Шарлот Лъм
Ангел на смъртта (12)

Единадесета глава

Когато детектив Нийл Мадрел дойде на работа, валеше силен дъжд. Докато тръскаше мокрия си чадър в преддверието, той се загледа в унилата гледка през прозореца. Ама че август! Това лято не беше излизал в отпуск. Време бе да отиде малко на топло — в Испания или Италия. Ще вземе брошури от някоя туристическа агенция, ще си избере по-евтино пътуване до Средиземноморието, ще се попече седмица-две на слънце, без да мисли и да се тревожи за нищо. Изглеждаше страхотно!

На бюрото му го чакаше факс от главен инспектор Керъл. Всички в управлението го наричаха Дядо Коледа, макар и не в негово присъствие — Джордж Еймъс Керъл нямаше никакво чувство за хумор. Тромав в тяло и по природа, с набръчкана сивкава кожа и огромен нос, той душеше из участъка като носорог и сипеше наляво и надясно въпроси и заповеди с гръмовен глас, който хвърляше в истински ужас младите полицаи.

— Какво ли е намислил сега? — попита Нийл своя пряк шеф, а тя сви закръглените си рамене.

— Очевидно ще прави разбор на случая „Финигън“. Иска заедно да прегледате документацията.

— Какво означава това?

— Той смята, че полицията си губи времето.

— Ще ми нареди да се откажа от случая? — изпъшка Нийл.

— Каза, че още не е решил и иска да чуе твоята версия, но според мен вече е взел решение — рижите й вежди настръхнаха. — Човекът обича бързите резултати и малките разходи. Този случай се точи вече седмици, без да му се вижда още краят, така че сигурно иска да му удари секирата.

— Дявол да го вземе!

— Все едно не съм го чула, Нийл. Бързо прегледай документацията по случая, преди да се срещнеш с него. Той обича да се хваща за дребни неща. Не му се давай!

— Няма — категорично отсече Нийл. През следващия час прегледа папката по случая и написа подробно обяснение защо не бива да прекратяват разследването. В единайсет без петнайсет си направи почивка, за да изпие чаша кафе от автомата в коридора и после се качи с асансьора на горния етаж.

Инспектор Бърбидж вече бе при главен инспектор Керъл. Обсъждаха друг случай, когато Нийл влезе.

— Сядай, Мадрел — избоботи главният, сочейки с рогоподобния си нос към него. — Джесика ми каза, че вече те е осведомила за моите намерения, така че да преминем направо към фактите! Свидетелката Миранда Грей е единствената, която твърди, че е видяла убийството…

— Чула го е — прекъсна го Нийл. — Само го е чула.

— Така е, даже не е видяла нищо — Керъл наплюнчи пръст и запрелиства папката със събраните доказателства.

— Тя не е дала описание на момичето.

— Не го е видяла. Но я е чула да казва, че е бременна от младия Финигън и после е чула шум като че ли се дави някой.

— А, да, ще стигна и до това. Значи нашата свидетелка нищо не е видяла — само е чула шумове — дядо Коледа впи неумолим поглед в Нийл и ноздрите му войнствено се издуха. — Свидетелката е с невроза; преживяла нервно разстройство; прекарала няколко месеца в психиатрично отделение и през цялото време се оплаквала, че чува как някой се дави.

— Нейният съпруг — напомни Нийл. — Той наистина се е удавил, а тя действително е била близо до него. Но това е станало преди три години. Тя е напълно излекувана.

— А дали наистина е така? На такъв човек не може да се вярва. Възможно е тя отново да преживява нервна криза. По нищо не личи, че там се е удавил някой; труп няма; никой друг не е чул, нито видял каквото и да било. Момчето е от добро семейство, има богат баща, сгоден е за много богато момиче и няма никакви провинения.

— Но, сър, изчезнало е едно момиче — момиче, което го е познавало и се е движело от известно време с него.

— Постоянно изчезват момичета! Няма никакво доказателство, че тя не е жива. Сигурно се е запиляла някъде с друг. На мен ми се струва точно такова момиче. Става дума за това, Мадрел, че ти реално не разполагаш с доказателства. Имаш само една свидетелка невротичка, която и преди е твърдяла, че чува хора да се давят, и известно време е лежала в психиатрия.

— Аз й вярвам. Ако я познавахте, и вие щяхте да й повярвате, сър. Тя е добър свидетел.

— Слушай, Мадрел, ти нямаш труп и не можеш да влезеш в съда само с това, което тази жена твърди. Не можеш да разчиташ на нейните свидетелски показания. Дори да намериш трупа, защитата ще я схруска — той отново прелисти страниците. — А без труп изобщо няма на какво да се надяваме.

— Ако трупът се появи, сър…

— Щом досега го няма, малко вероятно е да се намери, нали? Този тъй наречен труп може и да се разхожда някъде сега. Не, ти пилееш времето и парите на полицията. Откажи се, Мадрел. Забрави за случая и си гледай другата работа.

— Сър, не бива да забравяме, че веднага след разпита при нас свидетелката Миранда Грей е била блъсната от кола и шофьорът е избягал. Имало е много хора на местопроизшествието и по всичко изглежда, че става дума за умишлено деяние. Това не ви ли говори, че някой е искал да й запуши устата?

— Говори ми само, че някой я е блъснал и в паниката си е избягал. Не виждам никаква връзка с обвиненията, които тя е повдигнала. Всеки ден хора биват блъскани от шофьори, които после бягат.

Нийл погледна безпомощно към инспектор Бърбидж, но по очите й позна, че тя не смята да се намесва.

— Зарежи тоя случай — рече главният. — Чака ни още куп работа — заеми се с нея. — Той го отпрати с жест и Нийл стана.

— Сър — каза детективът със зле прикрито недоволство, — имам право на отпуск и бих искал да го ползвам.

— Най-добре го направи още сега. Наистина имаш нужда от малко почивка, за да забравиш за случая „Финигън“.

Нийл се върна в своя кабинет и се загледа празно през прозореца. Нямаше как да не се подчини — трябваше да се откаже от случая.

Сега Миранда Грей оставаше сама. Нийл можеше само да се моли семейство Финигън да не разберат къде е. Трябваше непременно да се свърже с нея и да я предупреди, че полицията е прекратила разследването по случая. Гърция щеше да бъде идеалното място за почивка.

 

 

Денят започна напрегнато за Алекс Мануси. По обяд той изпита нужда да се махне от корабостроителницата, да се усамоти на сянка в любимия си пристанищен ресторант, да пийне студена бира и да хапне нещо леко — за начало предястие, а после риба или агнешко със салата.

Масата му беше сложена и келнерът бързо му донесе висока чаша с изстудена бира.

— Thavmasio^[1] — въздъхна Алекс и отпи голяма глътка; — Чудесно, идеално, точно от това имах нужда. — И отново надигна чашата. — Какво предлагате днес?

— Много хубави стриди с лукчета и магданоз. Имаме и салата от портокали със сирене фета. Или Kavouras^[2].

— А, раци, отдавна не съм ял. Какво по-точно представляват?

— Най-обикновени варени раци, сервирани със зелени маслини, зехтин и лимонов сок — простичко, но вкусно. За основно ядене предлагаме сепия в червено вино и зехтин и stifado — гювече с пикантни подправки и зеленчуци. Месният ни специалитет днес е chiyrino^[3] — печени свински котлети с патладжани, картофи и зелен боб.

— Звучи добре. Ще започна с раци и малки стриди, а после ще опитам свинските котлети.

— Вино?

— От вашето бяло.

— Днес предлагаме „Джентилини“ от остров Крит. Има хубав аромат, макар че не е от скъпите.

— Чудесно.

Алекс тъкмо се зае с ордьовъра, когато на масата му падна нечия сянка. Той вдигна поглед и се ококори.

— Сандра?! Как попадна тук?

Всички мъже в ресторанта бяха зяпнали блондинката с прилепналата туника в леопардова шарка, която идеално описваше едрата гръд и закръгления й ханш.

— Тъкмо завършваме нашата морска обиколка из гръцките острови. От Атина ще вземем самолет за дома. Нали помниш Джак?

Той кимна на мъжа до нея и с антипатия забеляза златните му обеци, тежкия златен часовник и зализаната с брилянтин коса.

— Хареса ли ви пътешествието?

— Да, не беше зле — каза Джак. — Хубава ли е храната тук? Ресторантът си го бива, нали?

— Чудесен е. Мога да ви препоръчам рибата.

— Тези стриди ми харесват на вид — усмивката на Джак разкри равни бели зъби. — Полезни са за либидото. Казват, че действат възбуждащо, нали?

— Така казват — съгласи се Алекс.

— Корабът, с който пътувахме, спря в Делос — каза Сандра.

Алекс застина и срещна присмехулния й поглед.

— Така ли? Там е красиво, нали?

— Ние те видяхме, нали, Джак?

— Точно така — кимна Джак.

— Тъкмо се връщахме на кораба, когато се появи ти — Сандра спря, без да откъсва очи от него. — С теб имаше едно момиче, което аз познавам. Тя работеше за Тери. Знаеш ли, че той я търси от няколко седмици?

Алекс студено поклати глава.

— Скоро не съм разговарял с него.

— И не ти е казвал, че е уволнил момичето?

— Мисля, че не.

— Е, сега вече знаеш. Тя му е причинила големи неприятности и затова той иска да я намери. Тя тук, в Атина ли е? За теб ли работи? В корабостроителницата ли?

— Не.

— Не ли? — подозрително рече Сандра. — Значи, ако сега те придружим, няма да я намерим там?

— Не, няма. При мен работят само местни хора.

— Знаеш ли къде можем да я намерим?

Той поклати глава и си взе нова стрида.

— Тогава защо беше с теб на Делос?

— Срещнахме се случайно в Миконос и аз — също като теб — я познах. Заговорихме се. Аз отивах в Делос и разбрах, че тя също иска да го посети — затова я поканих да дойде с мен. — Алекс горещо се надяваше, че Сандра и Джак не бяха продължили с кораба си за Миконос, че изобщо не бяха стъпвали там през онзи следобед, когато двамата с Миранда безгрижно обикаляха улиците на града.

— Къде я заведе след Делос?

Сандра задаваше въпросите си с острота и настойчивост, които го дразнеха.

— В Миконос.

— Там ли се беше установила?

Той кимна неопределено.

— Не — изяде стридата и отпи от студеното вино.

Джак направи нетърпелив жест.

— Сандра, става късно, а аз умирам от глад. Защо не седнем да хапнем тук?

— Не, искам да отида в центъра и да обядвам в някой хубав американски ресторант. Писна ми от гръцката кухня! Хайде! — тя изгледа Алекс сурово и почти заплашително. — По-късно днес ще говоря с Тери. Надявам се да го открия.

Съвсем сигурно е, помисли си Алекс, докато ги изпращаше с поглед. Ама че лош късмет!

Светът бе невероятно малък.

Е, поне му стана ясно, че Сандра не знае за хотела и за това, че той не живее постоянно в Пирея. Въпросът бе дали Тери го знае. Той му беше гостувал в Пирея преди години, когато станаха бизнес партньори. Проявяваше любопитство за всичко, тъй като посещаваше страната за първи път.

Алекс си спомни, че тогава майка му приготви една от своите чудесни гръцки гозби и Тери си облиза пръстите. Показаха му забележителностите на Атина — Партенона, Плака, музейните ценности, златната маска на Агамемнон, бронзовите статуи на голи атлети, могъщия Посейдон, който мята тризъбеца си, бикоподобния бог — брат на Зевс.

— По принцип не си падам по музеите, но трябва да си призная, че това е нещо изключително — бе казал Тери. — На колко години каза, че са тези бронзови статуи? Удивително е, че хората тогава са били толкова умни. Кара те да се замислиш, нали?

Вечерта, преди да отпътува, го заведоха в първокласен ресторант, в който хапнаха най-доброто от гръцката кухня. Тери си избра жив омар от аквариума в залата, смя се на еластичните връзки при щипките му и го изяде с апетит, когато му го сервираха сготвен с подкиселен майонезен сос.

Прекараха си добре в разговори за бизнес, политика и пътувания. Но дали отвориха дума за острова и хотела, Алекс не помнеше.

Реши да отплава за дома в събота сутринта, за да предупреди Миранда, че Сандра я е познала.

Може би тя все пак трябваше да смени скривалището си и да замине другаде. Алекс направи гримаса. Но той не искаше тя да напуска острова, не искаше да я пусне да си отиде.

 

 

В петък вечерта Миранда позвъни на майка си и почака малко, преди да чуе задъхания глас на Дороти.

— Нещо не е наред ли? — тревожно попита Миранда.

— Нищо подобно. Просто бях навън, за да затворя кокошките през нощта и трябваше да потичам, за да вдигна телефона навреме. Знаеш ли колко много носят — тази седмица събрах седем дузини яйца и ги продадох на селския магазин. Яйцата с домашен произход веднага се разграбват, особено ако са кафеникави на цвят, а моите кокошки снасят точно такива яйца — заради храната е. Смятам, да си завъдя и патки. Фреди направи изкуствено езеро в градината, което черпи вода от селския поток. Сега е там и го довършва. Обичам да си хапвам патешко яйце върху препечена филийка на вечеря. Патешките яйца имат прекрасни цветове — ярки жълтъци и синкави белтъци. Малко са солени на вкус, но ако прибавиш сметана към яйцето преди пърженето, става още по-добре — тя замълча. — Та, как си, скъпа? Всичко наред ли е?

— Да, вече свърши първата ми работна седмица — мина съвсем прилично. Тук много ми харесва и дори започвам да свиквам с жегата.

— Звучи добре. Браво на теб. Мислех си, че мога да дойда при теб в Гърция за няколко дни.

— Би било чудесно! — възкликна Миранда. — Ти ми липсваш. Роднините на персонала ползват разни отстъпки, така че ме предупреди, когато се решиш.

— Добре. Може би ще стане след около месец. Нека малко се разхлади. Имаш ли вести от полицията в Лондон? Как се казваше онзи хубав детектив?

— Мадрел — гласът й спадна и тя въздъхна. — Не, все още нямам вест. Те не могат да направят кой знае какво, преди да са открили тялото.

— Е, да. Но защо още не могат да го намерят? Какво са направили с него?

— Нийл Мадрел май смята, че са го натоварили на самолета на Тери и са го изхвърлили в морето, но все още никъде не се е появило.

— Може би са го потопили с тежест и завинаги ще си остане на морското дъно.

— Тогава никога не ще успеят да докажат престъплението — унило рече Миранда. Вече трепереше.

— Надявам се това не означава, че завинаги ще останеш в чужбина!

— Аз също се надявам, мамо. Утре ще ми махнат гипса. Това поне е някаква утеха.

— Да, така е.

На следващата сутрин я закараха до кабинета на местния лекар. Почувства се добре, когато й свалиха гипса и още на обяд захвърли бастуна, с който си помагаше.

Когато пред хотела спря автобуса с новопристигналите гости, Миранда застана на рецепцията в очакване да я повикат. Мило, който раздаваше ключовете, усмихнат поклати глава, като даде да се разбере, че няма нужда от услугите й на преводач, но един от чакащите й махна с ръка.

— Здравей, Миранда!

Тя ахна от изненада.

— Детектив Мадрел!

— Нийл, моля — подсказа той.

Миранда се изчерви от погледа му.

— Н-н… Нийл… Какво търсиш тук? Да няма нещо ново?

— Не, за съжаление. Тук идвам на почивка.

Мило наблюдаваше и се вслушваше в разговора, като местеше тъмните си очи от единия върху другия.

— Бихме могли да вечеряме заедно — рече мъжът и в отговор Миранда кимна с усмивка.

— С удоволствие. В колко часа?

— Седем и половина, в бара?

— Добре, до тогава!

Същата вечер, докато крачеше към бара, тя срещна Мило, който я огледа с демонстративно вдигнати вежди, попивайки прилепналата синя копринена рокля и високите й сини сандали.

— Изглеждаш прекрасно, Миранда. Приятелят ти вече е в бара — видях го да влиза преди десет минути. Той гадже ли ти е?

Като поклати глава, тя нехайно рече:

— Просто познат.

Мило й отвърна леко язвително:

— Видях го как те гледа. Май доста те харесва.

— Той е много мил човек, но се познаваме съвсем бегло — оправда се тя, силно смутена. — Но да не го карам да ме чака твърде дълго! До скоро, Мило.

Миранда влезе в бара и веднага видя Нийл, който се изправи, за да я посрещне.

Още преди да й се усмихне, по очите му позна, че я харесва.

— Благодаря ти, че дойде. Много се радвам да те видя толкова променена. Когато за последен път те видях в Лондон, беше доста бледа и притеснена. А сега вече имаш хубав тен и изглеждаш далеч по-спокойна и щастлива.

— Тук е чудесно и хората, с които работя, са прекрасни.

Миранда седна и си поръча газирана минерална вода.

— Кажи ми докъде стигнахте с разследването — попита тя Нийл.

— Все още чакаме да се появи тялото. Без него не можем да заведем дело — той се поколеба и после каза с хъс: — моите шефове ми наредиха да прекратя разследването, докато тялото не изплува.

Миранда прехапа устни.

— Те не ми вярват, нали? Тери ги е убедил, че съм куку.

— Не, просто им трябва доказателство за убийството, преди да действат. Но ти трябва много да внимаваш, Миранда. Дори тук би могла да бъдеш в опасност, докато не намерим тялото.

Тя потръпна.

— Знам. Аз внимавам, не бой се — понеже не обичаше да мисли за това, смени бързо темата. — Колко време смяташ да останеш тук?

— Не знам — седмица, две. Зависи от развоя на нещата. Ако тялото се появи, ще ме извикат обратно в Лондон.

След спокойната вечеря на свещи той я изпрати до бунгалото през градините, под приятното шумолене на дърветата и концерта на цикадите.

— Благодаря ти за тази вечер — дрезгаво промърмори Нийл. — Прекарах чудесно.

Миранда предусещаше, че иска да я целуне, но тъй като нямаше желание да задълбочава нещата, тя просто влетя в бунгалото си, като измънка само едно „лека нощ“.

Докато лежеше в тъмното, тя си мислеше за Том и — потресена — осъзна, че образът му вече не е толкова ярък и натрапчив. Нима най-сетне започваше да превъзмогва неговата загуба?

Но през нощта отново я споходи старият сън. Само че този път причината не беше в нейното чувство за вина пред Том, а в ревността и страданието, предизвикани от Алекс. Това прозрение дотолкова засили угризенията й, че тя отново прекара кошмарна нощ.

На следващата сутрин облече банския и халата си и с кърпа под мишница се запъти към плажа.

Слънцето вече пламтеше на хоризонта, а небето преливаше в розово и синьо.

 

 

Миранда се презираше заради ревността, която изпитваше към онази жена. Всеки път, когато я видеше в хотела, тя изглеждаше много стилна с оригиналните си дрехи и златните накити около шията, по пръстите и китките на ръцете. Напразно си повтаряше, че е глупаво да ревнува. Всъщност беше доста объркана. Ако трупът така и не излезеше наяве, как трябваше да постъпи? Да остане тук, за да вижда Алекс с онази жена? Искаше да разбере истинските му чувства към Елена. Може би трябваше да се прибере у дома? Но тогава рискуваше да се окаже под прицела на Тери или Шон.

Щом стигна до плажа, тя съблече белия си халат и го просна върху един прещип, а отгоре сложи кърпата си. Изхлузи сандалите и се запъти към морето.

Когато се потопи и заплува в топлата вода, точно до нея някой се изправи и я хвана. Миранда изпищя.

— Бедната ми! — измърмори Алекс и я притегли към себе си. — Аз съм тук, за да те пазя. Двамата с Мило се редуваме да дежурим нощем около хотела и бунгалата, за да сме сигурни, че никой няма да се вмъкне в твоето бунгало или в хотела. Обещавам ти, че нищо лошо няма да ти се случи, докато ние сме тук.

Тя го гледаше, зяпнала от почуда.

— Ти и Мило… ме държите под око?

— Ден и нощ, където и да си — в офиса, в бунгалото ти, тук в морето. Един от двама ни винаги бди над теб.

— Но аз никога не съм ви забелязвала.

— Това е последното нещо, което искаме! Ако бием на очи, ще подплашим евентуалния твой зложелател. Ние искаме да го хванат и да го затворят, иначе няма друг начин да спрат посегателствата върху теб.

Миранда потръпна и той се намръщи.

— Ти трепериш. Трябва да се прибереш и преоблечеш. Зарежи плуването днес.

Той я вдигна на ръце, а тя го прегърна през врата. Изведнъж страхът й се стопи и тя му се довери напълно.

Удивителен бе скокът в нейните душевни състояния: ту изпитваше ужас и се чувстваше застрашена, ту я обземаше една спокойна увереност, че нищо лошо няма да й се случи, щом Алекс е до нея. Бе готова на всичко, за да стъпи твърдо на земята и завинаги да се отърве от страховете си.

Алекс я занесе до бунгалото, отключи, сложи я на леглото в спалнята и после коленичи, гледайки я настойчиво.

— Не ме гледай така!

— Толкова си хубава! — прошепна той и започна да я целува. Миранда се отдаде на мига. Ръцете му я докосваха и изгаряха, тялото, му се доближаваше до нейното, ала това не й стигаше. Тя копнееше да стане част от него, да го приеме вътре в себе си, да се слее с него.

Още първия път, когато го видя, я обзе мигновено и всепоглъщащо желание. Защо иначе се почувства толкова виновна, когато умря Том?

Потръпвайки, тя го отблъсна.

— Не, Алекс, недей — претърколи се от леглото и стана. — Трябва да хапна нещо преди работа, но най-напред ще взема душ и ще се облека. Би ли си тръгнал?

Той бавно се изправи.

— Още ли се противиш на чувствата, Миранда? Съпругът ти го няма вече три години. Време е да продължиш напред. Още си млада. Животът е пред теб.

Тя отиде до вратата й я отвори, подканяйки го мълчаливо да напусне. В същото време на вратата се появи Нийл по бански и с голяма кърпа, метната на рамо.

— Смятам да поплувам. Ще ме придружиш ли, Миранда?

Лицето на Алекс се вкамени в студена маска. Той подмина Нийл, след като му кимна отривисто.

— О, здравейте! Не ви видях — стресна се Нийл.

Алекс не си направи труда да му отговори. Нийл погледна Миранда и направи физиономия.

— Да не ви прекъснах?

— Не, той и без това тръгваше. Съжалявам, Нийл, но аз вече плувах. Да се видим по-късно?

— За обяд?

— Дадено. Обедната ми почивка днес е от един часа.

— Значи до тогава.

Докато Нийл плуваше в синьото море, под синьото небе, той изпита завист към Миранда, задето всяка сутрин се събужда на това прекрасно място. А на него му предстоеше скоро да се върне в мрачния, сив и мъглив Лондон, без нея.

Той не можеше да спре да мисли за нея. Тя изцяло бе обсебила мислите му, сякаш образът й бе жигосан в съзнанието му.

По-късно, докато се обличаше в бунгалото си, се сепна от звъна на телефона.

— Ало — механично извика той.

— Здрасти, Мадрел. Току-що пристигна факс от метеорологичната служба. Получили са сведения от някакво рибарско пристанище южно от Дъблин — Сейнт Патрик.

— Не съм го чувал.

— Нито пък аз. Но май вчера там се е появил някакъв труп…

Нийл застина, стискайки силно телефонната слушалка.

— На жена?

Мъжът отсреща се подсмихна.

— Знаех си, че ще се стреснеш. Да, трупът е на жена. Престояла е дълго време в морето, увита в стара черга и потопена с тренировъчни тежести. Предполагам, че са взети от частна тренировъчна зала, защото явно не са от най-големите.

— Как, по дяволите, е изплувало, щом е престояло на дъното толкова време?

— Попаднало е в мрежите на японски рибари, които са ловували скумрия и херинга на петнайсет мили от брега на Великобритания, близо до Ирландия. Патологът все още не е огледал трупа, но може да се окаже същият, който ти търсиш. Снимката, която ни изпрати, едва ли ще помогне, защото косата и очите липсват. Но общото тегло, тенът може да паснат, а и зъбите й са на мястото си, така че зъболекарят й би могъл да помогне в идентифицирането. Да изпратим ли някой друг, или ти сам ще се заемеш с това?

— Да — свирепо рече Нийл, — аз ще се заема с това.

— По-добре ти, отколкото аз. Не забравяй, че е престояла в морето няколко седмици и гледката не е приятна, а и отпускът ти ще отиде на кино.

— Ако това е трупът, който търся, случаят ще получи широка гласност. Мога и по-късно да изляза в отпуск. Благодаря ти, Кордел, длъжник съм ти.

— Ще черпиш едно следващия път, когато се видим.

— Дадено.

Нийл си стегна багажа и си запази самолетен билет, преди да отиде до хотела, за да уреди предвижването си до Атина. После отиде в кабинета на Миранда, за да се сбогува с нея.

— Викат ме спешно в Лондон.

Тя присви очи.

— Открили са тялото?

Той й се усмихна.

— Колко си проницателна! Може би. Още не сме сигурни, но тъкмо затова се налага да се върна — за да проверя.

— Ще ме държиш в течение, нали?

— Обещавам — той се наведе да я целуне и тя вдигна лицето си, за да срещне неговото.

— Довиждане засега — прошепна Нийл. — Надявам се — доскоро.

Той си тръгна, а тя се обърна, за да се върне на бюрото си и тогава видя Алекс, който стоеше в коридора и я наблюдаваше.

— Моля те, остави личния живот за свободното си време — рече той с леден тон.

 

 

Нийл се върна в Лондон и отиде право при инспектор Бърбидж. Тя го изслуша с добродушна насмешка, наклонила глава на една страна.

— Добре, Нийл, действай. Дано това е момичето, което търсиш. Знам колко усилия положи. Дано успееш да събереш доказателства, за да обвиниш младия Финигън.

— Нямам търпение да го направя. Това нахално копеле си мисли, че стои над закона. През цялото време ни се присмива, убеден, че му се е разминало. Е, очаква го истински трус.

Тя се засмя.

— Ти наистина не го харесваш. Дядо Коледа остави на мен — аз ще поговоря с него. Ако вече разполагаме с труп, той трябва да ти разреши да подновиш разследването. По-добре се погрижи за онази твоя свидетелка, за да не свърши и тя на морското дъно.

— Не се безпокой, ако това е изчезналото момиче, ще отида в Гърция, за да се уверя, че Миранда е в безопасност, че е готова да свидетелства, когато настъпи моментът.

Инспектор Бърбидж се ухили.

— По-добре го пиши служебно пътуване — така ще се бръкнат за самолетния билет, а защо не и за някой евтин хотел. — Тя почука с пръст слепоочието си. — Трябва да си по-хитър, Нийл. Това е работа, а не удоволствие. Дори и да си падаш по свидетелката.

Нийл се изчерви.

— Не съм казвал…

— И няма нужда. Забелязах как погледът ти се променя всеки път, щом се спомене името й — Бърбидж приятелски го потупа по ръката с тежката си лапа! Беше прочута с боевите си умения. Имаше черен колан по джудо и дори се бе боксирала. — Но недей да рискуваш, Нийл. Не хвърляй сянка върху обвинението. Не искаме адвокатът на Финигън да си въобрази, че вие двамата сте се наговорили.

— Не, разбира се, че не — сериозно рече Ник. — Мислиш ли, че трябва да си мълчим за тялото? Двамата Финигън не трябва да разбират, нали?

— Да — съгласи се тя. Добре, ще знаем само ние двамата и шефът. Дръж ме постоянно в течение, Нийл.

След два часа той вече пътуваше към Ирландия. Приземи се в Дъблин и нае кола, за да слезе до малкото рибарско пристанище, над чиито стени надничаха сиво-сините покриви на къщурките. Най-напред отиде до полицейския участък, построен от кремък и камък, с имитация на готическа кула в единия край. Приличаше по-скоро на илюстрация от приказка на братя Грим, отколкото на съвременен полицейски участък. Вътре обаче процедурата беше стандартна.

Нийл почака пет минути, след което при него дойде оплешивяващ детектив на средна възраст от местната Гарда. Инспектор Деклън Мърфи носеше измачкан сив костюм с вратовръзка от туид, килната настрани като клуп около шията на обесен.

Двамата се измериха с погледи, докато се здрависваха.

— Значи дойде, за да видиш трупа? Казаха ми, че търсиш някого?

— Пожелавам си късмет — рече Нийл и кръстоса пръсти.

— Няма да я познаеш. Дори родната й майка няма да я познае. Горката! Дълго време е престояла в морето.

— Знам. Може ли веднага да идем да я видим?

— Разбира се.

Отидоха с кола до градската болница. Навярно бе построена по същото време и от същия архитект като полицейския участък, реши Нийл, докато паркираха.

— Колко е населението ви?

— О, някъде около двайсет хиляди — Деклън Мърфи го изгледа с ирония. — Тук е съвсем различно от Лондон.

Нийл се засмя от сърце.

— Сигурен съм в това.

— От време на време морето изхвърля трупове на брега, но най-чести са случаите на кражби с взлом, джебчийство, вандализъм, шофиране в пияно състояние в събота вечер и едно убийство обикновено на две години — най-често вследствие на битов скандал. При последното мъжът ударил жена си по главата с месарски нож, а преди това една жена беше отровила мъжа си, защото кръшкал.

— Тукашният живот ми изглежда тих и приятен.

— По-скоро уседнал и затворен живот. Ние познаваме повечето от хората и те ни познават. Когато стане обир в нечия къща, прибираме обичайните заподозрени. Нашите престъпници не са особено умни. Често откриваме нещата, струпани в някой гараж или под стълбите. Постигнали сме добра откриваемост.

— Може да се преместя тук.

Деклън се засмя.

— Къде ще нощуваш?

— Още не знам. Дойдох право в управлението.

— Добре, аз ще ти уредя нещо.

Те заобиколиха болницата. Моргата се помещаваше в каменна постройка, не по-голяма от гараж. Нийл потръпна от студа вътре и Деклън го изгледа изпитателно.

— Сигурен ли си, че искаш да я видиш?

— Да — каза Нийл и след кратко колебание призна: — Трябва да се уверя с очите си, че е мъртва.

— Познаваше ли я?

— Не, но известно време смятах, че свидетелката ми или лъже, или е луда.

— Аха, разбирам, искаш най-после да се успокоиш. Добре, Майкъл, изкарай я навън.

Човекът дръпна едно чекмедже от редицата с метални каси покрай стената и отметна белия чаршаф.

Гледката бе ужасяваща: подуто, безформено тяло, блещукащо като някаква голяма тлъста риба и напълно обезобразено. Усети, че му призлява.

— Стига ли ти? — попита Деклън, докато го наблюдаваше.

Нийл успя да кимне. Той излезе, залитайки, и се опря на една ниска каменна стена.

На връщане към полицейския участък седеше със затворени очи и жадно вдишваше чистия морски въздух през отворения прозорец на колата, за да прогони убийствената миризма на тлен и антисептик от моргата.

В малкия гол кабинет на Деклън домакинът извади едно шише и две стъклени чаши.

— Ще пиеш ли с мен?

— Ако обичаш рече — Нийл през стиснати устни, опасявайки се, че всеки момент може да повърне, а това би го изложило много пред този непознат. Не за първи път виждаше трупове, но сегашният бе най-страшният в цялата му практика.

Деклън сложи на бюрото си папка с документи.

— Рентген — неотдавна е посетила зъболекар, в детството си е счупила ръка, която зараснала накриво, а на корема има белег от операция — апандисит. Според съдебния лекар белегът е твърде стар, може би от края на юношеската й възраст.

— Да, това съвпада със сведенията, които ние имаме.

— Знаехте ли, че е бременна — на около три месеца?

Нийл кимна.

— Разбрах, че тя самата го е казала.

— Колко тъжно! Мразя тези случаи. Мили боже, два погубени живота за сметка на единия и бебето изобщо не получава шанс. Трябва да успееш да я идентифицираш с наличната информация.

— Да, разбира се. Сигурен съм, че това е момичето, което търся. Ами белите й дробове?

— Какво за тях?

— Какво е заключението на съдебния лекар? В морето ли се е удавила?

Деклън запрелиства страниците, като се наведе, за да вижда по-добре.

— А, да, ти си прав. Ето го! Извинявай, просто го забравих. Имам още няколко случая на главата си — знаеш какво е. В белите й дробове не е открита солена вода — била е вече мъртва, когато е попаднала в морето. Но в дробовете й има чешмяна вода. Вероятно е умряла във ваната.

Нийл се усмихна.

— Пипнах го.

— Победа, а? — подхвърли със симпатия Деклън. — Хайде да ти намерим легло за нощта. Знам едно приятно тихо местенце, където нощувката и закуската струват двайсет лири. Каня те на вечеря у нас. Днес жена ми ще прави задушен стек с бира и хрупкави кнедли. Ще си помислиш, че си умрял и си се възнесъл, повярвай ми. Морийн е страхотна готвачка. Аз съм голям късметлия. Ти женен ли си, Нийл?

— Още не, но работя по въпроса.

Деклън се ухили.

— Браво на теб.

 

 

Телефонът на Тери Финигън звънна рано на следващата сутрин, докато той закусваше с препечена филийка, мармалад и кафе.

— За съжаление новините не са добри — каза Бърни с хриптящ глас. — Открили са тялото. Попаднало е в рибарска мрежа недалеч от Ирландия. Идентифицирали са го по зъбите и по някакъв стар белег от операция. И, разбира се, била е бременна.

Тери затвори очи, като задържа предпазливо дъха си. Отвратителен късмет! След толкова време да попадне в някаква рибарска мрежа. Още няколко месеца, и от нея щяха да останат само кости — и никакви улики! Защо не си стоя на дъното?

Той преглътна и рече с равен глас:

— Проследи ли твоят човек онова момиче — Миранда?

— Не съвсем, но е разбрал, че миналата седмица детективът по случая е ходил в Гърция. Не е бил записан за летуване и може би е ходил при нея.

— Гърция ли? — учуди се Тери, а умът му трескаво работеше.

— Да. Както и да е, подготви Шон и адвоката си за предстоящото посещение. Ще ме държиш постоянно в течение, нали, Тери?

— Разбира се.

— Две от моите момчета ще дойдат утре при теб — Анди и Лиам — компютърният ми спец. Десет часа в твоя кабинет, окей?

— Окей — с безразличие отвърна Тери. Какво значение имаше бизнесът му в сравнение с онова, което можеше да сполети сина му?

 

 

В стаята на Шон бе приятно тъмно. Тери нахлу вътре, дръпна рязко чаршафа от тялото на спящия и вдигна щорите. Стаята се изпълни с дневна светлина.

— Какво ти става, по дяволите? — изпелтечи Шон, като се изправи в леглото.

С нарастващ гняв бащата се втренчи в голото момче и разхвърляното му топло гнездо. Я го виж само! Мислеше само за развлечения. Цяла нощ палуваше, а после спеше до обяд. Заради неговия кеф се случи всичко това. Ако не беше спал с онова момиче, сега всичко щеше да си бъде постарому. Обзе го ярост. Той зашлеви сина си през навъсеното и още зачервено от съня лице и видя как очите му се изпълват с изумление.

Досега не му беше посягал. А може би е трябвало да го направи. Може би част от вината бе лично негова? Тери бе отгледал сина си като принц, угаждаше му всячески и често дори изпреварваше капризите му. Затова не биваше да се учудва, че Шон смята за свое право да вземе онова, което иска, и да прави каквото пожелае! Той все още не се беше сблъсквал с истинския живот и никога досега не му се бе налагало да плаща за стореното от него.

— Ставай! Облечи се и слез долу. Трябва да поговорим.

— Ти ме удари, негодник такъв! — Шон сви ръката си в юмрук. — Вече не съм дете! Нямаш никакво право да ме докосваш! Трябваше да ти размажа физиономията.

— Открили са трупа.

Шон притихна.

— Невъзможно е.

— Открили са го.

— Потопих го с тежести… не би могъл да изплува.

— Рибари са го уловили в мрежите си.

Шон побеля.

— Къде?

— Ирландия.

Момчето отчаяно изпъшка.

— Но досега трябва да е станал… неузнаваем. Седмици наред стои вече там долу. Няма да успеят да я разпознаят!

— Напротив! В наши дни съществуват какви ли не начини за доказване на самоличността. Само един косъм от четката й за коса стига, за да получат нейното ДНК. Те са като смъртта и данъчните — нищо не може да ги спре. Ще го докажат някак си и тогава господ да ти е на помощ.

— Дори и да я разпознаят, не могат да докажат, че аз съм го извършил.

— Щом разполагат със свидетелските показания на Миранда — могат.

Шон изруга.

— Трябва да затворим устата на тая кучка! Няма ли я нея, няма да има и дело.

Тери въздъхна. Шон беше прав.

— Бърни ми каза, че оня детектив — как му беше името… — онзи, дето се занимава със случая, е ходил до Гърция. Дали Миранда не се е скрила там?

Пред къщата рязко спря нечия кола и Тери се намръщи.

— Кой, по дяволите, идва? Не може да са те — още не! — Погледна сина си почти отчаяно. — Облечи се и ела долу. — После той слезе тичешком по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, и отвори входната врата.

— Сандра! Мислех, че си на някакво дълго пътешествие.

— Току-що се връщаме — тя се врътна покрай него на високите си лъскави черни токчета, а Джак я последва като вярно куче, сякаш се боеше Тери да не го удари.

На Тери му мина подобна мисъл, но не се поддаде на изкушението. Достатъчно грижи имаше и без да влиза в юмручна схватка с Джак или да се кара с жена си.

— Кафе? — предложи той, като влезе в трапезарията. — Все още е топло.

Сандра седна, кръстоса крака и черната й рокля се плъзна нагоре, разкривайки загорелите й стегнати бедра.

— Чудесно. И една препечена филийка, моля.

Тери пъхна две филии хляб в тостера.

— Къде е Шони? — изгука Сандра, докато наливаше кафе за себе си и за Джак, който убиваше времето, като подрънкваше златните си гривни.

— Сега става. Веднага ли тръгвате за Испания, или ще поостанете малко?

— Заминаваме вдругиден.

На вратата застана Шон с още влажна от душа коса. Бе облечен с вкус — светъл панталон, шоколадова риза и кашмирена бежова жилетка.

— Шон, скъпи изглеждаш страхотно! Имаш невероятен вкус — извика майка му и протегна ръце към него, а той неохотно се остави да бъде прегърнат и целунат. — Виждаш ми се бледичък. — Сандра се дръпна леко назад, за да го огледа по-добре, сетне хвърли укорителен поглед към Тери. — Момчето изглежда бледо. Какво си му сторил?

— Какво съм му сторил ли? Сандра, той мързелува — или гледа видео, или спи до късно, а през това време аз тичам като луд, за да спасявам неговия задник.

— Няма нужда от такъв език! Момчето ми, горкичкото, не е добре. Но ти не бива да се тревожиш повече, Шон, защото аз намерих онова момиче. Как й беше името — момичето от отдела за връзки с обществеността, което издирвахте?

— Мамо — извика Шон, — нали не ме будалкаш? Къде е тя?

— В Гърция — отвърна Сандра и погали косата му.

— Шони, трябва веднага да си изсушиш косата. Опасно е да ходиш с мокра коса, защото може да настинеш.

— Добре съм, мамо — рече Шон и се отскубна от ръцете й.

— От къде на къде в Гърция? — изръмжа Тери, като я изгледа злобно, извади готовите филийки и ги хвърли в една чиния, която после бутна пред нея.

Сандра придърпа мармалада и започна да си маже филийка.

— Нали знаете онази страна оттатък Италия — Гърция. По време на нашето средиземноморско пътешествие ходихме там и видяхме Миранда.

Тери почервеня от яд.

— Сандра, не се прави на важна. Престани да шикалкавиш и ни съобщи фактите. Кога и къде точно я видя?

— Корабът ни спря на един малък остров — Делос. До брега отидохме с лодки. Докато чакахме да се качим обратно на лодките, след обиколката… Боже, каква досада! Само трева и парчета от счупени статуи — нищо друго. Както и да е, видях момичето да слиза от една лодка и познайте с кого беше? Онзи твой гръцки приятел, с когото правеше бизнес. Алекс не-знам-си-кой. Лодката беше негова.

— Алекс? — Тери седна. Дишаше тежко. — Сигурна ли си, че е бил той?

— Абсолютно.

— Видяхме го и близо до Атина, когато обиколката ни приключи — напевно вметна Джак. — Той тъкмо обядваше в едно ресторантче. Сандра спря, за да поговори с него. Попита го за момичето, нали, Сандра?

— Да. Той призна, че тя е била с него. Каза, че я е срещнал в Миконос — друг малък остров недалеч от Делос, но там поне има страхотни магазини и няма натрошени статуи. Оттам си купих една копринена блуза на Ив Сен Лоран — чудесен тъмночервен цвят.

— От Делос?

— Не, от Миконос. Там има и страхотни барове.

— Таверни — рече Джак. — Странни ми се видяха гръцките напитки. Рецината не ми хареса, а узото има вкус на анасон — като онова френското… как беше… перно?

— Стига дрънка — грубо го отряза Сандра. — Алекс каза, че момичето е на почивка в Миконос и че са се срещнали съвсем случайно.

Тя сви рамене, отхапа от филийката и шумно захрупа.

— Кой знае? Може и да е вярно.

— Кога стана това?

— В края на миналата седмица — каза Джак.

— Всемогъщи боже! — избухна Тери. — Защо веднага не ми се обади? Само не ми казвай, че не си си носила мобилния телефон или че на кораба е нямало телефони!

Сандра преглътна хапката си и го изгледа възмутено.

— Няколко пъти звънях тук, но теб те нямаше. После пробвах в офиса и оставих съобщение, но, разбира се, не можех да кажа на новата ти асистентка, че съм намерила момичето, нали? Би било подло от моя страна. Ако полицията подслушваше телефона ти, щеше да разбере, че я издирваш, а това би могло да се използва в твоя вреда. — Тя изтри трохите от пръстите си със салфетка. — Просто взех тази работа присърце. Веднага щом пристигнахме, дойдохме тук, за да ти съобщим новината. И какво получих насреща — само обиди и гневни изблици. Сякаш все още сме женени.

— Извинявай — каза Тери с гримаса, — просто се притеснявам. Слушай, според теб Алекс истината ли каза? Мислиш ли, че е срещнал съвсем случайно Миранда?

Сандра се изправи и слънцето освети русата й коса.

— Не знам. Е, не съм сигурна, но имам чувството, че ме излъга. Не ме питай защо — не мога да ти го обясня. Просто инстинкт — тя погледна часовника си. — По-добре да тръгваме. Искам да си напазарувам в Уест Енд.

Когато двамата с Джак заминаха, Тери застана на стълбите и се загледа в небето.

— Значи Бърни е бил прав — рече Шон. — Тя е в Гърция — затова Мадрел е ходил там.

Тери навъсено кимна.

— Затова и аз смятам да отида там. Трябва да я открием, преди полицията да я скрие на друго място.

— Твоето заминаване за Гърция ще им се стори подозрително!

— Да, но аз имам чудесно извинение. Алекс Мануси е мой крупен бизнес партньор. Ще отида да преговарям с него на място.