Исмаил Кадаре
Носителят на злочестието (1)

I

Нито веднъж пред прага на заминаване не бяха пожелавали на хаджи Милети „на добър път“ толкова много хора, както в началото на онзи септември, когато щеше да тръгва към балканските земи. От години той работеше като керванджия към снабдителните служби при Двореца на шейх-ул-исляма и доставките в отдалечените краища на държавата бяха за него нещо най-обикновено. Пренасяше всевъзможни неща, като се почне от седжедетата, които, щом поовехтеят, се махаха от джамиите в столицата и се изпращаха в малките джамии из провинцията, та до чохите, изписани с цитати от Корана, които се носеха в затънтените градчета, по селата и различните войскови части, където според докладите на пратениците или анонимните писма бяха недостатъчни, а някъде и изобщо липсваха.

Въпреки всичко, макар и привикнал с пътуванията и различните вълнения, които го обхващаха в навечерието преди заминаване, хаджи Милети чувствуваше, че в това пътуване към Балканския полуостров има нещо тревожно. То не произтичаше от факта, че никога не бе ходил по тези краища на империята, а от нещо друго, навярно свързано с товара, който щеше да пренася (голям брой фереджета за забулване на жените), и с различните шушукания, които бе дочул във връзка с това, докато се подготвяше пратката.

Понякога се опитваше да не мисли за фереджетата. И това пътуване беше като всички останали, а товарът, който щеше да пренася, също бе най-обикновен, както денковете с килимчета за молитва, джубетата на ходжите и всевъзможните други вещи, които десетки пъти беше разнасял нагоре-надолу с мулетата на своя керван. Така хаджи Милети се мъчеше да се успокои и успяваше да го стори, докато отново се сетеше за безкрайните пожелания на хората за добър път и ведно с това пак го завладяваше мисълта, че не само на него, но, както изглежда, и на всички останали това пътуване им се струваше необикновено и тази бе единствената причина пожеланията им за „добър път“ така да се сипят.

Горе-долу тези неща се въртяха в главата на хаджи Милети, докато получаваше фереджетата от централния склад на снабдителния отдел. Бяха много, почти половин милион, опаковани в денкове, върху всеки от които бе отбелязан броят на фереджетата. Главният магазинер с монотонен глас изреждаше многобройните цифри, докато погледът му се пренасяше от денковете към кочана с фактурите, който държеше в ръка.

„Половин милион — си каза хаджи Милети. — Кога успяха да ги приготвят?“

Беше чул, че през цялото лято жените от шивалните в десет града се занимавали с това. Разправяха, че някакъв злокобен шепот съпровождал кроенето и шиенето на черните фереджета. Нека да страдат и жените от Балканите, и европейките. Досега са живели разбулени и кой знае колко са ни се присмивали. Но ето че накрая дойде и техният ред. Стига са беснели като разгонени кобили, сега ще видят какво ще рече лицето ти да е забулено с фередже.

Така разправяха някои, но други твърдяха, че това не било вярно. Малко били жените, които, докато шиели фереджетата, си изливали яда по този начин. Повечето с болка въздишали, мъчно им било и казвали за жените и девойките от Балканите: „Клетите, дойде и техният час…“

Хаджи Милети се стараеше да не обръща внимание на шушукания от този род. На него нито веднъж и през ум не беше му минавало, че жените могат да бъдат разбулени. Все едно да си представи света като вечен ден, без нощ. Но аллах такъв го бе сътворил — половината ден, половината нощ. Такъв беше създал и човешкия род — половината разбулен, половината забулен.

Хаджи Милети доскоро дори и не знаеше, че има земи в империята, където жените не носят фереджета, и даже се стъписа, когато го научи. Но един негов приятел, който по-добре познаваше държавните работи, го бе успокоил, като му каза, че това са земи, които империята е завладяла твърде късно, така че нейната власт там едва сега се утвърждава. Беше същият онзи, дето му разказа за споровете, които се водят през последните месеци между Кюприлиите и шейх-ул-исляма именно по въпроса за фереджетата. Както винаги властвуващият род на Кюприлиите се противопоставил на шейх-ул-исляма и не бил съгласен с узаконяването на Фереджефермана, но не успели да се наложат, тъй като тази година още през пролетта загубили поста на великия везир, което допринесло да претърпят поражение и в борбата срещу фереджетата. Разправят, че на заседание на правителството, като видял, че везните клонят към него, шейх-ул-ислямът се обърнал към двама от братята Кюприлии, везири в последния кабинет, с нескривана горчива ирония спрямо албанския им произход: „Нека да не ги боли толкоз за засмените албанки. Те ведно с останалите жени от Балканите ще избавят душите си от нечестиви помисли. Ще се забулят, ще се успокоят.“

Накрая декретът бил обявен — величествен, траурен като погребална церемония: „Всички жени и девойки от западната част на Османската империя — албанки, гъркини, сръбкини, румънки, босненки, българки, унгарки — от днес нататък, щом навършат тринадесетгодишна възраст, ще бъдат забулени с фереджета, както всички останали мюсюлманки.“

Хаджи Милети беше изслушал това със зяпнали уста. Ето как са се оправили нещата. Не можеше да има нито два вида закони, нито два вида жени в империята.

Той отново си спомни за негодуванията на мюсюлманките спрямо жените от Балканите, докато внимателно сверяваше цифрите във фактурите, а главният магазинер продължаваше да снове между денковете, в които се препъваше на всяка крачка. „Половин милион“ — рече си керванджията и почувствува как в него нещо трепна от тази мощ на държавата, чийто служител беше. И само като си помислеше, че това е първата пратка с фереджета. След нея още колко други щеше да има, докато накрая онези страни (сега на него му се струваше, сякаш империята като някаква жена беше разголила срамните части на тялото си), докато накрая всички онези страни напълно се забулят.