Шарлот Лъм
Ангел на смъртта (13)

Дванадесета глава

Миранда свикна с работата и я заобича. Разнообразието в нея поддържаше интереса и най-голямо удоволствие й доставяше общуването с гостите на хотела. В хотела идваха много американци и понеже се брояха на пръсти онези, които знаеха гръцки, често викаха Миранда, за да им превежда.

Часовете минаваха бавно, но всяка седмица тя почиваше един следобед. В неделя вечерта Алекс се бе върнал в Атина, а във вторник на обяд Миранда отиде в стаята на Пандора, за да сподели с нея сервирания от Мило обяд. Започнаха със супа от яйце и лимон, а после минаха към салата със сирене фета и маслини. Пандора яде съвсем малко и през цялото време мълчеше с безразличен вид.

— Зле ли ти е? — загрижено попита Миранда. Целувката между Чарлз и Елена не й излизаше от ума. Обичаше ли той съпругата си? Мило определено не го харесваше, но защо? Дали знаеше нещо за него, или само го подозираше?

— Омръзна ми да лежа по цял ден. Ще ми се да можех да излизам от време на време.

— Защо да не можеш? Чарлз би могъл да те заведе с количка до колата и оттам нататък — да те закара, където пожелаеш. — Миранда напълно съзнаваше как се чувства приятелката й. Слънцето навън сипеше блясък върху сребристата бреза, върху розите и лавандулата, които биваха внимателно поливани всяка вечер. Наоколо минаваха хора по бански, които отиваха на плажа или при някой от басейните. Чуваше се детски смях. — Сигурно е истинско мъчение да стоиш затворен в такова време.

— О, да, особено когато съм часове наред сама. Чарлз винаги е много зает. Знам, че управителят на хотела работи целодневно, но аз искам само да мога да излизам от време на време.

— Не виждам причина да не го правиш. Поискай разрешение от лекаря си.

— Не съм мърдала от тази стая, откакто дойдохме тук. Смяташ ли, че ще се съгласят?

— А защо не ги попитаме?

Пандора взе близкия телефон и избра номера.

— Чарлз? Може ли да дойдеш? Миранда има идея, която искам да споделя с теб. Добре, след пет минути.

Като остави телефона, тя погледна Миранда с молба и печал.

— Нали не се сърдиш, че си послужих с твоето име? Никога не можеш да бъдеш сигурна как ще реагират мъжете. Чарлз иска да пазя леглото, докато се роди бебето. Той не осъзнава колко потисната се чувствам в някои моменти, а и аз не искам да вдигам много шум около себе си.

— За всички е ясно, че той те обича — Миранда пропъди спомена за целувката на Чарлз и Елена. Навярно онази жена се интересуваше повече от Алекс, който беше свободен. — Той ще иска да ти достави удоволствие. Не виждам с какво може да ти навреди една кратка разходка с кола, стига да се пазиш, да не слизаш от колата и да не се опитваш да ходиш. Тя само ще те ободри, а това сега е най-важното. Кажи му, че имаш нужда от това.

— Може да не е в състояние да отдели толкова време.

— Тогава Мило ще те изведе. Или пък аз — аз също съм шофьор.

Чарлз влезе и дочул думите й, вдигна въпросително вежди.

— Какво кроите вие двете?

Пандора му каза на един дъх, с треперещ глас. Той се почеса по брадичката.

— Мисля, че първо трябва да попитаме лекаря, нали?

— Тогава му позвъни — насърчи го Миранда и стана, но Пандора хвана ръката й.

— Почакай! Ако лекарят ми разреши, защо не дойдеш? Ще отидем в любимата ми църква — там можеш да се помолиш и да запалиш свещ на Дева Мария.

Чарлз се обади на доктора и заслуша с напрегнат вид.

— Да, много е потисната. Мисля, че ще й се отрази добре, ако излезе даже и за половин час навън — той отново се заслуша, този път с усмивка. — Да, обещавам, благодаря ви. — Затвори телефона и се обърна към жена си. — Каза, че можеш да се поразходиш с кола за един час, без изобщо да стъпваш на земята. Утре сутринта ще мине да те види.

Пандора въздъхна с облекчение.

— Чудесно. Може ли веднага да тръгнем? Нали и ти ще дойдеш, Миранда? Или имаш други планове за следобеда?

— Не, нямам и ще се радвам да дойда с вас — тя тръгна към вратата. — Ще ви изчакам на рецепцията.

— Откакто съм тук, не съм обличала нищо друго, освен нощницата си, с която се търкалям в леглото по цял ден. Толкова е скучно. Самото обличане ще ми достави удоволствие.

На рецепцията Миранда видя Мило и му каза за предстоящото пътуване. Лицето му светна.

— Хубаво. Бях започнал да се притеснявам за нея.

— Аз също.

— Тази седмица я виждах все по-потисната. Чудно ми е как докторът и Чарлз не го забелязваха. Толкова са загрижени за това бебе, че пренебрегват самата Пандора.

Миранда го погледна с нежност.

— Ти много я обичаш, нали?

— Познавам я от раждането и тя ми е като дъщеря. Миранда, да ти донеса ли нещо, докато ги чакаш? Чай? Газирана минерална вода с лимон? Много ободрява в горещ ден като днешния.

— С удоволствие ще пийна чай.

— С мляко или с лимон?

— С лимон, моля.

— Захар?

— Не, благодаря. Предпочитам да не е подсладен.

Чаят й бе сервиран във висока стъклена чаша с резбован сребърен обков. На повърхността плуваше резен лимон. Миришеше леко на билки.

— Вкусен е. Благодаря, Мило.

— Удоволствието е мое — той й се поклони по своя характерен начин. Неговото гладко, мургаво и сдържано лице излъчваше топлота. Беше един от най-приятните хора, които бе срещала. Караше я да се чувства защитена и обичана. Но той притежаваше и един мълчалив авторитет. Можеше да бъде всякакъв — оберкелнер, управител на хотел, министър-председател, архиепископ — изобщо всичко.

Тъкмо изпи чая си, когато се появиха Чарлз и Пандора. Пандора се предвижваше с количка. Мило я посрещна, като взе тънката й ръка и я целуна.

— Agape mou! — нежно каза той. Миранда вече знаеше достатъчно гръцки, за да разбере, че нарича Пандора „скъпа моя“. Беше доволна от себе си. Всеки ден напредваше по малко с езика, но не й беше лесно.

— Отивам на разходка с кола! Лекарят ми разреши — нетърпеливо рече Пандора и той й се усмихна.

— Приятно прекарване. Вече изглеждаш по-добре.

Така беше. Очите й блестяха, лицето й се бе оживило. Носеше свободен тъмночервен кафтан със златна бродерия около врата, дълъг до земята. Цветът му й придаваше здрав вид. Тревожната апатия се бе изпарила. Пандора отново живееше.

Докато се настаняваха в колата, към тях се приближи Елена.

— Отивате на някое хубаво място?

— Само на разходка — рече Чарлз.

— Е, приятно прекарване. Кажете ми кога ще се върне Алекс?

„Заради него ли продължаваше да стои тук?“ — мрачно си помисли Миранда.

— Той никога не ни казва.

След пет минути вече пътуваха към селцето, за което бе говорила Пандора. В него имаше няколко десетки къщи, боядисани в пастелни тонове — оранжево-розов, син и жълт, — и опасани от стари маслинови дървета, чиито сребристозелени листа потрепваха като пеперуди от лекия повей на вятъра, а едрите им чепати стволове бяха вкопани в тераси, отделени с ниски каменни стени. В центъра се издигаше белокаменна църква; Разноцветните къщи размиваха очертанията си и блестяха в следобедната мараня.

Чарлз паркира пред църквата и отведе Миранда в хладния полумрак на вътрешността.

— Строежът на църквата започнал през XI век, но се проточил много, понеже спирал всеки път, когато селото оставало без пари.

— Красива е — рече Миранда, загледана в даровете, които хората бяха оставяли пред иконите на светците в знак на благодарност, че са излекували болен или са помогнали на жена да се сдобие с дете. Тя се разходи наоколо, за да разгледа тези силни и сурови лица от византийско време — свети Йоан Кръстител, свети Василий, апостолите около Христос, които гледаха от купола.

Любимата й сцена бе „Поклонението на влъхвите“, нарисувана в златисто, черно и огненочервено. Там Христос бе едно много пухкаво бебе, което махаше с палмово листо към майка си, която го гледаше с леко удивление, сякаш не бе съвсем сигурна кой е той.

Бяха заобиколени от светци и крале, които гледаха безизразно, но излъчваха достойнство, гордост и великолепие и имаха златни ореоли около главите.

Преди да си тръгнат, Миранда коленичи пред тъмния и нежен лик на Девата, запали свещ за Пандора и се помоли бебето да се роди благополучно и навреме. Чарлз също запали свещ и застана на колене до нея, Миранда знаеше, че и молитвата му ще е същата. И той сигурно изживяваше напрегнато тази трудна бременност, още повече че му се налагаше да отсъства постоянно заради работата си на управител.

Когато се върнаха при нея, Пандора се бе облегнала на седалката и гледаше един малък гущер, който се приличаше на слънце и жадно преглъщаше.

— Обичам гущерите. А вие? — прошепна тя и докато те се качат, отгоре се спусна малка птичка и отнесе в човката си нещастния гущер.

Стана толкова бързо, че и тримата подскочиха.

— Европейска сврака! — рече Пандора, потръпвайки. — Тези ужасни птици захвърлят гущерите върху тръните и по-късно ги изяждат. Представете си една камара с невинни малки телца, които чакат да бъдат изядени за вечеря. Уф! Направо може да станеш вегетарианец.

— Да си отиваме вкъщи! — рече загрижено Чарлз. Пандора реагираше твърде емоционално. Отново беше пребледняла и трепереше. — Не се разстройвай, скъпа!

— Аз съм добре — настоя упорито тя. — Чарлз, искам да купя няколко франзели от магазина ей там. Докато ви чаках, огладнях от миризмата на хляб.

— Аз ще отида — каза Миранда. — Тъкмо да упражня гръцкия си. — Отделяше по час на ден за езика, но едно беше да го чете, а съвсем друго — да го говори.

В магазина имаше няколко жени — силно мургави, забрадени, облечени в спретнати памучни рокли. Те се вторачиха в Миранда и тя срамежливо ги поздрави.

— Здравейте, госпожице — отвърнаха дружно.

Миранда посочи към един плетен кош с франзели.

— Хлебчета, моля — каза неловко на гръцки и с пръсти посочи, че иска шест от тях.

Продавачът поклати глава и рече:

— Nai!

Защо винаги правеха така? Клатеха глави и издаваха отрицателен звук, когато всъщност казваха „да“. Опитваха се да затруднят събеседника или да заблудят някой скрит враг? Миранда не познаваше друг народ с такива обичаи.

Щом й сложиха франзелите в чанта, тя видя една купа със смокини и поиска килограм от тях. Останалите купувачи я гледаха безизразно и мълчаливо. Дали бяха враждебно настроени, или просто — учтиви? Проблемът с чуждите култури бе, че човек не можеше да проумее инстинктивно скрития език.

Миранда плати и се върна при колата. Пандора веднага се нахвърли върху хляба и смокините.

— Колко странно, че изведнъж толкова огладнях — каза тя.

— Това е хубаво. Напоследък хапваше твърде малко — рече съпругът й, усмихвайки се.

Смокините изглеждаха вкусни. Миранда гледаше как Пандора забива зъби в розовеещата им плът и устата й се напълни със слюнки.

На масата за обяд в хотела винаги слагаха и смокини — утре щеше да си хапне.

— Вече се чувствам много по-добре — рече Пандора с прозявка. — Смяната на обстановката, слънцето и чистият въздух си казаха думата.

— Занапред, когато искаш да излезеш, просто ми кажи — каза Чарлз на влизане в имота на хотела.

— Това е Алекс! — извика Пандора и се наклони напред, за да го види по-добре.

Сърцето на Миранда отекна.

— Но защо се е върнал толкова скоро? — рече Пандора. — Дано не се е случило нещо лошо!

Алекс бе спортно облечен — със светлосиви джинси и риза, но лицето му беше бледо и почти сурово. Той целуна сестра си.

— Радвам се, че изглеждаш толкова добре, Пан — после стисна ръката на зет си. — Как си, Чарлз? Току-що говорих с Мило и разбрах, че бизнесът върви добре.

— Всички места са заети за следващите две седмици. Няма нито една свободна стая — Чарлз бе доволен от себе си.

Алекс му се усмихна.

— Зная. Браво на теб.

— Само ще сложа Пан да си легне и ще дойда в офиса — рече Чарлз, но Алекс поклати глава.

— Още не. Ще се видим по-късно. Сега трябва да говоря с Миранда — той я хвана под ръка и властно я поведе към нейното бунгало.

Миранда усети, че Чарлз и Пандора гледат след тях.

— Какво става? — тревожно попита тя. — Случило ли се е нещо?

— Да — отсече той. — Къде ти е ключът?

Той отключи външната врата и щем двамата влязоха, отиде да отвори капаците на прозорците, които прислужницата винаги затваряше, след като почистеше. В хладната сумрачна стая нахлу дневна светлина.

— Ще имаш нужда от чаша чай, а аз определено бих изпил едно силно кафе. Затова нека включим чайника.

— Остави на мен — рече тя, но той вече се суетеше наоколо в търсене на чаши, кана, на кафето и чая.

— Алекс, кажи ми какво е станало, преди да закрещя.

Той се обърна и мрачно я изгледа.

— Намерили са трупа.

Миранда стисна устата си с ръка и седна.

— Кога? — успя само да прошепне тя.

— Вчера.

— Къде?

— Попаднал е в рибарски мрежи и е бил откаран до най-близкото пристанище в Ирландия.

— Идентифицирали ли са го?

— Да, това несъмнено е изчезналото момиче. Била е бременна в третия месец.

— О, горката! — Миранда прехапа устни, за да не се разплаче.

Алекс й наля чай и седна до нея със своето кафе.

— Обади ми се онзи детектив, който ме разпитва в Лондон.

— Нийл — кимна тя.

Той я изгледа с присвити очи.

— Същият, който беше тук, да. Каза, че съвсем скоро отново ще дойде да те види и ми поръча да ти предам, че са открили тялото и нещата най-после ще потръгнат — Алекс отпи от кафето и добави с равен глас: — А после ми се обади Тери Финигън.

Миранда подскочи:

— Какво искаше?

— Ами, каза ми, че смята да дойде в Гърция, за да говорим за модернизиране на един от навигационните компютри. Изобщо не спомена за това, че полицията е открила трупа на момичето. Сигурно мисли, че аз не знам — устните му присмехулно се изкривиха. — Пристига утре. Трябваше да дойда, за да те предупредя. Ще се погрижа за твоята безопасност, не бой се. Мило ще те премести отново в хотела — така по-лесно ще те охраняваме ден и нощ.

Неговата загриженост я трогна, но тя поклати глава, мръщейки се.

— На мен ми харесва тук. Защо да не остана в бунгалото си? Никой няма да ме нападне. А и тук се чувствам независима.

Алекс нетърпеливо я погледна.

— Ако си в хотела, рискът е много по-малък. Представи си, че някой успее да заблуди охраната. Ами ако нахлуе изневиделица тук? В хотела поне ще бъдеш заобиколена от хора.

— Нали не смяташ, че Тери идва, за да ме убие?! Убиецът е Шон, а не баща му. Полицията арестувала ли е Шон?

Алекс поклати глава.

— Още не, но сигурно скоро ще го направят. Онзи детектив каза, че след съдебната експертиза разполагат с много доказателства.

Миранда въздъхна.

— Горкият Тери. Сигурно е отчаян. Толкова обича сина си — той е смисълът на живота му. Много ми е жал за него.

 

 

Те дойдоха рано сутринта, още преди Тери да е станал. Рошав, зачервен, облечен в тежък червен халат на карета, под който бе чисто гол, Тери сънено се запъти да отвори.

Нийл Мадрел светкавично показа картата си и влезе.

— Тук ли е синът ви?

— Спи още. Ей, я почакай! Не можете да нахлувате в къщата ми без позволение.

Нийл беше вече в хола.

— Събудете го, мистър Финигън. Ще го отведем в полицията за разпит.

— Я по-полека! Ще повикам адвоката си.

— Синът ви ще има нужда от него. Кажете му да дойде в управлението, защото смятам да отведа Шон там, така че, моля ви, събудете го, ако не искате ние да го направим.

Като си придаде спокоен вид, Тери рече:

— Защо е това бързане? Нали вече го разпитвахте и знаете, че не можете да му предявите обвинение? Нямате доказателства, освен онова, което ви е разказала оная бясна кучка — полицията не трябваше да знае, че той вече е разбрал за изплувалия труп, защото в противен случай щеше да се усъмни в Тери и познатите му.

Животът бе станал адски сложен, откакто Шон уби момичето. Тери често имаше чувството, че върви през минирано поле и трепереше за всяка следваща стъпка, която можеше да предизвика фаталната експлозия.

— Открихме тялото, мистър Финигън. Идентифицирахме го безпогрешно чрез ДНК — то, зъбния статус, медицински данни. Освен това тя е била бременна в третия месец и аз съм напълно убеден, че ДНК — то на бебето ще докаже бащинството на вашия син.

Тери преглътна, осъзнавайки за първи път, че това неродено дете е било негов внук, негова плът и кръв. От години си мечтаеше за внуци, но ето че първият от тях бе умрял заедно с майка си.

— Ще го събудя — дрезгаво рече той.

Когато видя сина си, изпита неистово желание да стовари юмрука си в лицето му. Как можеше да спи толкова спокойно след онова, което беше извършил?

Тери виждаше развалините на своя живот и за миг почувства омраза към момчето. Но дали и той самият не беше виновен? Детето винаги бе продукт на възпитанието.

Когато си млад, не мислиш за последствията от своите невинни, импулсивни постъпки. Двамата със Сандра бяха създали Шон такъв, какъвто бе сега. Винаги му бяха угаждали, затова живееше с убеждението, че е достатъчно да протегне ръка, за да получи онова, което иска. Внушиха му чувство на безнаказаност. Почти не го бяха пляскали. Ако момчето вършеше пакости, начаса му прощаваха.

Нима можеше да има прошка за човек, убил майката на нероденото си дете и детето заедно с нея?

— Шон, събуди се. Събуди се! — страхуваше се да се наведе и да го докосне. Беше в състояние да го убие.

Шон примижа, прозя се и отвори очи.

— Дойдоха полицаи. Искат да те отведат. Стани, измий се и се облечи.

— Намери адвоката ми! — Шон се изправи в леглото. Гледаше свирепо и се разпореждаше с баща си както господар със слуга. — Намери го веднага! Няма да говоря с тях, докато той не дойде, ясно?

Тери мрачно го изгледа.

— Ах ти, глупав, арогантен малък негодник!

Любовта към сина му се превръщаше в чувство, подобно на омраза.

Въпреки това слезе в кабинета си и се обади на своя адвокат. Ала работният му ден все още не беше започнал. Часът бе осем и половина, а секретарката му идваше в девет. Тери остави съобщение, като подчерта спешността на случая.

После застана до бюрото си и се загледа навън. Беше красива есенна утрин — златиста и мека. Винаги бе обичал дни като този, но сега нямаше настроение да му се радва. Усети, че го задушава отчаяние. Въобразяваш си, че си изградил един чудесен живот за себе си и семейството си, и един ден всичко просто рухва. Само защото едно глупаво и себично момче не може да контролира нагона си, а после — да понесе последствията от собствената си глупост.

Тази сутрин трябваше да лети за Гърция. Дали да тръгне, или да остане, в случай че Шон се нуждае от него?

— Няма ли да дойдеш с мен? — властно попита Шон зад гърба му, а Тери бавно се обърна и го погледна сякаш от много далеч.

— Ти си голямо момче. Ще се оправиш сам.

Шон капризно сви устни.

— Обади ли се на адвоката?

— Да, ще дойде, когато може.

— Хубава работа! Пак му се обади и му кажи, че ако не се появи на мига, ще наемем някой друг.

Дойдоха полицаите.

— Време е.

Хванаха Шон от двете страни.

— Татко, чуваш ли ме? — дръпна се Шон, като го гледаше свирепо.

— Чувам те — уморено отвърна Тери.

Тъкмо си бе спомнил, че днес ще дойде синът на Бърни, за да проучи състоянието и перспективите на фирмата. Денят започваше кошмарно и сигурно щеше да свърши още по-зле.

Значи все пак се налагаше да отложи пътуването до Гърция. Трябваше да стои на поста си, за да брани своите интереси.

Тази вечер Миранда вечеря с Алекс в ресторанта на хотела. Докато ядяха десерта — смокини и крем карамел, който хем насищаше, хем беше лек. Мило му донесе едно сгънато листче.

— Току-що се е получило в офиса в Пирея. Изпратили са ни го веднага.

— Благодаря, Мило.

Алекс прочете съобщението с вдигнати вежди и погледна Миранда.

— Все пак Финигън няма да дойде. Казва, че е изникнало нещо спешно. При първа възможност ще се обади, за да уредим нова среща.

Миранда въздъхна с облекчение.

— Слава богу! Защо ли е променил решението си?

— Предполагам, че полицията е предявила обвинение към сина му и Финигън трябва да остане там, за да поеме грижата за последствията. Навярно той и адвокатите му ще се опитат да издействат освобождаване на момчето под гаранция.

— Мислиш ли, че ще успеят?

— Не виждам как биха могли. Все пак става въпрос за убийство. Едва ли полицията ще остави един убиец да се скита по улиците. А и вече разполагате с необходимите доказателства срещу него.

Миранда отпи от бялото вино и се загледа в свещите на масата. Пламъкът им трепна и се сниши, когато някой мина наблизо и спря до тях.

— Здравей, Алекс — сластно изгука един познат глас и Миранда видя Елена в страхотна рокля от фина коприна, плътно прилепнала по стройното й тяло.

— Елена! — той се изправи. — Приличаш на гръцка богиня. Още ли се наслаждаваш на почивката си?

Тя приближи лице и червените й устни леко докоснаха неговите.

— Ммм… да — тъмните й очи се стрелнаха към Миранда. — Не помня да сме се срещали преди.

Разбира се, че си спомняше.

— Миранда е нашата преводачка — каза Алекс.

— А, значи е от персонала — заключи Елена.

Миранда се изчерви под ледената маска на презрението си. Но това си беше самата истина, нали? Тя беше човек от персонала, докато Елена бе стара семейна приятелка и дори бивша годеница на Алекс. Някога бе разбила сърцето му, но дали той не беше все още влюбен в нея?

— Трябва да вечеряме заедно, Алекс, и да си поговорим за миналото — рече Елена.

— Да, трябва — съгласи се той и стана. — Миранда, ще те изпратя до бунгалото ти.

По пътя и двамата мълчаха. За какво ли мисли? — чудеше се тя и поглеждаше отстрани решителния му мургав профил. За Елена ли?

Алекс настоя да влезе първи, за да се убеди, че вътре няма никой. Миранда почака отвън. Тревогата бе отшумяла, Тери нямаше да идва и поне засега, а може би и завинаги, тя бе в безопасност.

Горкият Тери. Невъзможно бе да не му съчувства. Хората често обвиняваха родителите за постъпките на техните деца, но слабостта и порочността на Шон бяха изписани на лицето му. Не възпитанието, а гените бяха виновни. Наследствеността бе определила поведението му през онзи фатален ден. Кой знае кому Шон дължеше тази своя слабост — на майчиния или бащиния си род?

Тери беше силен, решителен и работлив мъж с характер. Едва ли неговите гени са били определящи.

Сандра беше глупава, разглезена и доста безлична. Тя бе готова да жертва всичко заради собственото си удоволствие. Навремето бе пожертвала дори единствения си син, за да има живота, който Джак й бе обещал. Шон дори външно приличаше на нея — рус, същото нежно, лице, същите алчни очи и уста.

Горкият Тери.

Алекс се върна.

— Всичко е наред — отиде до нея и я погледна отблизо. — Изглеждаш уморена, мила. Най-добре веднага си легни. Денят ти е бил напрегнат.

Тя се долепи до гърдите му и се вслуша в ударите на сърцето му.

— Колко време ще останеш? Налага ли се да заминаваш веднага, при положение че Тери няма да идва?

Той докосна с устни косата й.

— Искаш ли да остана?

Тя кимна. Срамуваше се да го изрече на глас, да го помоли да остане, както всъщност искаше. Остани, моля те, не заминавай отново, нужен си ми тук, с теб се чувствам по-сигурна…

Алекс повдигна брадичката й, за да види очите й. Тя страхливо пърхаше с мигли и не смееше да го погледне.

— Миранда! — дрезгаво прошепна той и впи устни в нейните. Помежду им премина огън, погълна я изцяло, разтрепери я и я остави без дъх.

Тя се вкопчи в него, целувайки го жадно. Желаеше го по нов и неочакван за нея начин, и ако нямаше толкова много задръжки, щеше да му го каже на мига, да го изкрещи, да го повтаря като в несвяст: искам те, искам те, искам те…

Но нямаше нужда от приказки.

— Господи, Миранда!… — промълви той, вдигна я на ръце и я занесе до леглото.

Съблече я трескаво и грубо, докато тя трепереше и гореше в очакване, впила поглед в пребледнялото му лице.

Срещата на телата им бе като сблъсък на два локомотива, които са препускали дълго и диво един срещу друг, без да могат да спрат. Тя извика от удоволствие и очакване, прегръщайки го е ръце и крака, жадно поглъщайки горещите му устни.

Беше разтърсващо и мъчително. По лицето й потекоха сълзи, желанието я преряза сякаш на две, докато тялото й се движеше под неговото. За пръв път осъзнаваше с такава яснота животинската си природа. Умът й бе изключил. Само тялото бе живо, за да се вслушва в неговото, да му се отдава с все по-голяма пламенност, докато напрежението и задъханите звуци избухнаха в един последен неистов вик на непоносима наслада.

Още от мига, в който го видя на онзи кораб, разбра, че ако някога се любят, то ще бъде точно по този начин. Нежната обич, която я свързваше с Том, нямаше нищо общо с това диво съвкупление. Затова отблъскваше Алекс и отричаше чувствата си към него. Ако ги беше признала, щеше да изневери на паметта на Том. Чувството за вина й пречеше да разбере какво всъщност иска. Сега вече знаеше. Измъченото й желание бе изскочило от дълбините, където години наред го беше крила, за да прониже като стон нощта и да я разтърси до сълзи.

Двамата продължаваха да лежат един до друг. Дишането им се успокои, страстта се уталожи, а стаята отново доби прежния си вид.

Дали му каза, че го обича? Изобщо не помнеше каза ли нещо или не. Знаеше само, че за пръв път разбра как удоволствието може да носи такава болка и как болката може да бъде толкова сладка.

Сякаш бе умряла с него и после се беше възнесла.

Но животът никога не беше толкова лесен и прост.

— Бих искал да остана цяла нощ — дрезгаво промърмори Алекс, — но наистина имам някои задължения.

Той стана от леглото и се изправи, гол и облян със златисто сияние в светлината на нощната лампа. Защо си тръгваше? За да намери Елена ли?

Болка прониза гърдите й. Беше се самозабравила и жадно му се отдаде, сляпа и глуха за всичко друго, освен за едничкото желание.

Той отговори на страстта й, но дали изпитваше към нея нещо повече от физическо привличане? Или все още обичаше Елена?