Робин Хоб
Кралска поръчка (20)

19
Съобщения

Принцът престолонаследник Искрен напусна Бъкип в началото на третата зима от Войната с алените кораби. Взе със себе си малка група лично избрани спътници, които щяха да го придружат в похода му като негова лична стража, да пътуват с него до Планинското кралство и да изчакат завръщането му там. Аргументите му бяха, че по-малката група се нуждае от по-малко багаж, а зимното пътуване през Планините налагало да носи със себе си всичката си храна. Освен това той реши отиването му при Праотците да не изглежда като военен поход. Малцина освен спътниците му знаеха за истинската му цел. Официално той заминаваше за Планинското кралство, за да преговаря с тъст си крал Ейод за евентуална военна подкрепа срещу алените кораби.

Струва си да бъдат посочени неколцина от онези, които Искрен взе да го придружат. Ход, учителката по бойно майсторство, бе една от първите, които престолонаследникът избра. Никой в кралството не можеше да се мери с нея по тактически умения и въпреки годините си тя продължаваше възхитително да борави с оръжия. Чарим, камериерът на Искрен, който бе с него толкова отдавна, и го беше следвал в толкова много походи, че и двамата не можеха да си представят оставането му в замъка. Кестен, с цвят, съответстващ на името му, повече от десетилетие бе в личната му стража. Липсваше му едното око и по-голямата част от едното му ухо, ала въпреки това изглеждаше два пъти по-бдителен от всеки друг. Киф и Кеф, близнаци и също като Кестен, от дълги години членове на почетната стража на Искрен. Бърич, управителят на бъкипската конюшня, се присъедини към групата по свое желание. Когато възразиха срещу заминаването му, той отбеляза, че оставял способен човек да се грижи за конюшнята и че по време на пътуването щяло да има нужда от човек, който да познава животните, за да не умрат по време на зимния преход през Планините. В допълнение Бърич посочи лечителските умения и опита си на човек на принц Рицарин — последното беше известно на малцина.

Вечерта преди заминаването си Искрен ме повика в кабинета си.

— Ти не одобряваш това пътуване, нали? Смяташ го за глупаво — вместо поздрав рече той.

Трябваше да се усмихна. Престолонаследникът неволно бе изразил мислите ми.

— Прав сте. Имам сериозни съмнения — предпазливо се съгласих аз.

— Аз също. Но какво друго ми остава? Това поне е възможност наистина да направя нещо. Нещо друго, освен да седя в оная проклета кула и да се самоубивам с Умението.

През последните няколко дни Искрен старателно бе прерисувал картата на Кетрикен. Сега внимателно я нави и я пъхна в кожен калъф. Промяната, настъпила в него през последната седмица, ме удиви. Косата му продължаваше да е сива, тялото му беше изтощено и отпуснато от прекалено многото месеци седене. Ала се движеше енергично и откакто бе взето решението, двамата с Кетрикен всяка вечер почитаха Голямата зала. Беше удоволствие да ги гледаш как се хранят с апетит и остават на чаша вино, докато Меден или друг менестрел забавлява всички. Топлотата към Кетрикен бе друга страст, която престолонаследникът си възвърна. Когато бяха на масата, очите й рядко се откъсваха от лицето му. Докато менестрелите пееха, пръстите й винаги почиваха върху ръката му. Тя сияеше в негово присъствие като пламтяща свещ. Колкото и стени да вдигах в ума си, нямаше как да не усещам взаимната им наслада от споделените им нощи. Бях се опитал да се скрия от страстта им, като се потопя в Моли. Накрая изпитвах угризения, че Моли е много доволна от отново разгорялата се пламенност. Как щеше да се почувства, ако узнаеше, че желанието ми не е само мое?

Умението. Бяха ме предупреждавали за неговите преимущества и капани, за това, че може да изсмуче от човек всичко, освен жаждата за неговото използване. Ала никой не ми бе споменавал за това. В известен смисъл с нетърпение чаках Искрен да замине, за да мога пак да съм сигурен, че душата ми е единствено моя.

— Работата ви в онази кула не е по-маловажна. Ако хората можеха да разберат как се погубвате заради тях…

— Както го разбираш ти. Това лято с теб се сближихме, момко. Станахме по-близки, отколкото смятах, че е възможно. Не съм бил толкова близък с някого от смъртта на баща ти.

„По-близки, отколкото предполагате, милорд.“ Но не произнесох тези думи на глас.

— Така е.

— Искам да те помоля за една услуга. Всъщност за две.

— Знаете, че няма да ви откажа.

— Никога не го заявявай толкова лесно. Първата е да се грижиш за жена ми. Тя е помъдряла по отношение на живота в Бъкип, но все още е прекалено доверчива. Пази я.

— Винаги съм го правил и без да ме молите, милорд.

— И втората. — Той си пое дъх и въздъхна. — Искам да се опитам да остана и тук. В твоя ум. Докогато мога.

— Милорд… — Поколебах се. Искрен имаше право. Това не бе нещо, което с готовност щях да сторя. Ала вече се бях съгласил. Знаех, че е за доброто на кралството. Но за мен? И без това усещах, че силното присъствие на Искрен размива границите на същността ми. Не ставаше въпрос за връзка, която да продължи няколко часа или дни, а седмици и най-вероятно месеци. Зачудих се дали и при членовете на котериите е така, дали постепенно престават да имат личен живот. — Ами вашата котерия? — тихо попитах аз.

— Какво? — отвърна престолонаследникът. — Засега ги оставям в стражевите кули и на корабите. Могат да пращат съобщенията си на Ведра. Тя ще ги предава на Умен. Ако сметнат, че трябва да науча нещо, могат да се свържат с мен. — Той замълча за миг. — Чрез теб ще търся друга информация. Неща, които предпочитам да пазя в тайна.

„Вестите за престолонаследницата“ — помислих си. За това как Славен ще използва силите си в отсъствието на брат си. Клюки и интриги. От друга страна, незначителни неща. От друга — подробностите, които осигуряваха положението на Искрен. За хиляден път ми се прииска да мога винаги да използвам Умението си. Ако притежавах тази способност, нямаше да има нужда Искрен да ме моли за това. Щях да съм в състояние по всяко време да се пресягам към него. Но сега единствената ни възможност беше установената чрез физически контакт връзка, каквато бяхме използвали през лятото. С нейна помощ, когато пожелаеше, той можеше да научава какво става в Бъкип и да ми праща напътствията си. Колебаех се, ала вече знаех, че ще приема. От вярност към него и към Шестте херцогства. Не от жажда за Умението. Погледнах го.

— Съгласен съм.

— Отлично знаеш как започва — рече той. Това не бе въпрос. Просто вече се разбирахме от една дума. Искрен не изчака отговора ми. — Ще се опитам да не ти се натрапвам — обеща престолонаследникът. Приближих се до него. Той вдигна ръка и ме докосна по рамото. И отново беше с мен — съзнателно не го беше правил от онзи ден в кабинета си, когато ме бе помолил да крия мислите си.

Денят на заминаването беше хубав, освежаващо студен, небесата бяха ясно сини. Верен на думата си, Искрен бе ограничил свитата си до минимум. На сутринта след съвета бяха пратени конни вестоносци. Те щяха да се движат пред него и да уреждат снабдяването с провизии и подслон в градовете, през които щеше да мине. Това щеше да му позволи бързо и лесно да прекоси Шестте херцогства.

Аз единствен не се сбогувах с Искрен. Той остана в ума ми, малък и тих като семе, очакващо пролетта. Почти също толкова незабележим, колкото Нощни очи. Кетрикен бе решила да го изпрати от мразовитите стени на Градината на кралицата. Беше се простила с него по-рано и бе избрала това място, за да не привлече вниманието, ако се разплаче. Стоях до нея и понасях вибрациите на онова, което през последната седмица бяха споделили двамата с Искрен. Едновременно се радвах за нея и ми се свиваше сърцето, защото така бързо й отнемаха онова, което съвсем скоро беше намерила. Коне и мъже, товарни животни и знамена, най-сетне се скриха от поглед зад хълмовете. И тогава усетих нещо, от което ме побиха тръпки. Тя се пресегна към него с Осезанието. Съвсем слабо, да, ала достатъчно, та някъде в сърцето ми Нощни очи да се сепне и с пламнали очи да попита: „Какво става?“

„Нищо. Нищо, свързано с нас — казах му аз. — Скоро ще отидем на лов, братко. Отдавна не сме го правили.“

Няколко дни след заминаването им почти отново заживях собствен живот. Бях се ужасявал от мига на раздялата с Бърич. Разбирах какво го кара да последва престолонаследника, но без него се чувствах незащитен. Това ми говореше много неща за самия мен, неща, които не желаех да узнавам. Ала в същото време с Нощни очи най-сетне бяхме свободни открито да използваме Осезанието. Посрещах почти всеки изгрев с него на километри от замъка. В дните, когато търсехме претопени, яздех Сажда, но тя не се чувстваше съвсем спокойно близо до вълка. След време претопените като че ли намаляха и не се насочваха към района на Бъкип. Вече можехме да ловуваме за удоволствие. Тогава ходех пеш, защото можехме повече да се наслаждаваме на компанията си. Нощни очи одобри физическото ми укрепване през лятото. Тази зима за пръв път, откакто Славен ме беше отровил, усетих, че отново използвам цялото си тяло и сила. Енергичните утрини на лов и нощите с Моли щяха да са достатъчен живот за всеки мъж. В тези прости неща има нещо, което носи абсолютно удовлетворение.

Предполагам, че ми се е искало животът ми винаги да е толкова прост и пълноценен. Опитвах се да не обръщам внимание на неща, които знаех, че са опасни. Задържалото се хубаво време, казвах си аз, щеше да осигури на Искрен добро начало на пътуването. Изхвърлих от ума си въпроси като този дали алените кораби ще ни нападнат, докато сме толкова незащитени. Избягвах и Славен, както и внезапните безкрайни празненства, които напълниха Бъкип с негови привърженици и караха факлите в Голямата зала да пламтят до късно всяка нощ. В замъка все по-често се усещаше присъствието на Ведра и Джъстин. Не можех да вляза в някоя стая, в която бяха и те, и да не ме пронижат стрелите на неприязънта им. Започнах да избягвам вечер общите помещения, където трябваше да се сблъскам или с тях, или с гостите на Славен.

Едва бяха изтекли два дни от заминаването на Искрен, когато чух слухове, че истинската цел на пътуването му била да търси Праотците. Не можех да обвиня за тях Славен. Избраниците на престолонаследника знаеха каква е действителната им задача. Бърич сам я бе открил. Щом беше успял той, защо да не можеше и друг? Оттук и мълвата. Ала когато чух две момчета да се смеят на „глупостта на крал Мъдрост и лековерието на Искрен“, предположих, че осмиването му е дело на Славен. Използването на Умението бе изисквало от престолонаследника пълно усамотяване. Хората се питаха какво прави толкова дълго сам в кулата си. Естествено, знаеха, че използва Умението, ала това беше прекалено безинтересна тема за клюките. Разсеяният му поглед, странните часове, в които се хранеше и почиваше, призрачното му присъствие в замъка, докато другите спяха — всичко това подхранваше слуховете. Дали си бе изгубил ума и се беше отправил на безумно пътуване? Разпространяваха се най-различни догадки и Славен им осигуряваше плодородна почва. Той намираше поводи за всевъзможни гощавки и събирания на благородниците. Крал Умен рядко се чувстваше достатъчно добре, за да присъства, а Кетрикен не обичаше компанията на остроумните негодници на Славен. Аз стоях настрани. Можех да мърморя само пред себе си и пред Сенч за разходите по тези празненства, след като Славен беше заявил, че почти нямало средства за експедицията на Искрен. Сенч само поклати глава.

Напоследък старецът беше станал по-мълчалив. Изпитвах неспокойното чувство, че крие нещо. Сами по себе си тайните не бяха нищо ново. Старият убиец бе пълен с тайни. Просто не можех да се избавя от усещането, че тази тайна някак си пряко е свързана с мен. Не можех да го попитам направо, но го наблюдавах. На работната му маса забелязвах признаци от активно използване в мое отсъствие. Още по-странно бе, че винаги, когато ме викаше, свързаният с работата му безпорядък беше грижливо разтребен. Години наред аз бях почиствал стаята му.

Фактът, че сега сам се грижеше за това, или трябваше да е укор към мен, или означаваше, че крие какво върши.

Неспособен да устоя на изкушението, аз го наблюдавах винаги щом можех. Не научих нищо за тайната му, ала видях много от онова, което преди бях пропускал. Сенч остаряваше. Студеното време сковаваше ставите му. Той бе по-голям от Умен, незаконороден като мен, и въпреки болежките си все пак изглеждаше по-млад от краля. Но когато четеше, вече държеше свитъците все по-далеч от очите си и избягваше да се пресяга за нещо, намиращо се по-високо от главата му. Беше ми също толкова мъчително да наблюдавам тези промени, колкото и да зная, че има тайни от мен.

Двадесет и три дни след заминаването на Искрен се върнах от утринен лов с Нощни очи и заварих замъка на крак. Човек оставаше с впечатление за разровен мравуняк, ала липсваше целеустремеността на мравките. Отидох право при готвачката Сара и я попитах какво се е случило. Кухнята на всеки замък е сърцето на всички слухове и отстъпва само на стаята на стражниците. В Бъкип кухненските клюки обикновено бяха по-точни.

— Пристигна един конник, конят му почти издъхваше. Каза, че пиратите нападнали Брод. Опожарили целия град. Претопили седемдесет души. Още не се знаело колко са мъртвите. И щяло да има още жертви, останали бездомни в тоя студ. Три кораба пирати, каза момчето. Отиде право при принц Славен да му докладва. Принц Славен го прати тук да го нахраним. Сега е в стаята на стражниците, спи. — Тя сниши глас. — Момчето само изминало целия тоя път. Сменяло конете във всеки град, минало по крайречния път, но не позволило никой друг да предаде съобщението вместо него. Каза, че всеки момент очаквало да научи, че идва помощ, да чуе от някого, че вече знаят и са пратили кораби. Обаче нямало нищо.

— От Брод ли? Значи се е случило поне преди пет дни. Защо сигналните кули не са запалили огньовете? — попитах аз. — Защо не са пратили гълъби в Чайка или Залива на тюлените? Принц Искрен остави патрулен кораб в този район. Моряците трябва да са можели да видят светлината от Чайка или Брод. Освен това в Червената кула има член на котерията — Уил. Той би трябвало да види сигналните огньове и да прати съобщение на Ведра. Как може никой тук да не е научил, как може да не знаем нищо?

Готвачката още повече сниши глас и многозначително блъсна в масата тестото, което месеше.

— Момчето каза, че сигналните огньове били запалени — и в Брод, и в Ледоград. Пратили и гълъби в Чайка. Корабът не пристигнал.

— Тогава защо не знаем нищо? — Овладях гнева си. Усетих слабо пърхане на загриженост от страна на Искрен. — Е, сигурно точно сега няма смисъл да задавам тези въпроси. Как реагира Славен? „Руриск“ ли прати? Щеше ми се да бях тук, за да отплавам с него.

Готвачката изсумтя и за миг престана да блъска тестото.

— Върви тогава, защото няма да закъснееш. Не съм чула нещо да е направено или да е пратен някой. Никой не е пратен, никой. Никой.

— Знаеш, че не си падам по клюките, Фиц, обаче се шушука, че принц Славен е знаел — продължи тя. — Когато дойде момчето, принцът беше страшно мил, даже му даде кесийка монети. Но му каза, че вече било късно. Пиратите отдавна си били тръгнали. Нямало смисъл да праща нито кораб, нито ратници.

— Късно за бой с пиратите, да. Ами бездомните в Брод? Група работници, за да помогнат за възстановяването на къщите, няколко каруци с храна…

— Каза, че нямал пари за такова нещо — презрително изсумтя готвачката, после започна да разделя тестото, за да бухне. — Съкровищницата била изпразнена от строежа на кораби и поддръжката им. Искрен бил взел и малкото, което останало, за похода си при Праотците. — Тя избърса ръце в престилката си. — После каза, че много съжалявал. Искрено съжалявал.

Обзе ме ледена ярост. Потупах готвачката по рамото и я уверих, че всичко ще е наред. Като замаян излязох от кухнята и отидох в кабинета на Искрен. Пред вратата спрях и се пресегнах. Ясно зърнах намерението му. В едно задно чекмедже щях да открия стара златна огърлица със смарагди. Останала от баба му. Щеше да стигне да наема хора, да купя зърно и да го пратя по тях. Отворих вратата и спрях.

Искрен бе разхвърлян човек и набързо беше събрал багажа си. Чарим бе заминал с него и не беше успял да разтреби. Но това тук бе нещо друго. Друг навярно нямаше да забележи нищо нередно. Ала аз видях стаята и със своите очи, и с тези на Искрен. Всичко беше преровено. Онзи, който го бе направил, или не се беше страхувал, че ще го разкрият, или не познаваше добре престолонаследника. Всички чекмеджета и шкафове бяха затворени. Столът бе плътно до масата. Беше прекалено подредено. Без да храня голяма надежда, отидох при чекмеджето, издърпах го и надникнах в задния ъгъл. Може би я бе спасила тъкмо небрежността на Искрен. Никога нямаше да търся смарагдова огърлица, скрита под тази бъркотия — стара шпора, счупена тока от колан, парче еленов рог, полуиздялано като дръжка на нож. Но тя беше там, увита в парче груб плат. От стаята трябваше да се вземат още някои ценни дреболии. Докато ги събирах, се озадачих. Щом не липсваха, каква бе целта на търсенето?

Методично подредих десетки пергаментови карти, после започнах да свалям други от стената. Докато грижливо навивах една, в стаята тихо влезе Кетрикен. Осезанието ми съобщи за нея още преди да е докоснала вратата, затова срещнах погледа й без изненада. Застанах твърдо пред прилива на чувства от Искрен, които бликнаха в мен. Видът й сякаш ми даде вътрешна сила. Тя бе прелестна, светлокожа и стройна, с рокля от мека синя вълна. Поех си дъх. Кетрикен ме погледна въпросително.

— Искрен искаше да сложа в ред картите. Влагата може да ги повреди, а когато отсъства, стаята му не се топли — казах аз.

Тя кимна.

— Тук изглежда толкова пусто и студено без него. Не само студеното огнище. Няма я неговата миризма, неговия безпорядък…

— Значи вие сте разтребвали тук? — попитах небрежно.

— Не! — Кетрикен се засмя. — Моето разтребване разваля и малкото ред, който той поддържа тук. Не, ще го оставя както си е до завръщането му. Искам, когато се прибере, да завари вещите си по местата им. — Лицето й помръкна. — Но тази стая е най-малкото. Сутринта пратих един паж да те търси, но те нямаше. Научи ли новината за Брод?

— Само клюки — отвърнах аз.

— Тогава си чул колкото и аз. Никой не ме повика — студено каза Кетрикен. В очите й имаше болка. — Повечето чух от лейди Скромност, която от своя страна чула камериерът на Славен да разговаря с прислужницата й. Стражниците отишли при Славен да му съобщят за пристигането на вестоносеца. Не трябваше ли да дойдат при мен?

— Милейди, съобщението е трябвало да бъде предадено направо на крал Умен — напомних й аз. — Предполагам, че точно така и се е случило, след което хората на Славен, които охраняват вратата на краля, са съобщили на него вместо на вас.

Тя вдигна глава.

— В такъв случай трябва да се направи нещо. И двама могат да играят тази глупава игра.

— Чудя се дали вече са се изгубвали и други съобщения — замислено казах аз.

Сините й очи станаха ледено сиви.

— Какво искаш да кажеш?

— Пощенските гълъби, сигналните огньове. Съобщение до Ведра от Уил в Червената кула. Поне по един от тези начини трябваше да получим вест за опустошаването на Брод. Едно съобщение може да се изгуби, но три?

Направила връзката, Кетрикен пребледня.

— Херцог Беърнс ще помисли, че не сме обърнали внимание на молбата му за помощ. — Тя вдигна ръка към устата си и прошепна: — Това е коварен заговор за опозоряване на Искрен! После изсъска: — Това положение е непоносимо!

Обърна се и се втурна към вратата. Всяко нейно движение издаваше гнева й. Едва успях да скоча пред нея и опрях гръб на вратата.

— Умолявам ви, милейди, почакайте! Почакайте и помислете!

— Какво да помисля? Как най-добре да разкрия дълбочината на вероломството му ли?

— В този случай не сме в най-изгодно положение. Моля ви, почакайте. Хайде да помислим заедно. И двамата смятаме, че Славен е знаел нещо за това и го е премълчал. Но нямаме доказателство. Абсолютно никакво. И е възможно да грешим. Трябва да действаме постепенно, за да не всеем раздори, когато най-малко ги искаме. Първият човек, с когото трябва да поговорим, е крал Умен. Да проверим дали всичко това му е било известно и дали е упълномощил Славен да говори от негово име.

— Той не би го направил! — гневно заяви Кетрикен.

— Кралят често не е на себе си — напомних й аз. — Но именно той, а не вие, трябва публично да обвини Славен, ако изобщо е необходима някаква публичност. Ако се обявите срещу него и кралят по-късно го подкрепи, благородниците ще видят, че династията на Пророците е разделена. И без това сред тях вече са посети прекалено много съмнения и негодувания. Сега не е време да настройваме Вътрешните херцогства срещу Крайбрежните.

Тя се замисли. Виждах, че все още трепери от ярост, ала поне ме слушаше. Пое си дъх. Усетих, че се успокоява.

— Ето защо той те остави тук, Фиц. За да ми посочваш тези неща.

— Какво? — Беше мой ред да се смая.

— Мислех, че знаеш. Сигурно си се питал защо той не те помоли да го придружиш. Защото аз го попитах на кого да се доверя като съветник. И той ми каза да разчитам на теб.

Нима Искрен бе забравил за съществуването на Сенч? После осъзнах, че Кетрикен сигурно не знае нищо за него. Искрен сигурно беше разбирал, че ще играя ролята на посредник. Усетих в себе си неговото съгласие. Сенч. Зад кулисите, както винаги.

— Хайде пак да помислим заедно — помоли ме тя. — Какво ще стане сега?

Имаше право. Това не бе изолиран случай.

— Ще имаме гости. Херцог Беърнс и неговите благородници. Херцог Жилав не е човек, който ще прати вестоносци с такова поръчение. Ще дойде лично и ще поиска отговори. И всички крайбрежни херцози ще слушат какво му се отговаря. Неговото крайбрежие е най-уязвимо.

— Тогава трябва да имаме нужните отговори — заяви Кетрикен и стисна очи. За миг притисна ръце към челото си, сетне към бузите си. Осъзнах колко й е трудно да се владее. „Достойнство — казваше си престолонаследницата, — спокойствие и рационалност.“ Тя дълбоко си пое дъх и отново ме погледна. — Отивам при крал Умен. Ще го разпитам за всичко. Ще го попитам какво възнамерява да прави. Той е крал. Трябва да утвърди положението си.

— Разумно решение — съгласих се аз.

— Трябва да отида сама. Ако дойдеш с мен, ако винаги си до мен, ще изглеждам слаба. Това може да даде хляб на слухове за разцепление на властта. Разбираш ли ме?

— Да. — Макар че копнеех лично да чуя какво ще й отговори Умен.

Кетрикен посочи картите и вещите, които бях подредил на масата.

— Имаш ли къде да ги прибереш на сигурно място?

В стаята на Сенч.

— Да.

— Добре. — Тя ми даде знак с ръка и осъзнах, че й препречвам пътя. Отдръпнах се настрани. Докато минаваше покрай мен, благоуханието й за миг ме обгърна. Коленете ми омекнаха и аз изругах съдбата, която пращаше смарагдите за възстановяването на къщи, вместо да украсяват тази изящна шия.

Ала в същото време с яростна гордост знаех, че ако в този момент ги поставя в ръцете й, Кетрикен ще настои да бъдат използвани за Брод. Пъхнах ги в джоба си. Навярно щеше да успее да възпламени гнева на крал Умен и той щеше да изтръска парите от джоба на Славен. Навярно когато се завърнех, тези смарагди все пак щяха да обгърнат топлата й кожа.

Ако се бе обърнала, Кетрикен щеше да види, че Фиц се изчервява от мислите на съпруга й.

Слязох в конюшнята. Винаги се бях успокоявал там и в отсъствието на Бърич до известна степен се чувствах задължен да се отбивам от време на време. Не че Хендс проявяваше някакви признаци да се нуждае от помощта ми. Ала когато този път наближих вратата на конюшнята, отпред имаше група мъже, които викаха гневно. Младо конярче се бе вкопчило в оглавника на огромен товарен кон. По-голямо момче го теглеше за юздата. Един мъж в цветовете на Тилт наблюдаваше борбата. Иначе спокойното животно бе настръхнало. Съвсем скоро някой щеше да пострада.

Незабавно се намесих, грабнах юздите от ръката на сепнатото момче и мислено се пресегнах към коня. Той не ме познаваше, но докосването ми го успокои.

— Какво става? — попитах конярчето.

— Дойдоха и изведоха Канара от яслата. Без изобщо да питат. Аз се грижа за него. Но те изобщо не ми обясниха какво правят.

— Имам заповед… — започна един мъж.

— В момента разговарям с друг — казах му и отново се обърнах към момчето. — Хендс оставил ли ти е нареждания за този кон?

— Само обичайните. — Конярчето преглътна сълзите си. Сега вече имаше могъщ съюзник и говореше по-уверено.

— Тогава няма нищо по-просто. Ще приберем коня, докато не получим други нареждания от Хендс. Никой кон не напуска бъкипската конюшня без знанието на управителя. — Момчето все още държеше оглавника на Канара. Подадох му юздите.

— Благодаря, господине — весело отвърна хлапето. Благодаря. Хайде, Канара. — После тръгна и конят спокойно го последва.

— Имам заповед да взема този кон. Херцог Таран Тилтски иска незабавно да бъде пратен по реката — сърдито изсумтя мъжът в тилтската униформа.

— Нима? А разбрал ли се е с управителя на конюшнята? — Бях сигурен, че не е.

— Какво става тук? — викна Хендс. Тичаше към нас. Ушите и бузите му бяха почервенели. Друг мъж щеше да изглежда смешно, но аз знаех, че при него това означава гняв.

Мъжът от Тилт изправи рамене и надменно заяви:

— Този човек и един от конярите ви ни попречиха да изведем конете си от конюшнята!

— Канара не е тилтски кон. Роден е в Бъкип. Преди шест години. Лично присъствах на раждането му — отбелязах аз.

Мъжът ме погледна снизходително.

— Не говоря на теб. Говоря с него. — И посочи с палец Хендс.

— Аз си имам име, господине — студено отвърна старият ми приятел. — Казвам се Хендс. Докато Бърич е с принца престолонаследник Искрен, аз го замествам като управител на конюшнята. И той си има име. Фицрицарин. От време на време ми помага. Той е от моята конюшня. Както и конярчето и конят. Що се отнася до вас, ако имате име, никой не ми го е съобщил. Не ми е известна причина за присъствието ви в моята конюшня.

Бърич добре бе обучил Хендс. Спогледахме се, после едновременно обърнахме гръб на мъжа и тръгнахме към конюшнята.

— Аз съм Ланс, коняр на херцог Таран. Този кон е продаден на моя херцог. И не само той, а още две кобили и един кон. Нося документите.

Бавно се обърнахме към него. Тилтският коняр извади някакъв свитък. Сърцето ми се сви при вида на червения восък с отпечатания на него елен. Изглеждаше истински. Хендс го взе, погледна ме и аз се приближих до него. Той имаше известна представа от четмо, ала беше доста муден. Бърич полагаше доста усилия да го научи, но четмото просто не му се удаваше. Надзърнах над рамото му.

— Всичко е съвсем ясно — каза мъжът и се пресегна за свитъка. — Да ви го прочета ли?

— Не си прави труда — отвърнах аз, докато Хендс навиваше пергамента. — Наистина е написано ясно. Подпечатал го е принц Славен. Но Канара не е негов кон. Кобилите и другият също са бъкипски коне. Може да ги продава единствено кралят.

— Принцът престолонаследник Искрен отсъства. Принц Славен го замества.

Поставих ръка на рамото на Хендс.

— Принцът престолонаследник Искрен наистина отсъства. Но не и крал Умен. Нито престолонаследницата Кетрикен.

Някой от тях трябва да подпечата документа за продажбата на кон от бъкипската конюшня.

Ланс грабна свитъка си, погледна печата и каза:

— В отсъствието на Искрен печатът на принц Славен би трябвало да ви е достатъчен. В края на краищата всеки знае, че през повечето време старият крал не е на себе си. А Кетрикен е, хм… не е от семейството. Та след като Искрен го няма, Славен е…

— Принц — казах отсечено. — Да се каже нещо друго за него е държавна измяна. Например че е крал. Или престолонаследник.

Оставих го да осъзнае загатнатата заплаха. Не го обвинявах пряко в измяна, защото тогава трябваше да умре. Дори надут задник като Ланс не заслужаваше да умре само защото повтаря онова, което несъмнено е казал господарят му. Той се опули.

— Не исках да…

— Нищо лошо не се е случило — уверих го аз. — Стига да не забравяш, че не можеш да купиш кон от човек, който не притежава кон! А това са бъкипски коне, собственост на краля.

— Разбира се — с треперещ глас потвърди Ланс. — Може би документът не е в ред. Сигурен съм, че има някаква грешка. Ще се върна при господаря си.

— Разумно решение — отново поел правомощията си, тихо го похвали Хендс.

— Да вървим тогава — изсумтя Ланс на конярчето си и го блъсна. Момчето ни изгледа гневно и тръгна след него. Не го обвинявах. Ланс бе от хората, които трябваше някъде да си излеят яда.

— Дали ще се върнат, как смяташ? — тихо попита Хендс.

— Иначе Славен трябва да върне парите на Таран.

Мълчаливо обмислихме тази вероятност.

— Така. Какво да правя, когато се върнат?

— Ако печатът е на Славен, нищо. Ако е на краля или престолонаследницата, трябва да му дадеш конете.

— Една от кобилите е жребна! — възрази Хендс. — Бърич има големи планове за жребчето. Какво ще ми каже, ако се върне и конете ги няма?

— Никога не бива да забравяме, че тези коне са на краля. Той няма да те обвини, че си изпълнил заповедта.

— Това не ми харесва. — Той тревожно ме погледна. — Струва ми се, че нямаше да се случи, ако Бърич беше тук.

— Грешиш, Хендс. Не се самообвинявай. Съмнявам се, че това е най-лошото, което ще се случи до края на зимата. Но ме извести, ако се върнат.

Хендс навъсено кимна и аз го оставих. Посещението ми в конюшнята беше провалено. Не исках да минавам между яслите и да се чудя колко коня ще останат до края на зимата.

Бавно прекосих двора, влязох в замъка и тръгнах към стаята си. На площадката спрях. „Искрен?“ Нищо. Усещах присъствието му, той можеше да ми съобщава волята си и понякога дори да ми предава мислите си. Но въпреки това всичките ми опити да се пресегна към него бяха неуспешни. Ако владеех Умението както трябва, това нямаше да се случи. Проклех Гален и всичко, което ми беше причинил. Бях притежавал Умението и той бе осакатил способностите ми.

Ами Ведра? Или Джъстин? Или който и да е от котерията? Защо Искрен не ги използваше, за да е в течение на събитията и да съобщава волята си?

Обзе ме вледеняващ ужас. Пощенските гълъби от Беърнс. Сигналните огньове, умелите в кулите. Всички начини за установяване на връзка в кралството като че ли не функционираха. Те трябваше да свързват Шестте херцогства в едно и да ни обединяват в кралство, а не в съюз на херцози. В тези тревожни времена повече от всякога имахме нужда от тях. Защо не действаха?

Запазих въпроса за Сенч и се помолих скоро да ме повика. Напоследък го правеше все по-рядко и ми се струваше, че не ми се доверява като някога. Е, нима аз също не го бях изолирал от своя живот? Навярно чувствата ми бяха само отражение на всички тайни, които бях скрил от него. Навярно това беше естествената сдържаност между убийци.

Стигнах до стаята си и видях Розмари.

— Трябвам ли ти? — попитах я.

Тя сериозно ми направи реверанс.

— Господарката престолонаследница Кетрикен иска да я посетите, когато ви е удобно.

— С други думи веднага, нали? — Опитах се да я накарам да се усмихне.

— Не. — Розмари ми се намръщи. — Казах „когато ви е удобно“. Не е ли правилно?

— Абсолютно. Кой те кара толкова усърдно да упражняваш обноските си?

Тя тежко въздъхна.

— Федрен.

— Значи вече се е върнал от лятното си пътуване, така ли?

— Преди две седмици, господине!

— Виж ти колко малко зная! Когато го видя, непременно ще му кажа колко правилно говориш.

— Благодаря ви, господине. — Забравила старателното си благоприличие, тя се пързулна по перилото, после чух леките й стъпки надолу като порой от изсипани камъчета. Обещаващо дете. Не се съмнявах, че Федрен ще я обучи за вестоноска. Това бе едно от задълженията му като писар. Отбих се в стаята си да си облека чиста риза, после слязох в покоите на Кетрикен. Почуках на вратата и Розмари ми отвори.

— Сега вече ми е удобно — казах й аз и този път бях възнаграден със сладката й усмивка.

— Влезте, господине. Ще съобщя на господарката, че сте тук. — Тя ми посочи един стол и се скри във вътрешната стая. Отвътре чух шепота на гласовете на придворните дами. През отворената врата ги зърнах да бродират и да си бъбрят. Кетрикен изслуша Розмари, после се извини на дамите и дойде при мен.

Погледнах я. Синята й рокля подчертаваше цвета на очите й. Есенната светлина се процеждаше през стъклото на прозорците и хвърляше отблясъци по златистата й коса. Бях я зяпнал, осъзнах аз, сведох очи и се поклоних.

— Ходил ли си наскоро при краля? — попита Кетрикен.

— От няколко дни не съм, милейди.

— Тогава те съветвам довечера да отидеш. Загрижена съм за него.

— Както желаете, милейди. — Зачаках. Не можеше да ме е повикала, за да ми каже само това.

След малко тя въздъхна.

— Фиц, самотна съм, както никога. Не може ли за малко да ме наричаш Кетрикен и да се отнасяш с мен като с човек?

Неочакваната промяна в тона й ме смути.

— Разбира се — отвърнах аз, ала гласът ми беше прекалено официален. „Опасност“ — прошепна Нощни очи.

„Опасност ли? Къде?“

„Това не е твоята женска. Това е женската на водача.“

Бе все едно да напипаш болен зъб с език. Тази мисъл ме потресе. Наистина имаше опасност, от която трябваше да се пазя. Това беше моята кралица, но аз не бях Искрен и тя не бе моя любима, колкото и учестено да биеше при вида й сърцето ми.

Но тя беше моя приятелка. Бе го доказала в Планинското кралство. Дължах й утехата, която си дават приятелите.

— Отидох при краля — каза Кетрикен, даде ми знак да седна и се настани от другата страна на камината. Розмари донесе столчето си и зае мястото си в краката на престолонаследницата. Въпреки че бяхме сами в стаята, Кетрикен сниши глас и се наведе към мен. — Направо го попитах защо не са ме повикали веднага след пристигането на вестоносеца. Въпросът ми като че ли го озадачи. Но преди да успее да отговори, влезе Славен. Бързаше, ясно се виждаше. Сякаш някой беше изтичал да му съобщи, че съм там, и той веднага е зарязал всичко друго, за да дойде.

Кимнах.

— Славен направи всичко възможно, за да не ми позволи да разговарям с краля. Вместо това настоя сам да ми обясни всичко. Каза, че довели вестоносеца направо в кралските покои и че той се натъкнал на него, когато дошъл да види баща си. Пратил момчето да си почине, докато той поговори с Умен. Двамата решили, че вече не може да се направи нищо. После кралят го пратил да го съобщи на момчето и събралите се благородници и да им обясни състоянието на хазната. Според Славен сме почти на ръба и трябвало да пазим всяко петаче. Беърнс сам ще трябва да се грижи за себе си, така ми каза. А когато го попитах дали жителите на Беърнс не са от народа на Шестте херцогства, ми отговори, че те винаги повече или по-малко се били отличавали. Било глупаво да очакваме, че Бък може да пази толкова дълго крайбрежие, при това толкова далеч на север от нас. Фиц, знаеш ли, че Вътрешните острови вече са отстъпени на пиратите?

Скочих и викнах.

— Това не е вярно!

— Така твърди Славен — неумолимо продължи Кетрикен. — Според него, преди да замине Искрен решил, че нямало надежда да ги спасим от алените кораби. И затова отзовал „Постоянство“. Пак по думите на Славен, Искрен се свързал чрез Умението с Карод на кораба и му заповядал да се върнат в Бъкип за ремонт.

— Този кораб беше ремонтиран точно след жътва. После Искрен го прати да пази брега между Тюленовия залив и Чайка и да е в готовност в случай, че Вътрешните острови го повикат на помощ. Тъкмо за това помоли капитанът — повече време за учения в зимни води. Искрен не би оставил неохраняван толкова голям участък от крайбрежието. Ако пиратите се установят на Вътрешните острови, никога няма да се избавим от тях. Оттам ще могат да ни нападат и зиме, и лете.

— Славен твърди, че и без това вече го правели. Единствената ни надежда била да сключим договор с тях. — Сините й очи се взряха в лицето ми.

Бях почти зашеметен. Не вярвах на ушите си. Нима Искрен можеше да го е пазил в тайна от мен? Усещането ми за него в ума ми отразяваше объркването ми. И той не знаеше нищо за това.

— Мисля, че принцът престолонаследник никога не би сключил договор с пиратите. Освен с острието на меча си.

— Значи това не е тайна, която Искрен ми е спестил, за да не ме безпокои? Така намекна Славен. — Гласът й трепереше. Не от гняв, че Вътрешните острови могат да бъдат оставени на пиратите, а от мъка, че съпругът й може би я е сметнал за недостойна да й се довери. Ужасно копнеех да я грабна в обятията си и да я утеша.

— Милейди — дрезгаво отвърнах аз. — Приемете тази истина от мен, все едно идва от устата на Искрен. Всичко това не е вярно. Аз ще открия дъното на тази мрежа от лъжи и ще я разсека. Ще видим каква риба ще изпадне отвътре.

— Мога ли да ти се доверя, че ще действаш дискретно, Фиц?

— Милейди, вие сте една от малкото, които знаят, че съм обучен винаги да действам дискретно.

Тя кимна.

— Нали разбираш, кралят не отрече нищо. Но като че ли не следеше обясненията на Славен. Умен беше… като дете, което слуша разговорите на възрастните, кима, но не разбира почти нищо… — Кетрикен нежно погледна Розмари.

— Ще отида да го видя. Обещавам, че ще получите някои отговори, при това скоро.

— Преди пристигането на херцог Беърнс — предупреди ме тя. — Дотогава трябва да знам истината. Дължа му поне това.

— Ще му дадем нещо повече от голата истина, милейди — обещах й аз. Смарагдите тежаха в кесията ми. Знаех, че няма да съжалява за тях.