Ги дьо Мопасан
Дядо Амабл (1)

I

Сивото влажно небе сякаш тегнеше над обширната кафява равнина. Мирисът на есен, тъжният мирис на гола и мокра земя, на окапали листа, на мъртва трева правеше още по-тежък и гъст застоялия вечерен въздух. Пръснати из полето, селяните продължаваха да работят, чакайки черковната камбана да бие за вечерня, за да се приберат по домовете си, чиито сламени покриви надничаха тут-таме през оголените клони на дърветата, които пазеха от вятъра ябълковите градини.

Край пътя, седнало разкрачено върху купчина дрехи, съвсем мъничко дете си играеше с един картоф, който от време на време изпускаше в рокличката си, докато в съседната нива пет жени, наведени и вирнали задници, забождаха в земята стръкчета рапица. Без да спират нито за миг, с чевръсти движения, те забиваха колчета в дългите бразди край преобърнатата от ралото пръст, поставяха в образувалите се дупки поувехналите стръкчета, полягащи настрана, затрупваха корените и минаваха по-нататък.

Мина мъж с камшик в ръка, обут с дървени обувки. Той спря до детето, вдигна го и го целуна. Тогава една от жените се изправи и дойде при него. Беше висока, червендалеста мома, едра нормандка, с широки рамена, кръст и бедра, жена, създадена да ражда, със сламени коси и яркочервени бузи.

— Ей те и тебе, Сезер. Е, как е? — запита тя твърдо.

Мъжът, слаб момък с тъжен вид, промълви:

— Е, нищо и все нищо. Все това си е!

— Не ще ли?

— Не ще.

— Що ще направиш тогава?

— Па знам ли!

— Иди при попа.

— Че да ида.

— Върви, ама ей сега на!

— Че да ида.

Те се погледнала. Той все още държеше детето в ръце. Целуна го отново и пак го сложи върху дрехите на жените.

На хоризонта, между два чифлика, се виждаше мъж, който следваше тегленото от кон рало. Те преминаваха бавно — човекът, ралото и животното — под оловното вечерно небе.

Жената поде наново:

— Е, що дума баща ти?

— Рече, че не ще.

— Е що не ще?

Момъкът показа с ръка детето, което току-що беше сложил на земята, а после посочи с поглед мъжа, който ореше в далечината.

— Ами щото детето е негово — отвърна той.

Момичето вдигна рамене и каза ядосано:

— Чунким всички не знаят, че е от Виктор. Та що от това? Сбъркала съм. Та само аз ли съм сбъркала? И майка ми е грешила, преди да се омъжи, па и твоята, преди да вземе баща ти. Е, та коя не е грешила в нашия край? Случи се с Виктор, защото той ме фана в плевника, кога спях, право ти казвам. То и после греших кога не спях. Да не беше ратай, сигурно щях да го взема. Та да не чина по-малко сега?

Мъжът отвърна простичко:

— Искам те такава, каквато си — и с дете, и без дете. Само дето старият се противи. Ама ще видим да го уредим.

Тя подхвана наново:

— Я иди при попа още сега.

— Ще ида.

Той продължи пътя си с тромавата си селска походка, а момичето, с ръце на хълбоците, се върна да сади рапица.

Мъжът, който се отдалечаваше — Сезер Улбрек, син на стария глух Амабл Улбрек, действително искаше да се ожени, против волята на баща си, за Селест Левек. Тя имаше дете от Виктор Льокок, прост ратай в чифлика на родителите й, изгонен заради тази негова постъпка.

Впрочем на село съсловията не са строго разграничени и ако слугата е пестелив и си купи стопанство, той става равен на бившия си господар.

С камшик под мишница, Сезер Улбрек тръгна, като влачеше тежките си полепнали с кал дървени обувки. Една и съща мисъл се въртеше в главата му. Той наистина искаше да се ожени за Селест Левек, искаше я заедно с детето й, защото тя беше жената, която му трябваше. Не би могъл да каже защо, но знаеше и беше сигурен, че само нея иска. Стигаше му само да я погледне, за да се убеди в това — чувствуваше се някак особено, объркваше се, сякаш оглупяваше от задоволство. Изпитваше радост дори като целуваше малкия, детето на Виктор, понеже беше излязло от нея.

Той гледаше без омраза силуета на мъжа, който вървеше зад ралото в далечината, открояващ се на хоризонта.

Обаче дядо Амабл не се съгласяваше с тази женитба. Той се противопоставяше с някаква бясна упоритост, с упоритостта на глух старец.

Напразно Сезер крещеше в лявото му ухо, с което дядото още чуваше някой и друг звук:

— Добре ще те гледаме, тате. Нали ти казвам, че е добра мома, пък и работлива, а и парици има.

Старецът повтаряше все същото:

— Докато съм жив, това няма да го бъде.

Нищо не можеше да сломи упорството му, нищо не можеше да смекчи суровостта му. Само една надежда оставаше на Сезер. Дядо Амабл се боеше от свещеника, защото изпитваше страх пред смъртта, която чувствуваше, че наближава. Не се страхуваше много от дядо господ, нито от дявола, нито от ада, нито от чистилището, за които нямаше ясна представа; но се страхуваше от свещеника, който му напомняше за погребението му, така както някои хора се боят от лекарите, понеже изпитват ужас от болести. Селест, която знаеше таза слабост на стареца, от седмица насам подтикваше Сезер да отиде при свещеника, но той все се колебаеше, понеже не обичаше твърде поповете. За него те представляваха ръце, вечно протегнати с дискоса или нафората.

Най-сетне все пак се реши и тръгна към къщата на свещеника, като обмисляше по какъв начин да му разкаже за грижите си.

Отец Рафен, дребен, слаб, енергичен свещеник, винаги небръснат, топлеше краката си, седнал пред огъня в кухнята, и чакаше да стане време за вечеря.

Щом видя влизащия селянин, той попита, като само обърна глава:

— Е хайде, говори!

— Искам да ви говоря, отче.

Той стоеше смутен, като държеше в едната си ръка камшика, а в другата каскета.

— Е хайде, говори!

Сезер погледна слугинята — стара жена, която тътреше крака и нареждаше на единия край на масата край прозореца приборите за вечерята на господаря си. Той промълви:

— Ами че то е, кажи-речи, изповед.

Тогава отец Рафен изгледа внимателно своя енориаш, видя смутеното му лице, стеснителността му, блуждаещите му очи и заповяда:

— Мария, я иди за пет минути в стаята си, че да си поговорим със Сезер.

Слугинята хвърли гневен поглед на момъка и излезе, като мърмореше ядосано.

Свещеникът продължи:

— Хайде, кажи болката си.

Момъкът все още се колебаеше, гледаше обувките си и въртеше в ръце каскета си, изведнъж каза:

— Това е, искам да се оженя за Селест Левек.

— Е, че кой ти пречи да се ожениш, момчето ми?

— Е, па баща ми, той не дава.

— Баща ти ли?

— Да, баща ми.

— Какво казва баща ти?

— Казва, че има дете.

— Тя не е първата, на която това се случва. Още от времето на нашата прамайка Ева стават такива работи.

— Детето е от Виктор, Виктор Льокок, слугата на Антим Лоазел.

— Аха, така! Значи той не е съгласен?

— Не е съгласен.

— Не иска и да чуе, а?

— Опъва се като магаре пред мост, да прощавате.

— А ти какво му казваш, за да го придумаш?

— Казвам му, че тя е добро момиче и е работлива, има си и спестени парици.

— А той все не се съгласява? Сигурно искаш да му поговоря?

— Е това искам, точно това.

— Какво да говоря на баща ти?

— Ами че… това, дето го разправяте, кога държите проповед, за да дават хората пари.

В ума на селянина единственият стремеж на черквата беше да развърже кесиите на хората и да изпразни джобовете им, за да напълни божията каса. Той си я представяше като някаква огромна търговска къща, в която свещениците бяха чиновници — хитри, лукави, страшно ловки чиновници, които вършеха сделките на дядо господ в ущърб на селяните.

Знаеше много добре, че свещениците помагаха и дори много помагаха на най-бедните, на болните, на умиращите; знаеше, че те даваха помощ, утешаваха, съветваха и подкрепяха; но всичко това ставаше срещу заплащане, срещу сребърни монети, срещу хубави лъскави парички, с които се плащаха и причастието, и литургиите, и съветите, и подкрепата, и опрощаването на греховете, и индулгенциите, и чистилището, и рая в зависимост от доходите и щедростта на грешника.

Отец Рафен, който си познаваше човека и никога не се сърдеше, се разсмя.

— Хубаво, ще му кажа нещичко на баща ти, но ти, мое момче, ще започнеш да идваш на черква.

Улбрек вдигна ръка да се закълне:

— Честна дума на сиромах човек, ако направите това за мене, обещавам ви да идвам.

— Добре тогава. Кога искаш да ида при баща ти?

— Ами колкото по-скоро, толкова по-добре. Тая вечер, ако можете.

— Добре, след половин час тогава, след вечеря.

— След половин час.

— Значи разбрахме се. Доскоро виждане момчето ми.

— Довиждане, отче. Много благодарим.

— Няма защо, моето момче.

Сезер Улбрек се прибра в къщи. От сърцето му се беше свлякъл голям товар.

Тъй като бащата и синът не бяха богати, Сезер беше взел под наем едно съвсем малко стопанство. Те живееха сами с една слугиня — петнадесетгодишно момиче, което им вареше чорбата, хранеше кокошките, доеше кравите и биеше маслото — и едва свързваха двата края, въпреки че Сезер беше добър земеделец. Но не притежаваха нито достатъчно земя, нито достатъчно добитък и изкарваха едва колкото да преживеят.

Старецът не работеше вече. Тъжен като всички глухи хора, схванат от болки, прегърбен, изкривен, той ходеше из полето, като се подпираше на бастуна си, и гледаше хората и животните сурово и недоверчиво. Понякога сядаше край някой ров и оставаше там с часове неподвижен, мислейки смътно за нещата, които го бяха занимавали цял живот — за цената на яйцата и житата, за посевите, които избуяват или се развалят от слънцето и дъжда. Ревматизмът мъчеше старите му кости, които попиваха влагата на почвата така, както седемдесет години бяха поемали изпаренията на стените на схлупената му хижа, покрита с влажна слама.

Връщаше се привечер, сядаше в кухнята на мястото си в края на масата и когато поставяха пред него глиненото гърне с чорба, той го обхващаше с изкривените си пръсти, които сякаш бяха взели кръглата форма на съда, и си топлеше на него ръцете, преди да започне да яде — и зиме, и лете, — за да не загуби нито частица от топлината, защото огънят струва пари, нито капка от супата, в която са сложили мазнина и сол, нито трохичка от хляба, направен от неговото жито.

След това по една стълба, опряна на стената, се изкатерваше в плевника, където беше сламеникът му; синът му лягаше да спи в нещо като ниша близо до огнището, а слугинята се затваряше в зимника — тъмна дупка, където някога държаха картофите.

Сезер и баща му почти не разговаряха. Само от време на време, когато трябваше да се продаде реколтата или да се купи някое теле, синът се допитваше до баща си. Той държеше ръцете си като фуния и викаше в ухото на стареца, за да му обясни случая; дядо Амабл се съгласяваше с него или изказваше неодобрението си с бавен и глух глас, който сякаш идеше от дълбочините на корема му.

И така, една вечер Сезер се беше приближил до него и му беше извикал с все сила в ухото, че е решил да се ожени за Селест Левек, като че ли се отнасяше за покупката на кон или на юница.

Бащата се беше разсърдил. Защо? Дали от някакво чувство за нравственост? Сигурно не. Девствеността на момичетата е почти без значение на село. Но старият скъперник, у когото бе вкоренен бесен инстинкт към пестеливост, се беше възмутил при мисълта, че син му ще отхрани дете, което не е създал самият той. В един миг си беше представил колко супи ще изсърба малкият, преди да израсне, та да може да помага в чифлика, беше пресметнал колко килограма хляб ще изяде този малчуган и колко литра ябълково вино ще изпие, докато стане четиринадесетгодишен, и в него беше пламнал яростен гняв към Сезер, който не бе помислил за тези неща.

Старецът му беше извикал с необикновено силен за него глас:

— Да не си си изгубил ума!

Тогава Сезер започна да го убеждава, да изрежда качествата на Селест, доказваше, че тя ще печели сто пъти повече от това, което ще струва издръжката на детето. Старецът обаче се съмняваше в тези качества, докато не можеше да има никакво съмнение, че малкият съществува, и без да дава повече обяснения, отговаряше:

— Не може! Не може! Докато съм жив, няма да я бъде тая!

От три месеца насам нищо не се беше променило; всеки стоеше на своето, никой от двамата не отстъпваше. Същият разговор се повтаряше всяка седмица, със същите доводи, същите думи, същите жестове, без да доведе до някакъв резултат.

Тогава Селест посъветва Сезер да отиде да потърси помощта на свещеника.

Когато се прибра в къщи, Сезер завари баща си да седи вече на масата, тъй като беше закъснял поради посещението си при свещеника.

Вечеряха, седнали един срещу друг, без да говорят. Ядоха по малко хляб и масло след супата и пиха по чаша ябълково вино; след това останаха неподвижни на столовете си, едва осветявани от свещта, която слугинчето беше преместило, за да измие съдовете, да избърше чашите и да нареже от вечерта хляба за сутрешната закуска.

Чу се силно хлопане, вратата веднага се отвори и свещеникът се появи. Старецът му хвърли неспокоен, пълен с подозрение поглед и предчувствувайки някаква опасност, тъкмо се готвеше да се изкачи по стълбата, когато отец Рафен сложи ръка на рамото му и изкрещя над главата му:

— Трябва да говоря с вас, дядо Амабл.

Сезер беше изчезнал през отворената врата. Така го беше страх, че не искаше да слуша какво ще се говори; не искаше надеждата му да гасне малко по малко при всеки упорит отказ на баща му, предпочиташе да научи истината — добра или лоша — изведнъж, макар и по-късно, затова тръгна из тъмнината. Нощта беше безлунна, без звезди, от ония мъгливи нощи, през които въздухът е сякаш мазен от влага. Лека миризма на ябълки се носеше край дворовете, защото през този сезон беряха ранните ябълки, от които правят ябълковото вино в този край. Когато минаваше край стените на оборите, Сезер усещаше как от тесните им прозорци го облъхва топлата миризма на заспалите върху тора говеда и чуваше как конете в конюшните тъпчеха и как движеха челюстите си, когато дърпаха и дъвчеха сеното от яслите.

Той вървеше и мислеше за Селест. В примитивното му съзнание, където понятията бяха само образи, породени направо от предметите, мислите му за любовта се изразяваха просто чрез представата за високо, червендалесто момиче, което стоеше сред изровения път и се смееше с ръце на хълбоците.

Така я беше видял в деня, когато я пожела за първи път. При все че я познаваше от детинство, той никога не й беше обръщал внимание. Сутринта в този ден те бяха разговаряли няколко минути, след това той си беше тръгнал и вървейки, си повтаряше: „Господи, какво хубаво момиче! Жалко, че е прегрешила с Виктор.“ До вечерта все мислеше за нея; на другия ден също.

Когато я видя пак, усети, че нещо го гъделичка в гърлото, като че ли му бяха вкарали в гърдите перо от петел, и оттогава насам, всеки път, когато беше с нея, той се учудваше на това нервно гъделичкане, което винаги се явяваше отново.

Тя толкова му харесваше, че след три седмици реши да се ожени за нея. Не можеше да каже как го бе завладяла, но обясняваше чувството си с думите: „Тя ме омагьоса“, сякаш страстта му към това момиче беше така могъща като нечиста сила. Прегрешението й не го тревожеше. Е, няма какво, в края на краищата тя не губеше нищо от това; него дори не го беше яд на Виктор Льокок.

Ами ако свещеникът не успее, какво ще прави? Той бе така измъчен от безпокойство, че дори не смееше да помисли за това.

Стигна до къщата на свещеника и седна на пейката до малката дървена ограда, за да чака завръщането му.

Може би беше седял така около половин час, когато по пътя се зачуха стъпки и въпреки че нощта беше много тъмна, той успя да различи черното расо на свещеника…

Изправи се с подкосени крака. Не смееше да заговори, не смееше да узнае истината.

Свещеникът го забеляза и каза весело:

— Е, моето момче, нареди се!

— Нареди ли се? Не може да бъде! — смънка Сезер.

— Да, момко, но не беше лесно. Какво старо, упорито магаре е баща ти!

Младежът продължаваше да повтаря:

— Не може да бъде!

— Да, да, уреди се. Ела утре по обед при мене, за да решим кога да обявим в черква за женитбата ви.

Сезер бе хванал ръката на свещеника. Той я разтърсваше, стискаше я до счупване и повтаряше, заеквайки:

— Наистина… наистина… наистина ли, отче? Честна дума… ще… ще видите, че в неделя ще дойда… на черква.