Исмаил Кадаре
Носителят на злочестието (8)

VIII

С всеки изминат ден времето застудяваше и небето ставаше все по-далечно, сякаш с презрение искаше да се откъсне от хорските тревоги.

Хаджи Милети с кервана си постепенно оставяше зад себе си градовете и селата на Албания. Мулетата сега вървяха по-бързо, защото бяха разтоварени, а я нямаше и охраната, която забавяше придвижването им, докато на самия него от душевното прозрение пътят му се струваше някак по-лек.

Най-напред в град Дуръс, а после и по-нататък в Елбасан и особено в Охрид за пръв път му направи впечатление оредяването на жените по пътя. Изглежда, бе започнало прилагането на декрета. Почувствува някакво леко пробождане в сърцето. Кой знае защо смяташе, че декретът ще влезе в сила по-късно, тогава, когато вече ще се е прибрал вкъщи, така че няма да му се отдаде случай да види това със собствените си очи. Но явно, прилагането му бе започнало. Съвсем логично беше в онези градове, където Фереджеферманът е пристигнал по-рано, вече да е влязъл в сила.

Колкото по-нататък отиваше, толкова по-силно се чувствуваше оредяването на жените. „Тази есен няма да има жени по пътищата — помисли си той. — И зимата ще дойде без тях, а после и всички следващи лета и зими.“

Хаджи Милети се помъчи да разпръсне тези мисли, но не можа. Светът му се стори студен и притъмнял като при слънчево затъмнение. Всичко изглеждаше някак вцепенено. От самите жени и девойки, които рядко се срещаха тук-таме, лъхаше студенина. И мъжете бяха посърнали. Същата ледена студенина и огорчение се четеше и по техните лица.

Хаджи Милети почувствува, че отново го завладява онова вътрешно раздвоение, от което едва се бе освободил. Напразно се опитваше да си припомни отделни думи и изрази от онази трапеза в хана на Шкодра. Някак далечни и бледи изплуваха в съзнанието му хората от нея вечер, като мъртъвци, които виждаш насън.

Колчем срещнеше на някоя от градските улици незабулена жена или девойка, си мислеше, че навярно те са последните, които вижда върху лицето на земята. И ако отново минеше като керванджия по същия път, не би ги срещнал повече. Хората се натъжават, когато увяхват розите или прецъфтява белият крин, натъжават се от това, че ще им липсват само няколко месеца. Ами ако им кажеха: елате да оплачете розите, защото това е последният им сезон, тъй като аллах е решил повече да не никнат по земята, какво би станало?

Ето на това му приличаше изчезването на незабулените жени и девойки. Можеше пак да дойде насам с керван килими или злато, но нямаше да ги види вече. Черната нощ щеше да погълне всички. И тази чума я бе докарал той.

Хаджи Милети на няколко пъти се помъчи да отхвърли горестните мисли, като се утешаваше, че не той е издал Фереджефермана, че е само дребен служител, един най-обикновен керванджия, който изпълнява онова, което му заповядат. Но разсъжденията, които умът му приемаше, сърцето отхвърляше. Някакъв вътрешен глас постоянно нашепваше: „Не случайно избраха теб, за да донесеш това злочестие.“ В мислите му, непривикнали с подобни терзания, вината придобиваше колосални размери. Той беше човекът, извършил този грях, мъкнал подире си черните покривала от село на село и от град на град, той беше злият демон, призракът, засенчил луната, човекът, забулващ жените. От тяхната омраза никога нямаше да намери покой. Да побърза, да се махне колкото се може по-скоро от тези земи, иначе щяха да разберат кой е той и какво е донесъл и ще се спуснат подире му да го настигнат и да го удушат.

Но ако те не го настигнат, ще го настигне проклятието им. Така си мислеше, докато с болка в душата гледаше комините на градчетата, които оставяше зад себе си. Под тях около огнищата навярно съзнанието на хората предеше и препридаше на дванадесет балкански езика една и съща тревожна мисъл — забулването. Имаше слънчево затъмнение, имаше лунно затъмнение, а сега и трето — това на жените. Целият свят бе потръпнал смаян.

Един ден, както се поклащаше задрямал върху мулето, неочаквано трепна. Встрани от него се белна откритият чакълест бряг. Ах, да, покрай същия този бряг бе запял с цяло гърло на отиване… Ето го по-нататък и извора, където за първи път срещна незабулени жени… Сега всичко наоколо пустееше. И от камъчетата във вадата, и от зелената плесен над чучурите лъхаше хлад и празнота.

Той слезе от мулето и с вцепенени крачки приближи извора. Никога и през ум не му бе минавало, че водата може да запустее както нивата или изоставеното лозе. Но от нейната пустота лъхаше по-голяма, съвсем различна студенина. Истинска мъртвешка студенина.

Не се наведе да пие вода, само погледна наоколо, сякаш очакваше да се появят отнякъде жените и девойките. След това несъзнателно си ги представи как бавно приближават, чужди и равнодушни, забулени с фереджета, и изведнъж си каза: „Не. По-добре никога да не дойдат, отколкото да се появят така, като прокълнати призраци!“

Обърна гръб на извора и поведе кервана. Не беше изминал дори стотина крачки, и изведнъж, когато най-малко очакваше, му се стори, че някой минава край извора. Заплака горчиво, както никога досега в живота си. Не триеше сълзите, не направи нищо да се овладее, само си казваше: „Слава богу, че мулетата не знаят да говорят!“

Керванът продължаваше своя път на изток. Царството на незабулените жени бе останало назад. Оттук нататък започваше светът на вековните фереджета. Нямаше незабулени жени, нито объркани мисли, само той се впиваше като чуждо тяло в плътта на този свят. „Да ме пази всевишният“ — си каза на няколко пъти. После мислите му отново се разпиляха, като подгонени от буен вятър. Припомни си всичко, което бе видял и чул по време на пътуването, и внезапно почти гласно простена: „Покрий слънцето и луната, падишах, покрий звездите и морето, само жените не забулвай!“

Пътят наближаваше бреговете на Мраморно море. Столицата не бе далеч.

„Проклет декрет“ — неочаквано изтърси той. За първи път в живота си ругаеше някакъв декрет.

Крайбрежието изглеждаше по-широко и по-сиво от вятъра, който духаше. Студени и натрапчиви, песъчинките непрекъснато се набиваха в очите му. „Отмени декрета“ — простена той, като човек, отправящ последно предупреждение, преди да забие ножа.

Керванът приближаваше Орман чифлик. Още отдалеч се откроиха тъмните му дървета. Лоши предчувствия гнетяха хаджи Милети. Без да отговаря на поздравите на никого и още неотърсил прахоляка, полепнал по дрехите му из пътя, той предаде мулетата и отиде да се опъне в стаята, където щеше да прекара нощта. Изобщо не можа да заспи. Дълго се въртя в леглото, после стана, запали газената лампа и под печалната й жълтеникава светлина изведнъж горчиво заплака.