Исмаил Кадаре
Носителят на злочестието (6)

VI

Беше късно подиробед, когато пристигна в малкото разкаляно градче, чието трудно име сякаш още повече помрачаваше вида му. Това бе градът, в който щеше да предаде последните фереджета. Нататък започваше унгарската пуста, но неговата мисия завършваше тук. При следващото пътуване навярно щеше да стигне още по-далеч, но това, което свърши сега, беше предостатъчно. Хаджи Милети се чувствуваше капвал от умора.

Дълго обикаля, докато намери склада — еднокатна неугледна постройка, издигната на някакво разкаляно място, осеяно с локви и купчини сгурия. Склададжията, когото също трудно откри, му помогна да разтоварят мулето с последните денкове, като непрекъснато му се покланяше и се извиняваше за закъснението, обръщайки се с думите „ага-столичанино“ от страх да не би керванджията да се оплаче от него след завръщането си. Но лицето на хаджи Милети оставаше все така навъсено. Мръсното градче и влагата, която го пронизваше до кости, му бяха дошли до гуша. Нямаше търпение да стигне до първия хан, който му се изпречи на пътя, да легне и да забрави всичко.

Склададжията, след като преброи фереджетата, прегледа внимателно фактурата и се подписа под нея. Хаджи Милети гледаше зареяно кервана с мулетата пред постройката. „Ето, че се свърши и тази работа“ — каза си той.

— Реките са придошли, пътищата са разкаляни — обади се склададжията. — Слава богу, че мулетата сега са разтоварени.

Хаджи Милети не му отговори.

— Има ли наблизо някой хан? — попита той след малко.

— Хан ли? Разбира се, ага. Недалеч оттук, вдясно след кръстопътя. Но почакай за миг, ага, само да залостя склада и ще те заведа.

Хаджи Милети облекчено си пое дъх, когато онзи най-сетне си отиде, след като го отведе до хана и послужи за преводач между него и ханджията, който не знаеше турски. Нямаше желание да разговаря с никого и на няколко пъти си каза: „Слава богу, че ханджията не знае турски!“

Навън отново бе започнало да вали и през отворената врата хаджи Милети следеше с очи чирака на ханджията, който се занимаваше с мулетата. После ханджията запали фенера пред портата и хаджи Милети почувствува как го завладява някаква непреодолима мъка. Какво да прави? Седна в един ъгъл край газената лампа и дълго прелиства фактурите. За негова радост, нямаше допуснати грешки в тях, нито пък липсваха фереджета или каквото и да било друго. Всичко беше в ред, а и не му се случиха никакви неприятности из пътя. Въпреки това не почувствува облекчение. Сега, когато бе предал денковете и мулетата спокойно преживяха в яслите на хана, той усети в душата си странна празнота. Какво му ставаше? Каква връзка имаше той с тия фереджета? Нито се бе потил да ги шие, нито бяха негови, та да се натъжава, че се разделя с тях. Това си бе държавна стока, а предаването на стоката е облекчение за всеки служител. Освен това толкова объркани мисли пораждаха в душата му тия четириъгълни парчета черен плат, че сега, когато се бе освободил от тях, трябваше да се успокои.

Така си мислеше, но сърцето му не намираше покой. През тези пет седмици се бе свързал по някакъв странен начин с тях. Веднъж му се струваха красиви, после грозни. Ценеше ги и едновременно ги ненавиждаше. Половин милион женски лица щяха да се закрият с тях. Чела, устни, дишане, потайни въздишки ще ги докосват пряко. И всичко това бе свързано с него, след като керванът с фереджетата, тази сватба и погребение, слети в едно, бе докаран от него.

Сега вече беше предал фереджетата. Празни бяха гърбовете на мулетата, които преживяха в яслите на хана. Празна бе и душата му.

Да се махне час по-скоро оттук, да се върне колкото се може по-бързо вкъщи при жена си и децата. Дано не го натоварят повече с такава работа и да забрави всичко това.

Навън напълно се бе смрачило. Дъждът валеше монотонно и на хаджи Милети му идеше да заплаче.