Робин Хоб
Кралска поръчка (9)

8
Разбуждането на кралицата

На лов за глигани отиват едни,

а други за лосове готвят стрели.

Но моят любим не за кротки сърни,

за мъст той потегли — така повели кралицата Лиса.

 

Не търсеше слава кралицата Лиса,

не беше я страх от рани безброй,

за род и за чест, и за челяд тя би се

и падна любимият в първия бой — с кралицата Лиса.

„Ловът на кралица Лиса“

На другия ден всички станаха в ранни зори. На двора цареше трескава, почти празнична атмосфера. Личната стража на Искрен и всички ратници, които не бяха на стража, се събираха за лова. Хрътките лаеха нервно, а бойните кучета — яки, с масивни челюсти и широки гърди — дишаха тежко и опъваха поводите си. Хората вече се обзалагаха кой ще има най-успешен лов. Конете биеха с копита земята, воините проверяваха лъковете си, пажовете тичаха насам-натам. В кухнята готвачите приготвяха храна за ловците. Всички, млади и стари, мъже и жени, стояха на групички и шумно се смееха, хвалеха се с подвизите и трофеите си, сравняваха оръжията си и се готвеха за лова. Стотици пъти бях виждал същата сцена преди зимен лов за лосове или мечки. Ала сега се усещаше някакъв хъс, някаква гранива миризма на жажда за кръв. Чувах откъси от разговори, думи, от които ме побиваха тръпки: „… никаква милост за ония мръсници…“, „… страхливци и предатели, да посмеят да нападнат престолонаследницата…“, „… скъпо ще платят…“. Припряно се шмугнах в кухнята и чух същите думи.

Искрен беше в кабинета си. Почуках на вратата, макар че бе открехната. Той седеше на стол пред огъня с гръб към мен. Когато влязох, престолонаследникът кимна, но не вдигна глава. В стаята тегнеше осезаемо напрежение, предвещаващо буря. Подносът със закуската му бе недокоснат. Приближих се тихо, почти сигурен, че ме е призовал с Умението. Когато тишината се проточи, се зачудих дали самият Искрен знае защо го е направил. Накрая се осмелих да попитам:

— Милорд, няма ли да поведете лова?

Като че ли бях отворил шлюз. Той се обърна и ме погледна. През нощта бръчките на лицето му бяха станали по-дълбоки. Изглеждаше измъчен, болен.

— Няма. Не смея. Как мога да поощря такова нещо, този лов на собствената ни плът и кръв! Но имам ли друг избор? Да се крия и да хленча зад крепостните стени, докато другите отмъщават за нанесеното на жена ми оскърбление! Не смея да забраня на хората си да запазят честта си. Затова трябва да се държа така, като че ли не знам какво става. Като че ли съм идиот или страхливец. За този ден ще напишат балада, не се съмнявам. Как ще я нарекат? „Клането на Искрен“ ли? Или „Отмъщението на кралица Кетрикен“? — С всяка дума гласът му се повишаваше и преди да стигне до средата на изречението, аз се бях върнал при вратата, за да я затворя. Огледах се и се зачудих кой ли друг, освен мен чува думите му.

— Спахте ли изобщо тази нощ, милорд? — попитах, когато Искрен се задъха и млъкна.

Той се усмихна криво.

— Добре знаеш как свърши първият ми опит да заспя. Вторият не беше толкова… ангажиращ. Жена ми дойде в спалнята ми.

Усетих, че ушите ми пламват. Каквото и да се канеше да ми каже, не исках да го чуя. Нямах желание да узнавам какво са си казали през нощта. Искрен обаче бе безмилостен.

— Не плачеше, както може би си мислиш. Не за утеха. Не за да я прегърна и да я спася от нощните страхове или да я уверя в любовта си. А изпъната като смъмрен сержант, да застане до леглото и да поиска прошка за провинението си. По-бяла от тебешир и твърда като дъб… — Гласът му се забави, като че ли съзнаваше, че разкрива съкровените си чувства. — Тя предвиди този лов, не аз. Дойде при мен посред нощ и попита какво да правим. Не знаех какво да й отговоря, не знам и сега…

— Поне го е предвидила — осмелих се да кажа с надеждата да поуспокоя гнева му към Кетрикен.

— А аз — не — тежко рече той. — Рицарин щеше да го предвиди. О, Рицарин щеше да знае какво ще се случи още в мига, в който тя изчезнеше, и щеше да разработи планове за всички възможни ситуации. Но не и аз. Аз само мислех за това как по-бързо да я доведа вкъщи, за да не плъзнат слухове. Като че ли това изобщо беше възможно. И затова днес си мисля, че ако някога стана крал, короната ще се озове на най-неподходящото място.

Никога не бях виждал принц Искрен такъв — човек, напълно изгубил увереността си. Най-сетне разбирах, че Кетрикен изобщо не е за него. Вината не бе нейна. Тя беше силна и възпитана да управлява. Искрен често казваше, че самият той бил възпитан като втори син. Тя трябваше да го крепи като корабна котва, да му помага да възприеме кралската си роля. Ако бе отишла разплакана в леглото му, за да бъде прегърната и утешена, щеше да го убеди, че е достоен за крал. Дисциплинираността и сдържаността на Кетрикен го бяха накарали да се съмнява в собствените си способности. Моят принц бе човек, внезапно разбрах аз. Това не ме успокои.

— Би трябвало поне да излезете и да поговорите с тях — предложих аз.

— И какво да им кажа? „Успешен лов“ ли? Но ти върви, момко. Върви, гледай и ме информирай какво става. Върви. И затвори вратата. Нямам желание да виждам никой друг, докато не се върнеш.

Подчиних се. Излязох от Голямата зала и в коридора, който водеше към двора, срещнах Славен. Той рядко ставаше толкова рано и изглеждаше така, като че ли не го е направил по свое желание. Одеждите му бяха в ред, ала липсваха всички допълнителни щрихи: нямаше я обецата, грижливо сгънатото и прихванато с игла шалче на шията. Единственият му накит беше пръстенът с личния му печат. Косата му бе сресана, но не беше напомадена и накъдрена. И очите му бяха целите в червени жилки. Изпълваше го бяс. Когато се опитах да го подмина, той ме хвана и ме дръпна пред себе си. Поне такова бе намерението му. Аз не оказах съпротива, просто отпуснах мускулите си. И за своя радост и удивление, открих, че Славен не може да ме помръдне. Трябваше той да се обърне — и установи, че трябва да погледне нагоре. Бях пораснал и натрупал килограми. Знаех го, но никога не се бях замислял за този възхитителен страничен ефект. Овладях усмивката си, преди да стигне до устните ми, ала очите ми сигурно ме издадоха. Той силно ме блъсна и аз си позволих да се олюлея. Мъничко.

— Къде е Искрен? — изръмжа Славен.

— Милорд? — попитах аз, като че ли не разбирам какво иска.

— Къде е брат ми? Оная нещастница жена му… — Той замълча, овладял гнева си. — Къде обикновено е брат ми по това време на деня? — успя да попита накрая.

Не го излъгах.

— Понякога рано отива в кулата си. А може и да закусва. Или е в банята…

— Безполезно копеле. — Славен ме пусна, обърна се и бързо тръгна към кулата. Надявах се изкачването да го развесели. Веднага щом се скри от поглед, аз се затичах, за да не изгубя скъпоценното време, което бях спечелил.

В момента, в който излязох на двора, разбрах причината за яростта на Славен. Кетрикен стоеше върху една каруца и всички погледи бяха насочени към нея. Носеше същите дрехи като предната нощ. На дневна светлина видях пръски кръв по ръкава на бялото й кожено палто и лилавите й панталони. Кетрикен беше с ботуши и шапка, готова за езда. На хълбока й висеше меч. Смаях се. Как можеше? Озърнах се и се зачудих за какво говори. Всички лица бяха обърнати към нея. Очите бяха ококорени. В момента цареше пълна тишина. Всички сякаш бяха затаили дъх в очакване на следващите думи. Тя ги изрече спокойно и тихо, ала ясният й глас се понесе в студения въздух.

— Вече казах, това не е лов. Забравете веселието и хвалбите си. Свалете от себе си всичките си накити, всички символи за ранг. Нека сърцата ви се изпълнят с тържественост и помислете за това, което правим.

В речта й все още се усещаше известен планински акцент, но забелязах, че всяка нейна дума е грижливо подбрана.

— Ние не отиваме на лов — повтори Кетрикен. — А да приберем жертвите си. Отиваме да дадем покой на онези, които ни откраднаха алените кораби. Алените кораби ни отнеха сърцата на претопените и оставиха телата им да ни дебнат. Въпреки това онези, които ще убием днес, са от народа на Шестте херцогства. От нашата плът и кръв.

— Воини мои — продължи тя. — Днес ви моля да не пуснете нито една стрела, да не нанесете нито един удар с меч, освен за да дарите бърза смърт. Знам, че сте достатъчно умели, за да го направите. Стига страдания. Нека всяка смърт днес бъде мигновена и милостива, заради самите нас. Да стиснем зъби и да отсечем онова, което заразява кръвта ни, с решителност и съжаление, сякаш отсичаме гангренясал крайник. Защото тъкмо това ще направим. Ние не отиваме да мъстим, народе мой, а да излекуваме. Послушайте ме.

Няколко минути тя остана неподвижна и загледана в множеството. Хората се раздвижиха като насън. Ловците свалиха перата и панделките, знаците и накитите от одеждите си и ги подадоха на пажовете. Веселото, самохвално настроение се бе изпарило. Тя им беше отнела тази защита, бе ги принудила искрено да се замислят за онова, което се готвят да направят. Този лов не радваше никого. Всички зачакаха да чуят следващите думи на Кетрикен. Тя продължаваше да мълчи и хората отново впериха очи в нея. Когато видя, че е привлякла вниманието им, престолонаследницата продължи:

— Добре — тихо ни похвали тя. — А сега хубаво запомнете думите ми. Искам конски носилки или каруци… каквото сметнат за най-подходящо хората от конюшнята. Настелете ги със слама. Няма да оставим трупа на нито един наш сънародник за храна на лисиците и враните. Ще ги докараме тук, ще отбележим имената им, ако ги знаем, и ще ги подготвим за погребална клада, с която се почитат падналите в бой. Ако са наблизо, семействата им ще бъдат повикани за церемонията. На онези, които живеят далеч, ще пратим вест и дължимите почести за хора, изгубили свои близки като воини. — От очите й бликнаха сълзи и потекоха по лицето й — блестяха на зимната светлина като диаманти. Гласът й прегракна. — Готвачи и прислужници! Наредете масите в Голямата зала за погребално угощение. В Малката зала донесете вода, билки и дрехи, за да приготвим телата на нашите сънародници за кладата. Всички други, оставете обичайните си задължения. Донесете храна и направете клада. Когато се върнем, ще изгорим мъртвите и ще ги поменем. — Кетрикен се огледа и срещна всеки поглед. На лицето й се изписа решителност. Тя изтегли меча си и го насочи нагоре за клетва. — Щом свърши траурът, ще се приготвим да отмъстим за тях! Онези, които ни отнеха близките, ще познаят нашия гняв! — Престолонаследницата бавно отпусна оръжието и го прибра в ножницата. — А сега на конете, народе мой!

Кожата ми настръхна. Наоколо мъже и жени се мятаха на конете и ловът започваше. Както винаги улучил точния момент, Бърич ненадейно се озова до каруцата с оседланата Мека стъпка. Зачудих се откъде е взел червено-черен хамут, цветовете на скръбта и отмъщението. Зачудих се дали тя му е поръчала, или той сам се е досетил. Кетрикен слезе на земята, яхна коня си и отново вдигна меч във въздуха. Хората препуснаха след нея.

— Спрете я! — изсъска зад мен Славен и когато се обърнах, видях двамата с Искрен.

— Не! — осмелих се да промълвя. — Не го ли усещате? Не го разваляйте. Тя им върна всичко. Не знам какво е, но отдавна им липсваше.

— Гордостта — тежко рече Искрен. — Гордостта, която липсваше на всички ни и най-много на мен. Тя е истинска кралица — сякаш удивен, продължи той. Дали долавях в гласа му и нотки на завист? Престолонаследникът бавно се обърна и тихо се прибра в замъка. Зад нас се надигнаха гласове и хората побързаха да изпълнят нарежданията на Кетрикен. Тръгнах след Искрен, смаян от онова, на което бях присъствал. Славен се провря покрай мен, скочи пред брат си и го спря. Целият трепереше от ярост. Моят принц се закова на място.

— Как можеш да го допуснеш? Изобщо ли нямаш власт над тази жена? Тя ни се подиграва! Коя е тя, че да дава заповеди и да извежда въоръжен отряд от замъка! Коя е тя, че да своеволничи така! — Славен се задавяше от гняв.

— Моята съпруга — спокойно отвърна Искрен. — И престолонаследница. Онази, която избра ти. Татко ме увери, че ще избереш жена, достойна за кралица. Мисля, че изборът ти е по-добър, отколкото си предполагал.

— Твоя съпруга ли? Твоята гибел, глупако! Тя крои козни зад гърба ти, прерязва ти гърлото, докато спиш! Краде им сърцата, създава си собствено име! Не го ли разбираш, тъпак такъв? Ти може да позволиш на тая планинска лисица да открадне короната, но не и аз!

Припряно се обърнах и се наведох да си завържа обувката, за да не видя как принц Искрен удря принц Славен. Но чух плесницата и сподавения гневен вик. Когато вдигнах поглед, Искрен стоеше също толкова спокойно, колкото преди, а Славен притискаше с длан носа и устата си.

— Принцът престолонаследник Искрен няма да търпи оскърбления към престолонаследницата Кетрикен. И към себе си. Казах, че жена ми е разбудила гордостта на нашите ратници. А може би и моята. — Искрен се замисли и сякаш малко се изненада.

— Кралят ще научи за това! — Славен свали ръка от лицето си и ужасено погледна кръвта по дланта си. Протегна ръка напред, за да я покаже на брат си. — Баща ми ще види кръвта, която ти проля! — с разтреперан глас каза принцът и после вдигна окървавената си ръка настрани, за да не изцапа дрехите си.

— Какво? Да не би да възнамеряваш кръвта ти да тече чак до следобед, когато става баща ни? Ако успееш, ела да те видя и аз! — Той се обърна към мен. — Фиц! Нямаш ли друга работа, освен да висиш тук със зяпнала уста? Разкарай се. Погрижи се заповедите на жена ми да бъдат изпълнени.

Искрен се обърна и се отдалечи по коридора. Побързах да се подчиня и да се скрия от очите на Славен. Останал зад нас, той затропа с крака и започна да ругае. Нито един от двама ни не се обърна към него, ала поне се надявах, че никой от прислугата не е присъствал на сцената.

Това бе дълъг и странен ден за Бъкип. Искрен отиде в покоите на крал Умен, после се затвори в кабинета си. Нямам представа какво е правил Славен. Всички изпълняваха нарежданията на кралицата, работеха бързо и почти безшумно, само си шушукаха, докато приготвяха едната зала за помена и другата — за телата. Забелязах една голяма промяна. Заповедите на онези жени, които бяха най-верни на кралицата, сега се изпълняваха безпрекословно, сякаш те бяха сенки на Кетрикен. И тези благороднички нямаха никакви скрупули лично да присъстват в Малката зала, за да надзирават подготовката на ароматизирана с билки вода, нареждането на кърпите и саваните. Самият аз помагах за носенето на дърва за кладата.

Привечер ловците се върнаха. Яздеха тихо, в тържествена стража около колите. Кетрикен ги водеше. Изглеждаше уморена и измръзнала по начин, който нямаше нищо общо със студа. Искаше ми се да ида при нея, но не лиших Бърич от честта да хване юздите на коня й и да й помогне да скочи от седлото. По ботушите й и хълбоците на Мека стъпка лъщеше кръв. Не бе наредила на хората си да направят нещо, с което самата тя не би омърсила ръцете си. Кетрикен тихо освободи воините си да се измият, да срешат косите и брадите си и да се върнат, преоблечени в чисти дрехи, в залата. Докато Бърич отвеждаше Мека стъпка, кралицата остана съвсем сама. От нея се излъчваше скръб, по-сива от всичко, което някога бях усещал. Беше изтощена. До смърт.

Тихо се приближих.

— Ако имате нужда от мен, милейди.

Тя не се обърна.

— Трябва да го направя сама. Но бъди наблизо в случай, че ми потрябваш. — Говореше толкова тихо, че никой друг не ни чуваше. После закрачи напред и хората от замъка й направиха път. Кралицата безмълвно мина през кухнята, кимна, когато видя храната, после обиколи Голямата зала и отново одобри с жест приготовленията за помена. Спря в Малката зала, свали веселата си плетена шапка и палтото си и остана по проста риза от лилав лен. Подаде дрехите на един паж, който се смая от честта. Кетрикен се приближи до една от масите и започна да си навива ръкавите. Цялата зала се вкамени, всички глави се обърнаха към нея. Кралицата ни погледна и каза:

— Донесете мъртвите.

Труповете бяха внесени, дълга и мрачна върволица. Не ги броих. Бяха повече, отколкото очаквах, повече, отколкото предполагаха докладите до Искрен. Последвах Кетрикен и й носих легена с топла ароматизирана вода, докато тя минаваше от тяло на тяло и грижливо измиваше измъчените им лица, след което завинаги затваряше очите им. Зад нас вървяха други, които внимателно събличаха мъртъвците, изкъпваха ги, сресваха косите им и ги увиваха в чисти савани. По някое време забелязах, че Искрен също е дошъл и заедно с един млад писар записва имената на малцината разпознати от претопените.

Един от клетниците разпознах аз. Кери. Последното, което с Моли знаехме за него, бе, че е заминал като чирак на пътуващи кукловоди. И беше свършил живота си като марионетка. Засмяната му уста завинаги бе млъкнала. Като малки, двамата заедно бяхме изпълнявали различни поръчки, за да спечелим някое и друго петаче. Той стоеше до мен, когато за пръв път повръщах от препиване, и се смя, докато не му изневери собственият му стомах. И сега само аз щях да си спомням дните, които бяхме прекарали заедно. Част от моето минало бе претопена.

Когато свършихме и мълчаливо застанахме край масите с труповете, Искрен пристъпи напред, за да прочете списъка си. Имената бяха малко, ала той не пропускаше и неизвестните.

— Младеж с едва набола брада, тъмна коса, белези от риболов по ръцете… — каза престолонаследникът за една от жертвите, после за друга: — Жена, къдрокоса и хубава, с татуировка на гилдията на кукловодите. — Ние слушахме изреждането на хората, които бяхме изгубили, и ако някой не се просълзи, сърцето му трябваше да е от камък. Накрая вдигнахме мъртвите и ги отнесохме на погребалната клада. Искрен лично донесе факела, но го подаде на кралицата, която чакаше наблизо. Когато запали дървата, тя извика към тъмните небеса:

— Няма да бъдете забравени! — Всички повториха вика й. Меча, старият сержант, стоеше до кладата с ножица и отряза по кичур коса от всеки воин — символ на скръб за паднал другар. Искрен и Кетрикен се присъединиха към тях.

Последва нощ, каквато никога не бях преживявал. Повечето жители на града дойдоха в замъка и никой не ги спря. Всички останаха заедно с кралицата при кладата, докато тя не се превърна в пепел и кости. Сетне Голямата и Малката зала се напълниха и на двора бяха поставени дъски вместо маси за онези, за които нямаше място вътре. Бяха изнесени бурета с пиво и толкова много хляб, печено месо и други храни, колкото не си бях представял, че могат да се поберат в Бъкип. По-късно щях да узная, че голяма част от храната е докарана от града.

За пръв път от много седмици кралят слезе да седне на трона си, начело на високата маса. Дойде и шутът, за да застане зад стола му и да се храни от неговата чиния, когато господарят му предлагаше. Ала тази нощ не се опитваше да развесели Умен — нямаше го шутовското му бърборене, дори звънчетата на шапката и ръкавите му бяха заглушени с парчета плат. Погледите ни се срещнаха само веднъж, но не разбрах какво се опитва да ми каже. Отдясно на краля седеше Искрен, отляво — Кетрикен. Славен също присъстваше, разбира се, в толкова пищни черни одежди, че само цветът загатваше за нещо като траур. Той се мръщеше, цупеше се и пиеше и предполагам, че някои са взели киселото му мълчание за скръб. Аз обаче усещах гнева, който кипеше в него, и знаех, че някой някъде ще плати за нанесеното на Славен „оскърбление“. Бе дошла дори Търпение, която споделяше всеобщата скръб.

Кралят яде съвсем малко, но изчака всички да се нахранят, преди да се изправи и заговори. Менестрелите повтаряха думите му на другите маси, в Малката зала и на двора. Отначало заговори за онези, които алените кораби бяха погубили. Не спомена за претопяването, нито за лова и избиването на претопените. Просто каза, че трябва да ги запомним, сякаш са паднали в битка срещу пиратите. Накрая се извини с умора и мъка и напусна масата, за да се прибере в покоите си.

Тогава се изправи Искрен. Той само повтори предишната реч на Кетрикен, че сега скърбим, ала когато траурът свърши, трябва да се приготвим за отмъщение. Липсваха му страстта и пламът на кралицата, но виждах, че всички на масата го разбират. Хората закимаха и зашушукаха. Славен седеше и мълчаливо беснееше. Искрен и Кетрикен напуснаха масата късно през нощта и се погрижиха всички да забележат, че си тръгват ръка за ръка. Славен остана — пиеше и си мърмореше под нос. Аз се измъкнах малко след кралската двойка и се качих в стаята си.

Не се опитах да заспя, просто си легнах и се загледах в огъня. Когато тайната врата се отвори, веднага станах и се качих при Сенч. Заварих го кипящ от заразителна възбуда. Дори бледите му сипаничави страни бяха поруменели. Сивата му коса бе разчорлена, зелените му очи блестяха като брилянти. Той се разхождаше напред-назад и когато влязох, ме грабна в груба прегръдка. После се отдръпна и се засмя на смаяното ми изражение.

— Тя е родена да управлява! И това най-после се събужда в нея! Не можеше да се случи в по-подходящ момент! Тя може да спаси всички ни!

Ликуването му ми се стори непристойно.

— Не мога да преброя колко хора умряха днес — укорих го аз.

— О! Но не напразно! Поне не умряха напразно, Фицрицарин! В името на Ел и Еда, Кетрикен притежава и инстинкта, и грацията! Не го бях подозирал. Сега, ако баща ти беше жив, момко, и двамата с нея седяха на трона, щяхме да имаме владетели, които могат да обгърнат в ръцете си целия свят. — Той отпи от виното си и отново развълнувано се заразхожда. Никога не го бях виждал толкова въодушевен. Само дето не подскачаше. На масата имаше кошница и цялото й съдържание беше наредено върху покривката — вино, сирене, наденички, туршия, хляб. Дори тук, в кулата си, Сенч споделяше погребалния пир. Катерицата Слинк ме погледна с лакоми очи от отсрещния край на масата. Гласът на Сенч ме откъсна от мислите ми.

— Тя притежава много от качествата на Рицарин. Инстинкта да използва момента, да вземе една неизбежна и неприятна ситуация и да превърне във възвишена трагедия нещо, което в други ръце щеше да е просто клане. Имаме кралица, момко, в Бъкип отново имаме кралица!

Радостта му малко ме отвращаваше. И за миг се оставих да ме заблуди.

— Наистина ли смяташ, че кралицата се е преструвала? — колебливо го попитах. — Че всичко е било грижливо пресметнат политически ход?

Той се закова на място и се замисли.

— Не. Не, Фицрицарин, мисля, че го направи от сърце. Но това не понижава тактическата му стойност. А, смяташ ме за безсърдечен. Или за безчувствен в незнанието си. Истината е, че всичко ми е съвсем ясно. Много по-добре от теб разбирам какво означава за нас днешният ден. Знам, че днес загинаха хора. Знам дори, че са пострадали шестима от нашите. Мога да ти кажа колко претопени са били убити и след ден-два очаквам да науча имената на повечето. Имената, които вече съм записал, са включени в сметките за всичко, което са ни причинили алените кораби. Именно аз, момко, ще се погрижа на живите роднини да бъдат пратени кесии със злато за обезщетение. На семействата ще бъде съобщено, че кралят смята техните близки за паднали в бой срещу алените кораби. И моли да му помогнат да отмъсти за тях. Няма да напиша тези писма с удоволствие, Фиц. Но ще ги напиша с почерка на Искрен и подписа на Умен. Или си мислиш, че само убивам за своя крал?

— Извинявай. Просто когато влязох, ми се стори прекалено весел… — започнах аз.

— И наистина съм весел! Ти също би трябвало да се радваш. Досега бяхме без здрава ръка на кормилото и вятърът ни носеше накъдето поиска. А сега се появи една жена, която хвана кормилото и установи курса. И този курс е точно по вкуса ми! Както и по вкуса на всеки друг в кралството, на когото през последните години му е писнало да сме на колене. Ние се изправяме, момко, изправяме се, за да влезем в бой!

И аз най-сетне видях, че неговото ликуване се носи на гребена на вълната на гнева и мъката му. Спомних си изражението му в онзи черен ден, когато бяхме влезли във Фордж и бяхме видели какво са направили с народа ни пиратите. Тогава ми беше казал, че ще се науча да страдам, че това ми е в кръвта. Внезапно осъзнах правотата на чувствата му и си взех чаша вино, за да я изпия заедно с него. Вдигнахме наздравица за кралицата. Сетне Сенч стана мрачен и ми разкри защо ме е повикал. Кралят, самият Умен, повторил заповедта си да бдя над Кетрикен.

— И аз исках да поговоря с теб за това, че Умен напоследък повтаря някои свои заповеди или забележки.

— Известно ми е, Фиц. Правя каквото мога. Но здравето на краля е друга тема за друго време. Засега те уверявам, че тези повторения не са празно дрънкане на болен ум. Не. Днес кралят отново отправи молбата си, преди да слезе на вечеря. Повтаря я, за да е сигурен, че ще удвоиш усилията си. И той като мен смята, че като вдига хората на крак, кралицата още повече се излага на опасност. Въпреки че той не го казва толкова директно. Бъди нащрек, момко.

— Славен — изсумтях аз.

— Принц Славен ли? — попита Сенч.

— От него най-много трябва да се страхуваме, особено след като кралицата взима нещата в свои ръце.

— Не съм казал нищо такова. Ти също не би трябвало да го казваш — тихо отвърна Сенч. Говореше спокойно, ала на лицето му се бе изписало строго изражение.

— Защо? — предизвиках го аз. — Защо поне веднъж да не можем да говорим откровено?

— Помежду си можем, ако бяхме съвсем сами и се касаеше само за нас с теб. Но не е така. Ние сме кралски люде, а кралските люде не си и помислят за измяна, камо ли…

Разнесе се задавен звук и Слинк повърна на масата.

— Лакома твар! Задави се, нали? — разсеяно го сгълча Сенч.

Отидох за парцал, за да избърша мръсотията. Ала когато се върнах при масата, Слинк лежеше на една страна и дишаше тежко, а Сенч ровеше с един шиш в повърнатото. Пригади ми се. Той ми даде знак да оставя парцала, вдигна Слинк на ръце и ми подаде треперещото създание.

— Успокой го и му дай вода — напрегнато ми нареди Сенч и се обърна към катерицата. — Хайде, старче, върви при Фиц, той ще се погрижи за теб.

Отнесох Слинк при огъня, където той повърна върху ризата ми. Отблизо вонята беше непреодолима. Докато го оставях и се събличах, усетих друга миризма, по-горчива. Още преди да отворя уста, Сенч потвърди подозрението ми.

— Листа от варта. Хубаво счукани. Вкусът им няма да се усеща в пикантната наденичка. Да се надяваме, че и във виното няма отрова, иначе и двамата сме мъртви.

Настръхнах от ужас. Сенч вдигна поглед, видя, че съм се вцепенил, леко ме побутна и вдигна Слинк. Даде му паничка с вода и се зарадва, когато катерицата започна да лочи.

— Струва ми се, че ще остане жив. Това малко прасе си е натъпкало устата и е усетило вкуса на отровата по-силно, отколкото щеше да я усети човек. И я е повърнало. Оная гадост на масата е сдъвкана, но не е глътната. Мисля, че вкусът го е накарал да повърне, а не отровата.

— Да се надяваме — унило отвърнах аз. Всичките ми нерви бяха настроени към вътрешното ми очакване. Дали бях отровен? Унасяше ли ме, гадеше ли ми се, виеше ли ми се свят? Усещах ли устата си изтръпнала или суха? Течаха ли ми слюнки? Изведнъж започнах да се потя и се разтреперих. Само не това!

— Престани — тихо рече Сенч. — Седни. Пийни си вода. Сам си го причиняваш, Фиц. Бутилката беше добре запушена със стара тапа. Ако виното е било отровно, трябва да са го отровили много отдавна. Не познавам много хора, които да притежават такова търпение, че да пуснат отрова в бутилка вино и да я оставят да отлежава. Нищо ни няма.

Треперливо си поех дъх.

— Но някой е имал други намерения. Кой ти донесе храната?

Сенч изсумтя.

— Сам си я приготвих, както винаги. Обаче на масата имаше и от кошницата, оставена като подарък за лейди Дайми. От време на време хората се опитват да спечелят благоволението й, тъй като се говори, че кралят се вслушвал в съветите й. Едва ли тя е била целта на убийците.

— Славен — повторих аз. — Казах ти, че според него тя е кралската отровителка. Как може да си толкова лекомислен? Знаеш, че той обвинява лейди Дайми за смъртта на майка си! Наистина ли трябва да сме толкова любезни, че да му позволим да ни избие всичките? Той няма да престане, докато не се добере до трона.

— И пак ще ти заявя, че не желая да слушам приказки за измяна! — почти извика Сенч, седна на стола си и гушна Слинк в скута си. Зверчето седна, приглади мустачките си и отново се сви в обичайната си поза за сън. Проследих с поглед бледата ръка на Сенч, изпъкналите сухожилия, съсухрената кожа, докато галеше малкия си любимец. Лицето му остана безизразно. След малко той спокойно продължи: — Мисля, че кралят има право. Трябва да удвоим предпазливостта си. И не само за Кетрикен. Нито за самите нас. — Сенч впери в мен измъчените си очи. — Пази жените, момко. Нито невинността, нито незнанието са защита от коварството. Търпение, Моли, дори Лейси. Намери начин, фин начин, да предупредиш и Бърич. — Той въздъхна. — Нима нямаме врагове извън крепостните стени?

— Предостатъчно — уверих го аз. Ала повече не споменах за Славен.

Сенч поклати глава.

— Това е лошо начало на пътуването ми.

— Какво пътуване? — Не вярвах на ушите си. Сенч никога не напускаше Бъкип. Почти никога. — Закъде?

— Закъдето трябва. Сега ми се струва, че почти се налага да остана. — Той отново поклати глава. — Грижи се за себе си, докато ме няма, момко. Няма да съм тук, за да бдя над теб. — И не пожела да ми каже нищо повече.

Когато го оставих, той все още се взираше в огъня и държеше в скута си Слинк. Слязох в стаята си с омекнали крака. Опитът да отровят Сенч ме бе потресъл повече от всичко досега. Не беше успяла да го защити дори тайната на неговото съществуване. А имаше и други, по-лесни мишени, и също толкова скъпи на сърцето ми.

Проклех храбростта, която по-рано ми беше позволила да покажа на Славен, че съм станал много по-силен. Бях глупак да го изкушавам да ме нападне — трябваше да се досетя, че ще потърси друга, не толкова очевидна жертва. Бързо се преоблякох, излязох, спуснах се по стълбището и отидох право в спалнята на Моли. Леко почуках на вратата.

Никакъв отговор. Не потропах по-силно. До разсъмване оставаха час-два и повечето обитатели на замъка спяха. И все пак нямах желание някой да ме свари пред вратата на Моли.

Беше заключено, но това бе детска играчка за мен. Отключих само за няколко секунди и си отбелязах до утре вечер бравата да бъде сменена с по-сигурна. Безшумен като сянка, влязох вътре и затворих вратата.

Огънят в огнището догаряше. Въглените хвърляха слаба светлина. За миг застанах неподвижно, за да позволя на очите си да се приспособят, после предпазливо продължих напред. Чувах спокойното дишане на Моли. Това трябваше да ме задоволи, ала си казах, че отровата може да я унася в гибелен сън. Обещах си само да докосна челото й, просто за да проверя дали няма треска. Нищо повече. Приближих се до леглото.

И спрях. Едва различавах фигурата й под завивките. Ухаеше на сладост и топлина. На здраве. Там не спеше трескава жертва на отрова. Знаех, че трябва да си ида.

— Спокоен сън — промълвих аз.

Тя безшумно скочи от леглото. Кехлибарената светлина затанцува по острието в ръката й.

— Моли! — извиках и отблъснах ръката й. Тя се вцепени, свила лявата си ръка в юмрук, и за миг в стаята се възцари тишина.

— Новия! — Бясно изсъска Моли и заби юмрук в корема ми. Когато се превих и се опитах да си поема въздух, тя продължи: — Идиот такъв! Уплаши ме до смърт! Какво си мислиш, че правиш като отключваш вратата ми и се промъкваш в стаята ми? Би трябвало да повикам стражниците!

— Не! — помолих я аз, докато Моли хвърляше дърва в огъня. — Моля те. Ще си ида. Не дойдох да ти сторя зло или да те оскърбя. Исках само да се уверя, че си добре.

— Е, не съм добре! — гневно прошепна тя. Беше сплела косата си за през нощта на две дебели плитки и внезапно ми напомни за момиченцето, което толкова отдавна познавах. Вече не бе момиче. Тя забеляза, че я зяпам, наметна си халат и го пристегна на кръста си. — Цялата треперя! Тази нощ повече няма да мога да мигна! Пиян си, нали? Какво искаш?

Тя се приближи към мен, хванала свещта като оръжие.

— Не — уверих я аз. Поизправих се и пригладих ризата си. — Заклевам се, не съм пиян. И наистина нямах лоши намерения. Но… тази нощ се случи нещо, нещо, което ме накара да се уплаша, че може да пострадаш, затова реших, че е най-добре да дойда и да проверя как си, обаче знаех, че Търпение няма да одобри, и не исках да вдигам целия замък, затова си помислих просто да надникна и…

— Стига си дрънкал, Новия — ледено ме прекъсна Моли.

Имаше право.

— Извинявай — повторих аз и седнах на ръба на леглото.

— Не се настанявай удобно — предупреди ме тя. — Веднага си тръгваш. Доброволно, иначе ще повикам стражниците. Сам избери.

— Тръгвам си — обещах аз и припряно скочих. — Само исках да се уверя, че си добре.

— Нищо ми няма — сприхаво отвърна Моли. — Какво може да ми се случи? И сега съм добре, и снощи бях добре, както и през последните трийсет нощи. Досега нито веднъж не си идвал да се поинтересуваш за здравето ми. Какво те е прихванало?

Поех си дъх.

— Защото някои нощни заплахи са по-очевидни от други. Случват се лоши неща, които ме карат да се досещам какви още по-страшни неща могат да се случат. В някои нощи не е най-здравословно да си любима на копеле.

— Какво означава това? — безизразно попита тя.

Отново си поех дъх, решен, доколкото е възможно да съм честен с нея.

— Не мога да ти разкрия какво се случи. Само ще ти кажа, че може би си в опасност. Не се доверявай на…

— Не те питах това. Какво означава „любима на копеле“? Как смееш да ме наричаш така? — Очите й гневно заблестяха.

Кълна се, че сърцето ми за миг спря. По тялото ми плъзна смъртен студ.

— Вярно е, нямам право — с пресекнал глас отвърнах аз. — Но не съм в състояние да престана да те обичам. И независимо дали имам право да те наричам своя любима, някои хора не ще се поколебаят да ме наранят, като ти причинят зло. Как да кажа, че те обичам толкова много, че ми се ще да не те обичах или поне да не показвах, че те обичам, защото любовта ми те излага на огромна опасност, и да поискам от теб да повярваш на думите ми? — Сковано се обърнах към вратата.

— А как да посмея да кажа, че разбирам нещо от последното ти изречение и да поискам от теб да повярваш на думите ми? — попита Моли.

Нещо в гласа й ме накара да се обърна към нея. За миг просто се гледахме. Сетне тя избухна в смях. Стоях неподвижно, обиден и сърдит, докато Моли, все още засмяна, се приближи до мен. И ме прегърна.

— Ти избра възможно най-заобиколния път, за да ми кажеш, че ме обичаш, Новия. Тайно да влезеш в стаята ми и после да си завържеш езика на възел заради думата „любов“. Не можеше ли просто отдавна да я изречеш?

Глупаво стоях пред нея. Погледнах я. Тъпо осъзнах, че съм станал много по-висок от нея.

— Е? — подкани ме Моли и за миг се озадачих.

— Обичам те, Моли. — В края на краищата съвсем не ми беше трудно да го кажа. И това ме изпълни с огромно облекчение. Бавно и предпазливо я прегърнах.

Тя ми се усмихна.

— И аз те обичам.

И най-сетне я целунах. В мига на целувката някъде край Бъкип един вълк извиси глас в ревнив вой и накара всички кучета да се разлаят в хор, който отекна в нощната тишина.