Клайв Стейпълс Луис
Последната битка (13)

Глава тринадесета
Как джуджетата отказаха да бъдат измамени

Тириан си мислеше (или по-скоро би си мислил, ако въобще му бе останало време за това), че са в малкия обор със сламения покрив, дълъг към четири метра и широк около два. Всъщност те стояха на тревиста поляна, над тях се простираше наситеносиньо небе, а ветрецът, облъхващ лицата им, бе като през летен ден. Недалече се издигаше малка горичка от дървета с гъсти листа. Изпод всяко листенце надничаха златисти, бледожълти, пурпурни и искрящо червени плодове, каквито никой не е виждал в нашия свят. Плодовете носеха усещане за есен, но Тириан чувстваше нещо във въздуха, което му подсказваше, че бе най-късно юни. Всички поеха към дърветата.

Протегнаха ръце да откъснат плода, който най-много им харесваше, но до един се поколебаха за миг. Плодовете бяха тъй прекрасни, че хората си помислиха: „Не може да е предназначен за мен… едва ли ми е позволено да го откъсна.“

— Не се притеснявайте — каза Питър. — Знам какво си мислим всички. Но съм сигурен, съвсем сигурен, че няма за какво да се тревожим. Имам усещането, че сме в страна, където всичко е позволено.

— Давайте, тогава! — подкани ги Юстас и те започнаха да ядат.

Какъв вкус имаха плодовете ли? За съжаление никой не е в състояние да го опише. Мога да кажа само, че в сравнение с тези плодове най-свежият грейпфрут, който някога сте опитвали, е бил безвкусен, най-сочният портокал е бил сух, най-разтапящата се круша е била твърда и жилава, най-сладките диви ягоди са били кисели. И тези плодове нямаха семена или костилки, нито пък наоколо се навъртаха оси. Ако човек веднъж е вкусил от тях, дори и най-прекрасните неща на света щяха да му се струват горчиви като лекарства. Но аз не мога да опиша вкуса им. Не можете да разберете какъв е, ако не отидете в тази страна и не опитате сами.

Когато всички се наядоха, Юстас каза на Крал Питър:

— Още не си ни казал как се озовахте тук. Тъкмо беше започнал, когато се появи Крал Тириан.

— Няма много за разказване — отвърна Питър. — Едмънд и аз стояхме на перона и видяхме влакът ви да се задава. Спомням си, че си помислих, че взима завоя прекалено бързо. Предположих също, че нашите са в същия влак, макар и Луси да не знае…

— Вашите ли, Върховен Кралю? — попита Тириан.

— Имам предвид мама и татко. Моите, и на Едмънд и Луси.

— Ама защо са били във влака? — попита Джил. — Нали не искаш да кажеш, че и те знаят за Нарния?

— О, не. Това нямаше нищо общо с Нарния. Бяха тръгнали към Бристъл. Разбрах, че ще пътуват едва тази сутрин. Но Едмънд каза, че сигурно са в същия влак. (Едмънд бе от хората, които разбират от влакове и железопътни разписания.)

— И какво стана? — попита Джил.

— Ами трудно е да се опише, нали, Едмънд — отвърна Върховния Крал.

— Така е — рече Едмънд. — Никак не приличаше на предния път, когато бяхме изтръгнати от собствения ни свят с вълшебство. Чу се страшен грохот и нещо ме удари с трясък, но не ме заболя. И не се чувствах уплашен, а по-скоро… е… развълнуван. А, имаше и още нещо странно. Едното коляно доста ме болеше — травма от игра на ръгби. Забелязах, че внезапно болката е изчезнала. Чувствах се съвсем лек. И след това се озовахме тук.

— Почти същото се случи и с нас във вагона — каза Лорд Дигъри, като избърса от златната си брада и последните следи от плода. — Само си мисля, че ние двамата с теб, Поли, усетихме, че сме станали по-лесно подвижни. Вие, младежите, едва ли ще го разберете. Вече не се чувствахме стари.

— Младежи, как ли пък не! — възкликна Джил. — Според мен вие двамата не сте много по-възрастни от нас.

— Е, ако сега не сме, преди бяхме — отвърна Лейди Поли.

— А какво се случи, откакто пристигнахте? — попита Юстас.

— Дълго време (или поне на мен ми се стори, че е дълго) — започна Питър — нищо не се случи. После вратата се отвори…

— Вратата? — учуди се Тириан.

— Да — отвърна Питър. — Вратата, през която вие влязохте… или излязохте. Забрави ли?

— Но къде е тя?

— Виж! — отговори Питър и посочи.

Тириан погледна и видя най-странното и най-нелепо нещо, което можете да си представите. Едва на няколко метра от тях се издигаше грубовата дървена врата заедно с касата — съвсем ясно се виждаше на слънчевата светлина. Наоколо нямаше нищо друго — нито стени, нито покрив. Той се приближи до нея в почуда и останалите го последваха, за да видят какво ще направи. Тириан обиколи от другата страна на вратата. Но оттам изглеждаше по същия начин — той пак се намираше на открито в лятната утрин. Вратата просто стоеше сам-самичка, сякаш бе пораснала като дърво.

— Благородни Кралю — рече Тириан на Върховния Крал, — това е невиждано чудо.

— Това е същата врата, през която влязохте с онзи калорменец едва преди пет минути — каза Питър с усмивка.

— Но не влязох ли от гората в обора? Тази врата изглежда, сякаш води от никъде за никъде.

— Така изглежда, ако я обиколиш — отвърна Питър. — Но долепи око до онзи процеп между двете дъски и погледни през него.

Тириан долепи око до процепа. Отначало не виждаше нищо освен мрак. След миг, когато окото му привикна, съзря мъждивата червеникава светлина на огъня, който почти догаряше, а над него в черното небе грееха звезди. После различи и черни силуети, които се движеха насам-натам или стояха между него и огъня. Чуваше ги как си говорят и гласовете им бяха калорменски. Така разбра, че гледа навън през вратата на обора към мрака в Гората с фенера, където бе провел последната си битка. Мъжете обсъждаха дали да влязат и да потърсят Ришда Таркаан (но на никого не му се искаше), или да запалят обора.

Тириан се обърна назад и не можа да повярва на очите си. Над главата му се извисяваше синьото небе, а наоколо се простираше зелена равнина, докъдето му стигаше погледът. Край него стояха засмени всичките му приятели.

— Значи изглежда — започна Тириан, също с усмивка на уста, — че оборът отвън и оборът отвътре са две различни места.

— Да — отвърна Лорд Дигъри. — Вътрешността му е по-просторна, отколкото изглежда отвън.

— Да — добави Кралица Луси. — И в нашия свят имало един обор, в който се намирало нещо по-голямо от целия ни свят.

Това бяха първите думи, излезли от устата й, и от вълнението в гласа й Тириан разбра защо досега бе мълчала. Тя попиваше всичко наоколо много по-дълбоко от останалите. Бе прекомерно щастлива, за да говори. Прииска му се пак да чуе нейния глас и рече:

— Ваше величество, бъдете така добра да продължите. Разкажете за цялото си приключение.

— След сътресението и шума — започна отново Луси — се озовахме тук. И се чудихме на вратата не по-малко от теб. Тогава тя се отвори за първи път (отвъд прага видяхме мрак) и през нея влезе едър мъж с изваден меч. По снаряжението му разбрахме, че е калорменец. Застана до вратата с меч на рамо, готов да посече всеки, прекрачил прага. Приближихме се към него и му заговорихме, но той сякаш нито ни виждаше, нито ни чуваше. Въобще не вдигна глава към небето и слънцето, не погледна тревата, мисля че и тях не виждаше. Чакахме дълго. После чухме как някой дърпа резето от другата страна на вратата. Но човекът не вдигна меча си, преди да види кой влиза. И така, предположихме, че му е наредено да убива някои и да пощадява други. Но в мига, в който вратата се отвори, изникна Таш от тази страна на вратата. Никой от нас не разбра откъде се появи. А през вратата влезе голям котарак, който, щом зърна Таш, си плю на петите — и тъкмо навреме, защото птицеподобното същество се стрелна към него и клюнът му се удари в затварящата се врата. Мъжът с меча видя Таш, силно пребледня и се поклони ниско пред Чудовището, но то изчезна. После пак зачакахме дълго. Най-сетне вратата се отвори за трети път и вътре влезе млад калорменец. Хареса ми. Часовият до вратата се стресна и като го видя, по лицето му се изписа изненада. Мисля, че очакваше някой съвсем друг да влезе…

— Сега разбирам всичко — прекъсна я Юстас (той имаше лошия навик да прекъсва онзи, който разказва). — Котаракът е трябвало да влезе пръв и на часовия е било наредено да не му прави нищо. После котаракът е трябвало да излезе и да каже, че е видял техния ужасяващ Ташлан, и да се престори на уплашен, за да стресне останалите животни. Но онова, което Шифт въобще не е допускала, е, че истинският Таш може да се появи. Така Рижия изскочи истински уплашен. А след това Шифт е трябвало да изпрати вътре всеки, от когото е искал да се отърве, за да бъде убит от часовия. И…

— Приятелю — прекъсна го Тириан тихо, — пречиш на разказа на дамата.

— Ами часовият беше изненадан — продължи Луси. — Това спечели достатъчно време на другия да се подготви за бой. Започна дуел. Новодошлият уби постовия и го изхвърли през вратата. После бавно се приближи до нас. Той ни виждаше, както виждаше и всичко останало. Опитахме се да говорим с него, но сякаш бе в транс. Все повтаряше: „Таш, Таш? Къде е Таш? Отивам при Таш.“ Така че се отказахме и той тръгна някъде натам. Хареса ми. А след това… Уф! — Луси изглеждаше отвратена.

— След това — подхвана Едмънд — някой хвърли една маймуна през вратата. И Таш пак изникна. Сърцето на сестра ми е твърде нежно, за да ви опише как Таш само клъвна маймуната и тя изчезна!

— Така й се пада! — възкликна Юстас. — И все пак се надявам, че на Таш няма да му се услади особено.

— А после — продължи Едмънд — през прага преминаха десетина джуджета, след тях Джил и Юстас и най-накрая вие.

— Надявам се, че Таш е изял и джуджетата — каза Юстас. — Малките проклетници.

— Не, не ги изяде — отвърна Луси. — Недей да бъдеш толкова жесток. Те още са тук. Всъщност можете да ги видите. Как ли не се опитвах да се сприятеля с тях, но нищо не става.

— Да се сприятелиш! — извика Юстас. — Само ако знаеш какви ги свършиха тези джуджета!

— О, престани, Юстас! — отвърна Луси. — Ела да ги видиш. Крал Тириан, може би вие ще успеете да ги вразумите.

— Днес не изпитвам особена привързаност към джуджетата — отговори Тириан. — Но за вас, Лейди, бих извършил по-големи неща.

Луси ги поведе и скоро всички видяха джуджетата. Изглеждаха много странно. Не се разхождаха и не се забавляваха (макар че въжетата, с които бяха вързани, сякаш се бяха изпарили), нито пък лежаха и си почиваха. Седяха скупчени в тесен кръг, с лице едни към други. Въобще не се обърнаха и не погледнаха хората, докато Тириан и Луси не се приближиха дотолкова, че можеха да ги докоснат. Всички джуджета наведоха глави на една страна, сякаш нищо не виждаха, но се ослушваха, опитвайки се да разберат по шума какво става.

— Внимавай! — викна едно от тях сърдито. — Гледай къде стъпваш. Да не ни блъснеш!

— Спокойно! — с възмущение отговори Юстас. — Не сме слепи. Имаме очи.

— Явно са много зорки, щом виждат тук, вътре — рече същото джудже, чието име бе Дигъл.

— Тук, вътре ли? — попита Едмънд.

— Ама че си загубен, тук, вътре, естествено — отговори Дигъл. — В тази тъмна като в рог, тясна, смрадлива дупка, наричана обор.

— Вие слепи ли сте? — попита Тириан.

— А не сме ли слепи всички в тъмното! — тросна се Дигъл.

— Но тук не е тъмно, нещастни, глупави джуджета — възкликна Луси. — Не виждате ли? Вдигнете глави! Огледайте се! Не виждате ли небето, дърветата и цветята? Не виждате ли мен?

— Как, в името на всички измами, мога да видя нещо, което не съществува? И как да видя теб или пък ти мен в този пълен мрак?

— Но аз наистина ви виждам — настоя Луси. — Ще ти докажа, че те виждам. В устата си имаш лула.

— Всеки, който познава мириса на тютюн, може да го каже — отговори Дигъл.

— О, горките създания! Това е ужасно! — каза Луси.

После й хрумна нещо. Наведе се и откъсна няколко диви теменужки.

— Чуй, джудже — започна тя отново, — дори очите да те лъжат, поне носът ти е добре. Можеш ли да помиришеш това?

Тя се наведе и поднесе свежите, росни цветя към грозния нос на Дигъл. Но й се наложи бързо да отскочи, за да избегне удар от малкото му силно юмруче.

— Я, стига! — викна той. — Как смееш! Как можеш да ми тикаш шепа мръсни оборски фъшкии в лицето? И с магарешки бодили на всичкото отгоре! Много нагло! А и коя си ти, дявол да те вземе?

— Чедо на земята — намеси се Тириан, — това е Кралица Луси от далечното минало и е изпратена тук от Аслан. И само заради нея аз, Тириан, вашият законен крал, се сдържам да не ви отрежа главите на всичките, след като неведнъж доказахте какви предатели сте.

— Е, това вече минава всички граници! — възкликна Дигъл. — Как можете да продължавате с всички тези глупости? Прекрасният ви Лъв не ви се притече на помощ, нали? Не сме и очаквали да дойде. А сега, дори сега, след като сте победени и както всички нас сте тикнати в тази мрачна дупка, не преставате да си повтаряте все същото. Пак започвате да измисляте нови лъжи! Опитвате се да ни накарате да повярваме, че никой от нас не е залостен, че не е тъмно и още бог знае какво.

— Наистина не съществува никаква мрачна дупка освен в собственото ти въображение, глупако! — извика Тириан. — Отърси се от него.

Тириан се наведе, грабна Дигъл за колана и качулката и го метна далеч от кръга на джуджетата. Но в мига, в който го пусна, Дигъл се стрелна обратно на мястото си сред останалите, като търкаше нос и виеше:

— Ау! Ау! Това пък защо го направи! Защо ми удари лицето в стената? Едва не ми счупи носа!

— О, боже! — въздъхна Луси. — Какво можем да направим за тях?

— Да ги оставим на мира — отвърна Юстас.

Но в мига, в който отвори уста, земята потрепери. Сладкият въздух внезапно стана още по-сладък. Зад тях проблесна нещо ослепително. Всички се обърнаха. Тириан се обърна последен, защото се страхуваше. Пред него стоеше най-съкровената му мечта — огромният и истинският, златният Лъв — самият Аслан. Останалите вече бяха коленичили около предните му лапи, заровили ръце и лица в златната му грива, а той навеждаше величествената си глава, за да ги докосне с език. След това втренчи поглед в Тириан, който се приближи разтреперан и се просна в краката му.

Лъва го целуна и рече:

— Добра работа свърши, последен Кралю на Нарния, не се поколеба и в най-мрачния час.

— Аслан — каза Луси през сълзи, — би ли могъл и искаш ли да направиш нещо за тези нещастни джуджета?

— Мила моя — отвърна Аслан, — ще ти покажа едновременно какво мога и какво не мога да сторя.

Той се приближи до джуджетата и изръмжа приглушено, тихо, но въздухът потрепери. Ала джуджетата си рекоха едно на друго:

— Чуваш ли? Пак е онази банда в другия край на обора. Опитват се да ни стреснат. Сигурно го правят с някаква машина. Правете се, че нищо не забелязвате. Няма да успеят пак да ни преметнат!

Аслан вдигна глава и разтърси грива. Мигновено на коленете на джуджетата се появиха разкошни блюда — пайове и език, гълъби и сладкиши, сладолед. В дясната си ръка всяко джудже държеше чаша отлежало вино. Но от това нямаше особена полза. Те се нахвърлиха твърде лакомо на всичко, но бе ясно, че не усещат същинския вкус на яденето. Убедени бяха, че ядат и пият само неща, каквито могат да се намерят в един обор. Едно каза, че се опитвало да яде фураж, друго съобщи, че намерило парче стара ряпа, трето пък гризяло зелево листо. Вдигаха златните чаши с гъсто червено вино към устните си с думите:

— Ух! Представете си да ни се наложи да пием мръсна вода от корито, в което е лочило магаре! Никога не сме и предполагали, че ще стигнем дотам.

Но много скоро в ума на всяко джудже се прокрадна съмнение, че съседът му е намерил нещо по-хубаво от него, и настана едно грабене и крадене, което прерасна в караница, докато след няколко минути не започна и бой. Храната бе размазана по лицата и дрехите им или изпотъпкана по земята. Но когато най-после седнаха да се погрижат за насинените си очи и разкървавени носове, всичките казаха:

— Е, поне тук няма измама. Не се оставихме на никого да ни преметне. Джуджетата са си за джуджетата.

— Виждате ли?! — попита Аслан. — Те не се оставят да им помогнем. Избрали са хитростта вместо вярата. Затворът им съществува единствено в съзнанието и те сами се заключват вътре. Толкова ги е страх да не бъдат измамени, че не могат да бъдат извадени. Но хайде, деца. Имам още много работа.

Той се приближи до вратата и всички го последваха. Вдигна глава и изрева:

— Вече е време! — После още по-силно: — Време е! — и след това толкова силно, че можеше да разтърси и звездите: — Време!

Вратата се отвори.