Ги дьо Мопасан
Коко

В цялата околност наричаха чифлика на Люкасови „имението“. Никой не можеше да каже защо. Без съмнение селяните свързваха тази дума с представата за богатство и мощ, защото този чифлик беше безспорно най-обширният, най-заможният и най-уреденият в този край.

В огромния двор, обкръжен от пет реда великолепни дървета, за да пазят нискораслите и нежни ябълкови дървета от буйния вятър, духащ откъм полето, се издигаха дълги, покрити с керемиди постройки за складиране на фураж и зърно, хубави обори, изградени от кремъчни камъни, конюшни за тридесет коня и жилищен дом от червени тухли, който приличаше на малък замък.

Торищата бяха добре поддържани; кучетата живееха в малки колибки, а сред високата трева сновяха множество домашни птици.

Всеки ден на обед около дългата кухненска маса, където супата димеше в един голям фаянсов съд, украсен със сини цветя, седяха петнадесет души — господари, ратаи и слугини.

Животните — коне, крави, свине и овце, бяха охранени, чисти и добре гледани, а чичо Люкас, висок мъж, с голям корем, обхождаше по три пъти на ден стопанството, като следеше всичко и мислеше за всичко.

В дъното на конюшнята държаха от милосърдие един много бял кон, който стопанката искаше да храни до самата му смърт, защото го беше отгледала сама, не бе позволила да го продадат, понеже някакви спомени я свързваха с него.

Един петнадесетгодишен хлапак, на име Изидор Кювал, наричан по-просто само Зидор, се грижеше за този инвалид — през зимата му даваше дажбата от сено и овес, а през лятото трябваше да отива по четири пъти на ден на ливадата да премества кола, за който го връзваха, за да има винаги прясна трева за коня.

Почти схванатото животно повдигаше с мъка натежалите си крака, надебелени в коленете и подути над копитата. Козината му, която вече не виждаше никога чесало, приличаше на бели коси, а извънредно дългите му клепки придаваха на очите му тъжно изражение.

Когато отвеждаше коня на пасбището, Зидор трябваше да го тегли постоянно, защото животното вървеше съвсем бавно; хлапакът крачеше наведен, задъхан, проклинаше го и се ядосваше, че трябва да се грижи за тази стара кранта.

Ратаите, като виждаха какъв яд изпитва хлапакът към Коко, се забавляваха с това и говореха постоянно за коня на Зидор, за да дразнят момчето. Другарите му се шегуваха с него. В селото го наричаха Коко-Зидор.

Ратайчето беснееше и постепенно в него се породи желание да си отмъсти на коня. То беше мършаво, дългокрако момче, много мръсно, с червеникави, гъсти, твърди и щръкнали коси. Имаше глупав вид, говореше със заекване, думите излизаха неимоверно трудно от устата му, сякаш мислите му не можеха да се образуват в грубото му и тъмно съзнание.

То отдавна се чудеше защо още държат Коко и се възмущаваше, че за това безполезно животно се пилееше храна. Щом като Коко не вършеше вече никаква работа, струваше му се несправедливо да го хранят, струваше му се възмутително да се хаби овесът — овесът, който беше толкова скъп — за тази схваната кранта.

И често пъти въпреки нареждането на чичо Люкас хлапакът намаляваше храната на коня, като му даваше само половин дажба овес и пестеше от сеното и от сламата за постилка. В тъмното му детинско съзнание растеше омраза — омразата на алчен селянин, на лукав, свиреп, груб и подъл селянин.

* * *

Когато настъпи пак лятото, Зидор трябваше отново да ходи на ливадата, за да „развежда“ животното. Мястото беше далеч. Хлапакът от ден на ден все повече се разяряваше, тръгваше всяка сутрин с тежки крачки през житата. Хората, които работеха на полето, му подвикваха подигравателно:

— Ей, Зидор, много здраве на Коко от мен.

Момчето не отговаряше нищо, но когато минеше край някой плет, то отчупваше една пръчка и щом преместеше кола, изчакваше, докато конят почне отново да пасе — после се промъкваше предателски зад него и го шибаше по долната част на краката. Животното се мъчеше да побегне, да рита, да избегне ударите и изпънало въжето, обикаляше около кола си, сякаш се намираше в затворен манеж. А момчето продължаваше да го удря яростно, ожесточено, като тичаше зад него със стиснати от гняв зъби.

След това то си тръгваше бавно, без да се извръща, а конят, чиито ребра се издуваха и спадаха, задъхан от тичането, го следеше със старческите си очи. Той навеждаше отново костеливата си бяла глава към тревата едва когато синята блуза на селянчето изчезнеше в далечината.

Тъй като нощите бяха топли, сега оставяха Коко да нощува на открито там, до самия край на дола, зад гората. Единствен Зидор отиваше да го наглежда.

Момчето се забавляваше още и като замерваше коня с камъни. То сядаше на десетина крачки от него върху някоя купчинка земя, обрасла с трева, и прекарваше тъй около половин час, като запращаше от време на време някой остър камък по крантата, която, вързана за кола, стоеше и гледаше непрекъснато своя неприятел, без да посмее да пасе, докато той не си тръгнеше.

Но в главата на ратайчето се въртеше постоянно мисълта: „Защо да се храни този кон, който не върши вече нищо?“ Струваше му се, че тази жалка кранта крадеше от храната на другите, крадеше имота на хората, божиите блага, крадеше дори самия него, Зидор, който работеше.

Тогава всеки ден малко по малко, като преместваше кола с въжето, хлапакът започна да намалява площта на ивицата, която конят опасваше.

Животното гладуваше, слабееше, чезнеше. Твърде слабо, за да скъса въжето си, то протягаше муцуната си към високата зелена и лъскава трева, която беше толкова наблизо и чийто лъх чувствуваше, без обаче да може да я достигне.

Но ето че една сутрин на Зидор му хрумна една мисъл — да не премества повече кола на Коко. Дотегнало му беше да отива толкова далеч заради този скелет.

Но все пак този ден хлапакът дойде, за да се наслаждава на отмъщението си. Разтревоженото животно го гледаше. Този път той не го би. Разхождаше се около него с ръце в джобовете. Престори се дори, че го отвежда на друго място, но заби кола точно в същата дупка и си тръгна, възхитен от хрумването си.

Като видя, че момчето си отива, конят зацвили призивно, но то започна да тича и го остави сам, съвсем сам в дола, добре вързан за кола, около който нямаше нито стръкче трева, което животното би могло да достигне с уста.

Изгладнелият кон се опита да достигне сочната зеленина, която докосваше с края на ноздрите си. Застана на колене, изпъна шия и протегна големите си изцапани с пяна бърни. Напразно. През целия ден старият кон се изтощаваше от напразни и страшни усилия. Гладът го разкъсваше и ставаше още по-непоносим от гледката на зелената трева, разпростряла се чак до хоризонта.

Ратайчето не се върна повече през този ден. То скита из гората, търсейки птичи гнезда.

На следния ден дойде отново. Изнемощелият Коко се беше излегнал. Когато забеляза момчето, той се изправи, очаквайки най-сетне да го отведат на друго място.

Но селянчето дори не се докосна до дървения чук, захвърлен сред тревата. То се приближи, изгледа животното, удари го по носа с буца пръст, която се пръсна върху белите косми, и си тръгна отново, като си подсвиркваше.

Конят остана прав, докато можеше да вижда момчето; после, чувствувайки, че опитите му да достигне тревата ще бъдат напразни, той полегна отново на едната си страна и затвори очи.

Зидор не дойде на другия ден.

Обаче когато на следната утрин се приближи към все тъй проснатия Коко, откри, че конят е умрял.

Той постоя пред него, като го гледаше, доволен от делото си и същевременно изненадан, че всичко беше вече свършило. Побутна го с върха на обувката си, повдигна единия му крак, после го пусна да падне, седна върху трупа и остана така, с приковани върху тревата очи, без да мисли за нищо.

Завърна се в чифлика, но не каза нищо за случката, защото искаше да поскита още през онези часове, когато обикновено отиваше да премести кола.

На следния ден отиде да види коня. Цяло ято врани отлетя при приближаването му. Безброй мухи гъмжаха по трупа и бръмчаха наоколо.

Когато се прибра, момчето съобщи новината. Животното беше толкова старо, че никой не се изненада. Стопанинът каза на двама ратаи:

— Вземете лопати и изкопайте един трап там, където лежи, на самото място.

И ратаите заровиха коня точно на това място, където беше умрял от глад.

И подхранената от това бедно тяло трева израсна гъста, яркозелена и буйна.