Шарлот Лъм
Ангел на смъртта (2)

Първа глава

Не и допреди три години.

В една слънчева майска утрин Миранда тръгна за Съсекс в доста по-добро от обичайното си настроение. Денят бе чудесен и тя се харесваше в новия си бледоморав костюм. Купи си бели сандали с високи токчета, за да изглежда по-висока. Щеше да е малко нестабилна с тях, но високите токове й придаваха изисканост и елегантност, а тъкмо сега се нуждаеше от стимул за пониженото си самочувствие.

Изненада се, когато получи покана за годежа на сина на шефа си. Бегло познаваше Шон, който бе осем години по-млад от нея. Беше на двадесет и една, хубав, с изтънчени и малко превзети маниери и когато разговаряше с нея, се държеше снизходително, сякаш тя бе малоумна или някоя стара леличка.

У нея се прокрадваше подозрение, че Шон дори не знае, че тя е сред поканените. Шефът й бе разпратил поканите — на свои приятели, на приятели на Шон, на приятели на годеницата му и, разбира се, на роднини от двете страни. Всички във фирмата се вълнуваха за това дали ще бъдат сред поканените, но Миранда изобщо не се бе надявала на такава чест.

Разбира се, тя прие поканата. По-късно обаче се сети, че няма какво да облече, освен дрехите, с които ходеше на работа и с които за нищо на света не би отишла на партито.

От години не обръщаше сериозно внимание на външния си вид, но сега просто се налагаше да изглежда добре. Хората бяха наблюдателни. Поне шефът й бе такъв. Нищо не му убягваше — имаше орлов поглед, както би казала майка й. Така че миналата седмица Миранда се разходи из Оксфорд Стрийт по време на обедната си почивка. След половин часово обикаляне по магазините най-сетне видя този костюм. Нежният му цвят отиваше на тена й. Тя не беше красавица, но имаше прозрачна кожа, чуплива кестенява коса, дълга до раменете, и светлокафяви очи. Майка й беше поразително красива. Като момиче Миранда все си мислеше, че косата й ще стане златиста като майчината, че очите й ще станат изумрудени и по някакъв чудодеен начин изведнъж всички ще започнат да се обръщат подире й. Ала тя бе наследила гените на баща си — вълшебното преобразяване така и не се получи. Животът се оказа пълен с разочарования.

По волята на едно щастливо изключение от общите закономерности, тя съзря обувките в съседния магазин и начаса разбра, че ще бъдат идеално допълнение към костюма. Върна се в офиса навреме и дори успя да хапне кисело мляко и круша, преди отново да започне работа.

Във фирмата получи назначение шест месеца след смъртта на Том: подозираше — не, беше убедена, — че Тери й предложи работа заради угризенията си. Той ги покани на яхтата. Беше я наел за делови срещи и за случая бе събрал на борда й всички шефове на отдели със съпругите и приятелките им, както и някои от най-добрите клиенти на фирмата. Когато яхтата се разби в скалите, всички бяха спасени. С единствено изключение. Том.

Следващите няколко месеца тя прекара в болницата. Когато се прибра вкъщи, разбра, че е загубила работата си в една голяма фирма, която продуцираше кампании. Извиниха й се, но обясниха, че не са можели да пазят до безкрайност мястото й, особено след двусмислените лекарски заключения.

От неловкото им държане разбра, че я смятат за източник на неприятности. За малко луда. И навярно в началото наистина бе така.

Но след болницата тя успя да се върне към нормалния живот и след двуседмичен възстановителен престой при майка си в Дорсет, престана да плаче и отново бе в състояние да мисли трезво. Разбра, че няма смисъл да спори и да протестира. Просто фирмата нямаше повече нужда от нея.

Започна да си търси нова работа и отначало нямаше почти никакъв успех. Малко след това я посети Тери и й предложи да поеме отдела за връзки с обществеността в неговата фирма.

— Досега нямахме такъв отдел, но дейността ни се разраства бързо и имаме нужда от специалист, който да се грижи за рекламата и връзката с медиите.

Никой от двамата не спомена за смъртта на Том. Миранда надникна в топлите кафяви очи на Тери и реши, че го харесва. За първи път го бе видяла на яхтата и почти не го познаваше, но усети, че е добър човек.

Едър, мускулест, с приятно грубовато лице, от което лъхаше увереност, Тери печелеше околните със своята жизненост и весел нрав. Имаше къса, ситно къдрава коса. Широката усмивка и гръмогласният му смях привличаха симпатиите на повечето от хората, с които се срещаше.

Обличаше се с леки, спортни костюми в нюанси на синьо или кремаво. Носеше цветни ризи — розови или тюркоазни — и скъпи копринени вратовръзки. Бизнесмените в строги раирани костюми се стряскаха от вида му. Не можеха да гледат сериозно на човек, който се облича като комедиант.

Успехът на неговата компания беше сам по себе си красноречив. Тери Финигън бе електронен гений и разбираше от процесори толкова, колкото и от изкуството да се печелят пари. Преди десет години бе създал фирмата си само с едно малко наследство от продажбата на бащината си къща.

Миранда не знаеше как бе изкарвал прехраната си преди това. Подозираше, че не е отраснал в заможно семейство. Всичко в неговата къща беше ново и някак безлично, въпреки че бе модерно, удобно и луксозно.

Днес компанията му се оценяваше на милиони и Тери държеше по-голямата част от акциите. Притежаваше голяма къща в провинцията, няколко скъпи коли и офис комплекс, който обикновено се даваше под наем, с изключение на апартамента, където той и синът му отсядаха по време на престоите си в Лондон. Тери беше разведен и водеше донякъде бохемски живот. Бракът явно не го влечеше, въпреки че харесваше жените.

Предпочиташе високи и заоблени момичета от шоубизнеса, които странно приличаха на първата му жена Сандра — певица в нощен клуб. Може би в потвърждение на общоразпространеното мнение, че мъжете винаги избират един и същ тип жени.

В момента Сандра живееше в Испания с друг мъж.

— Мошеник — казваше Тери за Джак Лий. — И при това от евтините. Готов е да се продаде за пакетче картофки и чаша бира. Какво ли намира тя в него?

Миранда знаеше, че това е риторичен въпрос и никога не му отговаряше, но си мислеше, че на Сандра й допада лекомисленото отношение на Джак към живота. Той се шегуваше, смееше се, не вземаше нищо присърце, притежаваше грубовата мъжественост и инстинктивно привличаше жените.

Миранда отдавна бе преценила, че Джак до голяма степен прилича на Тери, без да споделя неговия ум и талант за бизнес. Може би и жените избираха един и същ тип мъже? Нищо чудно — нали всичко опираше до характера? Всеки виждаше през собствените си очи и така избираше партньора си.

Джак разполагаше с пари и ги пилееше с лека ръка, но произходът им беше съмнителен. Навярно Тери имаше право да го смята за мошеник. Може би затова живееше незнайно къде в Испания. Миранда бе чувала за британски престъпници, които отиват в Испания, за да изхарчат откраднатото извън обсега на родната полиция.

Тя беше виждала Джак и Сандра няколко пъти. И двамата бяха силно загорели, носеха много злато по ръцете и шията и ненавиждаха хладното време в Южна Англия.

— Нямат търпение да се върнат в Испания — изкоментира Тери последния път, когато те бяха в Лондон и се отбиха във фирмата да го видят. — Слава богу! Колкото по-малко ги виждам, толкова по-добре. Ако не беше майка на Шон, никога нямаше да й позволя да прекрачи прага ми.

Шон изглеждаше много привързан към майка си. Вкусът му към момичетата го потвърждаваше — той определено харесваше ефектните блондинки, също като баща си. Все пак момичето, за което щеше да се ожени, беше много различно.

Никол бе на деветнайсет — дребна, нежна и сладка, с гладка черна коса, която увенчаваше сърцевидно личице с големи невинни сини очи. Беше единственото дете на Франсис Бел Канон — известен финансов магнат, с чиято банка компанията на Тери бе обвързана от самото начало.

Облечена в синя и бяла коприна като кукла Барби, тя посрещна Миранда на входната врата на „Блу Гейбълс“ — провинциалната къща на Тери. Зад гърба й стаите пращяха от красиво облечени хора, които си говореха, смееха се и пиеха шампанско.

— Много ти благодаря, че дойде — каза Никол толкова сърдечно, че Миранда почти повярва в нейната искреност. Двете се бяха виждали само няколко пъти досега и Никол навярно изобщо не знаеше, че и тя е поканена.

Миранда й подаде сребристата кутия с винените чаши, които беше купила. Никол нетърпеливо я разопакова и вдигна една чаша срещу светлината, за да се порадва на блясъка.

— О, прекрасни са! Толкова са стилни. Много ти благодаря. Шон също ще се влюби в тях.

Тя се огледа и махна с ръка към един от приятелите на Шон — млад великан с къса червеникава коса и каменно лице.

— Джорджи, ще те помоля да вземеш едно питие на Миранда и да й правиш компания вместо мен.

— Разбира се — изръмжа Джордж Стоу.

От начина, по който погледна Никол, Миранда разбра, че той я обожава. Двамата бяха пълни противоположности: тя — мъничка, а той — огромен; тя — нежна, той — здравеняк; тя общуваше свободно, докато Джордж едва обелваше някоя дума.

На Миранда й се искаше да вярва, че и Шон я обича по същия начин. Потискаше я чувството, че Тери е тласнал сина си към женитбата с Никол, защото от това щеше да спечели бизнесът му. Един ден тя щеше да наследи много пари, а междувременно нейният баща бе жизненоважен за финансовата стабилност на фирмата. Не можеше да не признае, че идеята за този брак бе прагматична и разумна — но щеше ли Шон да бъде добър съпруг на Никол?

Джордж я поведе през тълпата и й взе чаша шампанско.

— Ти работиш за Тери, нали? Секретарка ли си му?

— Не, завеждам отдела за връзки с обществеността. Никол изглежда щастлива, нали?

Джордж я измери с поглед.

— Ако Шон не я направи щастлива, ще му размажа физиономията.

Миранда се стресна, но хареса неговата откровеност и рече с усмивка:

— Знам какво чувстваш. Да я нараниш е все едно да удариш коте, нали?

Джордж изръмжа.

— Със сигурност е прекалено добра за Шон — явно беше запленен от момичето й я ревнуваше от Шон. А Шон даваше ли си сметка за това?

Миг по-късно Миранда видя ангела на смъртта в другия край на стаята и замръзна на мястото си, едва поемайки дъх.

Невъзможно! Тя затвори очи, пое си дълбоко въздух и отново ги отвори.

Не, грешка нямаше. Това бе той, както и преди, облечен в черно, но с малка разлика: освен безупречния черен вълнен костюм днес носеше снежнобяла риза и тъмносиня копринена вратовръзка. Миранда забеляза, че другите жени в стаята го изпиват с поглед. Нима не усещаха заплахата, която витаеше около него?

— Нещо не е наред ли? — попита Джордж.

Тя преглътна с усилие и махна с ръка.

— Кой е онзи човек? Мъжът, който говори с жената с розовата шапка.

Джордж го изгледа намръщено.

— За първи път го виждам. Трябва да е приятел на Тери Финигън. Или е бащата на Никол. Да не би да е някой натрапник? Може би е най-добре да отида при него и да поискам поканата му.

— Не, остави. Според мен е приятел на Тери — щом тогава беше на яхтата, значи Тери го беше поканил. Със сигурност обаче не работеше във фирмата.

Бяха ги запознали по време на плаването, Миранда дори не можеше да си спомни името му. Странно, нали? Толкова често след това бе спохождал нейните сънища, а тя не знаеше дори как се казва.

Тери си проправи път сред гостите и й донесе нова чаша шампанско. Беше като палитра с жълта риза под синьото си сако, розово-зелена вратовръзка и сини панталони.

Като откъсна с мъка погледа си от ангела на смъртта, тя успя да се усмихне и дрезгаво изрече:

— Ти си… ослепителен!

Той се ухили.

— Искаш да кажеш, че имам отвратителен вкус по отношение на дрехите. Знам това. Но ярките цветове ме тонизират, когато съм потиснат — после я измери с поглед. — И ти не изглеждаш зле. Това мораво е малко убито, но ти отива. Баба ми все се обличаше в мораво — носели са го вдовиците преди петдесет години. Отначало черно, а след шестте месеца — мораво. Очите им се срещнаха и той изпъшка.

— Тази моя уста! Извинявай, Миранда. Изобщо не се сетих за Том.

— Няма нищо!

Как би могъл да забрави Том? Но три години са много време и хората забравят. Искаше й се и тя самата да може да забрави, но Том все още се явяваше в нейните сънища, особено след някой уморителен и напрегнат ден.

— Изглеждаш чудесно — Тери явно се опитваше тактично да смени темата и да я развесели. — Какво ще правиш в неделя?

— Нищо особено — искаше да я покани на среща? Понякога й се струваше, че Тери си пада по нея и търси повод да я покани да излязат, но досега това не се бе случвало и Миранда не беше сигурна дали ще поощри неговите ухажвания.

Тя харесваше Тери, но не искаше да се обвързва с никого. Даваше си сметка, че все още не е готова за нова връзка.

Той й се усмихна подкупващо.

— Бих искал да се потрудиш върху проекта за реклама на новия принтер. Не искам все още да се разчува и това означава, че не можеш да работиш през деня, когато в офиса влизат и излизат хора. Какво ще кажеш да поработиш в неделя следобед?

— Добре — рече тя и леко се усмихна, край на бляновете. В края на краищата Тери бе мислил за работа, а не за разни сантименти. Би могло да се предположи — той бе завършен работохолик.

Работата й не можеше да се нарече тежка. Тя се грижеше за рекламата и популярността на фирмата, но Тери отпускаше много малко средства и за двете. Рекламираха предимно в специализирани списания, като си откупуваха правото за седмици или месеци напред, а популяризирането на дейността им се изразяваше в някоя и друга промоция на нов продукт.

От Миранда се изискваше да бъде технически грамотна, въпреки че Тери обикновено й нахвърляше в общи линии онова, което се искаше от нея. Трябваше да знае всичко за новия принтер, когато започнеше маркетинговата кампания по-късно през годината, така че не беше зле още отсега да се осведоми за детайлите.

Някой застана до тях и нервите й се изопнаха.

— Алекс! Щастлив съм, че те виждам тук. Благодаря ти, че дойде. — Тери целият сияеше. Или много харесваше този мъж, или мъжът беше богат и големец. А може би и двете.

Като видя, че събеседникът му гледа Миранда, Тери ги представи един на друг.

— Алекс, това е Миранда Грей, която завежда нашия отдел за връзки с обществеността. Миранда, това е Алекс.

— Александрос Мануси — представи се мъжът и й подаде ръка. — Но ние вече сме се срещали, нали?

Името й прозвуча като съсък на змия. Зловещо, но и с някакъв опасен чар. Чуваше го за първи път. Поколеба се дали да поеме ръката му и това не убягна от погледа на Тери.

— Алекс е един от най-важните ни клиенти — натърти той, леко намръщен. — Ние произвеждаме навигационните компютри, които Алекс инсталира на своите яхти.

— Разбира се — каза тя, спомняйки си, че е правила проучвания върху пазара на такава апаратура, с която се оборудваха яхти в страни като Британия например.

Нямаше друг избор, освен да приеме подадената й ръка. Тръпки я полазиха при допира с кожата му.

— Аз строя кораби — обясни той с познатия й до болка глас.

От години чуваше този глас в сънищата си.

— Алекс строи корабите си в Пирея, Гърция — включи се Тери. — Ходил съм там, за да обсъждам с неговите конструктори изискванията им към нашите компютри.

Тя гледаше в очите Алекс Мануси.

— Вие ли построихте яхтата?

Той ли бе построил яхтата, която уби Том? Никой нищо не й каза. Този мъж сигурно бе богат и влиятелен. Беше ли понесъл последствията от катастрофата, или бяха пострадали хората, които работеха за него?

Никога досега Миранда не бе имала желание да говори за това с Тери или с някой друг. Когато излезе от болницата, искаше само да забрави. Така я посъветваха и лекарите, въпреки че на моменти тя се питаше дали като отбягва да мисли за нещо с цената на толкова мъчителни усилия, то не разяжда отвътре съзнанието й.

Тери се намеси, преди гъркът да успее да отговори:

— Миранда, виждала ли си Шон? Той трябва да ухажва Никол. Защо стои сама до вратата? Моля те, намери го и му кажи да не се отделя от годеницата си до края на партито. Нали не искаме да се почувства пренебрегната? Баща й ще побеснее, ако Шон продължи в същия дух.

Миранда кимна.

— Разбира се — тя изгледа косо Алекс Мануси с нотка на престорено съжаление. — Бихте ли ме извинили?

Разбра ли той с какво облекчение се измъкваше? В очите му светна цинизъм. А може би му направи впечатление начинът, по който Тери се разпорежда с нея, сякаш се числи към прислугата на дома? Понякога я дразнеше навикът му да се държи така с нея, но откакто лежа в болницата, Миранда бе загубила енергията си да възразява и спори.

Не й беше трудно да открие Шон. Беше се разположил във викторианската оранжерия, където се веселеше и пиеше със своите приятели.

Когато чу бащината заръка, той изпъшка.

— Добре, добре, ще ида при нея. Баща ми защо се бърка в моите работи?

Тя се намръщи неодобрително.

— Шон, тя е толкова мила. Бъди и ти мил с нея.

Миранда се натъжи, защото Шон нямаше вид на човек, загрижен много за Никол. Момичето заслужаваше повече от един ленив и безучастен годеник.

— Не започвай и ти! Баща ми ми стига — Шон се ядоса. Не обичаше да го критикуват.

Външно приличаше на майка си — буйна чуплива руса коса, безизразни сини очи и свеж тен. Ако не престанеше да пие, щеше да надебелее; лицето му щеше да се покрие с петна, хубостта му щеше да изчезне, а черният дроб щеше да започне да му създава проблеми.

Това обаче не беше нейна работа. На нея й плащаха, за да поддържа добрата репутация на фирмата и обществения интерес към продуктите й, а не за да следи сина на шефа.

Миранда сви рамене и отново се върна при гостите, като застана на разумно разстояние от Тери и гърка, които все още говореха в другия край на стаята.

Тя пообиколи, събра празните чаши и ги отнесе в кухнята, за да бъдат заредени за миене в миялната машина от персонала, нает за партито.

След половин час сервираха закуските. Миранда си взе чиния с храна и се оттегли в един ъгъл. Скариди и филе от калкан, подправено с червен пипер; пилешки хапки в гъст лимонов сос, няколко лъжици ориз, смесен с грах, шунка и нарязан домат — и много салата. Едно чудесно лятно меню.

Тя си хапваше и наблюдаваше околните. Сега гъркът говореше с Шон, заел мястото си до Никол, чийто вид издаваше неумело прикривана нервност. Тя непрестанно трепкаше с дългите си мигли, устата й беше полуотворена, сякаш въздухът не й достигаше, но любезната усмивка не слизаше от лицето й. Това трогна Миранда.

Никол бе твърде млада, за да се справи с Шон; не че той беше много по-голям от нея — беше по-жилав и неподатлив на чуждо влияние. Пъхнал едната ръка в джоба на бялото си сако, той държеше чаша в другата и докато слушаше гърка, погледът му безгрешно улавяше всяка привлекателна жена наоколо. Миранда почувства тревога за Никол. Човек като нея трябваше да бъде обичан, уважаван и закрилян — сигурно така се бяха отнасяли с нея досега. Шон щеше да я наранява и да я направи нещастна.

Защо бащата на момичето бе дал съгласието си за този брак? Нима не виждаше в какво се превръща Шон? Ами Тери? Нима бе сляп за собствения си син?

Но това всъщност не: беше нейна работа — работата й беше да се грижи за интересите на компанията. Реши да си тръгва. Нямаше какво повече да си каже с тези хора, които съвсем бегло познаваше, и й се искаше час по-скоро да се прибере вкъщи.

Видя, че Шон се отправя към салона, и се запъти към него с намерението да се сбогува, но спря, когато чу настоятелния сигнал на мобилния телефон.

— Здрасти. Аз съм, разбира се — Шон се намръщи. — Не мога. Не, не мога.

Миранда стоеше нерешително. Той я забеляза и й кимна с глава.

— Изчакай малко — рече той на мобилния и погледна към нея. — Да? Сега пък какво? Ново послание от баща ми?

— Не, само исках да ти кажа, че си тръгвам. Трябва рано да се върна в Лондон. Ще ме извиниш ли пред Никол?

Той хладно отряза:

— Да. Благодаря, че дойде. Ще кажа на Никол довиждане от теб.

Тя се усмихна учтиво и вече на излизане дочу отново гласа на Шон.

— Нали ти казах, че не можем да се видим този уикенд, окей? Ясно ти е какво правя сега — не мога да си тръгна от собственото си парти.

Сега й се стори още по-пиян. Е, поне не се налагаше да шофира. Баща му щеше да го отведе до леглото, преди да се е строполил.

Миранда бе внимавала с шампанското, което се лееше щедро, и изпи само чаша силно кафе. Поначало пийваше само чаша-две вино. Но ако тази вечер бе предпочела да се върне с влака, после трябваше да мисли как да прибере колата си.

Шон обаче не беше свикнал да мисли за последствията. Баща му винаги бе насреща. В това отношение Миранда нямаше на кого да разчита. Баща й бе изчезнал, когато тя бе едва на десет години, а майка й съвсем не беше от онези грижовни родители, които треперят над отрочетата си. На осемнайсет Миранда напусна дома си, за да си търси работа в Лондон. Години наред разчиташе само на себе си. За Шон щеше да бъде полезно да свиква да мисли самостоятелно.

Когато потегли с колата си, тя зърна в страничното огледало Алекс Мануси, който тъкмо излизаше от къщата. От начина, по който се загледа подире й, тя разбра, че я беше последвал, и потръпна. Добре че му се беше изплъзнала.

Всеки път предизвикваше едни и същи чувства у нея. Винаги бе облечен в черно, гледаше сурово и се държеше студено.

Една вечер на яхтата той се бе приближил към нея и я бе поканил на танц. Неговата близост я смути дълбоко и след това тя го избягваше всеки път, когато двамата се озоваваха в една и съща компания. По време на танца той не й проговори и тя си остана с любопитството.

— Кой е той? — попита тя Том.

— Нямам представа. Явно е познат на шефа.

— Все пак не бих казал, че е душата на компанията, а?

— Прилича ми на ангела на смъртта.

Тогава Том се засмя.

— Говориш странни неща, скъпа. От къде на къде ангел на смъртта?

— Когато бях на осем години, видях една картина. Висеше на стената в къщата на дядо ми. Малко момиче лежи в леглото, а до него е изправен мъж в черно.

— Погребален агент? Свещеник?

— Не, мъж като този — с каменно лице и някаква броня. Имаше и големи черни крила. Дядо ми каза, че той е ангелът на смъртта, който идва за детето. Беше наистина страшно. А този мъж е също като ангела, само дето му липсват крилата.

И на следващата нощ той бе отнесъл Том. Ами днес? Защо изведнъж се бе появил днес, след цели три години? За нея ли бе дошъл?

Полазиха я тръпки. Нима смъртта я дебнеше?

„О, не ставай глупава — каза си тя. — Така де. Я порасни вече!“

Тази нощ Миранда сънува стария си кошмар.

Когато се събуди, в главата й още бучеше морето, което поглъщаше Том, а тя плачеше.

Бързо стана и взе душ, след което й поолекна.

В неделния ден времето беше слънчево, топло и малко влажно. Обикновено не ходеше на работа с къси панталони и тениска, но днес нямаше да има никой в офиса. Долу на рецепцията портиерът се беше разположил с вдигнати крака и четеше спортната страница на някакъв неделен вестник. Щом тя позвъни на вратата от огледално стъкло, той вдигна очи, позна я и се ухили.

— Работим в неделя, а? Дано да ти платят двойно!

— Дано — тя се отправи към асансьора, а той остана загледан в стегнатото й дупе с къси панталони, които разголваха дългите й стройни крака.

— Не му се давай! — викна той, като си мислеше, че на него самия му се иска да я има с това заоблено малко дупе и с прекрасните крака.

Миранда натисна копчето на асансьора, а с другата ръка повдигна изпотената си коса.

— Ще изгорим от жега.

— Боя се, че климатикът не работи — оправда се портиерът. — Не ми е позволено да го включвам в неделя.

— Ще си отворя прозореца — тя му махна с ръка и потъна в асансьора, а той с въздишка се върна към обичайната скука.

Най-напред Миранда отвори прозореца и спусна ленените щори, за да остане стаята хладна и сенчеста. От прозореца се виждаше дворът с храстите, цветята и пейките, където обичаха да сядат служителите, дъвчейки обедните си сандвичи. Ароматът на розите бе омайващ.

След като си направи силно кафе, тя започна да въвежда документи в паметта на компютъра си, да сканира скиците към тях и после да ги печата на принтера заедно с други, вече запаметени страници с цифри.

Миранда се зае да нахвърля идеи за кампанията, но все още се прозяваше. На отсрещната страна на градината се намираше фамилният апартамент, който използваше предимно Тери. Миранда се загледа в прашинките, които танцуваха на слънчевата светлина.

Изведнъж чу гласове. От градината ли идваха? Но в неделя там не ходеше никой.

След малко разбра, че гласовете идват от семейния апартамент. Сигурно имаше отворен прозорец.

— Събличай се или искаш аз да го направя?

Миранда се ококори. Какво ставаше там? Тери си бе довел жена?

Не, това не беше неговият глас. Тогава Шон? Но с кого беше? Изключено бе да е Никол. Дори Шон не би разговарял с нея по този начин. Или все пак?…

— Първо целувка! — каза някакво момиче.

Миранда не познаваше този глас, но бе сигурна, че не е гласът на Никол.

Съвсем доскоро Никол бе посещавала някое от най-добрите девически училища в Англия. Тя беше срамежлива и плаха въпреки богатството на своето семейство. Имаше малък дефект в говора и заекваше, когато се притесняваше, но акцентът й бе типичният за средната класа.

Гласът, който чу Миранда, бе много самоуверен, дори прекалено — с лондонски акцент, нахален, далеч от класата на Никол.

С коя беше Шон? Баща му щеше да побеснее, ако знаеше, че синът му води случайни момичета в апартамента.

— Имам нещо за теб — каза грубо Шон и момичето започна да се киска.

— Ти вече ми даде.

После се чу звук, който не можеше да сбърка с друг — бе звукът от целувка. Миранда се опита да се концентрира върху работата си. Искаше й се те да се махнат, да отидат някъде другаде. Но какво правеха в банята?

Чу се шум от течаща вода. О, боже, нима щяха и да се къпят? Затова ли Шон каза на момичето да се съблече?

Положението бе доста конфузно. Миранда стана, за да затвори прозореца. Когато повдигна щорите, за да открие ръкохватките, тя видя Шон в рамката на отсрещния прозорец.

Беше чисто гол — широкоплещест, мускулест и строен, с гладка кожа. Миранда го виждаше само от кръста нагоре. Зад него се кълбеше пара. Чу се пляскане.

— Хайде, скъпи, влизай при мен! — извика момичето.

Шон се обърна, без да дава и най-малък признак, че е забелязал Миранда. Тя затвори прозореца, като остави малка пролука, за да влиза свеж въздух, и се върна към работата си. Гласовете, които сега стигаха до нея приглушени, се смесваха със смях и плисък на вода.

Докато Шон не извика с неестествен фалцет:

— Какво каза?

— Бременна съм — безцеремонно отряза момичето. — От тебе. Ще се наложи да се ожениш за мен, Шон.

Настъпи кратко мълчание, после той избухна:

— Сигурно се шегуваш! Да се оженя за теб?! Дори да можех, никога не бих се оженил за такава малка алчна курва като теб.

Тонът на момичето също загрубя.

— Мръсник! Да ме чукаш можеш, но не и да се ожениш за мен, така ли?

— Точно така. Как да повярвам, че детето е мое? Когато се запознахме, ти не беше девица, нали? От четиринайсетгодишна си въртиш опашката. Знам всичко за теб. С колко мъже спа този месец? Един господ знае кой е бащата.

Тя презрително се изсмя.

— Днес това лесно се доказва. Нали си чувал за ДНК, Шон?

— Да, но дори детето да е мое, пак няма да се оженя за теб. Ще се оженя за Никол. Поне ще мога да съм сигурен, че тя е девствена.

— Гаден лицемер!

— Виж, никога не съм ти обещавал брак. Освен това знаех, че си преспала с половината ми приятели. Ние просто се позабавлявахме.

— Така беше, преди да забременея. Това променя всичко.

— Така си е — ще ти дам пари, за да се отървеш от него. Това е най-добрата оферта, така че ако аз бях на твое място, щях да я приема.

— Не! Аз няма да се откажа от детето си.

— Както искаш.

— Няма да се откажа и от теб, Шон. Ще трябва да развалиш годежа си и да се ожениш за мен. Иначе ще се разприказвам пред пресата. Едва ли бъдещият ти тъст ще се зарадва на новината за твоето малко копеле, а? Научи ли за мен и бебето, с годежа ти е свършено.

На Миранда й опротивяха грозните им крясъци. Тя изтича до прозореца и се вцепени.

Момичето все още крещеше, но вече приглушено. Сега се чуваха други, по-ужасни шумове — от ръце, които отчаяно биеха по водата, после ритмично думкане, сякаш ръцете блъскаха в стените на ваната.

Тя познаваше тези шумове. Някой там се давеше.

Кошмарът отново оживя. Онези познати ужасяващи звуци. Отново бе повлечена назад във времето.

Том се давеше. Том умираше. Тя не го виждаше, не можеше да стигне до него, но го чуваше. Прилоша й и се свлече на пода.

Когато всичко отново утихна и настана тишина, Миранда не помръдна. Не можеше да мръдне. Просто лежеше там и трепереше — бяла като платно и студена като камък.

Въобрази ли си онова, което току-що чу? Истина ли беше? Много пъти бе сънувала тези звуци. Събуждаше се в леглото си и трябваше да си повтаря, че са измислени.

Сега стоеше до прозореца и се ослушваше, вперила поглед в банята отсреща.

Шон отново се появи в рамката на прозореца. Докато завързваше колана на черната си хавлия, той посегна да затвори. Парата вече я нямаше и в стаята бе зловещо тихо.

Този път той погледна право напред и видя Миранда.

Двамата се вторачиха един в друг. Лицето му се вкамени. После пребледня.

Притъмня й. Нищо не си беше въобразила. Един човек току-що се бе удавил. Едно момиче бе умряло в онази баня.

Още щом зърна онзи мъж на партито вчера, Миранда разбра, че някой ще умре.

Тя бавно се свлече на пода в безпаметен припадък.