Клайв Стейпълс Луис
Последната битка (2)

Глава втора
Привързаността на краля

Около три седмици по-късно последният от кралете на Нарния седеше под вековния дъб, който растеше край вратата на малката му ловна хижа. Когато времето се затоплеше напролет, той често отсядаше в нея за десетина дни. Постройката бе ниска, със сламен покрив и се намираше недалеч от източния край на Гората с фенера и малко над мястото, където двете реки се вливат… Обичаше да живее в нея простичко и спокойно, далече от тържествеността и великолепието на Каир Паравел — тронния град. Името му бе крал Тириан и беше двадесет — двадесет и пет годишен. Имаше широки и силни рамене, ръце и крака със здрави мускули, но още рядка брада. Очите му бяха сини, а лицето — безстрашно и открито.

Тази пролетна утрин около него нямаше други, освен най-скъпия му приятел — еднорога Джуъл. Те се обичаха като братя и взаимно си спасяваха живота през войните. Великолепното животно стоеше близо до стола на краля и навело врат, лъскаше синия си рог в кремавобелия си хълбок.

— Днес нямам желание нито за работа, нито за спорт, Джуъл — каза кралят. — Не мога да мисля за нищо друго, освен за тази чудна новина. Мислиш ли, че ще научим нещо повече?

— Това са най-прекрасните вести, пристигали в наши дни, в дните на бащите ни и в тези на дедите ни, кралю — отвърна Джуъл, — ако са верни.

— Възможно ли е да не са верни? — попита кралят. — Мина повече от седмица, откакто първите птици прелетяха над нас с думите, че Аслан е тук, че Аслан се е завърнал в Нарния. След това дойдоха катеричките. Те не го бяха видели, но казваха, че със сигурност е в гората. После и еленът го е видял със собствените си очи в Гората с фенера, макар отдалеч и на лунна светлина. След него дойде мургавият брадат човек, търговецът от Калормен. Калорменците не се интересуват от Аслан като нас, но той говореше за него като за нещо съвсем сигурно. А язовецът снощи. И той е видял Аслан.

— Наистина, кралю — отвърна Джуъл. — Вярвам на всичко това. Ако ви се струва, че не е така, то е само защото радостта ми е твърде голяма, за да остави вярата ми да бъде трайна. Толкова е прекрасно, че не е за вярване.

— Да — дълбоко въздъхна кралят, като почти потрепери от удоволствие. — Това надминава и най-смелите надежди на целия ми живот.

— Чуйте! — възкликна Джуъл, като наведе глава на една страна и вирна уши.

— Какво има? — попита кралят.

— Копита, кралю — отвърна Джуъл. — Галопиращ кон. Много тежък кон. Сигурно е някой от кентаврите. Вижте, ето го.

Величествен кентавър със златна брада, с човешка пот на челото и конска пяна по кестенявите си хълбоци, се втурна към краля. Спря и се поклони ниско.

— Привет, кралю — извика той с плътен глас като на бик.

— Ей, вие вътре! — извика кралят през рамо към вратата на ловната хижа. — Купа вино за благородния кентавър. Добре дошъл, Рунуит. Като си поемеш дъх, ще ни кажеш с каква задача си тук.

Един паж излезе от къщата с голяма, изкусно гравирана дървена купа и я подаде на кентавъра, който я вдигна и каза:

— Първо пия за Аслан и истината, кралю, и на второ място — за Ваше величество.

Той изпи виното, което би стигнало за шестима силни мъже, на един дъх и подаде празната купа на пажа.

— Е, Рунуит — каза кралят. — Още вести за Аслан ли ни носиш?

Рунуит изглеждаше много сериозен, дори леко намръщен.

— Кралю — започна той, — знаете колко дълго съм живял и изучавал звездите, защото ние, кентаврите, живеем по-дълго от вас, човеците, и дори по-дълго от еднорозите. Никога през живота си не съм виждал небето да вещае такива ужасни неща, каквито показват звездите всяка нощ от началото на годината. Не казват нищо за завръщането на Аслан, нито за мир или радост. Според моите умения от петстотин години не е имало такива катастрофални срещи на планетите. Вече бях решил да дойда и да предупредя Ваше величество, че над Нарния е надвиснало голямо зло. Но снощи до мен достигна слухът, че Аслан се е появил отново в Нарния. Кралю, не вярвайте на тези приказки. Невъзможно е. Звездите винаги казват истината, а хората и животните лъжат. Ако Аслан наистина идваше в Нарния, небето щеше да го предрече. Ако наистина е дошъл, всички най-велики звезди щяха да се съберат в негова чест. Всичко друго е лъжа.

— Лъжа ли?! — пламенно извика кралят. — Кой обитател на Нарния или на света би посмял да излъже за подобно нещо? — После несъзнателно сложи ръка върху дръжката на меча си.

— Това не знам, кралю — отвърна кентавърът. — Но знам, че на земята има лъжци, а сред звездите няма.

— Чудя се — намеси се Джуъл — не е ли възможно Аслан да се завърне, въпреки че всички звезди вещаят друго. Той не е роб на звездите, а техен Създател. Не се ли казва във всички легенди, че Аслан не е питомен лъв.

— Добре казано, добре казано, Джуъл — извика кралят. — Точно така се казва: „Не е питомен лъв.“ В много легенди се споменава.

Рунуит тъкмо бе вдигнал ръка и се навеждаше да възрази настойчиво на краля, когато и тримата обърнаха глави, заслушвайки се в плачевен зов, който бързо приближаваше. На запад от тях гората бе тъй гъста, че още не можеха да видят кой идва. Но скоро чуха думите:

— Беда, беда, беда! — викаше гласът. — Беда за братята и сестрите ми! Беда за свещените дървета! Секат горите. Брадвата е обърната срещу нас. Секат ни. Вековните дървета падат, падат, падат.

На последното „падат“ говорещият се появи. Изглеждаше като жена, но толкова висока, че главата й бе на едно ниво с тази на кентавъра, а в същото време приличаше на дърво. Трудно е да се обясни, ако никога не сте виждали дриада, но щом веднъж я съзрете, не бихте могли да я сбъркате. Имаше нещо особено в цвета, гласа и косата. Крал Тириан и двете животни веднага разбраха, че това е нимфа на буково дърво.

— Справедливост, кралю! — извика тя. — Елате ни на помощ. Опазете поданиците си. Секат ни в Гората с фенера. Четирийсет вековни стебла на братята и сестрите ми са вече повалени.

— Какво, лейди?! Секат Гората с фенера?! Убиват Говорещите дървета?! — извика кралят, като скочи на крака и извади меча си. — Как смеят? Кой е посмял? В името на гривата на Аслан…

— А-а-а-ах! — изпъшка дриадата и потрепери сякаш от болка. После отново потрепери, и пак, и пак, като че ли разтърсвана от непрестанни удари.

Изведнъж цялата бе повалена настрани така внезапно, сякаш и двата й крака бяха отсечени. За миг я видяха как лежи мъртва на тревата и след това изчезна. Знаеха какво се е случило. Дървото й е било отсечено на километри оттук.

За момент мъката и гневът така завладяха краля, че не можа дума да пророни. След малко каза:

— Елате, приятели. Трябва възможно най-бързо да тръгнем нагоре по реката и да открием злодеите. Нито един от тях няма да оставя жив.

— Да вървим, кралю — подкани го Джуъл.

Но Рунуит се намеси:

— Кралю, бъдете внимателен в справедливия си гняв. Странни неща се случват. Ако в долината има въоръжени бунтовници, няма да можем да се справим с тях само тримата. Ако бихте изчакали малко…

— Няма да чакам и десета от секундата — отговори кралят. — Двамата с Джуъл тръгваме, а ти препусни колкото можеш по-бързо до Каир Паравел. Вземи моя пръстен. Нека знаят, че аз те изпращам. Доведи ми двайсет войници, всички на коне, двайсет Говорещи кучета, десет джуджета (и всички да са безмилостни стрелци с лъкове), доведи и един-два леопарда, както и великана Каменкрак. Тръгнете всички след нас, колкото може по-скоро.

— Тръгвам, кралю — отвърна Рунуит и препусна на изток в долината.

Кралят закрачи бързо, като от време на време мърмореше тихо на себе си или пък стискаше юмруци. Джуъл вървеше край него, без да проронва нито дума. Не се чуваше никакъв звук, освен лекото подрънкване на великолепната златна верижка около врата на еднорога, стъпките на два крака и на четири копита.

Щом стигнаха до реката, тръгнаха по затревен път срещу течението. Така водата остана от лявата им страна, а гората от дясната. Не след дълго стигнаха до място, където теренът стана по-пресечен и гъстата гора стигаше до самата река. Пътят, или онова, което приличаше на път, продължаваше по южния бряг, затова им се наложи да прекосят реката, за да стигнат до него. Водата стигаше до мишниците на Тириан, а Джуъл, който имаше четири крака и бе по-стабилен, вървеше от дясната му страна, за да поема силата на течението. Тириан обгърна здравия врат на Джуъл със силната си ръка и двамата преминаха оттатък реката. Кралят беше толкова ядосан, че почти не забеляза колко е студена водата. Но, естествено, веднага, щом стъпиха на брега, избърса старателно меча в горната част на наметалото си — само тя бе останала суха.

Те продължиха на запад. Реката вече бе от дясната им страна, а Гората с фенера право пред тях. Не бяха изминали и километър, когато и двамата спряха, като заговориха едновременно.

— Какво става тук? — попита кралят.

А Джуъл възкликна:

— Вижте!

— Това е сал — каза крал Тириан.

Така и беше. Пет-шест прекрасни ствола, всички току-що отсечени и окастрени от клоните, бяха вързани един за друг и образуваха сал, който се плъзгаше бързо по течението. В предната му част стоеше воден плъх, хванал прът, за да го управлява.

— Ей, воден плъх! Какво правиш? — извика кралят.

— Возя трупи, които да продавам на калорменците, кралю — отговори плъхът и докосна ухото си, както би направил с шапката си, ако имаше такава.

— На калорменците ли?! — с гръмовен глас възкликна Тириан. — Какво искаш да кажеш? Кой заповяда да се секат тези дървета?

По това време на годината реката тече толкова бързо, че салът вече се бе плъзнал покрай краля и Джуъл. Но водният плъх погледна назад през рамо и извика:

— По заповед на Лъва, кралю. Самият Аслан нареди.

Добави и още нещо, но не го чуха.

Кралят и еднорогът се спогледаха — и двамата изглеждаха по-уплашени, отколкото в която и да било битка.

— Аслан — тихичко се обади кралят. — Аслан… Истина ли е това? Възможно ли е той да сече свещените дървета и да убива дриадите?

— Освен ако дриадите не са сторили нещо ужасно лошо… — промълви Джуъл.

— Но и да ги продава на калорменците?! — възкликна кралят. — Възможно ли е?

— Не знам — нещастно отвърна Джуъл. — Той не е питомен лъв.

— Е — продължи кралят, — налага се да продължим и да се впуснем в това рисковано приключение.

— Не ни остава нищо друго, кралю — отговори еднорогът.

В този миг нито той, нито кралят осъзнаваха колко глупаво бе да тръгнат двамата сами. Бяха прекалено ядосани, за да мислят трезво. Но тази прибързаност им доведе големи злини.

Внезапно кралят се подпря безсилно на врата на приятеля си и наведе глава.

— Джуъл — промълви той, — какво ли ни чака? В главата ми се надигат ужасни мисли. Ако бяхме умрели преди днешния ден, щяхме да сме щастливи.

— Да — отвърна Джуъл. — Твърде дълго живяхме. Сполетя ни най-лошото на света.

Постояха така още минута-две, а след това продължиха пътя си.

Не след дълго дочуха ударите на брадви по дърво — туп-туп-туп. Все още нищо не виждаха, защото пред тях имаше малко възвишение. Когато стигнаха до върха, погледнаха право към Гората с фенера. Лицето на краля пребледня.

Точно по средата на древната гора — там, където някога са расли златни и сребърни дървета и където преди години дете от нашия свят посадило Дървото на закрилата, вече бе отворена широка просека. Беше отвратително грозна, като кървящ прорез в земята, цялата набраздена от кални коловози — личаха следите от отсечените дървета, които са влачени към реката. Многобройна тълпа работеше, чуваше се плющене на камшици, коне напрягаха сили, за да теглят трупите. Първото нещо, което порази краля и еднорога, бе, че около половината от хората в тълпата не бяха Говорещи зверове, а човеци. Забелязаха още, че това не са светлокосите нарнийци, а мургави, брадати калорменци — обитателите на огромната, жестока страна, която се намира отвъд Арченланд, на юг от пустинята. Естествено, случваше се да срещнеш един-двама калорменци в Нарния — търговци или посланици, тъй като в момента двете страни бяха в мирни отношения. Но Тириан не разбираше защо тук имаше толкова много калорменци, нито пък защо изсичаха нарнийската гора. Той стисна по-здраво меча си и преметна наметалото през лявата си ръка. Двамата с еднорога бързо се спуснаха сред хората.

Двама калорменци мъчеха кон, впрегнат в отсечен ствол. Точно когато кралят стигна до тях, дървото заседна в дълбока кал.

— Върви, ленивецо! Дърпай, мързелива свиньо! — викаха калорменците и плющяха с камшици.

Конят вече напрягаше сетни сили, очите му червенееха, целият беше в пяна.

— Работи, мързеливо животно! — изкрещя единият калорменец и безмилостно удари коня с камшика. Тогава се случи нещо наистина ужасно.

До този момент Тириан бе сигурен, че конете, измъчвани от калорменците, са техни собствени — неми животни, които не съзнават нищо, както конете от нашия свят. И въпреки че му беше много неприятно да вижда как мъчат дори неми коне, той естествено бе по-загрижен за убийството на дърветата. И през ум не му беше минало, че някой би посмял да впрегне един от свободните нарнийски Говорещи коне, а още повече да го бие с камшик. Но при този зверски удар конят извърна главата си и извика:

— Глупак и тиранин! Не виждаш ли, че правя всичко според силите си?

След като разбраха, че конят е един от собствените им нарнийци, Тириан и Джуъл така се разгневиха, че и двамата вече не осъзнаваха какво правят.

Мечът на краля се вдигна, рогът на еднорога се наведе. Двамата се втурнаха напред едновременно. В следващия момент калорменците лежаха мъртви на земята, единият — обезглавен от меча на Тириан, а другият — пронизан в сърцето от рога на Джуъл.