Исмаил Кадаре
Носителят на злочестието (7)

VII

За разлика от другите пътувания на връщане пътят му се стори по-дълъг. Градчетата и селата му изглеждаха по-малки сега, а времето все повече се влошаваше. Щом влезеше в някой град, първото нещо, което търсеше с очи, бе да види жени с фереджета, но те все още никъде не се срещаха. Жените и девойките се движеха навсякъде както и преди незабулени. „Чудно“ — казваше си той. После се сещаше, че не знае нищо за това, как ще се приложи декретът, как ще се разпределят фереджетата и какви принудителни мерки ще вземе държавата, за да осигури тяхното задължително носене.

„Какво ме засяга“ — си казваше и пренебрежително отхвърляше тези мисли. Но по-късно при влизането в друг град, само дето не започваше да пита за фереджетата. Къде са фереджетата му, които с толкова бъхтане и усилия бе донесъл от другия край на света? И сам не можеше да разбере дали иска да ги види как се издуват и траурно се развяват навсякъде по пътищата, или никога да не излязат от проклетите денкове, да изгният в мрачните складове, като въглищата в земните недра.

Веднъж му мина през ум да не би да е сън всичко това, а по-късно си помисли, че декретът може да е отменен.

„Да правят каквото искат“ — казваше накрая с поглед, вперен в пътя пред себе си. Отдавна бе отминал Сараево и приближаваше Шкодра. Величествените джамии и църкви проблясваха застрашително сред мъглата.

Някакъв ситен дъжд заваля при влизането му в града и когато стигна до Новия хан, където бе нощувал на идване, разбра, че дъждът не възнамерява да спре. Дворът пред хана бе изпълнен с малки локви, но на хаджи Милети му беше съвсем безразлично. Нямаше никакво желание да се разхожда из града.

Свит в един ъгъл на обширния пруст, капнал от умора, дочака вечерта. Ханджията запали газената лампа, а отседналите в хана се настаниха на голямата маса да вечерят. Веднага пролича, че някои от тях пребивават тук от дни наред, защото се познаваха помежду си. Бяха все служители или инспектори, дошли по работа от центъра, и едва скриваха нетърпението си да се върнат колкото се може по-скоро в столицата. От разговорите им хаджи Милети разбра, че се занимават с важни дела. Той зае един от ъглите на масата, като се опитваше да не се набива в очи. Въпреки това още в самото начало привлече вниманието на присъствуващите. Докато ханджията нареждаше лъжиците и съдините на масата, един от тях, с продълговато лице и притворени очи, които му придаваха пренебрежителен израз, го попита:

— Ти по каква работа насам?

— Аз ли? — възкликна с известно учудване хаджи Милети. — Докарах един керван, ага, с фереджета.

— А, значи ти донесе фереджетата?

Неочаквано всички извърнаха очи към него. Хаджи Милети потвърди с глава.

— От няколко дни в Шкодра не се говори за нищо друго освен за тях — обади се ханджията, който приближаваше средата на масата с голяма пръстена паница бобена чорба. — Сипете си колкото искате, аги, има достатъчно, дори ще остане.

— Благодарим ти, майсторе — отвърнаха неколцина в един глас.

— Има ли лъжици и съдини за всички, да не съм забравил нещо?

— Не си, не си — отвърна някой с пълна уста. — Златни ти ръце!

Ханджията стоеше прав с доволен израз.

— Целият град кипи заради тия фереджета — обади се пак той; изглежда, обичаше около масата в неговия хан да се разговаря оживено. — И съвсем обяснимо е. Това са нови неща по тия краища, жените не са научени, нито пък мъжете са свикнали. За обявяването на Фереджефермана всички разбраха, но никой не знае как ще се приложи. Някои разправят, че джандарите щели да спират и залавят всички жени и девойки, които излязат незабулени. Други казват, че щели да ги глобяват, дори да ги осъждат на затвор.

— Е, как ще стане? — попита един, като се обърна към хаджи Милети. — Ти сигурно знаеш нещо?

Хаджи Милети повдигна рамене.

— Нищо не зная, ага. Аз само ги донесох.

„Хъм — изсумтя той глухо наум. — Не стига, дето ги докарах от онзи край на света, пък искате и да знаете какво ще стане с тях.“

— Негодуват ли? — обърна се един към ханджията.

— Ех, как да ви кажа — отвърна той. — Тук хората — и мъже, и жени — са твърдоглави.

— Ще свикнат — намеси се дълголикият, — както свикнаха с много други неща.

— Смяташ ли? — обади се някой.

— Ще свикнат, къде ще идат.

— Какво ли не се говори — продължи ханджията, като се усмихна. — Тук повечето от къщите освен главните порти, които албанците обичат да правят колкото се може по-големи, имат и малки задни вратички към съседните дворове, наричат ги аркапия, и през тях непрекъснато щъкат. Та разправят, че сега щели да оставят и денем, и нощем аркапиите отворени, за да могат жените и девойките да се движат незабулени между къщите, когато им забранят да излизат без фередже на улицата.

— Я виж ти, я виж! — възкликна дълголикият. — Какви ли не дяволии им идват наум, само да не носят фереджета.

— Наистина странно, честна дума — обади се един, като разпери ръце. — Всичко мога да разбера, но да се мъчиш да потъпчеш султански декрет, това не мога да си обясня.

— Имаш право — намеси се друг, — след като Фереджеферманът вече е обявен, небето и земята да се слеят, той ще бъде приложен.

Хаджи Милети насила загребваше с лъжицата. Отначало разговорът за фереджетата му се понрави, още повече че донякъде той беше главният герой в него, но после внезапно, кой знае защо, започна да се дразни. Сега едва чакаше да завърши вечерята с тия хора.

За съжаление разговорът продължи и след вечеря, когато някои от отседналите в хана си поръчаха кафе. На хаджи Милети по едно време му идеше да се надигне и да отиде да спи, но почувствува, че е неудобно. Почти всички останали бяха по-възрастни от него и навярно на много по-отговорна работа. Освен това опасението, че след като си иде, можеше да кажат някои нежелателни думи по негов адрес, окончателно го принуди да остане.

— Наистина много хубаво, че най-после излезе декретът — разправяше един. — Дори твърде се проточи тая работа. Но падишахът както винаги се показа търпелив, преди да вземе решение, мисли и премисли добре нещата.

— Това е радостно за всички, особено за нас, мюсюлманите, които живеем по тези места сред чуждоземци — намеси се ханджията, който чакаше с ибрик в ръка, да не би някой пак да поиска кафе. — Колко пъти сме писали до султана за това, но не последва никакъв отговор.

— Навярно султанът е получил много писма от тези краища.

— Разправят, че един сън станал причина — каза дълголикият, чиито очи сега бяха напълно затворени и повече наподобяваха белези от отдавнашно порязване. — Един сън — продължи след малко той, — изпратен в столицата от някакъв ходжа от Босна.

— Така ли? — обадиха се едновременно неколцина.

Дълголикият потвърди с глава.

— Сънят се тълкувал дни наред от гадателите, докато схванат точния му смисъл, и после го представили на султана.

— Благословен да е този духовник, гдето е сънувал съня — обади се ханджията. — Той ни спаси. Наистина голяма радост предизвика пристигането на Фереджефермана. Тъпанът заудря още на разсъмване и хората проточиха шии от прозорците да питат: „Какво се е случило? Каква добра вест е пристигнала?“

— Не вярвам всички да са се зарадвали — обади се един.

— Не ще и съмнение — отвърна ханджията. — Не ще и съмнение, ага. Както споменахме и преди малко, повечето от хората тук роптаят и не мислят за нищо друго, освен как да потъпчат фермана. А враговете ни, ония, дето само чакат удобен случай да ругаят държавата и султана, веднага гракнаха.

— Безспорно, докривяло им е на пущовете, че няма да си плакнат очите с невестите и момите по улиците — обади се един нисък мъж, който дотогава мълчеше и изведнъж целият почервеня от гняв.

— На душманите на държавата, на хайманите и курварите това им е работата — намеси се друг. — Сега ругаят декрета, а после ще ронят крокодилски сълзи и ще оплакват хала на жените и девойките. Но те забравят, че както е казал шейх-ул-ислямът, именно този декрет ще спаси жените, ще ги избави от всичко порочно, загнездило се в душите им.

— Те са големи лицемери — каза дълголикият с толкова застинал израз, че хаджи Милети беше готов да повярва, че е заспал. — Работата не е в това, че ги боли за жените, а ги защищават, защото целта им е да разложат империята. Всеизвестно е, че от жените иде развратът и ако не се вземат мерки, развратът и падението, които господствуват тук, постепенно ще плъзнат и нататък. Нашите жени и девойки ще поискат да са разбулени като гяурките и светът ще се обърка.

— Да ни пази всевишният — въздъхна най-възрастният от отседналите в хана.

— Сега ще настъпи спокойствие — продължи дълголикият. — Когато жените са разбулени, несъзнателно всички се разбесняват и стават разюздани. Ще има и по-малко войни и бунтове, защото е известно, че жените са тези, които объркват света, както луната, така да се каже, причинява приливите и отливите в моретата.

— Златни ти уста! — обади се най-възрастният.

— Та така стоят нещата — рече дълголикият. — Все ще вървят от добро към по-добро. А ти, който донесе фереджетата — обърна се той към хаджи Милети, — голямо добро стори. Ще имаш благословията на жените и приживе, и на онзи свят.

Всички извърнаха глави към хаджи Милети, единствения, чийто глас не се чу на тази маса и който в един миг бе помислил, че са го забравили. Те говориха известно време за него като за герой на деня. Той се изчерви. Никога през живота си не бе чувал толкова хвалебствени думи, казани така изискано, и което бе най-главното, от такива умни хора. Бяха го нарекли не само предводител на държавния керван, неуморен преносител на фереджета и други подобни, но и много повече от това. За тях той беше куриер на исляма, успокоител, приспиващ сладострастните помисли… Но повече от всички тези главозамайващи епитети хаджи Милети се изчерви заради своята неблагодарност преди малко, когато с неохота бе седнал на масата и с още по-голяма досада бе изслушал част от техния разговор за фереджетата. Откъде се бе взела тази неприязън и това безумно вироглавие? За малко не се вдигна да напусне масата, бе пожелал да ритне доброто, навярно тласкан от дявола. Защото само дяволът можеше да му пошушне да зареже масата, пратена му от съдбата, на която за първи път в живота си бе седнал с такива високопоставени и правоверни хора.

Сатаната и жените… Ето какво бяха направили разбулените им лица. Дни наред нарушаваха душевното му равновесие, бяха го смутили, бяха го тласнали към изкушение. Мрачни мисли, като светкавици от пъкъла, бяха пронизали мозъка му, както онези мисли, които тласкат човека в пропастта.

Колко хубаво, че султанът забулваше тия разголени шии и коси и тези ангелски на вид очи, толкова пагубни за света. Самият той при първия сблъсък с тях за малко не бе погубен. Беше поставил под съмнение декрета на султана, бе почти на прага да се разбунтува срещу държавата, той, покорният неин служител.

„Аллах ме опази“ — помисли си. Наистина аллах го бе избавил. Точно на ръба на пропастта изпречи пред него този хан и благочестивата софра, за да го спаси. Щом се завърне у дома, ще отиде в Старото теке, а после до тюрбето на дервиш Али и ще се отърси от нечестивите мисли. Редовно ще се моли и никога няма да забравя да прави по пет пъти на ден абдес^[1] като всеки правоверен мюсюлманин.

Беше късно, когато най-сетне отседналите в хана станаха, за да отидат да спят. „Лека нощ“, пожелаха си те един на друг с ръка на сърцето. „Лека нощ“ — отвръщаше хаджи Милети с развълнуван глас.

Щастлив, освободен от раздвоението, той се прибра в стаята си. Преди да легне, се помоли по-дълго от обикновено, шепнеше стари молитви, от онези, които отдавна не бе произнасял, но въпреки всичко сънят му, както и предишните нощи не бе спокоен. Сънува някаква жълта луна, която като рана разяждаше гърба на Мраморно море и през цялата нощ не можа да се освободи от този кошмар. На два-три пъти се разбуди и простена: „Пази ме, всемогъщи“, после отново заспа. На сутринта главата му тежеше като олово.