, какъв живот ме чака?

Проливайки горчиви сълзи, те тръгнаха обратно заедно.

Щом ги видяха, калорменците се развикаха и хукваха към тях с оръжия в ръце. Но кралят протегна меча си с дръжката към тях и каза:

— Аз, който бях кралят на Нарния и сега съм рицар с опетнена чест, се предавам на справедливостта на Аслан. Заведете ме при него.

— Аз също се предавам — каза Джуъл.

Наобиколи ги гъста тълпа мургави мъже, които миришеха на чесън и лук, а белите им очи святкаха страховито на фона на кафявите лица.

Нанизаха въжен оглавник на врата на Джуъл. Взеха меча на краля и вързаха ръцете му зад гърба. Един от калорменците, който носеше шлем вместо тюрбан и изглежда, че командваше останалите, грабна златната корона от главата на Тириан и набързо я тикна някъде из дрехите си. Поведоха двамата затворници през гората, нагоре по възвишенията до една голяма поляна. Ето какво видяха пленниците там.

В средата на поляната, където беше и върхът на хълма, имаше малка колиба със сламен покрив. Приличаше на обор. Вратата й бе затворена. На тревата отпред седеше маймуна. Тириан и Джуъл, които очакваха да видят Аслан и още нищо не бяха чували за маймуната, бяха много озадачени. Маймуната, естествено, беше Шифт, но сега изглеждаше десет пъти по-грозна, отколкото когато бе живяла край Котлето, защото сега беше облечена. Носеше алено сако, което не й стоеше особено добре — виждаше се, че е било шито за джудже. На задните си лапи бе обула чехли със скъпоценни камъни, които не стояха както трябва, защото, както знаете, задните лапи на маймуните по-скоро приличат на ръце. На главата си имаше нещо като хартиена корона.

До нея бе струпана голяма купчина орехи, които не преставаше да чупи със зъби, като плюеше черупките. Шифт непрестанно дърпаше аленото сако, за да се чеше. Пред нея стояха много Говорещи зверове и почти всяко лице в тълпата изглеждаше нещастно, разтревожено и недоумяващо. Когато видяха кои са двамата затворници, всички запъшкаха и заскимтяха.

— О, Шифт, чрез теб говори Аслан — каза старшият калорменец. — Водим ти пленници. С всичкото си умение и смелост и с волята на Великия бог Таш ние заловихме тези двама отчаяни убийци.

— Дайте ми меча на този човек — заповяда маймуната.

Животните взеха меча на краля и й го подадоха заедно с ножницата, колана и всичко останало. Тя го закачи около врата си и така изглеждаше по-глупаво от всякога.

— С тези двамата ще се разправим по-късно — продължи маймуната, като изплю една черупка по посока на пленниците. — Сега имам друга работа. Те могат да почакат. Чуйте ме всички. Първото нещо, което искам да кажа, е за орехите. Къде се дяна оная главна катерица?

— Тук съм, сър — обади се една червеникава катерица, излезе малко напред и припряно се поклони.

— А, ти ли си, не думай! — каза маймуната с гаден поглед. — А сега ме слушай внимателно. Искам… така де, Аслан иска, още орехи. Тези, които сте донесли, въобще не стигат. Трябва да донесете още, чуваш ли? Два пъти по толкова. И то до утре вечер. Да няма никакви развалени или дребни.

Тревожен шепот се разнесе между останалите катерици, а главната катерица събра кураж да попита:

— Моля ви, може ли да поговорим със самия Аслан за това? Ако само ни позволите да го видим…

— Ще видим! — отговори важно маймуната. — Може и да се покаже много добър довечера (макар че това би било повече, отколкото по-голямата част от вас заслужават) и да излезе за няколко минути. Тогава всички ще можете да го погледнете. Но той в никакъв случай няма да е съгласен всички да се струпате около него и да го тормозите с въпроси. Каквото искате да му кажете, ще предавате чрез мен — ако аз преценя, че си струва да бъде занимаван с него. Дотогава по-добре идете да се погрижите за орехите. И гледайте да са тук до утре вечер, иначе бъдете сигурни, че ще пострадате!

Нещастните катерички се разбягаха, сякаш подгонени от куче. За тях новата заповед беше ужасна. Орехите, внимателно събирани и пазени цяла зима, почти бяха изядени. А от малкото останали вече бяха дали на маймуната повече, отколкото можеха да си позволят.

От друга част на тълпата се чу дебел глас. Беше на огромен рошав глиган с големи бивни.

— А защо да не можем да видим Аслан, както е редно и да си поговорим с него? — попита той. — Когато преди идваше в Нарния, всеки можеше да говори с него лично.

— Не вярвайте на тия работи — отговори маймуната. — А и дори да е вярно, нещата вече не стоят така. Аслан казва, че преди е бил твърде мек с вас, разбирате ли? Е, вече няма да е такъв. Този път е решил да направи от вас хора. Ще ви научи той, задето сте си мислили, че е питомен лъв!

Тихи стенания и скимтене се разнесоха сред животните, а последвалата тишина беше съвсем тягостна.

— А сега идва ред на нещо друго, което трябва да разберете — продължи маймуната. — Чувам, че някои от вас ме наричат маймуна. Да, но не съм маймуна. Аз съм човек. Ако изглеждам като маймуна, това е, защото съм много стара — на стотици и стотици години. И защото съм толкова стара, съм и толкова мъдра. А тъй като съм толкова мъдра, Аслан ще говори само с мен. Не може да бъде тормозен да разговаря с хиляди глупави животни. Той ще ми казва какво трябва да правите, а аз ще ви предавам. И послушайте съвета ми — правете всичко възможно най-добре, защото той няма намерение да търпи никакви глупости.

Последва мъртва тишина, като се изключи плачът на малко язовче и опитите на майка му да го успокои.

— И още нещо — не спираше маймуната, докато нагласяваше нов орех в бузата си. — Чувам, че някои от конете казват: „Да побързаме да свършим тази работа с дърпането на трупите по-скоро, за да бъдем пак свободни след това.“ Е, моментално си избийте тази идея от главите. И то не само конете. За в бъдеще всеки, който може да работи, ще бъде накаран да работи. Аслан е уредил всичко с краля на Калормен — Тисрок, както го наричат тъмноликите ни приятели, калорменците. Всички вие, коне, бикове и магарета, ще бъдете изпратени в Калормен да си изкарвате прехраната с работа — ще теглите и носите, както останалите коне и други подобни правят в другите страни. А всички ровещи и копаещи животни като къртици, зайци и джуджета ще отидат да работят в мините на Тисрок. И…

— Не, не, не! — завиха животните. — Това не може да е истина. Аслан никога не би ни продал в робство на краля на Калормен.

— Да не чувам такива неща! Тишина! — отсече маймуната с ръмжене. — Кой говори за робство? Няма да сте роби. Ще ви се плаща, при това много добре. Искам да кажа, че надниците ви ще се изплащат в съкровищницата на Аслан и той ще ги използва за благото на всички.

Тогава тя хвърли поглед, като почти намигна на старшия калорменец. Той се поклони и отвърна по надутия калорменски начин:

— Премъдри говорителю на Аслан, Тисрок (жив и здрав да е вовеки!) изцяло споделя мислите на Ваше благородие по отношение на този благоразумен план.

— Ето! Видяхте ли! — възкликна маймуната. — Всичко е уредено. И е за ваше добро. Със спечелените от вас пари, ще можем да превърнем Нарния в страна, в която си струва да се живее. Ще има изобилие от портокали и банани, пътища, големи градове, училища и офиси, камшици, юзди и седла, клетки, кучешки колиби и затвори. О, всичко ще има!

— Но ние не искаме всичко това — намеси се старата мечка. — Искаме да сме свободни. И искаме да чуем самия Аслан.

— А-а, не започвайте да спорите — прекъсна я маймуната, — защото това е нещо, което няма да търпя. Аз съм човек, а ти си просто една дебела, глупава, стара мечка. Какво разбираш ти от свобода? Мислиш, че свободата означава да правиш каквото си поискаш. Да, но грешиш. Това не е истинска свобода. Истинската свобода е да правиш онова, което аз ти казвам.

— Ъ-ъ-ъ-х-м — изсумтя мечката и се почеса по главата. Това се оказа твърде трудно за разбиране.

— Моля, моля — извиси се тънкото гласче на вълнесто агънце, което беше толкова мъничко, че всички се изненадаха от смелостта му да се обади.

— Сега пък какво? — попита маймуната. — Давай по-бързо.

— Моля, не разбирам — каза агънцето. — Какво общо имаме с калорменците? Ние принадлежим на Аслан. Те са собственост на Таш. Богът им се казва Таш. Казват, че имал четири ръце и глава на лешояд. Калорменците убиват хора на олтара му. Не вярвам, че Таш съществува. Но дори и да съществуваше, как би могъл Аслан да му е приятел?

Всички животни наклониха глави на една страна и стотици искрящи очи се приковаха в маймуната. Съзнаваха, че това е най-смисленият въпрос, зададен досега.

Маймуната скочи и се изплю срещу агнето.

— Недорасляк! — изсъска тя. — Глупаво, ситно, блеещо хлапе! Върви си вкъщи при мама да сучеш мляко. Какво разбираш ти от тези неща? А останалите слушайте. Таш е просто другото име на Аслан. Цялата тази стара идея, че ние сме правите, а калорменците криви, е нелепа. Сега вече знаем. Калорменците може да използват различни думи, но всички казваме едно и също. Таш и Аслан са просто две различни имена… знаете на кого. Затова между тях не може да има кавги. Набийте си това в главите, загубени диваци. Таш е Аслан — Аслан е Таш.

Нали знаете колко тъжно изглежда лицето на кучето ви понякога. Спомнете си за това и си представете лицата на Говорещите зверове — всички тези честни, скромни и смаяни птици, мечки, язовци, зайци, къртици и мишки. Опашките им до една бяха клюмнали, до един бяха увиснали и мустаците. Сърцето ви щеше да се пръсне от жал, ако бяхте видели тези лица. Имаше само един, който никак не изглеждаше нещастен.

Това беше рижав котарак — едър и здрав, в разцвета на силите си. Седеше най-отпред, изпънал гръб, с опашка, завита около краката. През цялото време котаракът бе втренчил поглед към маймуната и калорменския капитан, без да мигне нито веднъж.

— Извинявайте — много учтиво каза котаракът, — но това ме заинтригува. Дали и вашият калорменски приятел мисли така?

— С положителност! — отговори калорменецът. — Просветената маймуна, искам да кажа човекът, е прав. Аслан не означава нищо повече и нищо по-малко от Таш.

— И най-вече Аслан не означава нищо повече от Таш — предположи котаракът.

— Нищо повече — отвърна калорменецът, втренчил поглед право в котешкото лице.

— Този отговор задоволява ли те, Рижи? — попита маймуната.

— О, напълно — спокойно отвърна котаракът. — Много ви благодаря. Просто исках да съм съвсем наясно. Мисля, че започвам да разбирам.

До този момент кралят и Джуъл не бяха казали нищо. Чакаха маймуната да им даде думата, защото мислеха, че няма смисъл да се намесват в разговора. Но сега, когато Тириан огледа нещастните лица на нарнийците и видя как всички щяха да повярват, че Аслан и Таш са едно и също, той не можа да издържи повече.

— Маймуно — изкрещя с гръмовен глас, — лъжеш безсрамно! Лъжеш като калорменец! Лъжеш като маймуна!

Искаше да продължи и да попита как ужасяващият бог Таш, който се храни с кръвта на хората си, би могъл да е едно и също с добрия Лъв, чиято кръв спаси Нарния. Ако му бяха позволили да говори, господството на маймуната можеше да свърши същия ден. Животните вероятно щяха да прозрат истината и да развенчаят маймуната. Но преди Тириан да успее да каже и дума повече, двама калорменци го удариха по главата с всичка сила, а трети ритна краката му отзад. И докато падаше, чу как маймуната изкрещя, обзета от гняв и ужас:

— Отведете го! Отведете го! Отведете го, където няма да ни чува и ние няма да го чуваме. Вържете го за някое дърво. Аз ще… искам да кажа, Аслан ще отсъди каква да бъде съдбата му.