Шарлот Лъм
Ангел на смъртта (5)

Четвърта глава

На следващата сутрин Миранда пиеше кафе с мляко, когато пристигна детектив Мадрел. Мина с твърда стъпка през стаята под втренчените погледи на другите жени, които се размърдаха и зашушукаха, веднага щом го познаха.

— Онзи млад мъж е отново тук — прошепна й Джоан Патерсън. — Прилича на полицай. Такъв ли е?

„Тази жена или е вещица, или е разпитвала сестра Ембри“, помисли си Миранда. Клюките се разнасяха в отделението като пожар. Като че ли всеки бе наясно със състоянието на останалите, със семейното им положение и личните връзки, с професиите и проблемите им.

— Добро утро, Миранда — каза Нийл, без да обръща никакво внимание на погледите и шушуканията. Той дръпна завесите около леглото, издърпа стола и седна. — Как се чувствате днес?

— Чудесно — отвърна тя, въпреки че през цялото време я притесняваха ръката и кракът, както и тъпата болка в главата. Не че нещо наистина я болеше, но болкоуспокояващите, които й даваха, я караха да чувства смътна потиснатост и летаргия.

Той я погледна колебливо и тя веднага разбра, че й носи лоша вест.

— Какво има? Чувствам, че нещо не е наред. Какво е станало?

— Не се разстройвайте, не е нищо страшно — бързо рече той. — Моля ви, запазете спокойствие.

— Кажете ми, просто ми го кажете! — молеше я да остане спокойна, а в същото време погледът му й докара лудо сърцебиене и внезапен задух.

— Вашата майка… — започна Нийл и Миранда го пресече с уплашен вопъл и ужас в широко отворените й очи.

— Мама! О, боже, какво й е?

— Тя е добре, повярвайте ми — той взе ръката й и леко я потупа. — Но днес няма да ви посети, защото самата тя е тук…

— И нея я е блъснала кола! — гласът й се бе извисил и трепереше. Нийл отново я потупа по ръката и нежно я погали, като я гледаше загрижено.

— Не, не е това. Снощи тя е щяла да нощува във вашия апартамент, нали?

— Да, не исках да дава пари за хотел — умът й тревожно се мяташе, за да разбере какво се бе случило. — Хайде, кажете ми за какво става въпрос. Нали не искате да ме уморите?

— Когато е влязла в апартамента, вероятно е заварила крадци на местопрестъплението.

— Господи! — устната й затрепери и тя я прехапа. — И са я нападнали? Лошо ли е пострадала?

— Не, не. Загубила е съзнание, но иначе състоянието й е добро. Тук е, защото искат да се уверят, че не е получила сътресение и защото няма кой да се грижи за нея, ако я изпратят вкъщи.

— Видяхте ли я?

— Да, и ви уверявам, че тя е добре. Говори напълно смислено. Има само няколко натъртвания и се оплаква от главоболие. Може би сестрата ще ви съдейства да я посетите. Биха могли да ви закарат дотам с количка.

— Ще говоря със сестра Ембри — Миранда усилено размишляваше. — Мислите ли, че обирът е чисто съвпадение? Или е свързан със случилото се? Убийството, катастрофата… дали нещата не са свързани? Възможно е, нали?

— Не знаем със сигурност, но е възможно. Боя се, че е преровил жилището ви. Не знаем дали е взел нещо — само вие можете да кажете това, — но подозираме, че нищо не липсва. Големите неща са непокътнати — телевизорът, микровълновата печка, музикалната уредба. Крадците обикновено вземат такива неща и после ги продават.

— Мама видяла ли го е?

— Явно не. Отворила е външната врата, но преди да успее да светне, някой е започнал да я удря по главата.

— Горката мама! Сигурно е изживяла истински ужас. Не биваше да й предлагам да отсяда при мен. Беше глупаво от моя страна, но изобщо не ми мина през ума, че я излагам на опасност.

— Разбира се, как би могло? Но тя е извадила късмет — нападателят й оставил отворена входната врата, една съседка я видяла и се обадила в болницата. Някоя си госпожица Невил.

— О, да, това е Джанет. Не сме близки, но се поздравяваме и от време на време си говорим за времето.

— Е, майка ви й дължи голяма благодарност. Ако беше останала да лежи там цялата нощ, можеше да развие хипотермия. Случва се при по-възрастните хора, дори и в топло време, и особено когато имат контузия на главата. Освен че е позвънила в болницата, госпожица Невил се обади и на нас, защото е знаела, че вие сте в болница и не е могла да си обясни присъствието на чужд човек там. И понеже аз се занимавам с вашия случай, ето ме тук. Не исках да ви притеснявам посред нощ.

— Видяхте ли майка ми?

— Току-що бях при нея. Изглеждаше добре. Но не мисля, че е разумно да се връща в апартамента. Всъщност я посъветвах да се прибере в Дорсет. Така би било най-добре.

Миранда рязко си пое дъх.

— Смятате, че могат отново да я нападнат?

— Едва ли, но по-добре е да се подсигурим, отколкото после да съжаляваме.

— Открихте ли… нещо?

— В апартамента? Вече ви казах, че е тършувал навсякъде. Обърнал е всички чекмеджета, шкафове и е пръснал всичко по пода. Според мен го е направил нарочно — няма причина да създава такъв хаос — но може да е искал да ви сплаши, за да не разговаряте повече с нас.

— Не това имах предвид. Исках да попитам намерихте ли… момичето?

— Още не, не знаем къде точно да търсим. Може да го е заровил къде ли не. Все още претърсваме имота на баща му, макар че е малко вероятно да я е скрил там, след като е разбрал, че вие сте видели всичко.

Миранда кимна.

— Разбирам. А и това би означавало, че Тери също знае, че е станал негов съучастник, а аз не искам да вярвам, че е така. Вие не го познавате, но той всъщност е много мил човек и аз изобщо не мога да си представя, че е замесен в убийство…

Двамата се гледаха, Нийл бавно кимна.

— А нападенията срещу вас и майка ви? Не допускате ли, че Тери Финигън би могъл да направи подобно нещо?

— Не. А вие?

Той не отговори.

— Трябва да тръгвам. Ще ви държа в течение. О, да, ще попитам сестрата възможно ли е да посетите майка си — дръпна завесите и си тръгна. Миранда го видя да влиза в стъклената кабинка на сестрата. Двамата поговориха и сестрата кимна.

След половин час при нея дойде сестра Ембри с една количка и й помогна да се качи в нея.

— На рентген ли? — попита Джоан Патерсън със светнал от любопитство поглед.

— Не — развеселена рече сестрата, сръчно загърна Миранда в халат и зави краката й с избеляло болнично одеяло.

— Нали не си тръгва?

— Не — сестра Ембри подкара Миранда към въртящата се врата, оставяйки Джоан Патерсън да кипи от негодувание.

— В кое отделение е майка ми? — попита Миранда, щом излязоха в коридора.

— В това на Мери Лиймън. Повечето пациенти там са с травми на главата и обикновено остават само едно-две денонощия, за да бъдат под наблюдение. В това отделение работят много сестри. Миналата зима и аз работех там, но не ми хареса много. Там нямаш време да опознаеш пациентите — те идват и си отиват като на конвейер.

След като преодоляха още няколко въртящи се врати, те спряха в остъклена чакалня.

— Ще ви оставя тук, за да уговоря посещението ви със сестра Лиймън. Тя е много строга и ще ме направи на пух и прах, ако нахълтаме там, без да съм я предупредила — сестра Ембри взе от масичката няколко списания и ги сложи върху краката на Миранда.

— За да не скучаете, докато ме чакате.

В чакалнята имаше и един мъж. С крайчеца на окото Миранда видя, че е изискано облечен: красив костюм, бяла риза, тъмночервена копринена вратовръзка и обувки, най-вероятно ръчна изработка. Той се обърна и погледна към нея, а тя бързо сведе очи от страх да не улови погледа й върху себе си. Запрелиства горното списание, което се оказа лъскав месечник от предишната година. Чудно защо старите броеве изглеждат по-увлекателни от новите. Скоро Миранда се прехласна по някаква статия и не забеляза как списанията най-отдолу са започнали малко по малко да й се изплъзват.

Разбра го твърде късно. Когато се посипаха на пода, непознатият мъж й се притече на помощ.

— Извинете, сглупих — измънка Миранда, цялата червена. Човекът като нищо можеше да си помисли, че ги е изпуснала нарочно, за да привлече вниманието му.

Той сложи списанията обратно в скута й, седна до нея и се усмихна. Имаше идеални зъби и златист тен, който хубаво подчертаваше гъстата му къдрава руса коса и светлосини очи.

— От кое отделение сте?

Тя не можеше да си спомни и смутено изхъмка. Накрая рече:

— Ще ходя на свиждане на майка ми в отделението на Мери Лиймън.

— Какво й е?

— Травма на главата, но казват, че ще се оправи. Вие за свиждане ли чакате?

— Да, съпругата ми е тук — той въздъхна. — Тя е бременна и трябва много да внимава. Вече преживя два спонтанни аборта. Сега е тук, за да бъде под наблюдение. Тревожа се за Пан — толкова се страхува, че и този път ще загуби бебето. Лекарите препоръчват да прекара останалите шест месеца тук, но аз тъкмо започнах работа в един хотел в Гърция. Не мога да остана повече в Лондон, а Пан не иска да остава тук сама.

— Сигурна съм, че и в Гърция има добри болници.

— Да, разбира се. Но Пан иска да си бъде у дома.

— Разбирам я. И аз бих се чувствала по същия начин. Името й е необичайно — Пан. Да не би да е съкращение от друго?

— Пандора — той се усмихна. — Баща й имаше особено чувство за хумор. Винаги казваше, че жените предизвикват повечето неприятности в света. В Гърция все още доминира мъжкият пол, въпреки че през последните двайсет години жените извоюваха доста свободи. Една старогръцка легенда разказва как са се зародили неприятностите в живота на хората. Тя е показателна за начина на мислене на гръцките мъже. Смята се, че неприятностите са били затворени в кутия. Кутията отворила една жена на име Пандора.

— Чувала съм тази история, но това е само мит, нали?

— Гръцките мъже го приемат сериозно. Даже и жената на Сократ е била кавгаджийка.

— Така ли? Сигурно затова е предпочитал да бъде все навън в компанията на млади мъже! Жена ви харесва ли името си?

— То я разсмива, но все пак предпочита да й викат Пан. По-кратко е и звучи по-съвременно, въпреки че съвпада с името на един от гръцките богове — Пан, бога на природата.

— Вие грък ли сте? — нито акцентът, нито видът му предполагаше това, но твърде познаваше страната.

— Не, англичанин съм — протегна й ръка. — Аз съм Чарлз Лей.

Миранда стисна ръката му и на свой ред се представи.

— Миранда — повтори той. — Чудесно име! А „Бурята“ е любимата ми Шекспирова пиеса. Жена ми, разбира се, е гъркиня. Няколко години е посещавала английско училище.

— Защо?

— Баща й искал да научи добре английски — заради семейния бизнес. Собственици са на хотела, който аз ще управлявам и в който отсядат предимно англичани. С жена си се запознах тук, на един практически курс, който организира хотелската верига, за която работя.

— Крехко ли е здравето й?

— Напротив, тя активно спортува. Здраво момиче е, просто има проблеми със задържането на плода.

— Съжалявам, сигурно е голямо изпитание и за двама ви — искрено рече Миранда.

— Това е меко казано. Направо е кошмар! С радост бих осиновил дете, защото не мога да я гледам как страда, но тя иска да си има свое — той направи гримаса. — Извинете, че ви обременявам с моите проблеми, но изглежда, че в болниците можеш да говориш за неща, които другаде изобщо не би споменал.

Сестра Ембри бързо се завърна.

— Сестрата каза, че майка ви е готова — после се усмихна на мъжа. — Господин Лей?

— Да?

— Вие също може да влезете.

Тя подкара количката на Миранда и Чарлз Лей ги последва:

— Миранда, надявам се, че майка ви ще се оправи — каза той, като задържа вратата, за да могат да минат.

— Благодаря, дано и жена ви е добре.

Той беше много привлекателен мъж, но под гладкия му тен прозираше бледност, а в очите му се таеше отчаяние. На Миранда й стана жал за тях. Как ли се преживяваше такава трагедия?

Сестра Ембри я насочи към едно легло в дъното, до висок прозорец, където лежеше майка й с превързана глава и много бледо лице.

— Мамо! — Миранда стоеше като поразена и я гледаше виновно. Всичко стана заради нея. Ако не я бе изпратила в апартамента, това изобщо нямаше да се случи. Трябваше да се сети, че който и да се бе опитал да я убие, може да отиде в жилището й и отново да опита.

— Изглежда по-лошо, отколкото е — побърза да я успокои Дороти. — Не обръщай внимание на превръзките — сестрите се упражняваха върху мен. Няма нищо сериозно — само няколко охлузвания и натъртвания, и една цицина колкото яйце! Правиха ми рентген на главата, но ми казаха, че мозъкът е невредим и няма вътрешни травми. Ще ме държат тук още едно денонощие, за да се уверят, че нямам сътресение.

— Но сестра Ембри ми каза, че се оплакваш от главоболие.

— Е, сигурно е нормално, при положение че са те цапардосали по главата. Но това не е болка за умиране — Дороти с тревога огледа дъщеря си. — Миранда, онзи млад полицай каза, че когато ме изпишат, най-добре ще е да си ида у дома.

— Да, и аз мисля така.

Майка й избухна:

— Какво става тук, Миранда? Защо са нахълтали в апартамента ти? Каква е тази история? Ти криеш нещо от мен, нали?

— Да — въздъхна Миранда. — Знаеш ли, аз… видях нещо, един човек бе убит й аз бях единственият свидетел. Убиецът се опитва да ме убие — е, поне полицията смята така — и нещата започват да изглеждат точно така.

— Злополуката с теб… било е нарочно? Искал е да те убие? — Дороти изглеждаше ужасена.

— Да, така смята Нийл — искам да кажа детектив Мадрел. Според някои свидетели шофьорът е карал право към мен. Може така да им се е сторило, разбира се, но след случилото се с теб не мисля така. Твърде много станаха съвпаденията.

Майка й изпъшка.

— Миранда, ти също не можеш да се върнеш в онзи апартамент. Сигурно са ме сбъркали с теб и следващия път, когато ти прекрачиш прага, може да се нахвърлят върху теб и този път наистина да те убият. Би могла да дойдеш при мен, но според полицията той е претърсил чантата ми, така че вече знае адреса. Може би и в Дорсет няма да си в безопасност.

— Ти също не бива да се връщаш там. Щом знаят адреса ти, какво пречи да те намерят?

— А защо им е да го правят? Аз нищо не знам, не съм видяла убийството — Дороти замълча и внимателно я погледна. — Какво точно видя?

Миранда се колебаеше.

— Май е по-добре да не ти казвам. Като не знаеш нещо, не могат и насила да го изкопчат от теб.

— Може и да си права. Но така или иначе аз ще си отида у дома. Там се чувствам по-сигурна. Ще си намеря и другар за компания — Дороти замислено захапа малкото си пръстче и изведнъж лицето й се озари.

— Фреди. Той е пенсиониран полицай, ти го познаваш, запознахте се миналия път, когато ми гостува. Едър мъжага с рижи мустаци. Смешното е, че косата му е кестенява, а не рижа. Странно, нали? Щом той е с мен, значи нищо лошо няма да ми се случи.

— Не е ли онзи, който ти направи предложение за женитба на Коледа?

— Да, и още няколко пъти след това. Той много ми харесва, но все още не съм готова да се разделя със свободата си. Ще му се обадя по телефона, преди да ме изпишат, за да знам със сигурност, че ще дойде. Но аз се тревожа повече за теб. Не бива да оставаш в Лондон. Не можеш постоянно да стоиш затворена, нали? А навън ще бъдеш уязвима. Следващия път може и да е въоръжен. Смяташ ли, че този човек наистина иска да те убие?

— Нещата започват да изглеждат точно така. Ще трябва да помисля къде да замина.

— Най-добре — в чужбина. Но не казвай на никого — дори и на мен — къде смяташ да се установиш!

Миранда обходи с поглед останалите пациенти в стаята.

— Да, в чужбина… Но къде?

В отсрещния край тя забеляза Чарлз Лей, седнал до едно легло, в което лежеше истинска красавица — с коса като черна коприна, с гладка, златиста кожа и продълговати тъмни очи.

Дороти улови погледа й и тихо каза:

— Правят й изследвания. Горкото момиче, постоянно губи бебетата си и сега се опитват да открият причината за това. Надълго си поговорих с нея, когато се засякохме в рентгена. Тя е чужденка, не можах да разбера името й — Пам ли беше или… Прозвуча ми като Пан, но това е нелепо.

— Тя наистина се казва Пан — от Пандора. В чакалнята се запознах с нейния съпруг. Той е англичанин, а тя — гъркиня.

— Прекрасна е и бих казала, че е много весела, но под тази веселост усетих голяма тъга.

— Толкова е красива!

— Така е — съгласи се майка й и сниши гласа си. — Какво ще кажеш за Италия?

Миранда учудено премигна.

— Какво?

— Би могла да отидеш в Италия и да си намериш работа.

— Не знам италиански.

— Ти изобщо не знаеш чужди езици.

— Знам малко френски.

— Много малко — сухо рече майка й. — Е, предполагам, че можеш да отидеш във Франция.

— Мислех си за Америка или Канада — там поне говорят английски.

— Или Австралия — подхвърли ентусиазирано Дороти. — Щом можеш да готвиш и да работиш с компютър, там със сигурност ще си намериш работа.

— Това е идея. Често съм си мислела да отида на почивка в Австралия и определено ще ми хареса да работя там.

След десет минути се появи сестра Ембри, за да я отведе обратно в нейното отделение.

— Съжалявам, че ви прекъсвам разговора, но скоро ще пристигне един гост консултант, който ще се вбеси, ако завари посетители тук. Той обича да посещава изрядни отделения.

— От старото поколение е — остро се намеси Дороти. — Мисли, че светът се върти около него и се отнася към пациентите като към парцалени кукли.

Докато буташе Миранда към тяхното отделение, сестра Ембри засмяно подхвърли:

— Майка ви е много забавна. Чудно ми е как се разбира със сестра Мери Лиймън. Тя също е от старото поколение — ръководи отделението си като фелдфебел. В наши дни ситуацията в болниците е много различна; вече не е толкова строго и сестрите не си мълчат, ако някой им се озъби или ги тормози. Пациентите също.

— Майка ми определено не би си замълчала.

— Разбрах това.

Те минаха през чакалнята, в която Миранда бе разговаряла с Чарлз Лей. Сега там имаше друг човек. Профилът му й се стори познат, освен ако вече не полудяваше. Миранда се обърна да го види и сърцето й мигом падна в петите.

— Какво ви е? — сестра Ембри се наведе над нея. — Дишате тежко. Какво има?

— Не спирайте — промълви Миранда. — Върнете ме бързо в отделението, моля ви.

Сестра Ембри ускори крачка.

— Не можете ли да ми кажете какво ви е? Болки ли имате?

— Не, просто… — Миранда бързо погледна назад, преди да завият по коридора, но него го нямаше. Може изобщо да не ги е забелязал.

— Разстроена сте заради майка си?

— Да — излъга тя.

Наистина ли го видя, седнал в онази чакалня? Облечен с черно кожено яке и черна риза без вратовръзка, нехайно отпуснат… Нима никога не се обличаше в друг цвят?

Ами ако това бе само игра на въображението й? Какво би търсил той в болницата? Каквато и да беше истината, това бе още едно от онези невероятни съвпадения, които я съпътстваха на всяка крачка и объркваха живота й.

Дали щеше да дойде в стаята й? Ушите й бучаха. Сигурно кръвното й беше скочило до небесата. Ами ако наистина влезеше в стаята? Всеки път, щом го видеше, се случваше нещастие. Когато бе дете, майка й често казваше, че има ангел хранител, който бди над нея ден и нощ. Никога обаче не й бе споменавала за ангела на смъртта, който щеше да я следва като сянка.

Сестра Ембри я сложи да си легне и със загрижен вид измери пулса, температурата и кръвното й налягане.

— Пулсът ви е леко учестен, но ме притеснява кръвното налягане. Твърде високо е. Разберете, че не бива да се тревожите за майка си. Още утре ще я изпишат.

А аз ще остана тук, сама, помисли си Миранда. Ами ако той дойдеше утре? Дали да не се обади на Нийл Мадрел? Ще му каже, че се страхува от неизвестни посетители и ще то помоли да позвъни в болницата и да настоява да не пускат никого при нея, преди да я попитат.

— Може ли да ми донесете телефона тук? — попита тя сестра Ембри, която се спря нерешително, но накрая все пак й донесе подвижния телефон. Нийл й бе оставил номера си в полицията.

— В момента детектив Мадрел го няма. Ще се върне по-късно. Нещо да предам?

Миранда бе толкова смутена, че не можа нищо да каже.

— Ало? — подсети я диспечерът.

Миранда бързо се съвзе и каза:

— Да, бихте ли му предали да позвъни на Миранда в болницата?

Тя затвори. Сестра Ембри се върна за телефона.

— Уморена съм и смятам да поспя. Моля ви, не пускайте никого при мен, освен полицията. А ако се обади детектив Мадрел, бихте ли ми донесли телефона?

— Добре ли сте? — сестрата я гледаше с тревога.

— Просто ми се спи.

Миранда затвори очи и чу как сестрата се отдалечи от леглото й. Нямаше намерение да спи — искаше само да се предпази от нежелани посетители. Но докато лежеше със затворени очи и се опитваше да не слуша бръщолевенето на жените в стаята, тя се унесе в дрямка.

Когато се обади Нийл Мадрел, Миранда вече вечеряше с лека консервирана храна.

— Видях онзи мъж тук, в болницата — зашепна тя с треперещ глас. Страхуваше се да не я чуят другите. — Мъжът, за когото ви разказах; клиентът на Финигън; корабостроителят; същият, когото видях преди злополуката и после сред хората, които се бяха струпали около мен. Сестрата ме водеше с количката към стаята, когато го видях, седнал в една чакалня. Мисля, че той не ме видя, но не бих искала да идва при мен. Ще говорите ли с главната сестра да не го пускат тук?

— Разбира се, не се тревожете, ще се погрижа да не го виждате, но… кажете ми, защо той ви плаши толкова?

Ако му кажеше, щеше да прозвучи много глупаво.

— Не зная.

И донякъде беше точно така. Всеки път, когато се опитваше да мисли за него, в съзнанието й настъпваше хаос от усещания.

— Просто не го искам наблизо — заинати се тя.

— Добре, оставете го на мен. Това ли е всичко?

— Да — не можа да му каже, че и в болницата вече не се чувства сигурна. Дали някога душата й щеше да намери нейде покой?

— Как ви се стори вашата майка?

— Добре. Казва, че още утре ще я изпишат и ще си отиде в Дорсет.

— Решихте ли вече какво ще правите, след като ви изпишат?

— Ами, явно не мога да се върна в апартамента си, а и не искам да излагам майка си на опасност, като отида при нея. Бих могла да се скрия в чужбина, но още не съм измислила къде. Майка ми предлага Австралия.

— Пътят е доста дълъг, особено за човек, който доскоро е бил в болница. Презокеанските полети са уморителни. Освен това може да се наложи да ви повикаме по всяко време. Бих предпочел да се установите някъде в Европа.

За нея нямаше никакво значение къде ще отиде.

— Ще си помисля по въпроса — рече тя.

След малко разговорът им приключи и Миранда довърши салатата си, а после хапна от крушата, която имаше вкус на консервена кутия.

— Не могат ли да ни дават прясна храна? — оплака се тя на сестрата, която дойде да отнесе подносите.

— Консервираната е по-евтина и пести време. Мислех, че консервите са хубави. Никой друг не се оплака.

Миранда си помисли, че майка й навярно не си е мълчала. Дороти имаше какво да каже. В градината на своята селска къща тя отглеждаше една круша, която цъфтеше и връзваше разкошни плодове. Дороти консервираше по-голяма част от крушите, както и малини, касис, ябълки и други плодове.

Миналата година получи награда за домашно приготвеното пюре и ягодовото сладко с цели плодове, което беше идеално допълнение към филийката с масло или препечения хляб. Майка й правеше и който бе неизмеримо по-вкусен от купешкия. Когато живееха в Лондон, Дороти не месеше хляб, нито пък правеше консерви. Като че ли селото я пробуди за този нов живот.

Веднъж майка й бе казала:

— Често мечтаех да живея в провинцията. Мечтаех така, както човек си мечтае да спечели от лотарията. Всъщност това не можеше да стане, защото трябваше да работя и да те отгледам. Исках да те запиша в хубаво училище, исках после да отидеш в университет, затова останах в Лондон. Нямахме и място, където да отглеждаме разни неща. Когато те видях устроена, вече можех да си позволя да се преместя на село. Не изпитвах никакво чувство за вина, защото знаех, че имаш нужда от свобода и независимост. Аз съм голяма щастливка, защото постигнах мечтата си — имам си градина и живот, какъвто винаги съм искала.

Майка й наистина беше щастливка. Миранда искаше да узнае какво иска самата тя, но засега нямаше никакви мечти и амбиции. В момента живееше само със страхове, които помрачаваха дните й.

Тази нощ Миранда се събуди от нечии стъпки. Сънливо надигна глава и съзря него — ангела на смъртта, идващ право към нея. Изумена, тя скочи от леглото и хукна към сестринската стая, където двете дежурни сестри пиеха чай и изобщо не й обръщаха внимание.

Уж я следваше по петите, а в следващия миг се озова между нея и сестрите. Останала без дъх, тя го погледна с разширени от ужас очи.

Той й се усмихна някак странно и наклони глава към нея. Тя осъзна, че се кани да я целуне, и се вцепени.

Устата му бе красиво оформена: пълна долна устна, категорично изрязана горна, приятен розов цвят, бели зъби…

Миранда пожела целувката му. И все пак мисълта за това я ужаси.

Тя притихна и затвори очи.

Изведнъж се озова пак в леглото си, замаяна от внезапния завършек на своя кошмар.

Беше ли това сън, или не беше? Тя се подпря на лакът, бездиханна и трепереща, и отново го видя да се носи неудържимо към нея.

Господи, какво ставаше?

Миранда скочи от леглото и отново побягна, а той пак се изпречи на пътя й, прегърна я и се наведе към нея.

Този път тя затвори очи, без изобщо да го погледне и по същия странен, нереален начин се намери в леглото си. Лежеше мирно, стиснала очи, и се ослушваше. Дори и да чуеше стъпките му, нямаше да отваря очите си.

Но в стаята бе тихо. Чуваше се само тежкото дишане на другите пациенти, плътният звук на кръглия стенен часовник, далечният грохот на уличното движение. Въпреки това Миранда не искаше да рискува и да отваря очи.

На сутринта, докато съзерцаваше свареното яйце и препечената филийка, тя се запита била ли е изобщо будна през нощта. Сън ли беше всичко?

Защо бе сънувала, че той я целува? Какво означаваше целувката на смъртта? По-добре беше изобщо да не узнава.

По-късно сутринта при нея се отби майка й, която вече си тръгваше за дома. Миранда с изненада видя, че я придружава красивото тъмнокосо момиче. Двете се подкрепяха взаимно и пристъпваха бавно.

— Миранда, това е Пандора Лей. И двете ни изписаха. Нали познаваш вече съпруга й?

Момичето й се усмихна.

— Здравейте.

— Здравейте — смутено отвърна Миранда, поразена от нейната хубост.

— Съпругът й предложи да ме закарат до гарата — рече Дороти. — Връщам се у дома. Ще ти звънна утре, в случай че имаш нещо да ми кажеш? Мога ли да направя нещо за теб? Да ти запазя самолетен билет или да ти резервирам някъде хотел?

— Още не съм решила. Полицията не иска да се отдалечавам много, така че не мога да отида в Австралия. Налага се да остана в Европа, в случай че им потрябвам.

Пандора Лей също седеше до леглото й.

— Дороти ми обясни вашия проблем.

— Не ми се сърдиш, нали? — мило се намеси майка й. — Както си говорехме, стигнахме и до теб.

Миранда любезно се усмихна.

— Не се сърдя, разбира се, но не бих искала да го споделяте с никой друг.

Пандора кимна.

— Разбира се, че няма. Но… питах се… Ние бихме могли да ви уредим работа и жилище извън Британия, ако сте заинтересована от подобно предложение. Трябваше да работя като преводач и куриер в нашия хотел, но докторите настояват да остана на легло възможно по-дълго време, така че ще имаме нужда от човек, който да върши моята работа. Допада ли ви идеята да работите в хотел?

Миранда бе изненадана и не знаеше какво да отговори.

— Хотелът ви не се ли намира в Гърция?

— Да, но не в континенталната част от страната, а на един малък остров — Делефорес, който е от островната група Циклади, разположени между континентална Гърция и Крит. Много е хубав, ще го обикнете.

— Но аз не знам гръцки. Не мога да превеждам и да разговарям с гърци.

— В началото това няма да е от значение — ще се занимавате с английските туристи, които гостуват в хотела. В хотела има много хора, които говорят гръцки и ще ви помагат, ако възникне проблем. Освен това можете да вземате уроци по гръцки и съм сигурна, че бързо ще напреднете с езика. Ще живеете в бунгало, както другите служители на хотела, и ще имате един свободен ден в седмицата, който ще бъде само ваш.

— Звучи чудесно и съм сигурна, че ще ми хареса, но аз дори не знам колко бих могла да остана, защото полицията може да ме извика всеки момент. Освен това съм със счупен глезен. Китката ми е навехната, но се надявам скоро да заздравее напълно. Едва ли обаче ще ви бъда от полза с моя счупен глезен.

— Можем да намерим решение и на това. През по-голямата част от времето ще работите в офис и няма да ви се налага да се разхождате. Но аз не искам да ви притискам. Можете да ме търсите на този номер — Пандора мушна в ръката й късче хартия. — Обадете ми се, ако решите да дойдете при нас. Мястото ще бъде свободно две седмици. След това ще трябва да назначим някой друг.

Майка й се наведе и я целуна.

— Според мен това е златен шанс за теб. Пази се. Ще ти се обадя.