Исмаил Кадаре
Носителят на злочестието (3)

III

За учудване, въпреки тягостната нощ на разсъмване, когато потегли на път, хаджи Милети се почувствува бодър. „Навярно гората ме потискаше през нощта“ — си каза той, щом керванът с мулетата отмина Орман чифлик и тръгна по широкия път край морето. Небето беше синьо и на морето така му подхождаше тази синева, както подплатата на скъпа дреха. „Денят ще е ведър“ — помисли си той. Колкото повече се отдалечаваше от Орман чифлик, толкова по-леко му ставаше на душата. Стариците ненапразно казват, че дърветата хвърлят тежка сянка.

Изгревът го завари далеч от Орман чифлик. Много пъти бе посрещал слънцето по време на пътуванията си, но такъв изгрев не беше виждал никога досега. Хоризонтът се изпълни със златни стрели и морето, като че ли да се защити от тях, размаха по повърхността хиляди сребристи щитове. После всичко пламна в червено зарево, сред което се изсипа пенливата светлина на деня и полека-лека изпълни целия свят.

Хаджи Милети чувствуваше как радост пърха в душата му и не можа да съсредоточи мислите си, изпитваше нещо като лястовичи полет, което го караше да гледа на всичко с лекота. Едва след няколко часа, когато спря кервана, за да закуси, усети, че отново е в състояние да мисли за най-обикновените служебни неща, както ставаше при всяко пътуване.

Когато отново потегли, още беше утро. Денят бе ведър и изпълнен със светлина, а в небето, колкото и надалеч да погледнеш, нямаше и следа от облак. На него му се стори, че в този край на империята небето сякаш е по-красиво. А той си беше представял точно обратното. Винаги си бе мислил, че колкото повече приближаваш християнските земи, толкова по-студено и по-мрачно става всичко.

„По-красиво от това не може и да бъде“ — каза си той, без да откъсва очи от небесната синева. И в същия миг несъзнателно, така както често нахлуват нежелани мисли, глупави и натрапчиви, му мина през ум: каква ли част от небето биха покрили фереджетата, които носеше в денковете, ако се зашият едно до друго?

Засмя се на себе си, като пропъди тази нелепа мисъл от главата си, но въпреки това след малко въздъхна с цели гърди и каза: „Слава богу!“

И наистина слава богу, че с тях не се забулват ни небето, ни морето, нито останалите красиви неща, с каквито бе изпълнен светът. Иначе… какво „иначе“? — се запита. Впрочем защо главата му мелеше подобни щуротии? Но въпреки това не можа да попречи на мислите си мимо волята му да сътворят мрачната картина как някой, тоест самият той, влачи след себе си парче плат, една тежка, черна завеса, с която покрива езера и ливади, а зад гърба му целият свят го проклина, така както се проклина дяволът.