Исмаил Кадаре
Носителят на злочестието (5)

V

Беше задминал седем града, а пред него стояха още единадесет други. Част от мулетата вече бяха разтоварени поради предадените денкове. Между впрочем и времето се развали, застудя и още по-усойни станаха складовете, където той по цели часове предаваше фереджетата. Очите го боляха от прелистването на фактурите, от изпълнените с недоверие лица на склададжиите, които неколкократно преброяваха фереджетата, сверяваха цифрите, оглеждаха едно по едно всичко.

„Ех, че досадна работа“ — въздишаше той наум. По-лесно му беше да извърви тези стотици километри, отколкото да се оправя с тези навъсени служители.

Когато си тръгваше, с облекчение въздъхваше. Понякога, ако му останеше малко време, се помотаваше из непознатия град. Жени се срещаха навсякъде — по кръстопътищата, пред портите на къщите, из пазара — и той ги гледаше със зачервените си, уморени очи. За разлика от първия път, когато ги видя там, при извора, сега те пораждаха у него някакво твърде смесено чувство. Предишната радост отново се пробуждаше, но веднага отстъпваше място на някаква необяснима горест. Сега му се струваше, като че ли едновременно обича и ненавижда тези жени, без да може да си обясни откъде идеше тази неприязън.

„Клетите вие, нещастните, сироти птици“ — си казваше, изпълнен със съжаление, щом ги видеше. Но често в същия миг дълбоко в него се надигаше една глуха вълна на сляпа омраза, която помрачаваше очите му.

„Нито една от вас няма да се избави, нито една — мислеше си, изпълнен с жлъч. — От тринадесетгодишна възраст нагоре всички, без изключение, ще бъдете забулени.“

После студена пот обливаше челото му и той си казваше: „Не съм добре, не съм. Такова нещо никога не ми се е случвало.“

Но не само той беше изнервен. Някаква смутна вълна предвождаше кервана. Изглежда, мълвата за пристигането на фереджетата крачеше по-бързо от него и като вятър нахълтваше в измокрените от дъжда градове, свистеше сред окадените стени на оджаците, после разпиляваше окапалите листа и прогонваше съня на хората.

Бяха изминали няколко месеца от обявяването на Фереджефермана, но, изглежда, едва сега, когато пристигна първият керван, хората почувствуваха истинската му сила. Предчувствията на жените сигурно бяха мрачни, ала огорчението на младежите и мъжете навярно бе още по-голямо. И това се усещаше отдалеч. В женските очи вече го нямаше онзи блясък, както там при извора. Сега очите им изглеждаха пусти, докато мъжете сякаш бяха ослепели.

Навярно биха го разкъсали, ако знаеха, че той води кервана. Не случайно държавата се бе погрижила и почти навсякъде при преминаването от един пашалък в друг го придружаваше охрана.

Хаджи Милети за пръв път се чувствуваше смъртно уморен. Бе оставил зад себе си Северна Гърция, Битоля, Охрид, а пред него бяха други градове с чужди, странни имена: Дуръс, Шкодра, Сараево, Белград, а още по-нататък градовете на Унгария, и по-нататък… О, всемогъщи, няма ли да има край това пътуване?

Светът гъмжеше от жени и той трябваше да отнесе навсякъде черния плат за забулването им. Такава беше заповедта и волята на султана и той бе длъжен да я изпълни.

В старите ханове, потънали в дървеници, където му се налагаше да пренощува, хаджи Милети се опитваше да пресметне наум още колко път му остава, но това се оказа невъзможно. Твърде малко беше учил и не умееше да се ориентира по картите, а онези, които питаше за разстоянията между градовете, му отговаряха най-различно. „Не, повече няма да питам“ — каза си той една вечер в някакъв запустял хан, където дървеният пруст бе съвсем почернял от дъждовете. „Наистина повече няма какво да разпитвам. Ще карам напред с кервана и ще мъкна тия черни, тежки като олово покривала, докато издържат краката на мулетата, все по-надалеч и по-надалеч, чак до границата на империята, там, където е онзи град на име Виена… Чак дотам“ — повтаряше си с клюмнала за сън глава.