Шарлот Лъм
Ангел на смъртта (3)

Втора глава

Миранда отвори очи и се вторачи с празен поглед в белия таван на офиса. В първия миг не знаеше къде се намира и защо лежи на пода. Беше като в странен сън, само дето осъзнаваше, че е будна и не е в апартамента си.

Надигна се колебливо и веднага щом се изправи, паметта й се върна. Тя залитна и се вкопчи в бюрото си. Боже мили! Един човек се беше удавил ей там, отсреща. В банята на Тери.

Олюлявайки се, Миранда вдигна щорите. Прозорецът на банята беше затворен и зад шуплестото стъкло не се виждаше нищо — дори и сянка на човек. Беше тихо. Летният следобед бе замрял в ленива отпуснатост. В далечината бучеше уличното движение на Лондон, като жуженето на пчели около кошер.

Наистина ли се беше случило? Беше като в сън. Чула ли бе някой да се дави, или си въобразяваше? Объркана, Миранда не отделяше очи от отсрещния апартамент. Изведнъж от мъглявината на спомена и съмненията ясно изплува лицето на Шон, който я гледаше от прозореца, в мига преди да припадне. И тя разбра, че не си е въобразявала. Онова наистина се бе случило.

Най-напред беше чула виковете им и потръпна при спомена за онова, което бе чула да си казват. После започнаха онези ужасни, влудяващо познати шумове.

Обзе я паника. Какво ли ставаше сега? Там ли беше Шон, или вече си бе тръгнал? Ами ако дойдеше тук, за да се срещне очи в очи с нея?

Втресе я при мисълта да го види след станалото. Какво щеше да му каже? Как щеше да постъпи Шон?

Искаше й се да побегне, но не биваше да се поддава на този импулс. Трябваше да направи всичко, което обикновено правеше, преди да си тръгне от офиса. След корабокрушението Миранда откри, че е по-безопасно да се придържа към една разумна рутина. Навикът не допускаше хаоса. Пропуснеш ли нещо, което обикновено правиш, преградите рухват и стихията те помита. Това бе научила тя в болницата. Ставай по едно и също време, лягай и яж в един и същи час всеки ден. Сигурността бе един малък оазис сред джунглата. Загубен си, ако прекрачиш неговите граници.

Затова Миранда отново спусна щорите, прибра книжата си в сейфа, изключи компютъра и заключи чекмеджетата на своето бюро. После си взе чантата и излезе.

Веднага след това самообладанието й се срина и тя припряно хукна към асансьора. Трябваше да се махне, преди да се е появил Шон.

Портиерът си правеше чай. Миранда чу свиренето на чайника, звъна на лъжичката в чинийката, чу как той изплаква чашата си…

Мъжът подаде глава от своята ниша.

— Свършихте ли? Почакайте, ей сега ще ви отворя.

Тя чакаше и с трескаво нетърпение наблюдаваше улицата, по която мина само някаква странна кола. Шон трябваше да дойде по този път, но още не се бе появил. Трябваше да слезе до паркинга или да прекоси двора — пряк път от частния апартамент до административната сграда нямаше. Тери често се оплакваше, че губи много време по обиколния маршрут, затова възнамеряваше в най-скоро време да извика строителите, за да отворят по една допълнителна врата във всяко крило. Така щом излезеше от задния вход на една от сградите, човек можеше направо да влезе в съседното крило, ако реши. Но това щеше да струва доста скъпо и да предизвика генерални промени, така че Тери все отлагаше.

— Моля! — каза портиерът, отваряйки вратата.

— Благодаря — тя бързо излезе и чу как вратата се заключи зад гърба й.

Сега вече бе на открито и се почувства уязвима. Бе като подвижна мишена. Очите й се стрелнаха по улицата, но малкото хора, които видя, не гледаха към нея.

Колата й беше в подземния паркинг. Поколеба се дали да влезе в мрачното подземие. Напрегна очи, за да забележи нечие движение или сянка; наостри слух, за да улови шум от човешки стъпки. Нищо не се виждаше и чуваше.

Миранда тичешком се спусна надолу към паркинга. Не видя други коли, макар че в делничен ден бе претъпкано. Шон сигурно бе дошъл с кола, но без съмнение я беше оставил в дъното на паркинга. Нейната бе паркирана до изхода. Не усети кога стигна до нея, освободи автоматичното заключване и се шмугна вътре. Побърза да се заключи, запали и подкара буйно към изхода, все още не вярвайки, че е успяла да избяга.

Слънцето я заслепи. Тя си сложи тъмните очила, докато караше на север. Главата й гъмжеше от звуци. Искаше й се да може да ги спре, да ги изключи, както човек спира радио. Така беше и след смъртта на Том — не си спомняше колко време изтече, преди да изкара една нощ, без да сънува онзи сън, или ден да мине, без да е постоянно обсебена от мисълта за своя починал съпруг.

Не виждаше и не чуваше нищо по пътя си. Том я викаше. Тя не можеше да стигне до него; чуваше само задавените му и накъсани викове. Обзеха я любов и угризения. Само ако бе успяла да се добере до него, да го подкрепи, Том можеше да е жив.

Очите й плувнаха в сълзи и тя заплака. Знаеше, че това е глупаво и опасно и че може да катастрофира, ако продължи да кара в такова състояние.

Миранда спря в следващата отбивка. Колите профучаваха край нея. Тя седеше разтреперана й триеше мокрите си очи.

Облегна се назад и се втренчи в надвесения над нея явор, чиито проблясващи на слънцето тъмнозелени листа приличаха на ръце, които се пресягат да я достигнат.

Само ако можеше да спре да трепери. Потта се стичаше по гърба й. Ризата й залепна.

Тъкмо беше започнала да мисли, че наистина се е оправила, че кошмарът е свършил и трябва да се опита да го забрави, но ето че отново се случи. Този път вече наяве. Този път тя не беше и емоционално свързана с жертвата, дори не познаваше онова момиче.

Като се погледна в малкото огледалце на пудриерата си, тя с изненада откри, че видът й е доста нормален за човек, в чийто ум цареше такъв хаос. Кой би се сетил какво става вътре в нея в този момент? Дори дишането й се беше нормализирало и тя отново бе в състояние да мисли трезво.

Не биваше да бяга така. Трябваше да остане в офиса, да позвъни на полицията, да потърси помощ. Ето така трябваше да постъпи.

Сега трябваше да се върне, да се обади на полицията и да им разкаже онова, което бе видяла и чула.

Да се обади ли първо на Тери? Той щеше да се ядоса, ако тя алармира полицията, без да го е предупредила. Шон бе единственото му дете и той бе готов на всичко за него. Тери бе добър човек. Миранда с удоволствие работеше за него. През последните две години той се беше държал много мило с нея. Не заслужаваше да му се случи такова нещо.

В този момент Тери се излежаваше с чаша шампанско на поляната зад великолепната си провинциална къща, която бе подложена на основно чистене след вчерашното парти. Той се беше усамотил в градината, за да избяга от воя на прахосмукачките, блъскането на вратите и бръмченето на миялната машина.

Бутилката с шампанско бе сложена в кофичка с лед на тревата до шезлонга му, под широк тъмнозелен чадър. Той чуваше потракването на сребристите ледени кубчета, които се топяха и стичаха на дъното. Обичаше този звук.

Следобедът беше горещ. Въпреки че лежеше на сянка само по къси панталони и тениска без ръкави, потта избиваше по кожата му и той реши да поплува. Вратата към басейна бе отворена и водата мамеше със слънчевите си отблясъци. В такива моменти Тери се чувстваше щастлив. Припичаше се на слънце, пиеше шампанско и се готвеше да се изкъпе в собствения си басейн — каква прелест! Повечето хора с право биха нарекли това „сбъдната мечта“.

За такъв живот си бе мечтал, откакто се помнеше.

Беше роден в малка и тясна къщичка, една от многото подобни на нея кутийки, които изпълваха крайните улици на Манчестър. Баща му бе непохватен великан с лице, червено като тухлените стени на къщата им, и с очи, които гледаха ту тъпо и летаргично, ту горяха от дива ярост.

Джо Финигън не беше пияница, но пиеше доста, особено когато оставаше без работа. Вземаше присърце несполуките, изпадаше в ярост, посягаше на всеки, когото можеше да докопа, и налагаше с юмруци жена си и децата си винаги, когато се гневеше или самосъжаляваше. Тери отрано се научи да не му се пречка, особено щом татко се върнеше от кръчмата.

Рядко се хващаше на постоянна работа. Случваше се да харчи с широка ръка, но често оставаха без пари за хляб. Когато стана на пет, Тери вече знаеше как баща му печели парите си: отчасти се беше досетил, отчасти от обвиненията, които му подхвърляха другите деца.

— Тери Финигън, баща ти е мошеник.

— Не е вярно!

— Вярно е. Тате каза.

— Баща ти лъже и при това е глупав.

— Вярно е.

Понякога ги навестяваха полицаи. Обикновено по това време Тери и Джим бяха в леглата си, но се промъкваха на площадката и надзъртаха през перилата. Отрано разпознаваха полицаите по физиономии и дори по име.

Тери помнеше как баща му се потеше, щом видеше техните неумолими каменни лица и потайните заплашителни усмивки.

— Излиза ли тази вечер, Джо?

— Не, през цялата вечер бях тук. Нали, Нанси?

— Така е — съгласяваше се мама. — Цяла вечер си беше тук.

Тя винаги заставаше на негова страна при подобни спречквания, независимо какво му казваше, когато останеха насаме.

— Някой е обрал аптеката, Джо. Имаш ли лекарства в дома си? Можем ли да погледнем?

— Не, не може. Казах ви, че никъде не съм ходил. Покажете ми разрешително за обиск, щом искате да ровите в къщата ми.

— Защо не ни даваш да огледаме, щом нямаш какво да криеш?

— Как ти се струва непознати да ти нахлуят в къщата и да ти пребъркват нещата?

— Аз не обирам хорските къщи.

— Нито пък аз. Не можеш да докажеш, че съм аз.

— Някой ден ще го докажем, Джо, не бери грижа.

Така и не го хванаха, но Тери осъзна колко тревожен бе животът на родителите му, най-вече на майка му, която живееше в състояние на вечно безпокойство и лицето й все повече помръкваше, особено след зачестилите среднощни визитации.

Докато лежаха будни в леглата си на горния етаж, Тери и Джим напрегнато се ослушваха. Те обичаха майка си и се бояха от баща си. Никога не си дояждаха и ходеха облечени в най-евтините дрешки, но навярно щяха да носят с лекота несгодите на трудното си детство, ако не живееха в постоянен страх.

Една нощ, когато бяха вече юноши, Джим каза на Тери:

— Аз заминавам. Повече не издържам. Няма да му позволя пак да ме набие. Знам, че следващия път ще му го върна. Днес без малко да го направя. Исках да го убия.

Тери бе шокиран.

— Къде ще отидеш?

— Ще си намеря работа на юг.

— Вземи ме с теб. Не ме оставяй сам тук — умоляваше Тери.

— Още си малък — Джим сви рамене, но щом видя побелялото му лице, го успокои: — Когато навършиш шестнайсет, ще дойда да те взема.

Така и не дойде. Не получиха никаква вест от него. Баща му заплашваше, че ще го одере жив, ако се върне. Майка му беше бледа и безмълвна. Плачеше, когато си мислеше, че е сама в къщата. Тери я беше чувал веднъж-дваж. Джим бе нейният любимец, първородният й син.

Тери въздъхна. Дали брат му беше още жив? Понякога си мислеше да го издири, но оттогава беше минало толкова много време — цяла вечност. Родителите му отдавна починаха. Старият свят си беше отишъл. С Джим не ги свързваше нищо друго, освен детството. С какво ли се занимаваше той сега?

Животът на Тери бе твърде хубав, за да рискува с вмъкването на неизвестен елемент, който можеше да разруши всичко. Баща му беше мошеник. Навярно и Джим бе станал такъв. Кой знае…

Зад него се отвори и затвори врата, той чу стъпки по верандата. Погледна през рамо и доволно се усмихна на момчето, което крачеше към него. Беше толкова хубав с това младо, стройно и мускулесто тяло, със скъпия сив костюм, със златните копчета на ръкавите, с лъскавите си обувки и тъмночервената вратовръзка. Походката му и начинът, по който държеше главата си, показваха студена самоувереност.

Всеки би се гордял с такъв син като Шон. Тери бе готов да премести планини за него. В известен смисъл точно това и бе направил през последните десет години. Изгради солиден бизнес, за да осигури златно бъдеще на своя син. Никога не беше вдигал ръка срещу него. Не искаше синът му да се страхува от него, така както той се бе страхувал от своя баща. Искаше Шон да бъде негов приятел, да го харесва и да търси компанията му.

— Здравей, Шон. Ела да пийнем по чаша шампанско.

 

 

Нямаше какво повече да му мисли. Миранда знаеше, че трябва да се върне в офиса. Пътят беше пуст. Тя излезе от отбивката и обърна колата обратно.

— Идвате отново? Да не би да сте забравили нещо? — изненада се портиерът, докато й отваряше.

Тя с мъка успя да наподоби усмивка и изтича до асансьора. Когато се качи в офиса, отново погледна към отсрещния прозорец. Нищо не се чуваше. Най-вероятно Шон отдавна го нямаше там.

Миранда вдигна телефона.

— Полицията ако обичате.

Почти веднага се обади спокоен и отчетлив глас.

— Полицията слуша. Какъв е вашият телефонен номер, моля?

Миранда се втурна да обяснява.

— Дочух кавга в стаята отсреща. Мисля, че там има мъртво момиче.

— Първо ми кажете номера си, моля.

— Какво?

Кой беше номерът на централата? Сега се сещаше само за номера в офиса си.

— Аз… Ами… — заекна тя. Разбира се, че знаеше номера на централата на фирмата, но защо не можеше да си го спомни?

Диспечерът като че ли не се изненада от нейната реакция.

— Опитайте се да се успокоите. Да започнем с името — как се казвате?

— Миранда — отговори тя по-спокойно. — Вижте, аз работех извънредно, бях сама в офиса и после те дойдоха, и аз чух всичко…

— Извинете, че ви прекъсвам, но трябва да ми кажете и фамилията си, Миранда.

— О, да, извинете. Грей — докато диктуваше името си по букви, вниманието й бе привлечено от фирмения адрес, телефона, факса и електронния адрес, отпечатани върху листите за писане.

Миранда нетърпеливо съобщи, номера на полицая отсреща и отново заразказва за случилото се. Като че ли цяла вечност изясняваха детайлите, но накрая все пак й поръчаха да стои там и да ги чака.

Пристигнаха след четвърт час. При нея влязоха едър прошарен детектив от криминалния отдел и млада полицайка с изсечени черти на лицето и къса права коса. Другите отидоха право в апартамента на Тери. Миранда ги забеляза, когато отвориха прозореца на банята и погледнаха към нейния офис.

— Този ли е прозорецът? — попита детективът и тя кимна, потръпвайки.

— Да, този е.

Детективът отвори прозореца и извика на колегите си отсреща:

— Това е стаята.

Те не му отговориха, но гледаха някак странно и веднага извърнаха очи. Миранда потръпна. Сякаш се взираха в нещо във ваната ли? Как ли изглеждаше един удавник?

Тя не видя Том след катастрофата, но често си мислеше как е изглеждал, какво бе направило с него морето. Виденията изпълваха нощните й кошмари. Нощ след нощ тя бе будувала, разкъсвана между съжалението, че не го е видяла за последен път, и утехата, че й е била спестена страшната гледка на разложен труп, в каквото сигурно се е превърнал.

Един от мъжете в банята се показа на прозореца, почука и властно махна с ръка към тях.

— Искат да отидем при тях. Бихте ли дошли, госпожице?

Миранда се разстрои, тялото й изстина.

— О, не! Не искам да я видя — да види мъртво едно младо момиче като нея! Стомахът й се сви на топка. — Не може ли да изчакам тук?

— Съжалявам, госпожице, боя се, че искат да отидете лично, независимо от това дали искате или не.

Краката й се подгъваха, тя едва пристъпваше и детективът неочаквано я прегърна през раменете.

— Всичко ще бъде наред, госпожице. Не е нужно да правите нищо против волята си.

С крайчеца на окото си Миранда улови студения и презрителен поглед на полицайката, който я смути. Какво изразяваше той? Дали тази жена не мислеше, че драматизира, за да спечели мъжката симпатия? Или смяташе, че на детектива му харесва да играе тази традиционно мъжка роля на закрилник и утешител, като я прегръща и й говори ласкаво?

Миранда не беше посещавала частния апартамент и пътят до него й се стори дълъг и тягостен.

— Почакайте тук, госпожице — каза детективът, когато стигнаха. — Колинс ще остане с вас.

Жената й се усмихна любезно, но Миранда остана с впечатление, че я държат под наблюдение, че полицай Колинс е там, в случай че й хрумне да избяга. Може и да си въобразяваше, но имаше натрапливо усещане, че я подозират в нещо. Дали не смятаха, че лъже? Мисълта я прониза отведнъж. Усети безпокойство, сякаш наистина имаше някаква вина.

Детективът се появи отново и този път погледът му притесни Миранда. Обхвана я паника. Защо я гледаше така?

— Заповядайте, госпожице — бе също толкова любезен, но в гласа му прозвучаха ледени нотки.

Твърде разстроена беше, за да се съпротивлява. Вътре я чакаха още неколцина полицаи, които я гледаха с неприязън.

Един от тях рече отсечено:

— Аз съм инспектор Бейнс, госпожице Грей. Съобщили сте за убийство. Чули сте как някой е бил удавен в банята на този апартамент.

Тя кимна, преглъщайки с мъка.

— Моля, госпожице, вижте сама.

Нещо не беше наред. Но какво? Тя се поколеба за миг, но разбра, че трябва да се подчини. Лицето му беше неумолимо. Бавно отиде до банята и се спря на вратата, като погледът й веднага намери ваната. Тя беше празна. Гладката й кремава повърхност бе абсолютно суха и нищо не издаваше, че е била използвана скоро. По стената и килима нямаше следи от водни пръски. Кърпите висяха чисти и недокоснати. Банята светеше от чистота.

Миранда погледна инспектора.

— Не разбирам. Казвам ви, че чух плискането на водата, ударите… Не съм си го измислила. Той удави момичето в тази вана.

— Къде тогава е трупът? — рязко попита инспектор Бейнс, а тя просто нямаше какво да отговори и го загледа с празен поглед.

Заведоха я в полицейския участък и там часове наред я разпитва един слабичък детектив в тъмносин костюм. Щом включи магнетофона, той поясни е тих и спокоен глас:

— Тук е детектив Нийл Мадрел.

Беше много любезен, но от начина, по който я гледаше и й говореше, Миранда разбра, че я смята за луда или ужасно злобна, а може би и двете.

Показанията й бяха напечатани на машина. След като ги прочете, тя ги подписа, а после трябваше да поседи още няколко часа в чакалнята. Накрая отново я разпитва детектив Нийл Мадрел.

Гласът му беше почти гальовен.

— Госпожо Грей, съпругът ви се е удавил преди три години. Така ли е?

Тя кимна.

— След което вие сте прекарали няколко месеца в болница, в психиатрично отделение. През това време често сте получавали халюцинации за хора, които се давят?

Миранда веднага схвана накъде бие.

— Да, но тогава бях болна. Сега съм добре. Какво намеквате? Че съм си въобразила всичкия този ужас? Че просто си съчинявам?

— А не е ли така?

— Говоря самата истина! Казвам ви, че чух как момичето се дави! — гласът й се извиси треперлив. Миранда ядно преглътна и ставайки, се блъсна в масата. — Искам да си вървя.

— Много добре, госпожо Грей, но бихме искали утре отново да дойдете тук. Може да се наложи пак да ви разпитаме.

Изпратиха я вкъщи с полицейска кола. Нейната кола бе останала в службата. Младият полицай зад волана не й проговори. Тя седеше отзад, взираше се през прозореца и се опитваше да осмисли станалото.

Откъде бяха разбрали за Том и за болницата? Сигурно бяха разговаряли с Шон и Тери, които са им разказали за това.

Тя бе обвинила сина на Тери в убийство. Той щеше да бъде много ядосан, и с право. Разбира се, че щеше да я уволни — в противен случай ще излезе, че й вярва.

Когато се прибра, Миранда се почувства много уморена. Взе душ, облече къса нощница, приготви любимата си вечеря от препечена филийка с фъстъчено масло и чаша горещ шоколад и си легна. Шоколадът й се услаждаше и я успокояваше. Припомни си техниките за оцеляване, които бе научила в болницата: изключи мозъка си; спри да мислиш; изключи тревогите и страховете; решавай само дребни задачи, без да мислиш за тях.

Миранда се опря на натрупаните възглавници. Телефонът започна да звъни, но тя не му обърна внимание, защото бе включила телефонния секретар. Утре, когато може би щеше да бъде по-силна, щеше да прослуша съобщенията.

Но тя не можеше да изключи съзнанието си. Умът й постоянно прехвърляше факти и подозрения. Какво в действителност се беше случило в онази баня? Ако момичето се беше удавило, тогава къде беше тялото му?

Миранда отхапваше от филийката, отпиваше от сладката млечна течност и усещаше как топлината на постелята се разнася из цялото й тяло.

Тя не си бе въобразила ужасната случка. Или може би наистина бе така? От мига, в който зърна онзи мъж на партито, тя очакваше смъртта, нали? Когато смъртта е била толкова близо, трудно е да повярваш, че вече си я загърбил напълно. Постоянно усещаш присъствието й.

Когато чу виковете и плясъците в банята отсреща, не се ли разигра всичко като във филм, който вече бе гледала? Ехото от минали преживявания винаги помагаше на човека да повярва, че нещо отново се повтаря, особено ако той самият го очаква. Умът обича моделите, отзвуците, обича да установява онова, което вече е открил.

И така, беше ли си въобразила случилото се? За миг се усъмни във възможностите на своя разсъдък и после ядно тръсна глава. Не, не, нищо не си бе въобразила. Онова момиче се беше удавило. Но къде бе изчезнал трупът?

Главата я заболя от мисли. Въртеше се в един и същ омагьосан кръг, без да може да стигне до някакво разумно решение.

Миранда отвори чекмеджето на нощното шкафче и затърси шишенцето с приспивателните, до които не се беше докосвала повече от година и се надяваше никога да не й се налага да го прави. Бяха останали няколко таблетки. Глътна две и погледна в здрачната стая с натежала глава и широко отворени очи, пред които се въртяха като в калейдоскоп същите видения, които отчаяно искаше да прогони.

Беше ли се удавил някой в онази баня, или всичко бе само един неин кошмар? Ако наистина се бе случило, къде бе трупът? Или отново полудяваше?

На другия ден тя стана рано за работа. Облече сив костюм с панталон, бяла риза и равни обувки. При друг случай в този тоалет щеше да се чувства комфортно и елегантно делова, но днес това нямаше да й помогне. Тери безапелационно щеше да прекрати договора й.

Изпълнена със страх, тя излезе от апартамента и замръзна на мястото си, когато позна паркирания отвън ягуар. Вместо обичайното весело изражение, на лицето на Тери бе застинала сурова и непроницаема маска. Миранда се разтрепери, когато той свали прозореца и я изгледа враждебно.

— Качвай се, Миранда.

Тя бавно заобиколи колата и се качи отпред. Тери рязко потегли и под гумите му изхвърчаха ситни парчета от прясно настлан чакъл. Не проговори, преди да завие в една тиха улица и да спре до малък парк с окосена трева и разклонени явори, под които тичаха и се смееха деца. Толкова позната и слънчева картина.

Обърна се към нея и я изгледа отчуждено, сякаш я вижда за пръв път и това, което вижда, никак не му харесва.

— Нали разбираш, че ще трябва да напуснеш фирмата? Не можеш да останеш след това, което се случи.

Тя наведе глава и прехапа устни. Какво можеше да каже? Очакваше, че така ще реагира.

След кратко мълчание Тери избухна:

— Нищо ли няма да кажеш? Господи, та ти си обвинила сина ми в убийство! Убийство! Защо? Защо го направи? Пак ли си превъртяла? Когато ти предложих работа, хората ми казаха, че съм луд, че поемам ужасен риск, като вземам човек, който не е съвсем с всичкия си. Но аз смятах, че вече си напълно здрава. Сбъркал съм, нали? И ето че сега обвиняваш сина ми, едно момче на двайсет и една, за което животът едва започва… — той спря, дишайки тежко. — Е, ще трябва да напуснеш. Не искам да те виждам повече. В моята фирма няма място за изперкали служители. Ясно ли ти е?

Миранда кимна. Да, всичко й беше ясно. Тя не му се сърдеше. Всички знаеха колко бе привързан към сина си. Пазеше го като зеницата на окото си и му възлагаше големи надежди. Миранда се бе възхищавала от Тери бащата и разбираше как се чувства в момента. С много труд той бе успял да изгради една преуспяваща компания и съвсем заслужено се гордееше с нея. Искаше да я завещае на сина си, да му даде всичко, което самият той не е могъл да има на неговата възраст.

— Наистина съжалявам, Тери. Мислех да ти позвъня, преди да говоря с полицията, но бях в ужасно състояние. Трябваше много бързо да взема решение… Не можех просто да си затворя очите, нали? Налагаше се да действам бързо. Ако я беше чул да се дави… беше ужасно, Тери…

— Това изобщо не се е случвало, луда жено! — избухна той. — Било е халюцинация! И не ти е за пръв път при това. Разказах на полицията всичко за теб. Съвсем не е ново за теб да твърдиш, че си чула хора да се давят, нали? Затова са те изпратили в психиатрия.

Миранда се дръпна назад.

— Тогава бях болна. Сега съм добре, Тери. Съвсем ясно си спомням онова, което видях и чух.

— Шон беше с мен вкъщи — яростно блъвна той. — Изобщо не е бил в Лондон. Знаеш ли, жал ми беше за теб след смъртта на мъжа ти, точно затова те взех във фирмата. Но сега ти се опитваш да унищожиш моя син. Защо го правиш?

Тя изпъшка.

— Не съм искала да навредя на Шон. Винаги съм го харесвала, но онова, което чух и видях, не беше халюцинация. То наистина се случи.

— Лъжлива кучка! Момчето ми и муха не може да убие, какво остава да удави момиче!

Тери наведе към нея зачервеното си и напрегнато лице и впи очи в нейните. Миранда видя златистите жилчици около тъмните зеници и дълбоките бръчки, изрязани от смеха. Той винаги се смееше. Тази негова, веселост беше набраздила кожата и бе оформила чертите на лицето му. Миранда винаги бе харесвала това лице, но изведнъж я обхвана гадното чувство, че то е само маска, че ако я свали, ще види нещо страшно: гладния поглед на едно хищно животно, което се готви да я разкъса.

Прониза я страх. Понечи да се отдръпне, но Тери я хвана за раменете и силно я разтърси. За миг Миранда се уплаши, че ще й се откъсне главата.

— А сега ме слушай много внимателно — процеди той през зъби. — Искам да изчезнеш, да се махнеш, да не припарваш повече до фирмата, до мен, до сина ми и най-вече до полицията. И щом ти казвам да направиш това, значи те предупреждавам — не ме ли послушаш, ще съжаляваш. Разбра ли ме?

Тери отново я разтърси и Миранда извика от болка. Дългите му пръсти се забиваха в плътта й.

— Разбра ли?

Тя кимна. От мястото си виждаше окъпаната в слънце морава и смеещи се деца, но тук, в колата, тегнеше мрак и Тери заплашително се беше надвесил над нея.

— Разбрах. Моля те, пусни ме, Тери.

Той я пусна, намести се на седалката и запали колата.

— Намери си работа далеч оттук — рече той с равен глас, докато шофираше. — Ще ти дам добра препоръка. Можеш да вземеш и заплата за три месеца, освен всичко друго, което ти се полага. Просто забрави онези глупости за Шон.

— В полицията ми казаха, че днес може би ще ме повикат да дам показания.

— Е, тогава им кажи, че всичко е било халюцинация, оживял спомен, едно от твоите налудничави бълнувания. Че вече си го осъзнала и че съжаляваш за главоболията, които си причинила.

Тери спря пред апартамента й.

— Не стъпвай вече в офиса. Ако имаш личен багаж, ще наредя да го опаковат и да ти го пратят още днес.

Миранда слезе от колата и затвори вратата. Двигателят отново изрева и колата на Тери се гмурна в потока на уличното движение.

Тя сковано се обърна към входа на блока и веднага го забеляза на отсрещния тротоар.

Не се изненада, че го вижда. Ангелът на смъртта я следваше по петите.