Клайв Стейпълс Луис
Последната битка (14)

Глава четиринадесета
Нощ се спуска над Нарния

Всички стояха от дясната страна на Аслан и гледаха през отворената врата.

Огънят бе угаснал. Над земята цареше мрак. Човек дори не можеше да разбере, че гледа към гора, ако не се виждаха сенките на дърветата на фона на звездите. Но когато Аслан изрева отново, от лявата им страна се появи още една черна сянка. По-точно видяха петно, където нямаше звезди. То се заиздига все по-високо и по-високо и придоби очертанията на човек, на най-огромния великан. Всички познаваха Нарния достатъчно добре, за да разберат къде е застанал. Явно бе на високите бърда, простиращи се далеч на север отвъд реката Шрибъл. Тогава Джил и Юстас си спомниха, че много отдавна в дълбоките пещери под тези пусти хълмове бяха видели огромен заспал великан и им бяха казали, че името му е Дядо Време и че ще се събуди в деня, когато светът свършва.

— Да — каза Аслан, макар че никой не бе проговорил. — Докато лежеше и сънуваше, името му бе Време. Сега, когато е буден, ще получи ново име.

В този миг огромният великан вдигна рог към устните си. Те разбраха това по движението на силуета му на фона на звездите. След това (доста по-късно, защото звукът се движи много бавно) те чуха звука на рога — пронизителен и ужасяващ, но със странна, смъртоносна красота.

Мигновено небето се изпълни с падащи звезди. Да видиш дори една падаща звезда е прекрасно, а тези бяха десетки, после стотици, докато заприличаха на сребрист дъжд, който не спираше. След известно време на един или двама от спътниците на Аслан започна да им се струва, че виждат още един мрачен силует на фона на небето освен този на великана. Новата сянка се намираше на друго място — точно над главите им, като че ли на самия връх на небесния купол. „Може би е облак“, помисли си Едмънд. Така или иначе там нямаше звезди, а само черен мрак. Навсякъде около него звездите продължаваха да се сипят. Беззвездното петно в средата на небето започна да расте, да се разпростира все повече и повече. Най-напред една четвърт от небето бе черна, после половината, а накрая дъждът от падащи звезди се сипеше вече само ниско долу, близо до хоризонта.

С учудване (примесено с малко ужас) всички внезапно осъзнаха какво ставаше. Разпростиращият се мрак не беше никакъв облак — това бе просто пустота. Черната част от небето бе онази, в която вече нямаше звезди. Всички звезди падаха — Аслан си ги прибираше у дома.

Последните няколко секунди, преди звездният дъжд да спре, бяха много вълнуващи. Навсякъде започнаха да падат звезди. Но звездите в този свят далеч не са огромните горящи топки от нашия. Тук звездите бяха хора. (Едмънд и Луси се бяха запознали с една от тях много отдавна.) И така, сега наоколо се сипеше дъжд от блещукащи хора, всички с дълги коси като горящо сребро и с копия сякаш от нажежен до бяло метал, стрелкаха се от тъмнината по-бързо от падащи камъни. Спускаха се със свистене и изгаряха тревата там, където се приземяваха. Всички звезди се плъзваха покрай Лъва и спътниците му и заставаха някъде назад, вдясно от тях.

Това бе добре, тъй като иначе, без звезди на небето, всичко щеше да потъне в пълен мрак и нямаше да се вижда нищо. А така тълпата звезди зад тях хвърляше ослепителна бяла светлина. Виждаха се километри нарнийски гори, ширнали се напред, сякаш бяха осветени с прожектори. Всяко храстче, дори всяко стръкче трева хвърляше черна сянка зад себе си. Ръбчето на всяко листенце се открояваше тъй ясно, че на човек му се струваше, че може да си пореже пръста на него.

На тревата пред краката им лежаха собствените им сенки. Но най-величествена бе тази на Аслан. Простираше се наляво — огромна и страховита. И всичко се бе ширнало под небето, което завинаги щеше да остане беззвездно.

Светлината иззад гърбовете им (и леко вдясно) бе тъй силна, че озаряваше дори склоновете на Северните хълмове. Там се движеше нещо. Огромни животни пропълзяха и се спуснаха в Нарния — гигантски дракони и гущери, птици без пера и с криле като на прилепи. Изчезнаха в горите и за няколко минути се възцари тишина. След това, отначало много отдалеч, се чу вой, а после от всички посоки долетя шумолене, топуркане и плясък на криле. Шумът се приближаваше все повече и повече. Не след дълго време можеше да се направи разлика между припкащите мънички крачета и тупащите тежки лапи, между потракването на леки копитца и тропота на големи копита. След миг се появиха хиляди светещи очи. Накрая хиляди и милиони същества се втурнаха изпод сенките на дърветата нагоре по хълма да спасяват живота си. Имаше Говорещи зверове, джуджета, сатири, фавни, великани, калорменци, арченландци, моноподи и чудати неземни твари от далечните острови в неизвестните Западни земи. Всички се стичаха към вратата, където стоеше Аслан.

Единствено тази част от цялото приключение бе сякаш като насън, а по-късно на всички им бе трудно да си я спомнят добре. Най-мъчно им беше да определят колко време продължи тя. Понякога им се струваше, че е траяла едва няколко минути, друг път си мислеха, че е отнела години. Очевидно или вратата беше значително пораснала, или пък всички същества внезапно се бяха смалили колкото буболечки, защото иначе подобно стълпотворение никога нямаше да успее да мине през нея. Но никой не се замисли за подобни неща, докато всичко това се случваше.

Съществата се стрелваха през прага и колкото повече се приближаваха към скупчилите се звезди, толкова по-силно блестяха очите им. Но щом стигнеха до Аслан, на всяко от тях се случваше едното от две неща. Всички поглеждаха Аслан право в очите и ако питате мен, те просто нямаха избор дали да го погледнат или не. Щом очите им срещнеха тези на Аслан, израженията на лицата им се променяха ужасно — по тях се изписваха страх и омраза. По лицата на Говорещите зверове страхът и омразата прелитаха само за части от секундата. Човек моментално разбираше, че в този миг те преставаха да бъдат Говорещи зверове. Превръщаха се в най-обикновени животни. Всички същества, които поглеждаха Аслан по този начин, завиваха вдясно от Лъва (неговата лява страна) и потъваха в огромната му черна сянка, която, както вече разбрахте, се бе проточила далеч наляво от вратата. Децата никога повече не видяха нито едно от тези същества. Не знам какво се е случило с тях.

Останалите поглеждаха Аслан в очите и го обикваха, макар и обичта на мнозина да бе примесена с голяма доза страх. Всички те прекрачваха прага и се отправяха вдясно от Аслан. Сред тях имаше някои странни твари. Юстас дори разпозна едно от джуджетата, което бе участвало в избиването на конете. Но не му остана време да размишлява по този въпрос (а и без това не беше негова работа), защото съзнанието му бе завладяно от безкрайната радост, която пропъди всичко останало от главата му. Сред щастливите същества, тълпящи се сега около Тириан и приятелите му, бяха и всички онези, които мислеха за мъртви. Тук бяха кентавърът Рунуит, еднорогът Джуъл, добрият стар глиган, мечокът, както и орелът Остроглед, милите кучета и конете, джуджето Погин.

— Все по-навътре и по-нататък! — извика Рунуит и препусна в галоп на запад.

И макар че не го разбраха, всички потръпнаха от главата до петите, като чуха думите му. Глиганът весело изгрухтя. Мечокът тъкмо пак щеше да измърмори, че все още нищо не разбира, когато зърна плодните дървета зад гърба си. Заклатушка се с всички сили към тях и там със сигурност откри нещо, което разбираше много добре. Но кучетата останаха, размахвайки опашки. Остана и Погин, който пък се здрависваше с всекиго, а прямото му лице бе разцъфнало в усмивка. Джуъл наведе снежнобялата си глава над рамото на Тириан и кралят прошепна нещо в ухото му. После всички отново насочиха вниманието си към онова, което се виждаше през вратата.

Сега Нарния принадлежеше на драконите и гигантските гущери. Те се движеха напред-назад, изкореняваха дърветата и ги хрускаха, сякаш бяха тревички. Горите изчезваха с всяка изминала минута. Цялата страна се оголи и всичките особености на релефа й се виждаха вече — всяка височинка й долчинка, които преди изобщо не се забелязваха, сега се открояваха ясно. Тревата изсъхна. Не след дълго Тириан осъзна, че гледа към пустиня от камъни и пръст. Трудно бе да повярваш, че въобще нещо е живяло тук някога. Самите чудовища остаряха, легнаха и умряха. Плътта им се сгърчи и се показаха костите им. Съвсем скоро от тях останаха само огромните скелети, разпръснати тук-там по мъртвите камънаци. Изглеждаха сякаш са измрели преди хиляди години. Задълго се възцари тишина.

Накрая нещо бяло — дълга, равна бяла линия, проблясваща на светлината на застаналите зад гърбовете им звезди, започна да се приближава към тях от източния край на света.

Тишината наруши шумът, прииждащ от всички посоки. Отначало бе само шепот, който постепенно прерасна в рев и после в грохот. Вече виждаха какво се задава и колко бързо се движи. Това бе разпенена стена от вода. Морето се надигаше. В този оголен свят всичко се виждаше съвсем ясно. Виждаше се как всички реки преливат, как езерата набъбват, как отделните езера се сливат в едно, а долините се пълнят и превръщат в нови езера, как хълмовете стават острови и как след миг и тези острови изчезват. Високите голи бърда отляво, както и по-високите планински масиви отдясно се сриваха с рев и грохот в прииждащата вода. А тя достигна до самия праг на вратата (но не премина през нея) и пяната се разплиска около предните лапи на Аслан. Всичко се бе превърнало в равна водна повърхност, простираща се от мястото, където стояха, до линията, в която небето се сливаше с водата.

И там започна да се развиделява. По хоризонта пропълзя измъчена и гибелна зора. Тя се разпростираше и ставаше все по-ярка, докато накрая светлината на звездите зад гърбовете им вече почти не се забелязваше. Най-сетне изгря и слънцето. Щом го зърнаха, Лорд Дигъри и Лейди Поли се спогледаха и си кимнаха. Много отдавна, в един друг свят, двамата бяха видели как изглежда умиращо слънце и веднага разбраха, че това слънце също умираше. Беше три пъти… двадесет пъти по-голямо, отколкото обикновено, и наситено тъмночервено. Лъчите му докоснаха огромния великан Време и той също се обагри в алено. Огряна от това слънце, цялата безбрежна водна пустош изглеждаше като кръв.

В този миг изгря и луната. Появи се съвсем не на място — до самото слънце. Тя също изглеждаше червена. Щом се доближи до слънцето, от повърхността му заизригваха огромни огнени езици, отправени към нея. Приличаха на мустаци или на пламтящи алени змии. Слънцето наподобяваше октопод, който се опитва да сграбчи луната с пипалата си и да я придърпа към себе си. И може би наистина започна да я придърпва. Във всеки случай тя тръгна към него — отначало бавно, а после все по-бързо, докато накрая огнените му пипала я докоснаха и двете небесни тела се сляха в огромна топка, приличаща на горящ въглен. Гигантски огнени отломки от нея започнаха да падат в морето и облаци пара се заиздигаха нагоре.

И тогава Аслан рече:

— А сега сложи край!

Великанът хвърли рога си в морето. Протегна ръка в небето (изглеждаше много черна и дълга хиляди километри), докато стигна слънцето. Хвана го и го стисна в дланта си, както се изстисква портокал. Мигновено всичко потъна в пълен мрак. Всички освен Аслан отскочиха назад от леденостудения въздух, облъхнал ги през Вратата. Рамката й вече бе покрита с ледени висулки.

— Питър, Върховни Кралю на Нарния — каза Аслан, — затвори вратата!

Треперейки от студ, Питър се наведе навън в черния мрак и дръпна вратата. След това доста несръчно (защото само за миг ръцете му бяха изтръпнали и посинели от студа) извади златен ключ и я заключи.

На много странни неща се бяха нагледали през тази врата. Но по-странно от всичко им се стори да се озоват в топъл слънчев ден, със синьо небе над главите си и цветя под краката си. Очите на Аслан бяха изпълнени със смях.

Той светкавично се обърна, сниши се, изплющя с опашка и се втурна като златна стрела.

— Елате по-навътре! Елате по-надалеч! — викна той през рамо. Но кой можеше да тича с подобна скорост? Всички тръгнаха на запад след него.

— Е — започна Питър, — нощ се спусна над Нарния. Ей, Луси! Не плачи! Та нали Аслан е пред нас и всички сме заедно тук!

— Не се опитвай да ме спреш, Питър — отвърна Луси. — Аслан не би го направил. Убедена съм, че не е лошо, дето скърбя за Нарния. Замислете се за всичко, което загина и замръзна зад тази врата.

— Да, а аз толкова се надявах — рече Джил, — че този свят няма да свърши. Знаех, че нашият свят ще има край. Но си мислех, че Нарния ще бъде вечна.

— Аз видях как този свят се ражда — каза Лорд Дигъри. — Не съм мислил, че ще видя как умира.

— Господа — намеси се Тириан, — дамите са прави, като скърбят. Вижте, и моите очи са влажни. Бях свидетел на смъртта на майка си. Не познавам друг свят освен Нарния. Да не скърбим би било не добродетел, а дълбоко неуважение.

Те се отдалечиха от вратата и джуджетата, които продължаваха да седят скупчени във въображаемия си обор. Докато вървяха, разговаряха за стари войни, отминали мирни времена, за древни Крале и за славните дни на Нарния.

Кучетата вървяха редом с тях. И те се включваха в разговорите от време на време, но не често, защото бяха прекалено заети да препускат напред-назад, да се втурват да душат миризми в тревата, докато се разкихваха. Внезапно надушиха следа, която изглежда силно ги въодушеви. Всички заспориха каква бе тя:

— Да, това е.

— Не, не е.

— … ама нали и аз това казах…

— … всеки може да разпознае подобна миризма…

— Я си мръдни страхотния нос от там и дай и на останалите да подушат.

— Какво има, приятели? — попита Питър.

— Калорменец, Кралю — отвърнаха няколко кучета в един глас.

— Водете ни при него, тогава — подкани ги Питър. — Независимо дали ще ни посрещне миролюбиво или враждебно, той ще е добре дошъл при нас.

Кучетата се стрелнаха напред и се върнаха след миг, като препускаха, сякаш да спасят живота си. Лаеха едно през друго, че наистина е калорменец. (Говорещите кучета точно като обикновените винаги бяха твърдо убедени, че това, което вършат в момента, е възможно най-важното.)

Останалите ги последваха и откриха млад калорменец, седнал под кестеново дърво край бистро поточе. Беше Емет, който веднага се изправи и се поклони тържествено.

— Сър — обърна се той към Питър, — не знам дали сте приятел или враг, но за мен би било чест да бъде и едното, и другото. Както е казал поетът, най-хубавият подарък е да имаш благороден приятел, но почти толкова хубав подарък е да имаш благороден враг.

— Сър — отвърна Питър, — доколкото ми е известно, няма причина за вражда между вас и нас.

— Но кажете ни, моля ви, кой сте и какво ви се е случило — намеси се Джил.

— Ако ще ни разказват история, нека всички да пийнем вода и да поседнем — разлаяха се кучетата. — Доста сме изморени.

— И нищо чудно, като не спирате да вършеете наляво-надясно — отвърна Юстас.

И така, хората насядаха по тревата. А кучетата, след като шумно лочиха от потока, седнаха, изпънали гърбове, задъхани и с изплезени езици. Наведоха глави леко на една страна и заслушаха внимателно. Само Джуъл остана прав да лъска рога в хълбока си.