Шарлот Лъм
Ангел на смъртта (11)

Десета глава

На другия ден, когато отиде да я види, Пандора започна притеснено да й се извинява:

— Алекс ме помоли да не споменавам за него. Знаех, че нямаш причина да се тревожиш, че той не би те наранил и иска единствено да ти помогне. Но се опасявах, че ще се разстроиш, ако разбереш, че той е мой брат и собственик на хотела.

— И с право. Той каза ли ти нещо за мен?

— Каза, че си работила за Тери Финигън, станала си свидетел на убийство и трябва да се покриеш за известно време.

— Не ти ли каза за смъртта на съпруга ми?

— Не. О, но това е ужасно! Убили са съпруга ти?

— Не. Той се удави в морето — Миранда пое въздух и с дрезгав глас добави: — На един от корабите на твоя брат.

— О! — Пандора я зяпаше с отворена уста. — Преди няколко години? Спомням си един случай… Бил е твоят… съпруг?

— Да. Затова не исках брат ти да припарва до мен и затова той не е искал да ми казваш, че си му сестра.

По бледото лице на Пандора потекоха сълзи.

— Толкова съжалявам, какъв ужас наистина, но Алекс няма вина! Капитанът се напил и насочил кораба към някакви скали. Тогава Алекс бе много разстроен. Месеци наред не беше на себе си. Беше мрачен, изпадаше в разни настроения. Слава богу, че вече се оправи. Моля те, недей повече да обвиняваш Алекс. Знам, че страдаш заради загубата на съпруга си, но не е честно да мразиш Алекс за това.

Виждайки измъченото й лице, Миранда побърза да каже:

— Вече не го мразя. Не се тревожи — Пандора бе толкова; крехка и ранима, че не искаше да увеличава товара върху слабите й рамене.

Лицето й светна.

— Наистина ли? Толкова се радвам. Знам, че всеки път, когато го видиш, си спомняш всички лоши неща, но вече няма да го срещаш често, защото другата седмица той се връща в Пирея.

— Предложи ми да ме заведе до Делос този уикенд, преди да започна работа. Заслужава ли си да отида?

— О, да, непременно трябва да го видиш. Това е най-важният остров от Цикладите. Там се е родил…

— Аполон. Алекс ми каза.

Чарлз влезе в стаята и се усмихна на Миранда.

— Настани ли се?

Чувстваше се неловко в негово присъствие заради сцената в градината.

— О, да, благодаря.

Дали Пандора подозираше нещо? Как можеше да й изневерява точно сега, когато тя понасяше такива страдания, за да му роди дете?

 

 

В неделя Миранда и Алекс отплаваха за Делос, преди още слънцето да е напекло. Той застана на щурвала, а тя се изтегна на палубата по къси панталони и бюстие, но щом слънцето се издигна в безоблачното небе, реши да се премести под навеса зад кабината на щурвала. Беше си взела за из път криминален роман, който разсеяно четеше, полузадрямала от жегата.

Морето беше тихо и всеки път, когато Алекс сменяше курса, тя усещаше да я посипват хладни пръски.

— Ето го Делос! — неочаквано извика той. Миранда стана и се загледа в зеленото петно на хоризонта, което постепенно нарастваше.

Недалеч от острова бе хвърлил котва някакъв туристически кораб, плаващ под гръцки флаг. Когато минаваха покрай него, моряците му се наредиха на перилата, за да гледат. Алекс вдигна ръка и ги поздрави на гръцки.

— Ya soo!

Те му отвърнаха със същото. Миранда знаеше, че това означава едновременно здравей и довиждане, както италианското „чао“.

Бумтежът на мотора отслабна, докато Алекс маневрираше в малкото пристанище. Група туристи със зачервени от слънцето лица се качваха в лодки, за да се върнат на кораба.

Алекс спря мотора и хвърли въжето към някакъв човек на кея, който го завърза. Миранда взе тънкото черно яке, черната сламена шапка и плетената кошница с обяда, която Мило им беше дал. Алекс скочи на кея и й подаде ръка да слезе, докато туристите любопитно ги зяпаха.

Когато последва Алекс, Миранда усети, че някой я гледа: една жена с черна тениска, с къси черни панталони и изрусена коса, прибрана под широкопола черна шапка, която скриваше лицето й от палещото слънце. Миранда не можа да го види, но жената й се стори позната, въпреки че не помнеше къде я е срещала преди.

Очевидно жената също я позна, но не я заговори, сигурно защото и тя не можеше да се сети къде са се срещали.

Един мъж от групата извика:

— Алекс! Привет! Как си? Отдавна не съм те виждал.

Беше на средна възраст и носеше отрязани до коленете, неугледни джинси, тениска и смачкана ленена шапка. Алекс го позагледа, усмихна се и подаде ръка.

— Джейкъб, приятно ми е да те видя. Как си?

— Добре. На почивка съм с жена ми и дъщерите. Правим екскурзия до гръцките острови, но те останаха на кораба, защото им призлява в лодка — той хвърли един поглед към корабчето на хотела. — Твое ли е? Ти ли си го строил?

— Аха.

— Симпатично е. И ти ли си на почивка?

— Семейството ми живее тук, на Цикладите, и в момента съм при тях. После се връщам да работя в Пирея.

— Блазе ти, че плаваш по тези места. Аз също плавам с яхтата, която ти ми построи. Бърза е като стрела. Това лято спечелих няколко състезания. Лесно се сработих с нея — Джейкъб погледна към Миранда, която стоеше и чакаше. — Извинявай, аз май те задържам. Алекс ги запозна.

— Миранда, това е Джейкъб Уейнгартън — мой клиент и приятел от Щатите.

Двамата се здрависаха. Хареса й неговото обветрено, загоряло лице. Личеше, че често е изложен на слънце и вятър. Усмивката му излъчваше доброта и спокойствие. Човек би казал, че нищо не го тревожи и нищо не му липсва.

— Вие плавате ли, Миранда? — попита той.

Миранда поклати глава, притеснена от жената в черно, която продължи да я гледа дори след като слезе в лодката, докато най-сетне отплава към големия кораб.

Коя беше тя? Миранда напрегна паметта си, но не можа да си спомни.

Алекс стисна ръката на Джейкъб и се обърна към нея.

— Готова ли си? Дай ми кошницата — аз ще я нося.

Нагазиха във високата, пожълтяла от слънцето трева, в която се натъкваха на мраморни отломки, парчета мозайки, статуи, паднали колони, останки от стени. Отвсякъде се носеше приспивната песен на цикадите. От висините се стрелна ястреб.

— Ще обядваме на Лъвовата тераса — каза Алекс, докато се изкачваше по стръмна и прашна пътека.

— Какво е това?

— Мраморни лъвове, изваяни в редица. Създадени са в края на седми век преди Христа. Първоначално били девет, но сега са останали само пет. Другите вероятно са били изпочупени и парчета от тях се търкалят наоколо.

— Тук има много изпотрошени статуи, нали? Не е ли срамота?! Няма ли в Делос музей, който да събере отломъците и да възстанови погубеното?

— Самият остров е един археологически музей под открито небе. Преди хилядолетия, когато процъфтявал култът към Аполон, тук е кипял бурен живот. Имало е амфитеатър с пет хиляди места, който се посещава до ден-днешен. Имало е много храмове, издигнати в прослава на бог Аполон, пълни със злато и слонова кост. Островът бил богат и привличал користни интереси.

— Откъде? Отдалечен е отвсякъде, като изключим Гърция, но той със сигурност е принадлежал към нея, нали?

— Да, но в онези времена хората доста пътували. През 88 година преди Христа островът бил плячкосан от крал Митридат, известен с това, че през по-голямата част от живота си водил войни срещу Рим, които винаги губел. Всичко ценно, което можело да се носи, било откраднато. Останало това, което виждаш в тревата — счупените статуи и колони. След Митридат римляните построили крепост на острова и го превърнали в един от големите си пазари на роби. Тук карали роби от всички краища на Гърция и ги продавали.

Тя потръпна.

— Ужас!

Наближиха една редица от хералдически зверове върху малки пиедестали.

— Това ли са лъвовете?

— Да, те са пазители на някогашното Свещено езеро. То е пресъхнало, но все още си личи къде се е намирало. Смята се, че Аполон е роден под една палма наблизо и затова езерото е било наречено свещено.

Алекс избра сянката на един кипарис, сложи кошницата на тревата и извади постелка от кариран вълнен плат. Седнаха и разопаковаха храната. Имаше какво ли не: пилешки бутчета, салата, бяло козе сирене, пирожки със сирене и спанак, пикантни гръцки колбаси, грозде, малък пъпеш и накрая една пластмасова кутия с кадаиф — сиропиран сладкиш от навити тестени лентички с ядки, един от специалитетите на хотелския ресторант.

Алекс наля на двамата газирана минерална вода и сложи пред Миранда малка чиния, нож, лъжица и вилица. Сладко бе да се яде на чист въздух въпреки мухите и осите, които налитаха заради вкусните миризми! Алекс ги отпъждаше с един голям лист.

Докато ядяха, Миранда се оглеждаше любопитно наоколо. В по-голямата си част островът бе равнинен и бе съвсем очевидно, че няма каквото и да било съвременно строителство — само останки от стародавни каменни постройки.

— Тук живеят ли хора?

— През пролетта и лятото идват археолози и биолози, но щом започнат есенните бури, си отиват.

— Зимата студена ли е?

— Много.

След обяда на Миранда й се доспа. Тя полегна на вълнената постелка и веднага се унесе в сън. Събуди се внезапно от крясъка на ястреб, озърна се учудено и тогава видя Алекс, който седеше до нея, загледан упорито в някаква могила.

Изчерви се и бързо се надигна.

— Извинявай, не мислех да заспивам. Май е в резултат от яденето.

— Не се притеснявай. Беше тихо и аз почетох. Повечето от туристите сигурно са отишли да обядват на Миконос — той е само на миля оттук. Следобедът тук ще е пълно с хора. През лятото туристите идват тук всеки ден, остават няколко часа и после отплават. Той стана и й протегна ръка.

— Искаш ли да се поразтъпчеш? Можем да се поразходим до къщата на Дионисий, за да видим прочутата мозайка с бога, яхнал леопард, или до къщата с делфините.

— А не можем ли и двете?

Той се засмя.

— Защо не?

През следващите два часа те обикаляха руините на Делос под лъчите на прежурящото слънце. Въпреки разрухата човек добиваше ясна представа за някогашната богата и значима култура на острова.

Най-после се върнаха на пристана, качиха се на корабчето и поеха към Миконос. Миранда побърза да се скрие под сянката на навеса. Трудно понасяше летните жеги в Гърция и недоумяваше как ще издържи на целодневната работа, макар че в офиса да имаше климатик. Вероятно все пак щеше да свикне.

— С какво ще запомниш Делос? — попита я Алекс, след като остави корабчето на автопилот.

— Ами, с Лъвовата тераса. С високата трева и пръснатите навсякъде парчета мрамор. Ще запомня песента на щурците. И ние в Англия си имаме щурци, но те не вдигат толкова шум.

— Ние тук ги наричаме цикади.

— Да, цикади — повтори тя. — Те ми помогнаха да заспя. Сигурно са милиони. И онези бели отломъци от потрошени статуи и колони… Какво странно място! Странно и красиво!

— Незабравимо е, особено през пролетта, когато тревата е силна с асфоделии.

— Чувала съм за това. Не е ли свързано с гръцките вярвания за рая?

— Да. Това е цвете, подобно на нарциса. Цветовете му са толкова бледи, че изглеждат почти нереални. Затова гърците смятали, че то расте в Елисейските полета — тяхната представа за рая. Въпреки че първи заговорили за логика и за ползата от разума, те били и много религиозни. Делос бил в основата на култа към Аполон. На Делос изобщо не се допускали раждания и смърт, за да не се разсърди Аполон. Тези, на които предстояло да умрат или да родят дете, били откарвани с лодка до близкия остров Риния.

Миранда се огледа и той й посочи друг малък остров наблизо — едно разлато синьо-зелено петно в следобедната мараня.

— Ето го. Представяш ли си да умираш или да те мъчат родилни болки и да трябва да пропътуваш целия този път, понякога в ужасно време — бури, ветрове и дъждове. Било е адски трудно дори за придружителите.

— Защо раждането на дете се е считало за обида към Аполон?

— Той се е родил на Делос и предполагам, че неговите жреци са решили никога да не допускат някой друг да се роди на острова. Е, това е само предположение.

Алекс стоеше с леко разтворени крака и спокойно балансираше върху люлеещия се под. Миранда напрегнато го наблюдаваше, неспособна да откъсне очите си от него.

— Скоро ще бъдем в Миконос — обади се той.

— Той е населен, нали?

Алекс се засмя.

— По-точно е да се каже, че е пренаселен през пролетта и лятото. Тогава туристите се изсипват на рояци. През зимата хората там чувствително намаляват. Аз обичам да го посещавам зиме. Преди да се развие туризмът, островът е бил много беден, понеже почвата е суха и песъчлива. Хората са се изхранвали от риболов. Има чудесни плажове, особено по крайбрежието около Платис Гиалос — затова повечето от хотелите и ресторантите са в тази част. Трябва да видиш прочутите бели мелници и да се разходиш из търговските улици, ако имаш желание за това. Ще бъдеш смаяна от магазините, които носят имената на водещи световни дизайнери — Версаче, Диор, Картие. Американските туристи могат да си купят оттам какво ли не…

Алекс се върна на щурвала, а Миранда сънливо се отпусна назад, наслаждавайки се на приспивното люлеене на корабчето и хладния морски вятър.

В Миконос останаха само час. Забавляваха се с чудатите извивки на уличките му, в които човек лесно можеше да се изгуби. Заслепени от светналата белота, те вървяха край стени, иззад които надничаха ту пурпурни глицинии, ту някое смокиново дърво, ту маслинови клони, а от време на време се виждаше морето.

После внезапно се заизкачваха по един хълм, подминавайки десетина църковни камбанарии, в които православни свещеници с дълги бради и черни раса биеха камбаните и огласяха целия град.

Скоро Миранда видя фирмените магазини, за които Алекс й бе говорил. Гледката им изумяваше почти колкото камбанния звън. Нима бе възможно да съжителстват парижката мода, американската бижутерия и изисканият италиански стил със самобитното очарование на това място — с неговите вятърни мелници, с варосаните къщи, с миризмата на риба и монотонния шум на вълните, които лениво се плъзгат по пясъка!

Алекс беше прав — в Миконос имаше нещо сюрреалистично.

— Доволна ли си от видяното? — с лека ирония попита той.

— Даже предоволна! — отвърна тя със същия тон. Докато плаваха по обратния път, слънчевата светлина танцуваше наоколо, заслепяваше ги и превръщаше морската шир в жива картина, с която Миранда не искаше да се разделя. Тук цареше пълно спокойствие, а слънчевите лъчи сякаш проникваха в мозъка й и стимулираха някаква химична реакция, която я правеше неочаквано и невероятно щастлива.

Нищо чудно, че гърците бяха почитали Аполон като бог на слънцето, светлината и музиката. За пръв път в живота си Миранда дълбоко осъзнаваше животворната сила на слънчевата светлина.

Когато се прибраха в хотела, двамата с Алекс отидоха да видят Пандора и да й занесат купата от маслиново дърво, която купиха за нея в Миконос.

— Можеш да я напълниш с бонбони или плодове и да си я сложиш до леглото — предложи Алекс.

Пандора погали гладката златиста повърхност и каза с усмивка:

— Epe oreos, Alex, efkharisto poll — и добави на английски към Миранда: — Благодаря, прекрасна е.

На вратата се почука.

— Влез! — извика на гръцки Пандора.

Новодошлата предизвика смут и страх у Миранда.

— Елена!

Значи Пандора познаваше тази жена. А дали знаеше за нея и Чарлз?

Алекс вече беше на крака. Погледът на Елена, светнал като шлифован диамант, се плъзна косо към него:

— Здравей, Алекс — измърка тя.

Неговият глас бе студено официален.

— Какво правиш тук?

— Почивам в хотела.

— С теб ли е съпругът ти?

— С Рафе се разведохме преди месец.

— О, съжалявам.

— Наистина ли, Алекс? — отново измърка тя и Миранда усети в думите й скрит подтекст.

Алекс се обърна към вратата и каза с равен тон:

— Извинете, чака ме работа.

— Исках да поговоря с теб, Алекс — Елена излезе след него, оставяйки вратата да се блъсне.

Пандора въздъхна.

— Как ми се иска да не беше идвала тук! Тази жена няма сърце.

— Някоя стара приятелка? — предпазливо попита Миранда.

— Приятелка ли? Не. Преди години беше сгодена за Алекс. Нашата и нейната майка са били съученички и семействата поискали да се сродят. Впоследствие Елена се запозна с един много богат американец, който беше тук на почивка, и избяга с него. Алекс го преживя тежко.

Алекс ли? А не Чарлз? Миранда онемя.

— Тогава той беше само на двайсет години и според мен бе много влюбен. Знаеш колко ранима е любовта в тази възраст. Майка ми с право се тревожеше за него.

Миранда усети острието на ревността.

— Но тя е вече минало за него — завърши неубедително Пандора.

Миранда бе толкова уморена от слънцето и свежия морски въздух, че вечеря набързо в бунгалото си, легна си в девет и заспа дълбоко, но на разсъмване изведнъж се събуди, тревожна и плувнала в пот.

Сандра! Жената на кея в Делос, онази с черната капела, която почти скриваше лицето й, беше Сандра!

„Ако ме е познала — помисли си Миранда — и ако разбере, че Тери и Шон ме търсят, тя ще им каже и ще дойдат да ме хванат.“

Сандра съвсем открито я зяпаше, но дали я бе познала? Бяха се срещали само няколко пъти. Може би усещаше, че я познава отнякъде, но не можа да се сети коя е. Все пак нито я поздрави, нито се опита да я заговори — просто я зяпаше. Но дори и да си спомнеше коя е, възможно ли е Тери да е казал на бившата си жена какво е извършил Шон и защо издирва Миранда? Надали искаше да се разчува. А Сандра не беше от дискретните. Кажеше ли на нея, тя щеше да разкаже на Джак, а той от злоба щеше да разнесе историята не само сред старите приятели на Тери, но и сред клиентите му. А това можеше да има непредвидими последици за бизнеса му.

Но Сандра все пак бе майка на Шон и Миранда не изключваше възможността един от двамата — а може би и Двамата — да си е признал.

Миранда повече не можа да заспи. Умът й мъчително прехвърляше всички възможности.

Но фактът, че Сандра я видя на Делос, нямаше да помогне много на Тери. И тя като Сандра би могла да е на обиколка из гръцките острови. Той нямаше да знае откъде да започне търсенето.

Но не и ако Сандра познаваше Алекс. Той беше стар клиент на Тери. Тя едва ли би могла да забрави такъв привлекателен и богат мъж като него. Сигурно го беше познала на Делос и щом Тери узнаеше, че ги е видяла заедно, щеше да направи връзката. Без много да му мисли, щеше да я потърси в дома му в Пирея и след като не я намереше там, щеше да тръгне за хотела. Беше почти сигурна, че той знае за хотела и за острова.

„Той ще ме убие“, помисли си Миранда и стисна ужасена очи. Предстоеше й да започне работа днес. Как щеше да работи в такова състояние?

Сутринта в огледалото видя едно бледо и измъчено лице. Опита се да го съживи с повечко грим — пудра с прасковен оттенък, розово червило, зелени сенки за очите. Накрая реши, че изглежда малко по-добре.

Докато седеше на бюрото и пишеше писма на потенциални клиенти, на които изпращаше брошурата на хотела, влезе Мило и се усмихна.

— Справяш ли се?

— Да, напълно.

— Сигурно ти е харесала екскурзията до Делос и Миконос?

— Да, много. Алекс бе толкова любезен да ме заведе.

— И на него му е харесало. Той обича да пътува до другите острови. Чудесно е прекарал последния си ден тук.

— Последният ли?

— Да. Замина за Пирея за няколко седмици.

Миранда застина пред компютъра. Значи Алекс бе заминал. Но защо така внезапно? Изобщо не й бе споменал за това. Дори не си бе направил труда да се сбогува с нея. Дали причината не бе в Елена? Все още ли я обичаше?

Или зад неговото заминаване се криеше нещо още по-зловещо? Ако жената на кея в Делос бе Сандра, защо Алекс я бе отминал, без да се издаде, че я познава? Много странно бе, че Сандра се случи там точно в този момент.

Усетила, че й призлява, Миранда затисна устата си. Сандра ли беше това в действителност? Ами ако въображението й отново я мамеше?

В определени моменти тя не можеше да отдели истината от онова, което ставаше само в главата й. Миналата нощ отново й се присъниха предсмъртните викове на Том и после изведнъж се пренесе в офиса, за да чуе за пореден път ужасяващите вопли от банята на отсрещния апартамент. Умът й си играеше със смъртта ден и нощ и Алекс неизменно беше там.

Ами ако беше заминал само за да бъде сменен от някой друг? Докато в същото това време той щеше да си бъде у дома, в Пирея, и при това — с непоклатимо алиби.

Близо ли бе вече убиецът?

 

 

Сутринта на следващия четвъртък Бърни се обади на Тери:

— Казаха ми, че е някъде в чужбина. Със сигурност не е в страната, но адреса й го няма в информационната мрежа и моят човек не може да го открие по този начин.

Тери скръцна със зъби и попита с дрезгав глас:

— А има ли друг начин?

— Само ако отиде в Лондон и успее да се свърже с детектива, който разследва случая. Явно моят човек има познати в полицейския участък там, но не смее да се появи изневиделица. Може да е опасно, да породи съмнения. Очевидно няма да наруши прикритието си по този начин. Пази си репутацията.

— Сигурен съм, че ти можеш да го убедиш, Бърни.

— Може би, но тогава ще ми бъдеш длъжник, Тери.

Тонът му беше небрежен, но искането — съвсем сериозно. Тери знаеше, че ще трябва да заплати определена цена. Бърни не го изненада, но въпреки това сърцето му се сви. Още колко ще трябваше да плаща? Откакто това се случи, той непрекъснато плащаше — както в пари, така и с душевен тормоз.

— Не се безпокой. Ще си платя. Колко? — примирено попита Тери.

Бърни се засмя и нещо в неговия смях накара Тери да изтръпне.

— Никога не бих поискал пари от теб, стари приятелю.

— А какво?

— Ти се занимаваш с тази съвременна технология… Информационни технологии — така ли беше? На мен това нищо не ми говори, но моите момчета са в час и смятат, че ти би могъл да ни бъдеш много полезен. Проучили са те и са впечатлени. Казват, че влиянието ти на тоя пазар расте — Бърни замълча и сетне кротко попита: — Готов ли си да ни помогнеш, ако те помолим?

Тери горчиво се усмихна.

— Разбира се, Бърни.

Нима можеше да откаже? Всяка услуга на този свят се заплащаше. Никой не получаваше нищо даром.

— Браво на теб — измърка Бърни. — Знаех си, че ще приемеш. Я ми кажи, щом си толкова вътре в тези технологии, защо сам не преслуша полицейския компютър? Моите момчета казват, че това е възможно. Имало хакери, които можели да проникнат навсякъде, дори в компютрите на правителството и армията. Да не говорим за тези на данъчните. Хубаво би било и ние да можем да надничаме там. Кажи ми, защо не опита?

— Опитвах и оттам разбрах, че тя е включена в програмата за защита на свидетелите, но не успях да открия адреса й. Помислих си, че някъде трябва да има кодирана информация за това. Колко време трябва на твоя полицай да отиде в Лондон и да се срещне с Мадрел?

— Днес ще се видя с него и ще се помъча да го уговоря да тръгне веднага. Зависи на какви смени работи сега, дали може да ползва свободен ден или не. Освен това отиването му в Лондон трябва да е оправдано. Аз ще поддържам непрекъсната връзка с него. Бих искал едно-две момчета от моите да дойдат при теб във фирмата, да поразгледат и да добият представа за нивото. Става ли?

— С удоволствие — успя да каже Тери. — Нека първо ми се обадят по телефона. Ще ги заведа на обяд и лично ще ги разведа из фирмата.

Той затвори телефона и се загледа през прозореца. Трябваше да свикне с мисълта, че отсега нататък щеше да бъде потопен до шия в мръсотия. Лесно можеше да си представи как Бърни и неговите момчета ще се възползват от бизнеса му, как ще нахлуят в него и ще го обсебят. Застанеше ли на пътя им, можеше да свърши с куршум в главата. И после те щяха да управляват фирмата му, използвайки Шон като параван за истинската си дейност.

Шон нямаше да знае как да се бори с тях. Те щяха да го изнудват с убийството, особено ако бяха успели да премахнат самия Тери. Момчето бе „рохко яйце“ и разглезен. Мислеше се за умен и корав, но всъщност нямаше представа за истинския смисъл на тези думи.

Тери закри лицето си с ръце и изпъшка. Момчето ми. Моето момче. Какво щеше да стане сега с него?