Шарлот Лъм
Ангел на смъртта (8)

Седма глава

Навън валеше като из ведро, когато Тери Финигън отиде в болницата с букет скъпи цветя, но разбра, че е закъснял с цял ден.

— Тя си отиде вчера — припряно му каза една сестра.

Очевидно бързаше да се залови отново за работата си, която той бе прекъснал.

— Къде отиде?

— Не знам. Попитайте администратора на болницата. А сега ме извинете — имам много работа.

Тери отиде право в апартамента на Миранда и след като никой не му отвори, започна да звъни на съседните врати. Повечето хора явно ги нямаше, но накрая попадна на млада жена по халат, със сънливи очи и зачервен нос, сякаш страдаше от настинка.

— Видях я вчера, когато отивах на лекар. Излизаше с един куфар. Движи се на патерици, бедното момиче. Претърпя тежка злополука. Сигурно е заминала някъде, за да се възстанови.

— Не ви ли каза къде отива?

Жената поклати глава.

— Може да е заминала при майка си в провинцията. Майка й бе отседнала тук. Тя пък изненадала крадец на местопрестъплението и той я нападнал. След болницата си замина, но не мога да ви кажа къде живее.

Тери се върна с цветята в офиса и ги подари на една от машинописките, която се канеше да става самотна майка. Зачервена и изумена, тя ги гушна в скута си, сякаш репетираше за бъдещата си роля.

— О, чудесни са. Благодаря ви, господин Финигън.

— Не всички мъже са плъхове, Шарън — бащински рече той.

Другите момичета в офиса се спогледаха. Дали бебето не беше на Шон? Не за първи път си задаваха този въпрос, тъй като Шон се бе пробвал при всяка една от тях с различен успех. Или просто Тери бе много мил и щедър човек?

Всъщност той не знаеше какво да прави с цветята и когато зърна наедрялата снага на Шарън, изведнъж го обзе вдъхновение и реагира спонтанно. Изпита съжаление към нея.

През следващите дни бе твърде зает, но щом се поосвободи, Тери замина за Дорсет. Взе си стая в един хан в Дорчестър и в неделя сутринта се отправи към къщата на Дороти Нокс.

Тя работеше в градината, облечена с избелял гащеризон и тениска, които на нея изглеждаха много шик.

Тери винаги купуваше на жените цветя или шоколадови бонбони. Този път бе избрал букет червени рози, но видя, че Дороти има цветя в изобилие.

Той бутна портата, която изскърца като старо куче, и жената се надигна, зачервена и задъхана.

— Госпожа Нокс?

Тя кимна, като махна от челото си очарователен сребрист кичур коса.

Докато се взираше в блестящите й очи, свежата кожа и стегнатото тяло, Тери реши, че е удивително привлекателна за жена на нейната възраст. Той се поколеба дали да й се представи. Не знаеше доколко е запозната с нещата.

— Миранда тук ли е?

— Не — отвърна тя и в следващия момент гласът й се вледени: — Кой сте вие?

— Тери Финигън. Бях шеф на Миранда — той й подаде цветята в опит да я омилостиви. — Дойдох насам по работа и реших да открия Миранда, за да видя как е. Между другото й донесох това.

Дороти Нокс не се помръдна. Очите й го гледаха враждебно.

— Тя не е тук и още преди да сте ме попитали, ще ви кажа, че не знам къде е. Дори и да знаех, пак нямаше да ви кажа. Знам за вас и сина ви — тя сложи ръка на главата си. — Белезите ще ми напомнят за това.

Тери скръцна със зъби. Вече беше забравил за случилото се с нея.

— Вижте, съжалявам за случилото се с Миранда и с вас, но ви уверявам, че аз нямам вина. Нищо не съм ви сторил.

— Виновен е синът ви! Ако у вас има поне малко благоприличие, ще оставите дъщеря ми на мира. Полицията едва ли ще остане доволна, като научи, че сте идвали да я търсите. Във всеки случай аз ще им кажа. Тя е под полицейска закрила, така че не си правете труда да я търсите. Дори и да я намерите, няма да можете да припарите до нея. А сега имам работа, така че, моля ви, вървете си и повече не идвайте тук.

— Чуйте ме, наистина съжалявам, че сте пострадали. Искам само да…

Тя вдигна мотиката, с която доскоро бе плевила.

— Изчезвай оттук!

Към къщата приближаваше кола. Лицето на Дороти светна.

— Ето го приятеля ми. Той е полицай и ще ти даде да се разбереш.

Тери се обърна и видя очуканата червена кола, която спря пред портата. От нея слезе мъж над шейсетте, жилав на вид и леко войнствен.

— Хайде, махай се — обади се Дороти, — преди да те е изхвърлил Фреди. Той е много по-як от теб, повярвай ми. — Гледаше го с презрение.

Тери не направи опит да спори, нито да моли. Просто се изниза покрай Фреди, без да го погледне.

— Кой е този? — чу Фреди да казва.

Тери се мушна в колата и отпраши, преди да го е настигнал. Не се страхуваше от него, но не искаше да се замесва в скандал и да привлича вниманието на полицията.

Когато се прибра, завари Шон на дивана. Беше с хавлия, косата му блестеше от влагата и слушаше оглушителен рок, докато си режеше ноктите на краката. Тери го погледна със смесица от отчаяние и погнуса и отиде да намали музиката.

— Ей! — викна Шон, но спря, щом видя отправения му гневен поглед. — Сега пък какво? Днес е неделя. Нима не заслужавам малко спокойствие поне в неделя сутринта?

— Среща ли се с Никол?

— Да, снощи вечеряхме и ходихме в един клуб, а после я откарах у тях. Баща й държи да си бъде вкъщи преди дванайсет. Стар обесник! А ти къде беше снощи? Да не си свалил някоя?

— Вършех твоята работа — търсех Миранда. Пуснали са я от болницата, но се е покрила и е под полицейска закрила, доколкото разбрах. Ходих да я търся при майка й, но тя ме изгони — Тери още кипеше от яд заради начина, по който се бе отнесла към него Дороти Нокс.

Шон прокара пръсти през мократа си руса коса.

— Навярно някоя мацка ще успее да научи повече. Защо да не накарам някоя от моите птички да се поогледа наоколо? Дори и най-големият гадняр ще се разприказва пред хубаво момиче.

Тери се намръщи.

— Какво искаше да кажеш с това „някоя от моите птички“? Няма ли да поумнееш най-после? Нали уж си сгоден за Никол! Не бива да се виждаш с други жени. Вразуми се, за бога!

Тонът му толкова се промени, че синът му го погледна стреснато.

— Добре де, добре, но да накарам ли някой да поразпита наоколо?

Тери не отговори. Гледаше през прозореца и усилено мислеше.

Шон бе споменал полицията. Оттам можеше да изкопчат някои сведения, но това не беше работа за Шон. Тери също не смееше да рискува, като влезе в пряк контакт с полицаите. Щеше да се наложи да поговори с някой от старите си приятели.

От години не ги беше виждал, защото умишлено ги избягваше, но Шон го принуждаваше отново да се замеси с тях. Те бяха хора с връзки, каквито той отдавна не поддържаше. Имаха приятели в полицията, които живееха само от заплатата си и лесно можеха да бъдат склонени или изнудени да открият нужните сведения.

Във всеки случай трябваше да намери Миранда и да я накара веднъж завинаги да замълчи, каквото и да му костваше това.

 

 

— Kalimera! — поздрави Миранда сервитьорката на закуска й в отговор получи едно „добър ден“ на английски.

Щом седна на масата, където бе вечеряла предишния ден, момичето я попита:

— О kafes? American? Eliniko?

Тя смътно разбра въпроса й.

— Американско, моля — гръцкото кафе бе идеално след вечеря, но за закуска бе твърде силно и твърде малко.

Пред себе си имаше панерче с кроасани и поднос с масло, сладко, мармалад и мед. Сервитьорката посочи към маса със закуски и издърдори още нещо на гръцки. Миранда схвана общия смисъл и отиде да я разгледа. Всичко там изглеждаше много апетитно.

Имаше плодови сокове — гроздов, портокалов, боровинков; много пресни плодове — грозде, праскови, портокали, мандарини, ананаси и какви ли не; замразени кисели млека; покрито топло ястие, което се оказа бъркани яйца с хрупкав бекон; различни сирена, между тях някакво много крехко бяло сирене, върху което един от гостите си слагаше златист гръцки мед.

Миранда си взе сок от боровинки, грозде и кисело мляко и се върна на масата си. Кафето й донесе Мило.

— Kalimera! — той й се усмихна по своя бащински начин. — Разбрах, че вече говорите гръцки.

Тя се засрами.

— Научих няколко думи от моя разговорник.

— И аз така си помислих. Но сте успели да впечатлите Софи. Тя е убедена, че сте на ти с гръцкия.

— Олеле! — изпъшка Миранда. — Ще й обясните ли вместо мен?

— Да, но е добре да запомните, че дългото пътуване започва с малка стъпка. Ако всеки ден научавате по няколко думи, скоро ще започнете да говорите гръцкия като майчин език.

— Смятам да науча колкото мога, докато съм тук. Знаете ли нещо за Пандора?

— Тя и съпругът й закусиха в стаята си преди половин час, Пандора би желала да отидете при нея в бунгалото. Тя смята, че не е необходимо да започвате работа още първия ден. В момента имаме само няколко англоговорещи гости. Пандора ще ви разкаже за работата — той погледна към масата. — Искате ли да ви донеса още нещо?

Тя поклати глава.

— Не, Мило, благодаря ви.

— Тогава ви оставям да се наслаждавате на закуската.

И Миранда направи точно това. Мило бе непрекъснато в движение — поздравяваше гостите, настаняваше ги по масите, следеше за безупречния ред, говореше с персонала. Когато забеляза, че е свършила, той дойде отново на масата й и повдигна красивите си вежди.

— Kala?

Миранда го изгледа с празен поглед.

— Означава хубаво. Хареса ли ви закуската? Kala?

— Не — рече тя и си спомни, че трябва да поклати глава, а не да кима. — Много ми хареса.

— На гръцки казваме mou aresse para poll — обясни той.

Тя го повтори, извади бележник от чантата и си го записа под диктовката на Мило.

— Сигурен съм, че скоро ще проговорите гръцки — одобрително й се усмихна той. — А сега ще ви заведа при Пандора.

Стаята, в която влязоха, беше по-голяма от нейната, с няколко прозореца, весела и слънчева. Пандора лежеше на един шезлонг и четеше книга на фона на музика. Чарлз го нямаше — очевидно вече бе отишъл в офиса си. Пан се усмихна.

— Наспа ли се добре?

— Много добре. А ти? Изглеждаш по-добре.

— Така е. Почти не съм ставала, откакто сме тук. Ела да седнеш. Мило, ще ни донесеш ли кафе, ако обичаш?

— Разбира се — той излезе и Миранда седна срещу отворения прозорец, вдъхвайки нежния аромат на рози и лавандула.

— Предполагам, че ще започна работа едва идния понеделник — рече тя.

— Да. Тази неделя очакваме група американци, така че може да те извикат да им превеждаш. Но Мило говори свободно английски и ако не е зает с нещо друго, може да се справи с всеки възникнал проблем.

— Той като че ли върши сто работи наведнъж. Като го гледах сутринта, как щъка насам-натам, си помислих, че трябва веднага да се залавям за работа.

Пан се засмя.

— Няма нужда! Мило би могъл и сам да стопанисва това място, ако се наложи. Той работи тук отдавна и е опитал почти всичко — бил е дори готвач! Така че ако се появи някакъв луфт, той веднага го отстранява. Чудесен е!

— На колко е години? Трудно ми е да преценят.

— На петдесет и няколко е, но за годините си наистина изглежда много добре.

— Женен ли е?

— Беше — за една прекрасна жена — Силвана, която почина, когато аз бях на десет. Все още помня нейната мила усмивка и големите й очи. Тя също работеше тук. Двамата живееха в едно от бунгалата за персонала. Мило продължава да го обитава.

— Имат ли деца?

— Да, двама сина. Единият учи медицина в Ню Йорк, а другият е спортист. В момента и той е в Щатите, на някакъв спортен тренировъчен лагер.

— Мило сигурно тъгува за тях.

— Да, но той е много амбициозен — иска те да преуспеят, а това означава да го напуснат.

— Обеща да ми помогне с гръцкия.

— Търпението му е изумително — засмя се Пандора. — Той ме обучи за работата ми тук. Уважавам го изключително много. Мило е част от моето семейство.

— Така ли? Вие сте роднини?

— Не кръвни, но сме свързани по друг начин. Той бе най-добрият приятел на баща ми, а сега е много близък с моя… — тя внезапно спря, загледана в нещо отвън. — Я! Коя ли е тая?

Миранда също надникна и видя някакви деца, които тичаха пред една елегантна жена с черен бански, наметната с ефирен червено-черен воал, който стигаше до средата на бедрото й.

— Онази жена ли? Нямам представа. Сигурно е туристка.

— Да, красива е, нали? Сигурна съм, че е актриса. Май съм я виждала в гръцки филми.

— В Гърция има ли развита филмова индустрия? — попита с искрена изненада Миранда.

— Не съвсем, но щом никой друг не прави филми на гръцки и за гърци, значи сами трябва да си правим. Разбира се, гледаме американски филми със субтитри или с гръцки дублаж. А и доста гърци говорят английски много добре.

Пандора взе лист хартия от близката масичка.

— Това е списък на нещата, които ще трябва да вършиш в офиса. Прочети го и питай, ако нещо те притеснява.

Миранда набързо прегледа написаното.

— Не, всичко е ясно.

Пандора полегна назад с прозявка.

— Съжалявам, пак ми се доспа, въпреки че, откакто сме тук, постоянно дремя.

— Май един сън ще ти се отрази добре. Да пътуваш е изтощително.

— Да, бях започнала да се притеснявам за тази си слабост — в очите й проблесна влага. — Ужасявам се само при мисълта, че мога да загубя бебето, както стана с предишните.

Миранда я гледаше със съчувствие. Това момиче преживяваше истински кошмар.

— Чарлз и аз копнеем за деца. Не е справедливо да не мога да се сдобия с дете, както повечето жени. Всеки път, когато го загубя, се чувствам безполезна. Нещо повече — чувствам се като прокълната.

Миранда не знаеше какво да каже. Как да утеши човек, когото едва познава?

— Е, ако не ставаш от леглото, този път всичко ще мине добре — дрезгаво промърмори тя.

Пандора се отърси и рече:

— Да, така е. Не обръщай внимание на моето хленчене. Какво смяташ да правиш днес? Искаш ли след обяда Мило да организира обиколка на острова за теб?

Миранда се оживи.

— С удоволствие, тъкмо за това си мислех. Но бих могла да остана с теб и да ти правя компания.

— Много мило, но аз трябва да спя. Лекарят ми изнамери някакви безобидни приспивателни. Ти иди и намери Мило. Сега е в трапезарията — наблюдава зареждането на масата за обяд. Всеки ден правим шведска маса — по-евтино е и по-лесно, отколкото да сервираме на всеки.

Когато тръгна да излиза, Миранда предпазливо рече:

— Обещах да звънна на майка си, за да се увери, че съм добре. Ще си платя обаждането. Да поискам ли от оператора сметката?

— Няма нужда. Ако имаш лични разговори, в края на месеца ще ти ги удържат от заплатата. Но ще ти излиза по-евтино, ако се обаждаш след осем часа.

По пътя към трапезарията Миранда си спомни как Пандора се канеше да каже нещо, когато изведнъж спря й смени темата. Спомена баща си, чийто най-добър приятел бил Мило, а после намекна за някой друг, с когото в момента Мило бил близък.

За съпруга си ли намекваше? Не, Миранда бе убедена, че те не са приятели. Не й убягна студенината в погледа и в гласа на Мило, когато разговаряше със съпруга на Пандора.

За себе си ли отвори дума Пандора? Докъде стигаха отношенията й е Мило? Може би той я ревнуваше от Чарлз, защото бе влюбен в нея? Но това бе нелепо. Мило спокойно можеше да й бъде баща.

Вече в трапезарията Миранда седна, за да изчака Мило. Под зоркия му поглед персоналът разчистваше масата от закуската, за да я подреди за обеда. Той благосклонно й обеща да организира една екскурзия в три часа следобед.

— Искате ли да видите офиса? Следващите трийсетина минути съм свободен.

Стаята беше просторна и светла, със сиви щори на прозорците.

— Ако ги спуснете, в стаята става по-хладно следобед — обясни Мило.

Две гръцки момичета работеха тук. Мило ги представи. Усмихнати, те се ръкуваха, но очевидно не знаеха много английски.

— Лета съвсем скоро се сгоди за брата на Мелани — Фило — обясни той на Миранда. — Нали ви казах, че фирмата е почти семейна! — После се обърна към момичетата и заговори на гръцки.

Те се засмяха, кимайки с глави. Лета бе висока и тънка, с дълга черна коса, бронзов загар и чувствени устни. Мелани беше ниска и леко закръглена, с кестенява коса и светлокафяви очи. Личеше, че са добри приятелки.

— И те ще ви помагат с гръцкия — рече Мило. — А вие ще им помагате с английския — добави той и отново преведе казаното на гръцки, при което и двете момичета ентусиазирано закимаха.

— Да, да, моля. Ние учим английски в училище, но… лошо!

— На драго сърце ще ви помогна — обади се Миранда.

Звънна телефон. Лета го вдигна и занарежда по гръцки. Мило посочи третото бюро в стаята.

— А това ще бъде ваше. Умеете да работите с компютър, нали?

— Да — отвърна тя, леко изненадана. — Всъщност в Лондон работех точно с този модел. Произвеждаше ги нашата фирма.

— А, да, наистина — Мило я поведе навън. — Сигурен съм, че тук ще ви хареса. Веднага ще се заема с екскурзията. Какво възнамерявате да правите, докато стане време за обяд?

— Смятах да се поразходя до морето.

— Внимавайте на плажа — има скали и остри камъни в пясъка. Нали не искате да паднете и да си счупите и другия крак?

— Не, разбира се — с жар се съгласи Миранда.

След десет минути тя потегли бавно към брега. Все още бе приятно топло. Градините постепенно останаха зад нея и тя отново навлезе в дивата местност, която откри предишната вечер, проследявайки Мило. Този път не видя къщата. Вървеше по отъпкана пътека през високи, прегорели от слънцето треви и прещип. Мило й беше казал, че гостите на хотела често слизат до плажа — особено онези, които имаха деца.

Преди да го види, Миранда чу морето и вдиша хладния солен въздух, довян от морския бриз. Изведнъж й се прииска да поцапа боса във водата, както обичаше да прави, когато беше дете.

Свали сандалите и внимателно нагази, като се подпираше на патерицата си. Почти бе достигнала до прага, в който се разбиваха вълните, когато ясно видя една висока тъмна фигура.

Сърцето й замря.

Беше той — ангелът на смъртта! Вървеше през плитчините — право към нея, облечен само в черен бански костюм.

Миранда напрегнато се взираше в огряното от слънцето бронзово тяло: широки рамене, мускулести гърди, силни ръце, тесен ханш и дълги крака, които с лекота вървяха през тъмната вода…

Господи, каква красота!

Сърцето й биеше лудо. Тя познаваше това чувство — сладката топлина, която заливаше тялото й. Желанието беше толкова силно, че я замая. За пръв път, откакто Том умря, се чувстваше по този начин.

С Том не беше го изпитвала с такава сила.

Обзе я чувство за вина. Залитна, подхлъзна се на покритите с водорасли камъни и в последния момент успя да се закрепи с патерицата, за да не падне.

Когато се изправи отново, него вече го нямаше. Тя учудено премигна и се огледа навсякъде около себе си — плажа, тревистата пустош, пътеката между дърветата, — но от него нямаше и помен.

Не можеше да изчезне толкова бързо. Наблизо нямаше къде да се скрие. Какво беше това? Игра на въображението й? Извратена фантазия, която разпали страстта й?

Когато се съвзе, Миранда нагази в морето и започна да рита със здравия крак срещу хладната вода, като се взираше с присвити очи в блестящия син безкрай. От години мечтаеше за него.

Но вече започваше да го вижда и наяве и трябваше да си признае, че изпитва съвсем други чувства към този мъж.

Досега се страхуваше от него и го мразеше.

Сега, когато го видя, устата й пресъхна и цялото й тяло пламна. Разбра, че сънищата, в които бе откривала знак за предстоящата си гибел, са имали съвсем друг смисъл: тя беше мечтала страстно за него, желаеше го до изнемога и това й състояние подсъзнателно бе придобило формата на гибел.

Любовта към Том се бе оказала безсилна през тази всепоглъщаща страст. С Том бяха приятели дълго време, преди да се оженят. Като деца играеха заедно, после ходеха в едно и също училище и въобще — израснаха заедно.

Том бе тихо и добро момче, такъв си и остана. Не се промениха и чувствата му към нея. Нейните към него — също.

Да, тя го беше обичала, но спокойно и еднакво, без настойчиво желание и изпепеляваща страст. Том имаше нужда от нея. Още като дете бе останал без майка. Миранда зае нейното място, закриляше го и го обичаше.

Такава беше любовта им — те бяха и съпрузи, и приятели — и Том разчиташе изцяло на нея.

Но тя не успя да му помогне, когато се давеше.

Преди това срещна Алекс и го пожела така, както никога не беше желала Том. Съзнанието за това засили чувството й за вина.

За пръв път Миранда си даваше ясна сметка за всичко, което бе преживяла и преживяваше сега. Излезе от морето, обу си сандалите и бавно тръгна към хотела.

Мило я посрещна пред трапезарията с уважението и почитта, които засвидетелстваше пред богатите гости на хотела. Никой не би могъл да допусне, че всъщност тя е тук, за да работи, а при това е и новопостъпила.

Миранда го харесваше все повече и й се искаше да му се довери, да го помоли за съвет, но не смееше да сподели с никого онова, което току-що й се беше случило.

— Ходихте, ли до морето? — попита я той, щом я настани на масата й.

— Да, намокрих си краката — насили се да се усмихне и да си придаде безгрижен вид. — Поиграх си като дете.

— Понякога е хубаво да бъдеш дете. От време на време всички изпитваме нужда да се върнем към детството — Мило й наля студена вода.

Тя погледна настрани.

— Как да постъпя с обяда? Просто отивам до масата и си избирам нещо?

— Точно така, но ми позволете аз да го направя вместо вас. Ще ви бъде трудно да се редите на опашка.

— Много сте мил, благодаря ви.

— Има ли нещо, което не обичате?

— Сепия — рече тя с гримаса. — А също и омари.

Той се поклони, отиде до масата и след малко се върна с поднос, върху който имаше сок от грейпфрут, сусамово хлебче и плато с ордьоври.

— Взех салата „тарама“ — обясни Мило. — Това е хайвер от пушена треска в марината от зехтин и лимон. Знам, че е много популярна в Лондон, но тук е истинската. Не се прави с картофено пюре, което е по-лесният вариант, а с галета — става много по-лека. Добавил съм малко чер хайвер. Тази триъгълна закуска се нарича „тиропита“ и е с пълнеж от сирене и спанак. Имате още скариди, малко раци и салата „мелидзано“, която представлява пюре от печени патладжани, лук, домати, чесън и зехтин.

— Звучи много интересно.

— А това е „долмаджакиа“ — смес от кайма и ориз, увити в лозови листа.

— Това съм го яла в Лондон. Хареса ми. Ако изям всичко тук, изобщо няма да помисля за основното ядене! Но изглежда наистина вкусно. Толкова сте мил, Мило.

— Удоволствието е изцяло мое — усмихна се той. — Ще намина по-късно. Ще пийнете ли вино? Изстудено бяло? Ще ви изпратя.

Миранда започна бавно да се храни, като се наслаждаваше на новите си вкусови усещания, пийваше от гръцкото бяло вино и наблюдаваше гостите, които се смееха и бъбреха, докато си хапваха или отиваха повторно до масата, за да си сипят допълнително.

По-късно при нея дойде млад келнер и отнесе празната чиния. Мило й донесе друго блюдо с шишчета от препечено агнешко месо, домат, зелена пиперка и лук плюс зелена салата, варен ориз и препечени филии хляб.

Миранда се справи с по-голямата част, но отказа десерта и пожела само кафе.

— Гръцката храна ми хареса и при това не е много калорична. Но в никой случай няма да отслабна, ако си хапвам така.

— Вие нямате излишни килограми — смъмри я Мило. — Между другото уредих да се присъедините към група туристи, които тръгват на обиколка из острова с малък автобус днес следобед в три часа.

— Благодаря ви, това е чудесно! — щеше да се чувства по-добре, след като опознае острова.

Шофьорът бе също така и екскурзовод и много добре говореше английски. Беше слабичък и мургав младеж с очила. Каза им, че е студент в Атинския университет, но в момента е в лятна ваканция.

Островът й се стори красив, но малко див. Отново видя таверните на пристанището, където предишния ден хвърлиха котва; няколко самотни вили в покрайнините му и други, които бяха пръснати тук-там в останалата част на острова. Но никъде не видя признаци на развит туризъм.

Спряха на пристанището, за да изпият по чаша прясно изцеден портокалов сок. Тук навсякъде имаше портокалови и лимонови дръвчета.

После се пръснаха да пазаруват. Миранда си купи широкопола сламена шапка, привързана с ярка кърпа, чиито краища се спускаха на тила, еспадрили, с които щеше да ходи до плажа, и малко ветрило, направено в Хонконг, което се побираше в дамската й чанта и щеше да й върши работа в жегите.

След като се събраха отново, те потеглиха с автобуса към планината, която се разполагаше върху централната част на острова. Пътят беше прашен и много неравен. По терасираните склонове се ширеха маслинови горички, които мамеха с хладните си сенки. Един гущер се приличаше на слънцето върху ниска каменна стена и досущ приличаше на маслинов лист по форма и по цвят, но автобусът го подплаши и той бързо изчезна от погледите им.

Въздухът беше горещ и наситен с миризмата на евкалипт и бор, които вирееха по-високо в планината — там, където нямаше цветя.

— През пролетта островът е изпъстрен с цветя — обясни екскурзоводът. — Но до юли тук става много горещо за тях и те не могат да оцелеят.

Жегата надви Миранда и тя се унесе в дрямка. Събуди се внезапно, когато автобусът спря на една скалиста площадка горе в планината. Всички излязоха навън и впериха погледи в долината под тях, в терасираните пространства, отделени от каменни стени, и в екзотичните кипарисови горички, които трептяха в маранята на фона на белите села.

— Зад нас се намират останките от византийски дворец и раннохристиянската църква „Свети Йоан Кръстител“. Дотам може да се стигне само пеш по една пътека, която, уви, е в опасна близост с дълбоката пропаст. Готов съм да ви заведа дотам някой ден след предварителна уговорка, но съм длъжен да ви предупредя, че пътят е опасен и труден. За да можете да се изкачите горе, трябва да сте в отлична форма. Но гледката си заслужава усилието.

Екскурзоводът им разказа накратко историята на двореца, след което отново се качиха в автобуса и се заспускаха по хребета на планината.

Спряха в едно село в долината: същите варосани къщички, сгушени около църква със син купол, която те разгледаха в присъствието на свещеника. Той почти не знаеше английски и се наложи екскурзоводът да му превежда.

Когато влязоха в църквата и очите им постепенно свикнаха със сумрака, те останаха изумени от златото и среброто по стените и олтара. Отвсякъде ги гледаха ликовете на любимите гръцки светци — свети Василий, свети Йоан и свети Архангел Михаил — мургави, аскетични и мрачни.

Таваните бяха изрисувани с райски сцени: ангели с позлатени криле; Девата и младенецът — сериозни и вглъбени един в друг; Христос в човешки образ, стъпил върху бели облаци, с протегната за благослов ръка.

В църквата останаха не повече от четвърт час, но когато отново излязоха на дневна светлина, слънцето ги заслепи.

Дърветата се поклащаха и екскурзоводът погледна смръщено небето.

— Дано не е мелтеми. Чували ли сте за този вятър? Мелтеми е сух и буреносен северен вятър, който духа тук през лятото, хвърля пясък в очите на хората, блъска по вратите и прозорците и общо взето лази по нервите на всички.

— Като сироко, нали, както го наричат французите — обади се една американка.

— Точно така. Но за разлика от тях, гърците не използват вятъра като смекчаващо вината обстоятелство за убийството на съпругите си — каза през смях екскурзоводът.

След половин час се прибраха в хотела и Миранда побърза да си влезе в стаята. Щорите бяха спуснати и вътре беше тъмно и хладно. Тя изпи бутилка студена вода, взе си освежаващ душ, облече халата си и легна. След малко заспа дълбоко.

Събуди се навреме за вечерята. Преди да се облече, се обади на майка си.

— Как си? — тревожно попита Дороти.

— Добре. Мястото е чудесно и с нетърпение очаквам да започна работа.

— Хубаво — след кратко мълчание Дороти добави: — Онзи твой шеф идва да те търси тук.

Миранда се вцепени.

— Тери?

— Тери Финигън, да. Не се притеснявай. Нищо не му казах.

— Той не те ли заплаши?

— Не, а и не би трябвало да се тревожиш за мен, защото Фреди ме пази. Гледай само ти да си добре. А как е Пандора?

— Пътуването бе много изморително за нея, но откакто сме тук, изглежда доста по-добре.

— Горкичката, дано запази бебето си! А ти се грижи за нея. Прави й компания, щом трябва да лежи. Сигурно е страшно отегчително да лежиш по цял ден.

— Да, ще се грижа за нея. Тя ми харесва и ще направя всичко по силите си.

После Миранда бавно се облече, заслушана в силния вятър отвън, който огъваше дърветата, брулеше листата им, блъскаше по прозорците и вратите. Някъде в хотела се затръшнаха врати. Докога ли щеше да бушува?

Щом се погледна в огледалото, тя видя трескавия блясък в очите си и осъзна, че се страхува. Значи Тери продължаваше да я търси. Майка й не беше издала местонахождението й, но той нямаше да се откаже лесно, защото бе готов на всичко в името на сина си. Със сигурност искаше да й затвори устата завинаги.

Хрумна й още нещо, което я накара да изтръпне. Ами ако наистина беше видяла Алекс Мануси? Ако той се намираше на острова?

Можеше да я издаде на Тери. Двамата имаха общи бизнес интереси и често разговаряха по телефона. Освен това бяха в приятелски отношения. Алекс Мануси едва ли знаеше за случилото се — Тери не би му казал — и бе напълно естествено да подхвърли, че я е видял в Гърция.

Не би могъл да знае какво щеше да й причини, ако кажеше на Тери, че я е видял на острова. Но направеше ли го, този път той наистина щеше да се окаже нейният ангел на смъртта.