Робин Хоб
Кралска поръчка (21)

20
Злополуки

През годините на набезите на алените кораби Шестте херцогства сериозно пострадаха от техните жестокости. Народът позна по-голяма ненавист от островитяните, отколкото от когото и да е дотогава.

Във времената на дядовците и бащите си островитяните били и търговци, и пирати. Нападенията били извършвани от единични кораби. „Война“ с пиратите не бе имало от дните на крал Мъдрост. Макар че атаките не били редки, все пак много повече били островитянските кораби, които идвали по нашите брегове да търгуват. Кръвните връзки на знатните родове с островитяните открито се признаваха и много семейства имаха „братовчеди“ на Външните острови.

Ала след първото свирепо нападение и жестокостите във Фордж вече никой не изпитваше добри чувства към островитяните. Техните кораби винаги повече бяха посещавали нашите брегове, отколкото нашите търговци — техните ледени пристанища и опасни проливи. Търговията напълно замря и жителите на Шестте херцогства не знаеха нищо за островитянските си роднини. Думата „островитянин“ се превърна в синоним на „пират“ и във въображението ни всички островитянски кораби бяха с алени корпуси.

Ала един човек, Сенч Звездопад, личен съветник на крал Умен, се нагърби да замине за Външните острови. От неговите дневници разполагаме със следното:

Кебал Роубред дори не беше име, известно в Шестте херцогства. Това бе име, което не се произнасяше на Външните острови. Независимият народ на уединените села по Външните острови никога не беше дължал вярност на крал. И там не смятаха Кебал Роубред за такъв. Той по-скоро беше зла сила, като леден вятър, който така покрива такелажа с лед, че след час корабът се преобръща и потъва.

Според малцината, които срещнах и които не се бояха да говорят, Кебал обединил всички пирати под своя власт. С тях той „привличал“ най-добрите навигатори, най-способните капитани и най-умелите воини от изолираните села. Семействата на онези, които отхвърляли предложенията му, били претопявани. А тях оставяли живи да събират пръснатите останки от живота си. Повечето били принуждавани да убиват семействата си със собствените си ръце — островитянските обичаи изискват главата на семейството да поддържа ред сред близките си. Колкото повече се разпространявала вестта за тези случаи, толкова по-малко не приемали предложенията на Кебал Роубред. Някои бягали, ала семействата им така или иначе били претопявани. Други предпочитали да се самоубият, но роднините им въпреки това не били пощадявани. Малцина дръзвали да предизвикат Роубред или неговите кораби.

Претопявани били дори онези, които смеели да говорят против него. Колкото и да е оскъдна информацията, с която се сдобих по време на това пътуване, успях да я получа с огромни трудности. Събирах и слухове, макар че те бяха редки като черни агнета в бяло стадо. Посочвам ги тук. Говори се за „бял кораб“, който идва да отделя душите. Не да ги взима или погубва: да ги отделя. Шушука се също за бледа жена, от която се страхува и която почита дори Кебал Роубред. Мнозина свързват страданията на земите си с безпрецедентното спускане на „ледените китове“ или ледниците. Винаги съществували във високите части на тесните долини, сега глетчерите се спускали по-бързо от всякога, бързо покрили и малкото обработваема земя, която островитяните притежавали, и по начин, който никой не можа или не пожела да ми обясни, предизвикали „промяна на водата“.

Същата вечер не без боязън отидох да видя краля. Той едва ли беше забравил последния ни разговор за Мигновена. Твърдо си напомних, че това посещение не е по лични причини, а заради Кетрикен и Искрен. Почуках и Уолас неохотно ме пусна да вляза. Кралят седеше на стола си пред камината. Шутът бе в краката му и замислено се взираше в огъня. Крал Умен вдигна очи към мен. Представих се и той топло ме поздрави, после ме покани да седна и да му разкажа как е минал денят ми. Стрелнах шута с озадачен поглед. Той ми отвърна с горчива усмивка. Настаних се на столчето срещу шута и зачаках.

Крал Умен добродушно ме погледна и каза:

— Е, момко? Добре ли мина денят ти? Разкажи ми.

— Имах… тревожен ден, милорд.

— Наистина ли? Е, изпий чаша чай. Чаят успокоява нервите. Шуте, налей на момчето чай.

— С удоволствие, милорд. Ще го направя с по-голямо удоволствие по ваша заповед, отколкото бих го сторил заради вас. — Шутът с изненадваща веселост скочи на крака. До огъня се топлеше пръстено гърне с чай. Той ми наля голяма чаша и ми я подаде със следното пожелание: — Пий жадно като краля и сподели неговата ведрина.

Поех чашата от ръката му и я вдигнах към устните си. Вдишах парата, после леко докоснах течността с език. Миришеше приятно. Не отпих, а усмихнато попитах:

— Приятна настойка, но веселата пъпка не е ли наркотик?

Кралят ми се усмихна.

— Не и в толкова малко количество. Уолас ме увери, че е полезна за нервите и апетита ми.

— Да, веселата пъпка прави чудеса за апетита — потвърди шутът. — Защото колкото повече пиете, толкова повече ви се пие. Бързо изпий своята, Фиц, защото несъмнено скоро ще имаш компания. Колкото повече пиеш, толкова по-малко ще имаш да споделяш. — После посочи вратата и в следващия миг в стаята влезе Славен.

— А, още гости — любезно се усмихна крал Умен. — Наистина весела вечер. Седни, момчето ми, седни. Фиц току-що ни разказваше, че имал досаден ден. Затова му предложих чаша от моя чай, за да се успокои.

— Несъмнено ще му е от полза. — Добродушно се съгласи Славен. — Досаден ден, така ли, Фиц?

— Ужасен. Първо долу в конюшнята имаше един малък проблем. Пристигна конярят на херцог Таран и заяви, че херцогът бил купил четири коня. Сред които Канара, който използваме за разплод. Убедих го, че сигурно има някаква грешка, защото документите не бяха подпечатани от краля.

— А, онези ли! — отново се усмихна Умен. — Славен трябваше пак да ми ги донесе — бях забравил да ги подпечатам. Но вече се погрижихме за това и съм сигурен, че до утре конете ще заминат за Тилт. Хубави коне, херцог Таран ще ги одобри. Направи разумна сделка.

— Никога не съм смятал, че ще продаваме най-добрите си животни — тихо казах аз.

— Аз също. Но хазната е изчерпана и трябваше да предприемем сурови мерки. — Той студено ме измери с очи. — Ще продадем също овце и крави. И без това нямаме достатъчно зърно да ги храним през зимата. По-добре да ги продадем, отколкото да гладуват.

Ядосах се.

— Защо досега не се е споменавало за такъв недостиг? Не съм чувал нищо за слаба реколта. Времената са тежки, да, но…

— Не си чувал нищо, защото не си слушал. Докато двамата с брат ми обирахте лаврите от войната, аз трябваше да плащам всички разходи. И хазната е почти празна. Утре ще трябва да съобщя на хората, които строят новите кораби, че се налага или да работят безплатно, или да напуснат. Вече нямаме пари да им плащаме, нито да купуваме материалите, които им трябват за довършването на корабите.

Искрен се размърда в главата ми. Обърнах се към крал Умен и попитах:

— Вярно ли е това, милорд?

Той се сепна, погледна ме и запремигва.

— Подпечатах документи, нали? — Изглеждаше озадачен и ми се струва, че мислите му се бяха върнали върху предишната тема. Изобщо не следеше разговора ни. Шутът бе необичайно мълчалив в краката му. — Мисля, че ги подпечатах. Е, ако не съм, пак ми ги донесете. Да свършим с това и да продължим да се забавляваме.

— Какво се прави за положението в Беърнс? Вярно ли е, че пиратите са завладели части от Вътрешните острови?

— Положението в Беърнс — повтори той и замислено отпи от чая си.

— Нищо не може да се направи за Беърнс — тъжно отвърна Славен. И спокойно прибави: — Време е Беърнс сам да се погрижи за себе си. Не можем да докараме Шестте херцогства до просяшка тояга, за да пазим един гол бряг. Пиратите са превзели няколко замръзнали скали. Да им е сладко. Ние трябва да се грижим за собствения си народ, имаме да възстановяваме много села.

Напразно чаках Умен да се събуди, да каже нещо в защита на Беърнс. След като той продължи да мълчи, тихо попитах:

— Град Брод едва ли може да се нарече замръзнала скала. Поне не беше такъв, докато не се появиха алените кораби. А кога Беърнс е престанал да е част от Шестте херцогства? — Погледнах Умен и се опитах да го накарам да срещне очите ми. — Милорд, умолявам ви, повикайте Ведра. Накарайте я да се свърже с Искрен, за да се посъветвате с него.

На Славен изведнъж му омръзна тази игра на котка и мишка.

— Откога кучкарчето започна да се интересува от политика? — свирепо попита той. — Как не можеш да проумееш, че кралят е в състояние сам да взима решения, без да иска позволение от престолонаследника? Да не би да оспорваш решенията на своя крал, Фиц? Чак толкова ли си се самозабравил? Знаем, че Искрен те е направил свой любимец и може би упражненията ти с брадвата са ти вдъхнали прекалено голямо самочувствие. Но принц Искрен сметна за подходящо да се запилее след една химера и аз останах да се грижа за доброто на Шестте херцогства, доколкото мога.

— Аз присъствах, когато подкрепихте предложението на принца престолонаследник Искрен да потърси Праотците — отбелязах аз. Крал Умен, изглежда, беше потънал в поредния си унес. Очите му невиждащо се взираха в огъня.

— Присъствието ти така и си остана загадка за мен — спокойно отвърна Славен. — Както казах, самочувствието ти доста е пораснало. Ядеш на високата маса, обличаш се за сметка на краля и кой знае защо, си решил, че това ти дава повече права, отколкото задължения. Ще ти кажа кой си всъщност, Фиц. — Той замълча. Стори ми се, че поглежда към краля, за да се увери, че спокойно може да говори.

— Ти — продължи Славен. Тихият му глас бе меден като на менестрел. — Ти си копеле на принц, на когото дори не му стискаше да остане престолонаследник. Ти си внук на една мъртва кралица, чийто прост произход си пролича в простата жена, с която легна най-големият й син, за да те зачене. Ти, който си присвои името Фицрицарин Пророк, няма нужда да правиш друго, освен да се почешеш, за да станеш отново безименното кучкарче. Благодари се, че не те върнах в конюшнята, а те търпя да живееш в замъка.

Не зная какво съм чувствал. Нощни очи ръмжеше на отровата в думите на Славен, докато в този момент Искрен бе способен на братоубийство. Хвърлих поглед към крал Умен. Той държеше чашата си с чая в двете си ръце и зяпаше в огъня. С периферното си зрение зърнах шута. В безцветните му очи имаше страх, страх, какъвто никога не бях виждал там. И не гледаше Славен, а мен.

Внезапно осъзнах, че съм се изправил пред Славен. Той гледаше нагоре към мен. Чакаше. И в неговите очи блестеше страх, но и триумф. Само трябваше да го ударя и можеше да повика стражниците. Това щеше да е измяна. Щеше да ме обеси. Усещах, че раменете и гърдите ми опъват ризата, толкова се бяха напрегнали от ярост мускулите ми. Опитах се да издишам, наложих си да отпусна свитите си юмруци. Не стана толкова бързо. „Шшт — казах им аз. — Шшт, иначе ще ме убият.“

— Най-сетне ми станаха ясни много неща — тихо отвърнах, когато овладях гласа си. Погледнах крал Умен. — Милорд, желая ви приятна вечер и ви моля да ме извините.

— А? Значи… си имал досаден ден, момко?

— Така е, милорд — потвърдих аз. Дълбоките му очи се взираха в моите, докато стоях пред него и чаках да ме освободи. Вгледах се в дълбините им. Той не беше там. Поне не като някога. На лицето му се изписа озадачено изражение и кралят запремигва.

— Е, тогава ще е по-добре да си починеш. Както и аз. Шуте? Шуте, готово ли е леглото ми? Затопли го с грейката. Тия дни нощем ми става страшно студено. Ха! Тия дни нощем! Голяма глупост, нали, шуте. Как ще го кажеш така, че да е правилно?

Шутът скочи и дълбоко се поклони на краля.

— Ще кажа, че тия нощи от дните повява студът на смъртта, ваше величество. Студ до мозъка на костите. Човек може да умре от него. По-топло ми е да се крия във вашата сянка, отколкото да стоя пред топлината на вашето слънце.

Крал Умен се подсмихна.

— Пак дрънкаш глупости, шуте. Но пък ти винаги дрънкаш глупости. Лека нощ на всички ви и си лягайте, момчета, и двамата. Лека нощ, лека нощ.

Измъкнах се навън, докато Славен още официално пожелаваше лека нощ на баща си. Едва успях да мина покрай нахално ухиления Уолас, без да му избия усмивката от лицето. Бързо се качих в стаята си. Щях да послушам съвета на шута и да се скрия зад Сенч, вместо да стоя пред топлината на кралския син.

Прекарах остатъка от вечерта сам в стаята си. Знаех, че Моли ще се чуди, след като не почукам на вратата й. Ала тази вечер нямах настроение за това. Не можех да събера достатъчно сили, за да изляза от стаята си и да се промъкна горе, вечно загрижен някой да не излезе и да ме завари там, където нямам право да ходя. Преди време щях да потърся топлината и нежността на Моли и да открия в нея малко покой. Вече не бе така. Сега се ужасявах от прикритостта и страха на срещите ни, и от бдителността, която не свършваше дори след като вратата се затвореше зад мен. Защото в мен беше Искрен и трябваше да крия чувствата и мислите си.

Оставих свитъка, който се бях опитвал да чета. Имаше ли смисъл да търся информация за Праотците? Искрен щеше да открие каквото можеше да се открие. Отпуснах се на леглото и се загледах в тавана. Макар да бях неподвижен, в мен нямаше покой. Връзката ми с Искрен бе като кука в плътта ми — сигурно така се чувстваха уловените риби, когато се мятаха на въдицата. Връзките ми с Нощни очи бяха на по-дълбоко, по-фино равнище, но той също постоянно присъстваше в мен — зелени очи, пламтящи в някое мое тъмно кътче. Тези мои части никога не спяха, никога не почиваха. И това постоянно напрежение започваше да си казва думата.

Часове по-късно свещите и огънят догаряха. Промяната във въздуха ми показа, че Сенч е отворил безшумната си врата. Станах и се качих при него. Гневът ми растеше с всяка стъпка по ветровитото стълбище. Не онзи гняв, който води до размяна на удари между мъже. Този гняв караше човек да се откаже от всичко, просто да заяви:

— Повече не мога така.

— Как не можеш? — попита ме Сенч и вдигна поглед от сместа, която счукваше на лекьосаната каменна маса. В гласа му се долавяше искрена загриженост. Това ме накара да спра и да погледна човека, към когото се бях обърнал. Висок, мършав стар убиец. Със сипаничаво лице. И почти съвсем бяла коса. Облечен в познатия ми сив вълнен кафтан, винаги с лекета или дупчици от изгаряния. Зачудих се колко души е убил за своя крал само след една изречена дума или кимване на Умен. Бе убивал, без да възразява, верен на клетвата си. И въпреки всичко това той беше добър човек. Изведнъж ми се прииска да задам един въпрос, по-неотложен от отговора на неговия.

— Сенч, някога убивал ли си човек заради себе си? — попитах го.

Той се сепна.

— Заради себе си ли?

— Да.

— За да защитя живота си ли?

— Да. Нямам предвид по кралска работа. Убивал ли си човек, за да… за да облекчиш живота си?

Сенч изсумтя.

— Не, разбира се. — Изгледа ме странно.

— Защо — не се отказвах аз.

Той сякаш не вярваше на ушите си.

— Човек не убива просто за облекчение. Това се нарича убийство, момко.

— Освен ако не го правиш за своя крал.

— Освен ако не го правиш за своя крал — съгласи се Сенч.

— Има ли някаква разлика? Ако го направиш за себе си или за Умен?

Той въздъхна и остави сместа, която правеше. Заобиколи масата и седна на високото столче.

— Спомням си, че и аз съм задавал тези въпроси. Но на себе си, защото когато бях на твоята възраст, моят наставник вече си беше отишъл. — Сенч твърдо срещна погледа ми. — Всичко се свежда до вяра, момко. Вярваш ли в своя крал? Той трябва да е за теб нещо повече от брат ти или дядо ти. Трябва да е нещо повече от добрия стар Умен или прекрасния честен Искрен. Трябва да е „Кралят“. Сърцето на кралството, главината на колелото. Ако е такъв и ако вярваш, че Шестте херцогства си струват да бъдат запазени, че кралското правосъдие спомага за добруването на народа, тогава добре.

— Значи можеш да убиваш за него.

— Точно така.

— Някога убивал ли си против волята си?

— Тази вечер имаш много въпроси — тихо каза той.

— Може би твърде дълго си ме оставил сам, за да ги измисля. Когато се срещахме почти всяка нощ, разговаряхме и постоянно бях зает, не мислех толкова много. Но сега мисля.

Сенч бавно кимна.

— Мисленето не винаги… успокоява. Винаги е полезно, но не винаги успокоява. Да. Убивал съм против волята си. Въпросът пак се свежда до вяра. Трябваше да повярвам, че хората, които ми заповядват, знаят повече от мен и са по-мъдри в мащабните неща.

Дълго мълчах. Сенч започна да се отпуска.

— Влез. Не стой на течението. Хайде да изпием заедно по чаша вино, а после трябва да поговорим за…

— Някога убивал ли си само въз основа на собственото си решение? За благото на кралството?

Известно време той ме гледаше навъсено. Накрая сведе очи към ръцете си и потърка восъчнобелите си длани.

— Аз не взимам тези решения. — Сенч рязко вдигна поглед. — Никога не съм приемал това бреме, нито съм го желал. Това не е наша работа, момко. Тези решения взима кралят.

— Не ми викай „момко“. — Сам се изненадах от думите си. — Аз съм Фицрицарин.

— С ударение върху първата част от името — сурово отбеляза Сенч. — Ти си незаконен син на човек, който се отказа да стане крал. Абдикира. И с тази абдикация се спаси от взимането на решения. Ти не си крал, Фиц, нито син на истински крал. Ние сме убийци.

— Защо стоим безучастно, докато отравят краля? — директно го попитах аз. — И двамата го виждаме. Съблазняват го да взима билки, които го лишават от ума му, и докато не е в състояние да разсъждава, го съблазняват да взима други, които го правят още по-глупав. Известен ни е непосредственият източник, а подозирам кой е и истинският. И все пак със скръстени ръце гледаме как чезне и става все по-слаб. Защо? Къде е вярата?

Думите му ме пронизаха като ножове.

— Не зная къде е твоята вяра. Мислех, че вярваш в мен. Че зная повече от теб и че съм верен на своя крал.

Беше мой ред да сведа очи. След малко бавно прекосих стаята до шкафа, в който Сенч държеше виното и чашите, свалих една табла и внимателно напълних две чаши. Занесох таблата на масичката до огнището. И се настаних на плочите пред огъня, както правех от дълги години. Скоро учителят ми зае мястото си на мекия стол, взе чашата си и отпи.

— Миналата година не беше лека и за двама ни.

— Ти почти не ме викаше. И когато се срещахме, беше пълен с тайни. — Опитах се да не говоря обвинително, ала не успях.

Сенч мрачно се засмя.

— И това те дразни, понеже си страшно открит и спонтанен, а? — Той отново се засмя, без да обръща внимание на обиденото ми изражение. После отпи от виното и ме погледна. Смехът продължаваше да танцува в тъмните му очи.

— Не ми се зъби, момко. Не съм очаквал от теб нищо, което да не ми поискаш в двоен размер. Че и в повече. Защото знам, че учителят има известно право да очаква доверие от ученика си.

— Аз имам доверие в теб — след кратък размисъл отвърнах аз. — И си прав. Аз също пазя своите тайни и очаквах да ми се довериш, че няма да те изложа. Но моите тайни не те ограничават, както твоите — мен. Всеки път щом посещавам покоите на краля, виждам какво му причиняват отровите на Уолас. Искам да убия Уолас и да върна ума на краля. И после искам да… да довърша задачата. Искам да премахна източника на отровите.

— Значи искаш да ме убиеш, така ли?

Все едно ме заляха със студена вода.

— Ти ли си източникът на отровите, които Уолас дава на краля? — Бях убеден, че нещо не съм разбрал.

Сенч бавно кимна.

— На някои. Навярно онези, срещу които най-силно възразяваш.

Сърцето ми се сви.

— Но защо, Сенч?

Той ме погледна и стисна устни. След миг отвори уста и тихо отвърна:

— Тайните на един крал принадлежат единствено на краля. Те не са мои, за да ти ги издам, независимо дали смятам, че мога да ти се доверя. Но ако използваш ума си, както съм те учил, ще узнаеш моите тайни. Защото аз не ги крия от теб. А от моята тайна можеш да изведеш много неща.

Обърнах се да разпаля огъня.

— Страшно съм уморен, Сенч. Прекалено съм уморен, за да играя игрички. Не може ли просто да ми кажеш?

— Мога, разбира се. Но така ще изложа на опасност обещанието, което съм дал на своя крал. Дори това, което правя, е достатъчно опасно.

— Ти цепиш косъма на две! — гневно възкликнах аз.

— Може би. Но космите са си мои и ще ги цепя — отвърна Сенч.

Вбеси ме самото му хладнокръвие. Яростно поклатих глава и за малко оставих настрани тази загадка. После попитах:

— Защо ме повика тази нощ?

Зад спокойствието в очите му пробяга сянка на обида.

— Може би просто за да те видя. Може би, за да ти попреча да направиш нещо глупаво и със сериозни последици. Зная, че това, което става в момента, безкрайно те измъчва. Уверявам те, споделям твоите опасения. Но засега трябва да продължим по установените си пътища. С вяра. Естествено, ти вярваш, че Искрен ще се завърне до пролетта и ще сложи всичко в ред.

— Не зная — неохотно признах аз. — Смаях се, когато тръгна на този смешен поход. Трябваше да остане тук и да продължи с първоначалния си план. Както е започнал Славен, докато Искрен се върне, половината му кралство ще е доведено до просяшка тояга.

Сенч ме погледна в очите.

— „Неговото“ кралство е все още кралството на Умен. Забрави ли? Може би той вярва, че баща му ще го опази непокътнато.

— Струва ми се, че крал Умен не може да опази и себе си, Сенч. Виждал ли си го напоследък?

Сенч отново стисна устни.

— Да — отсечено отвърна той. — Виждам го, когато не го вижда никой друг. Казвам ти, че той не е безсилният идиот, за какъвто, изглежда, го смяташ.

Бавно поклатих глава.

— Ако го беше видял тази вечер, щеше да споделиш безпокойството ми.

— А защо смяташ, че не съм? — най-после се ядоса той. Нямах желание да разгневявам стареца. Ала сякаш всичко се получаваше наопаки, каквото и да кажех. Насилих се да замълча и отпих от виното си. И вперих очи в огъня.

— Верни ли са слуховете за Вътрешните острови? — попитах накрая. Отново владеех гласа си.

Сенч въздъхна и разтърка очи с костеливите си пръсти.

— Както във всички слухове, и в този има зрънце истина. Може би е вярно, че пиратите са установили база там. Не сме сигурни. Определено не сме им отстъпвали Вътрешните острови. Както сам отбеляза, щом завладеят Вътрешните острови, те ще опустошават крайбрежието ни и зиме, и лете.

— Принц Славен, изглежда, смята, че могат да бъдат купени. Че истинското им желание са онези острови и част от беърнския бряг. — Макар и с усилие, успях да произнеса името на принца.

— Мнозина се надяват, че като кажат нещо, то ще се сбъдне — отвърна Сенч. — Дори когато би трябвало да знаят обратното.

— Какво според теб искат пиратите?

Сенч се загледа в огъня.

— Виж, това е загадка. Какво искат пиратите ли? Проблемът е в начина ни на мислене, Фиц. Ние смятаме, че ни нападат, защото искат нещо от нас. Но ако искаха нещо, със сигурност вече щяха да са ни го казали. Те знаят какви щети ни нанасят. Трябва да са наясно, че най-малкото ще обмислим исканията им. Но те не искат нищо. Просто продължават да ни нападат.

— Това е абсурдно — довърших мисълта му вместо него.

— Не така, както го схващаме ние — поправи ме Сенч. — Ами ако е грешно изходното ни предположение?

Просто го зяпнах.

— Ами ако не искат нищо, освен онова, което вече имат? Държава от жертви. Градове, които да опустошават, села, които да палят, хора, които да измъчват. Ами ако нямат друга цел?

— Това е безумно — бавно отвърнах аз.

— Може би. Но ако е така?

— Тогава нищо няма да ги спре. Просто трябва да ги унищожим.

Той кимна.

— Развий тази мисъл.

— Ние нямаме достатъчно кораби дори за да ги забавим. — Замислих се за момент. — Най-добре да се надяваме митовете за Праотците да са верни. Защото ми се струва, че те или нещо като тях са единствената ни надежда.

Сенч бавно кимна.

— Точно така. Виждаш ли защо одобрявам постъпката на Искрен?

— Защото е единствената ни надежда за спасение.

Дълго седяхме и мълчаливо се взирахме в огъня. Когато накрая се прибрах в стаята си, сънувах кошмари, че Искрен е нападнат и се сражава за живота си, докато аз стоя отстрани и гледам. Не можех да убия нито един от враговете му, защото моят крал не ми бе заповядал.

 

 

След дванадесет дни пристигна херцог Жилав Беърнски. Дойде по крайбрежния път начело на достатъчно голяма свита, за да е внушителна, без да представлява открита заплаха. До него яздеха дъщерите му, освен най-голямата, която бе останала да направи всичко, каквото може, за Брод. Прекарах по-голямата част от ранния следобед в конюшнята и после в стаята на стражниците, заслушан в разговорите на по-нископоставените членове на свитата му. Хендс се погрижи да има място за животните им и както винаги, нашите кухни и казарми се проявиха с гостоприемството си. И все пак хората от Беърнс говореха открито за видяното в Брод и че молбите им за помощ са останали без отговор. Нашите ратници се срамуваха, защото нямаше какво да им отговорят, за да защитят крал Умен. А когато не е в състояние да защити стореното от командира си, воинът или трябва да се съгласи с критиката, или да намери друга област, в която да прояви несъгласието си. Така че постоянно имаше юмручни схватки между беърнските и бъкипските ратници, изолирани случаи с тривиални поводи. Бъкипската дисциплина обикновено не допускаше такива неща, затова те бяха още по-обезпокоителни. Това ми подсказваше за смута, обзел собствената ни войска.

Грижливо се облякох за вечеря. Не бях сигурен с кого може да се сблъскам и какво може да очакват от мен. През деня на два пъти бях зърнал Мигновена и винаги успявах да се измъкна, преди да ме забележи. Сега не беше моментът да оскърбявам никого от Беърнс, но не желаех и да я окуражавам. Можех да си спестя безпокойството. Озовах се седнал в края на масата сред дребните благородници, при това по-младите. Прекарах неловка вечер. Няколко от момичетата на масата се опитаха да флиртуват. Това бе ново преживяване за мен и не ми допадна. Накара ме да осъзная точно колко голям е станал бъкипският двор тази зима. Повечето новодошли бяха от Вътрешните херцогства и чакаха за огризки от чинията на Славен, но както можеше да се съди по тези млади жени, те се стремяха и към политическо влияние. Опитите да следя несполучливите им духовитости и учтиво да им отвръщам не ми позволяваше да внимавам какво става на високата маса. Там беше крал Умен, седнал между престолонаследницата Кетрикен и принц Славен. Най-близо до тях бяха херцог Жилав и неговите дъщери Мигновена и Вяра. На останалите места бяха настанени фаворитите на Славен. Сред най-видните бяха херцог Таран Тилтски, неговата лейди Спокойствие и техните двама синове. Присъстваше и братовчедът на Славен, лорд Ясен — младият наследник на херцог Фароу беше нов в двора.

От мястото си не виждах почти нищо и чувах още по-малко. Усетих, че Искрен е ядосан от това положение, но не можех да направя нищо. Тази вечер кралят изглеждаше повече уморен, отколкото замаян. Приех го като добър знак. Седналата до него Кетрикен бе почти безцветна, освен двете розови петна на бузите й. Като че ли не ядеше много и изглеждаше по-мълчалива от обикновено. За разлика от нея, принц Славен беше общителен и весел и се шегуваше с херцог Таран, лейди Спокойствие и техните момчета. Не че не обръщаше внимание на Жилав и дъщерите му, но веселието му явно бе в противоречие на настроението на гостите.

Херцог Жилав бе едър мъж, мускулест, въпреки възрастта си. Кичурите бяла коса в черната му воинска опашка свидетелстваха за стари бойни рани, както и липсващите два пръста на едната му ръка. Дъщерите му седяха до него — девойки с тъмносини очи и високи скули, които говореха за произхода на покойната херцогиня от Вътрешните острови. Вяра и Мигновена имаха къси коси като всички севернячки. С бързите движения на главите си, докато наблюдаваха всички на масата, те ми напомняха за соколи, кацнали на човешка китка. Това не бяха фините благороднички от Вътрешните херцогства, с които бе свикнал да общува Славен. Народът на Беърнс най-много беше запазил воинските си качества.

Славен си играеше с огъня. Знаех, че те не очакват да обсъждат на масата проблема за пиратите, ала неговото весело поведение наистина противоречеше на причината за идването им в Бъкип. Зачудих се дали той разбира колко жестоко ги е обидил, Кетрикен очевидно разбираше — неведнъж я видях да стиска зъби или да свежда очи при остроумията му. Освен това принцът пиеше много, което скоро пролича в енергичното му ръкомахане и високия му смях. Отчаяно ми се искаше да чуя какво толкова смешно намира в собствените си думи.

Вечерята ми се стори безкрайна. Мигновена скоро ме забеляза. Оттук насетне ми бе трудно да избягвам оценяващите й погледи. Любезно й кимнах, когато очите ни се срещнаха за пръв път — видях, че е озадачена от мястото ми на масата. Не смеех да се извръщам. Славен се държеше достатъчно оскърбително и без аз да отблъсна дъщерята на Беърнс. Имах чувството, че ходя по въже. Бях благодарен на крал Умен, когато се изправи и Кетрикен настоя да му помогне да се качи в стаята си. Славен малко пиянски се намръщи, когато видя, че празникът свършва толкова скоро, но не се опита да убеди херцог Жилав и дъщерите му да останат на масата. Те доста сковано се извиниха веднага щом Умен излезе. Аз също се извиних с главоболие и смених своите кикотещи се сътрапезници с уединението на стаята си. Щом отворих вратата и влязох, се почувствах най-безпомощният човек в замъка. Безименното кучкарче.

— Виждам, че вечерята безумно ти е харесала — отбеляза шутът. Въздъхнах. Не го попитах как е влязъл. Нямаше смисъл да задавам въпроси, на които нямаше да получа отговор. Той седеше пред огнището и силуетът му се очертаваше на фона на танцуващите пламъци на слабия огън, който бе запалил. От него се излъчваше странна тишина — нямаше подрънкване на звънчета, нямаше ги обичайните подигравателни думи.

— Вечерята беше непоносима — отвърнах аз. Не си направих труда да паля свещи. Главоболието ми не бе съвсем измислено. Седнах, после с въздишка се отпуснах по гръб на леглото. — Не зная в какво се превръща Бъкип, нито какво мога да направя аз.

— Може би е достатъчно онова, което вече си направил? — рече той.

— Напоследък не съм правил нищо сериозно. Е, поне зная кога да престана да отговарям на Славен.

— Аха. Всички усвояваме това умение — мрачно се съгласи шутът, сви колене към брадичката си и отпусна ръцете си върху тях. После си пое дъх. — Нямаш ли някакви вести, които да споделиш с един шут? С един много дискретен шут?

— Нямам никакви новини, които да не знаеш. При това сигурно си ги научил по-рано от мен. — В стаята цареше спокоен сумрак. Главоболието ми започна да отслабва.

— Аха. — Той деликатно замълча. — Може би ще ми позволиш да ти задам един въпрос. Сам прецени дали е подходящо да ми отговаряш.

— Спести си думите и просто го задай. Знаеш, че ще го направиш, независимо дали ти разреша.

— Прав си. Добре тогава. Въпросът. О, сам се изненадвам, изчервявам се, наистина. Фицрицарин, направил ли си си свое копеленце?

Бавно се надигнах и го зяпнах. Той нито помръдна, нито мигна.

— Какво ме попита? — промълвих аз.

Той заговори тихо, почти извинително.

— Трябва да зная, Моли носи ли твое дете?

Скочих от леглото, сграбчих го за гърлото и го изправих. Замахнах с юмрук, после спрях, смаян от онова, което светлината на огъня разкриваше на лицето му.

— Удряй — тихо каза шутът. — Новите синини няма да си личат много върху старите. Мога незабелязано да обикалям още няколко дни.

Отдръпнах ръка. Странно, онова, което щях да извърша, сега ми се струваше невъобразимо чудовищно, след като установих, че го е направил някой друг. Веднага щом го пуснах, той се извърна от мен, сякаш се срамуваше от насиненото си и подуто лице. Може би бледността на кожата и крехката му костна структура правеха всичко това още по-ужасяващо. Като че ли някой го бе направил с дете. Приклекнах до огъня и се заех да го разпаля.

— Не успя достатъчно добре да го разгледаш, а? — кисело попита шутът. — Предупреждавам те, на по-светло няма да стане по-красиво.

— Седни на скрина ми и си съблечи ризата — наредих му аз. Той не помръдна. Не му обърнах внимание. Имах малко котле за чай. Сложих го на огъня. Запалих свещи и ги поставих на масата, после извадих малкото си скътани билки. Не пазех чак толкова много в стаята си — сега ми се искаше да разполагах с целия запас на Бърич, ала бях убеден, че ако изляза, за да сляза в конюшнята, когато се върна, шутът ще е изчезнал. Все пак тези, които имах, бяха главно за натъртвания и наранявания, каквито най-често получавах поради характера на другата си професия. Щяха да свършат работа.

Когато водата се стопли, напълних легена за миене и смачках вътре щедра доза билки. Намерих в скрина една омаляла ми риза и я разкъсах на ивици.

— Ела на светло. — Казах го като молба. Той се подчини, ала се движеше колебливо и плахо. За миг го погледнах, после го хванах за раменете и го накарах да седне на скрина. — Как се случи — ужасен от синините по лицето му, попитах аз. Устните му бяха нацепени и подути, едното му око бе почти затворено.

— Обикалях из Бъкип и разпитвах разни злонравни личности дали напоследък са правили копеленца. — Здравото му око предизвикателно ме погледна. На белия фон изпъкваше мрежа от гъсти червени жилки. Осъзнах, че нито мога да му се ядосам, нито да се засмея.

— Би трябвало да разбираш достатъчно от медицина, за да се погрижиш за нещо такова. Стой неподвижно. — Напоих една от ивиците плат и внимателно, но твърдо я притиснах към лицето му. Той постепенно се отпусна. По плата остана размито кърваво петно. Нямаше много кръв — изглежда, след побоя се бе измил, но някои от раните продължаваха да кървят. Леко прокарах пръсти по брадичката му и около очните му кухини. Поне като че ли нямаше счупени кости. — Кой беше — попитах аз.

— Влязох през много врати. Или няколко пъти през една и съща. Зависи за коя врата питаш. — Говореше прекалено словоохотливо за човек с толкова нацепени устни.

— Питам те сериозно.

— И аз ти отговорих сериозно.

Отново го изгледах гневно и шутът сведе очи. Известно време мълчахме, докато търсех гърненцето с мехлем от Бърич.

— Наистина искам да знам отговора — казах, докато отварях гърненцето. Познатата пареща миризма нахлу в ноздрите ми и изведнъж усетих, че Бърич ужасно ми липсва.

— Аз също. — Той леко потръпна, докато го мажех с мехлема. Знаех, че пари. Знаех и как действа.

— Защо ми зададе такъв въпрос? — попитах накрая.

Той се замисли за миг.

— Защото ми е по-лесно да го задам на теб, отколкото да попитам Кетрикен дали носи детето на Искрен. Доколкото мога да преценя, напоследък Славен е споделял благоволението си само със себе си, така че той отпада. Бащата си или ти, или Искрен.

Погледнах го в очите. Шутът тъжно поклати глава.

— Не го ли усещаш — почти шепнешком ме попита той и драматично зарея поглед в далечината. — Силите се променят. Сенките се раздвижват. Изведнъж възможностите започват да се вълнуват. Бъдещето се пренарежда, съдбите се умножават. Всички пътища се разклоняват до безкрайност. — Шутът отново се обърна към мен. Усмихнах му се, като си мислех, че се шегува, ала устата му беше сериозна. — Има наследник на рода Пророчески — тихо рече той. — Сигурен съм.

Някога пропускали ли сте стъпало на тъмно? Изпитвали ли сте внезапно усещане за олюляване на ръба, без да знаете колко надолу ще паднете?

— Аз не съм баща на детето — чух се да заявявам прекалено твърдо.

Шутът ме изгледа скептично и каза:

— Ясно. Тогава трябва да е бременна Кетрикен.

— Сигурно — съгласих се аз, но сърцето ми се сви. Ако бе бременна, Кетрикен нямаше да има причина да го крие. Докато Моли щеше. А аз не я бях виждал от няколко нощи. Може да имаше новина за мен. Изведнъж ми се зави свят, но се насилих дълбоко да си поема дъх. — Съблечи си ризата — казах на шута. — Дай да ти видим гърдите.

— Вече ги видях, благодаря, и те уверявам, че са добре. Предполагам, че ми нахлузиха чувала на главата, за да имат мишена. Много внимаваха да не удрят никъде другаде.

Призля ми от жестокостта на онова, което бяха направили с него.

— Кой беше?

— С чувал на главата? Я стига. Ти можеш ли да виждаш през чувал?

— Не. Но не може да нямаш подозрения.

Той ме погледна смаяно.

— Ако вече не знаеш какви са тези подозрения, значи ти си човекът с чувал на главата. Дай да пробия една дупка в него. „Ние знаем, че се преструваш пред краля, че си шпионин на самозванеца Искрен. Не му пращай повече съобщения, защото иначе ще научим.“ — Той се извърна, впери очи в огъня и потропа с пети в скрина.

— Самозванеца Искрен ли — яростно попитах аз.

— Това не са мои думи, а техни — отбеляза шутът.

Насилих се да се овладея и се опитах да се замисля.

— Защо те подозират, че шпионираш за Искрен? Пращал ли си му съобщения?

— Аз си имам крал — тихо отвърна шутът. — Макар той не винаги да си спомня, че е мой крал. Трябва да внимаваш за своя крал.

— Какво ще правиш?

— Каквото съм правил винаги. Какво друго мога? Не мога да спра да върша онова, което ми заповядаха да спра, защото изобщо не съм започвал.

Обзе ме ужасяваща увереност, от която ме побиха тръпки.

— Ами ако го направят пак?

Той безжизнено се засмя.

— Няма смисъл да се безпокоя, защото не съм в състояние да го предотвратя. Не искам да кажа, че с нетърпение го очаквам. Раните — небрежно посочи лицето си шутът — ще зараснат. Но не и онова, което направиха със стаята ми. Седмици наред ще подреждам хаоса вътре.

Изпълни ме ужасяващо кухо усещане. Веднъж бях влязъл в стаята на шута. След дълго катерене по изоставено стълбище, покрито с прах и боклуци, бях стигнал до помещение, в което видях чудна градина. Спомних си за пъстрите рибки, които плуваха в дебели аквариуми, за мъха в саксиите, за керамичното дете в люлката. Затворих очи, докато той разпалваше огъня.

— Не пропуснаха нищо. Какъв глупак съм бил да си мисля, че на света има сигурно място.

Не можех да го погледна. Ако не се броеше езикът му, той беше беззащитен човек, чието единствено желание бе да служи на своя крал. И да спаси света. И все пак някой беше разбил неговия свят. Нещо повече, подозирах, че побоят е отмъщение за нещо, което съм направил аз.

— Мога да ти помогна да подредим — тихо му предложих.

Шутът поклати глава.

— Едва ли. — После с по-нормален глас прибави: — Не исках да те обидя.

— Не си.

Увих билките, гърненцето с мехлем и останалите парцали от ризата ми. Той скочи от скрина и когато му ги подадох, ги взе. Отиде до вратата сковано, въпреки твърденията му, че е пострадало само лицето му. После се обърна.

— Когато се убедиш, ще ми кажеш ли? — Шутът многозначително замълча. — В края на краищата, ако това е всичко, което могат да направят на един кралски шут, какво могат да направят на жена, която носи детето на престолонаследника?

— Няма да посмеят — яростно отвърнах аз.

Той презрително изсумтя.

— Нима? Вече не зная на какво са способни, Фицрицарин. Нито пък ти. Ако бях на твое място, щях да намеря по-сигурен начин да си заключвам вратата. Освен ако не искаш и твоята глава да се озове в чувал. — На лицето му се изписа усмивка, която дори не бе сянка на обичайното му подигравателно хилене, после той се измъкна навън. Отидох до вратата, спуснах резето и въздъхнах.

— За останалите всичко е отлично, Искрен — казах на тихата стая. — Но ми се струва, че трябва веднага да се прибереш. Не става въпрос само за алените кораби. А и не зная защо, но се съмнявам, че Праотците ще ни помогнат много срещу другата опасност, с която се сблъскваме.

Зачаках с надеждата да усетя някакво потвърждение или съгласие от него. Нищо. Обзе ме раздразнение. Рядко бях сигурен кога Искрен осъзнава присъствието ми и никога — дали усеща мислите, които искам да му предам. Отново се зачудих защо не съобщи на Ведра мерките, които иска да вземем. През цялото лято се свързваше с нея за алените кораби. Защо мълчеше сега? Дали вече се бе свързал и тя го криеше? Или го беше съобщила само на Славен? Замислих се. Може би синините по лицето на шута отразяваха гнева на Славен, след като бе научил, че Искрен знае какво става в негово отсъствие. Нямах представа защо Славен е решил да накаже шута. Може би просто го беше избрал за отдушник на яростта си. Шутът никога не пропускаше да го оскърби. Нито пък когото и да било другиго.

По-късно същата вечер отидох при Моли. Когато почуках, тя попита:

— Кой е?

— Аз. — Не вярвах на ушите си. Преди никога не бе питала.

— О — отвърна Моли и ми отвори. Вмъкнах се вътре и спуснах резето. Тя отиде до камината, приклекна и хвърли в огъня няколко цепеници, без да ме гледа. Носеше синята си слугинска рокля и косата й все още беше на плитки. Всяко нейно движение ме предупреждаваше. Отново бях в беда.

— Съжалявам, че напоследък не идвах при теб.

— И аз — лаконично отвърна Моли.

Не ми оставяше много възможности.

— Стават много неща и съм доста зает.

— С какво?

Въздъхнах. Вече знаех накъде води този разговор.

— С неща, за които не мога да ти кажа.

— Разбира се. — Въпреки цялото й спокойствие знаех, че яростта й бушува точно под повърхността. И най-малката грешка щеше да я възпламени. Мълчанието също.

— Моли, причината да дойда тази вечер…

— А, знаех си, че трябва да има специална причина, та най-сетне да се отбиеш. Единственото нещо, което наистина ме изненадва, съм самата аз. Защо съм тук? Защо след като изпълних задълженията си за деня дойдох направо тук, в случай че случайно се появиш? Можех да правя други неща. Напоследък има достатъчно менестрели и куклени представления. Принц Славен се грижи за това. Можех да съм с другите слуги и да се радвам на тяхната компания. Вместо това съм тук сама. Или можех да свърша нещо. Когато няма много работа, готвачката ми позволява да използвам кухнята. Имам фитили, билки и восък, би трябвало да направя свещите, докато билките не са изветрели. Но не, аз съм тук горе, в случай че си спомниш за мен и поискаш да прекараме малко време заедно.

Стоях като скала под могъщите вълни на думите й. Нищо не можех да направя. Всичко, което казваше Моли, бе вярно. Забих поглед в пода, докато тя си поемаше дъх. Когато отново заговори, гневът напускаше гласа й, за да бъде заменен от нещо по-лошо. Мъка и обезсърчение.

— Просто е много трудно, Фиц. Всеки път щом реша, че съм го приела, завивам зад ъгъла и се хващам, че пак се надявам. Но за нас никога нищо няма да се промени, нали? Никога няма да дойде време, което да принадлежи единствено на нас, никога няма да има място, което да е само наше. — Тя замълча и прехапа устни. После с разтреперан глас продължи: — Видях Мигновена. Красива е. Дори си намерих повод да я заговоря… Попитах я дали й трябват още свещи за стаята… Тя ми отвърна, плахо, но любезно. Даже ми благодари за загрижеността. Малцина благодарят на слугите. Тя… тя е мила. Истинска дама. О, никога няма да ти дадат разрешение да се ожениш за мен. Защо искаш да се ожениш за слугиня?

— За мен ти не си слугиня — тихо отвърнах аз. — Никога не мисля за теб така.

— Тогава каква съм? Не съм ти съпруга — отбеляза Моли.

— В сърцето ми си моя жена — тъжно казах аз. Това бе малка утеха. Обзе ме срам, когато тя я прие и опря чело на рамото ми. Нежно я прегърнах, после я притиснах към себе си по-силно. И докато се гушеше в мен, прошепнах в косата й: — Искам да те попитам нещо.

— Какво?

— Бременна ли си?

— Какво? — Тя се отдръпна и ме погледна.

— Носиш ли мое дете?

— Аз… Не. Не, не съм бременна. — Мълчание. — Какво те прихвана така изведнъж?

— Просто ми хрумна. Нищо повече. Искам да кажа…

— Зная какво искаше да кажеш. Че ако бяхме женени и вече не бях забременяла, съседите щяха да започнат да клатят глави.

— Наистина ли? — Дотогава не ми бе идвало наум такова нещо. Знаех, че някои се чудят дали Кетрикен не е безплодна, тъй като не беше заченала за повече от година брак, ала нейното безплодие беше обществен проблем. Никога не бях смятал, че съседите с очакване наблюдават новобрачните.

— Разбира се. Някой вече щеше да ми е предложил майчината си рецепта за настойка. Или смлени на прах глигански бивни, за да ти ги сипя в пивото.

— Нима? — Ухилих се глупаво и я притиснах към себе си.

— Хм. — Моли ми се усмихна, после лицето й бавно помръкна. — Сега обаче взимам други билки — тихо рече тя. — За да съм сигурна, че няма да зачена.

Съвсем бях забравил разговора си с лейди Търпение.

— Чувал съм, че от някои такива билки жените заболявали, ако ги взимат прекалено дълго.

— Зная какво правя — безизразно отвърна Моли. — Освен това какъв друг избор имам?

— Трагедия — признах аз.

Моли кимна.

— Фиц, ако ти бях отговорила с „да“. Ако бях бременна… какво щеше да направиш?

— Не зная. Не съм мислил за това.

— Помисли сега — помоли ме тя.

Бавно заговорих.

— Предполагам, че щях да… ти намеря някое място, някъде. — (Щях да ида при Сенч, щях да ида при Бърич и да ги помоля за помощ. Вътрешно пребледнях от тази мисъл.) — Сигурно място. Далеч от Бъкип. Може би някъде край реката. Щях да идвам да те виждам, когато мога. Някак си щях да се погрижа за теб.

— Искаш да кажеш, че щеше да ни отстраниш. Мен и нашето… моето дете.

— Не! Щях да те защитя, да те скрия някъде, където никой да не те сочи с пръст и да ти се подиграва, че си самотна майка. И когато можех, щях да идвам при теб и нашето дете.

— Някога хрумвало ли ти е, че можеш да дойдеш с нас? Че можем да напуснем Бъкип, двамата с теб, и още сега да заминем по реката?

— Не мога да напусна Бъкип. Обясних ти го.

— Зная. Опитах се да разбера. Но не виждам защо.

— Работата ми при краля е такава, че…

— Престани да я вършиш. Нека я поеме някой друг. Ела с мен и ще имаме свой живот.

— Не мога. Не е толкова просто. Няма да ми разрешат просто така да си тръгна. — Неусетно се бяхме отдръпнали един от друг. Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Искрен замина. Почти никой не вярва, че ще се върне. Крал Умен от ден на ден все повече слабее и Славен се готви да го наследи. Ако половината от чувствата на Славен към теб са такива, каквито твърдиш, защо настояваш да останеш тук? И нима той ще те задържи? Фиц, не виждаш ли, че всичко се разпада? Вътрешните острови и Брод са само началото. Пиратите няма да спрат дотук.

— Още една причина да остана. За да работя и ако се наложи да се сражавам за нашия народ.

— Сам човек не може да ги спре — отбеляза Моли. — Даже да е толкова упорит като теб. Защо не насочиш цялата си упоритост за нас? Защо не избягаме навътре в страната, далеч от пиратите? Защо трябва да се отказваме от всичко заради една безнадеждна кауза?

Не можех да повярвам на ушите си. Ако го бях казал аз, щеше да е държавна измяна. Ала тя го казваше така, като че ли е възможно най-естественото решение. Като че ли ние с нея и едно все още несъществуващо дете бяхме по-важни от краля и Шестте херцогства, взети заедно. Казах й го.

— Е, така е — като ме гледаше в очите, отвърна Моли. — Поне за мен. Ако ти беше мой съпруг и аз носех нашето дете, щеше да е точно толкова важно за мен. По-важно от останалия свят.

И какво можех да й отговоря? Потърсих истината, макар да знаех, че тя няма да я задоволи.

— Ти ще си толкова важна за мен. Ти си толкова важна за мен. Но тъкмо затова трябва да остана тук. Защото човек не може да избяга с нещо толкова важно. Трябва да остане и да го защити.

— Да го защити ли — леко повиши глас Моли. — Кога ще проумееш, че не сме достатъчно силни, за да се защитим? Знам го. Била съм между пиратите и децата от собствения ми род и едва се спасих. Ти кога си го правил, че да ми приказваш за защита?

Замълчах. Не само защото думите й ме нараниха. А те ме нараниха, и то дълбоко. Но тя ми припомни как бях държал в ръцете си едно дете, вперил очи в стичащите се по изстиващата му кожа струйки кръв. Не можех да понеса мисълта да го направя отново. Ала не можех и да избягам.

— От това няма бягство, Моли. Или ще останем и ще се сражаваме тук, или ще ни изколят, когато битката ни настигне.

— Нима — студено попита тя. — Или просто поставяш верността си към краля над всичко останало? — Не можах да срещна очите й. Моли изсумтя. — Ти си същият като Бърич. Дори не знаеш колко много приличаш на него!

— Като Бърич ли? — Онемях. Бях удивен, че изобщо го казва, още повече че го изтъкваше като порок.

— Да — решително отвърна тя.

— Защото съм верен на своя крал ли? — Продължавах да се хващам за сламки.

— Не! Защото поставяш своя крал над жена си… или над своята любов… или над собствения си живот.

— Не разбирам какво искаш да кажеш!

— Ето! Сам виждаш! Наистина не разбираш. А се държиш така, като че ли знаеш всички важни неща и тайни. Ами тогава отговори ми на този въпрос. Защо Търпение мрази Бърич?

Съвсем се смаях. Нямах представа какво общо има това с мен. Ала някак си знаех, че Моли ще направи връзката. Предпазливо опитах:

— Тя го обвинява за мен. Смята, че Бърич е научил Рицарин на лоши навици… и така ме е заченал.

— Ето. Виждаш ли? Наистина си много глупав. Няма нищо подобно. Една вечер Лейси ми разказа. Малко повечко бъзово вино и аз се разприказвах за теб, а тя — за Бърич и Търпение. Търпение първо е била влюбена в Бърич, идиот такъв. Но той не я искал. Казвал, че я обича, но не може да се ожени за нея, въпреки че баща й щял да й позволи да се венчае за мъж под нейното положение. Защото вече бил заклел живота и меча си на своя господар. И смятал, че няма да може да изпълни обетите си пред двамата. О, твърдял, че му се искало да е свободен, за да се ожени за нея, че му се искало да са се запознали, преди да се е заклел. Но въпреки това не бил свободен да се венчае за нея. Казал й нещо глупаво — че колкото и да иска, конят не можел да носи две седла. И тя му отговорила, ами добре тогава, върви при своя господар, щом е по-важен за теб. И той отишъл. Също както щеше да сториш и ти, ако те бях накарала да избираш. — Бузите й се бяха зачервили. Моли отметна глава и ми обърна гръб.

Ето къде беше връзката с мен. Мислите ми бяха в хаос, докато различни откъси от разговори и забележки неочаквано заставаха на местата си. Разказът на Бърич за първата му среща с Търпение. Тя стояла до една ябълка и го попитала дали може да извади треската от крака й. Нещо, което никоя жена няма да поиска от прислужник на своя господар. Но и нещо, което една пряма млада прислужница може да поиска от мъжа, привлякъл вниманието й. И неговата реакция, когато му бях разказал за Моли и Търпение и му бях повторил думите на Търпение за конете и седлата.

— Рицарин знаел ли е за това? — попитах аз.

Моли се обърна и ме погледна. Очевидно не беше очаквала да й задам този въпрос. Но не успя да устои на изкушението да довърши разказа си.

— Не. Поне отначало. Когато се запознала с него, Търпение нямала представа, че той е господарят на Бърич. Бърич така и не й казал на кой господар се е заклел. Отначало Търпение не искала да има нищо общо с Рицарин. Нали разбираш, сърцето й все още принадлежало на Бърич. Но Рицарин бил упорит. Според Лейси, той я обичал до полуда. Спечелил я. Едва когато се съгласила да се омъжи за него, тя открила, че е господарят на Бърич. И то само защото Рицарин пратил Бърич да й заведе някакъв великолепен кон.

Внезапно си спомних как Бърич се бе загледал в коня на Търпение и беше казал: „Аз обучих този кон“. Зачудих се дали е знаел, че ще бъде подарен на любимата му от човека, за когото тя е щяла да се омъжи. Сигурен съм, че е било така. Винаги съм смятал, че презрението на Търпение към Бърич е проява на нещо като ревност заради огромната привързаност на Рицарин към него. Сега триъгълникът ставаше още по-странен. И безкрайно по-мъчителен. Затворих очи и си помислих колко е несправедлив светът.

— Нищо не е винаги просто и хубаво — казах аз. — Все ще се намери горчива кора и кисела семка.

— Да. — Гневът на Моли като че ли ненадейно се бе стопил. Тя седна на леглото и когато отидох при нея, не ме отблъсна. Хванах ръката й и я стиснах. Хиляди мисли препускаха в главата ми. Че Търпение мразеше пиянството на Бърич. Че Бърич си спомняше нейното кученце и че винаги го носела в кошница. Грижите, които той винаги полагаше за вида и поведението си. „Това, че не виждаш една жена, не значи, че тя не те вижда.“ О, Бърич! Колко внимание отделяше на коня, който тя вече почти не яздеше. Търпение поне се бе омъжила за човек, когото обича, и се беше радвала на няколко години щастие, макар и усложнени от политически интриги. Ала все пак няколко години щастие. Какво щяхме да имаме ние с Моли? Каквото имаше сега Бърич ли?

Дълго останахме прегърнати. Нищо повече. Но някак си в тази тъжна прегръдка бяхме по-близки, отколкото от много, много отдавна.