Робин Хоб
Кралска поръчка (16)

15
Тайни

Принц Искрен реши да обяви създаването на бойния си флот в средата на Зимното празненство. Според традицията той трябваше да изчака настъпването на по-хубаво време и да пусне корабите на вода в първия ден от Пролетното празненство. Това се смята за по-благоприятен момент за пускане на нов кораб. Ала Искрен беше накарал корабостроителите си да бързат, за да са готови с четирите кораба до зимата. Изборът на самото празненство му осигуряваше голяма публика. По традиция в този ден се провежда лов и се смята, че броят на убитите животни предвещава какво ще е бъдещето. Когато нареди корабите да бъдат спуснати, той съобщи на множеството, че това ще са неговите ловци и че единствената им плячка ще са алените кораби. Хората посрещнаха думите му с мълчание. Според мен те искаха да пропъдят от главите си всички мисли за пиратите, да се скрият в зимата и да се престорят, че пролетта никога няма да дойде. Ала Искрен не им го позволи. Корабите бяха спуснати и започна обучението на екипажите им.

С Нощни очи прекарахме ранния следобед в лов. Той мърмореше, твърдеше, че било смешно да се ловува по това време, че съм губел часовете призори във въргаляне с женската си. Отговорих му, че просто така трябва да бъде и че това ще продължи няколко дни, дори повече. Вълкът не остана доволен. Но това се отнасяше и за мен. Сериозно ме смущаваше фактът, че той е наясно как прекарвам часовете си, въпреки че не усещах съзнателно да съм във връзка с него. Дали Искрен го усещаше?

Той ми се присмя. „И без това понякога трудно ме чуваш. Трябва ли да викам, за да привлека вниманието и на двама ви?“

Ловът ни не се увенча с особен резултат. Два заека, и двата доста мършави. Обещах на другата сутрин да му донеса нещо от кухнята. Още по-малък успех постигнах с опита си да го убедя в определени моменти да ме оставя сам. Не можеше да проумее защо разграничавам съвкупяването от другите дейности на глутницата като ловуване или виене. Съвкупяването предполагало потомство в близко бъдеще, а потомството било грижа на глутницата. Думите не са в състояние да предадат трудностите на този спор. Разговаряхме с образи, със споделени мисли, а те не позволяват голяма дискретност. Неговата искреност ме ужаси. Нощни очи ме увери, че споделял насладата ми от моята женска и съвкупяването. Помолих го да престане. Смут. Накрая го оставих да яде зайците си. Той, изглежда, се ядоса, че не съм приел да си поделим месото. Единственото, което успях да изкопча от него, бе съгласие с нежеланието ми да зная, че споделя усещането ми за Моли. Това не ме задоволи много, но не успях да постигна повече. Мисълта, че искам от време на време да прекъсваме връзката си, му беше непонятна. Била абсурдна, заяви той. В глутницата не било така. Тръгнах си, като се чудех дали някога отново ще мога да остана съвсем сам.

Върнах се в замъка и тръгнах към стаята си. Дори само за миг исках да съм някъде, където да затворя вратата зад себе си и да зная, че до мен няма никой. Поне физически. Сякаш за да изострят копнежа ми за тишина, коридорите и стълбищата бяха пълни с бързащи хора. Слугите метяха старата слама и разстилаха нова, поставяха в свещниците нови свещи, закачаха навсякъде гирлянди от вечнозелени клонки. Зимното празненство. Тъкмо сега не бях в настроение за празнуване.

Накрая стигнах до стаята си, вмъкнах се вътре и бързо затворих вратата.

— Толкова скоро ли се връщаш? — Шутът вдигна поглед от плочите пред огнището, където бе приклекнал сред полукръг от свитъци. Като че ли ги разделяше на групи.

Стъписано го зяпнах. Изненадата ми прерасна в гняв.

— Защо не ми каза за състоянието на краля?

Той се загледа в един свитък и след малко го остави в купчинката от дясната си страна.

— Разбира се, че ти казах. Въпрос в замяна на твоя: защо не знаеше за него?

Това ме отрезви.

— Признавам, че напоследък не се отбивам често в покоите му. Но…

— Моите думи нямаше да ти окажат същото въздействие като личното впечатление. Нито пък се замисляш какво щеше да е, ако не го посещавах всеки ден, за да изхвърлям нощни гърнета, да мета, да изтупвам, да изнасям съдове, да вчесвам косата и брадата му…

За пореден път нямаше какво да кажа. Седнах върху скрина.

— Това не е кралят, когото помня — казах откровено. Страх ме е като си помисля, че толкова бързо е потънал толкова надълбоко.

— Страх ли? Аз съм направо ужасен. Ти поне ще имаш друг крал, когато този си отиде. — Шутът сложи още един свитък върху купчината.

— Всички ще имаме — предпазливо отбелязах аз.

— Някои повече от другите — заяви той.

Неволно вдигнах ръка, за да забия още по-здраво иглата на ревера си. Днес една не я бях изгубил. Това ме накара да се замисля за всичко, което символизираше тя. Кралската закрила за един незаконороден внук, когото някой по-безмилостен владетел тихичко щеше да очисти. А когато самият владетел се нуждаеше от закрила? Какво символизираше сега за мен тази игла?

— Е, какво ще правим?

— Ние с теб ли? Нищо. Аз съм само шут, а ти си копеле.

Неохотно кимнах.

— Ще ми се Сенч да беше тук. Ще ми се да знаех кога ще се върне. — Погледнах шута и се зачудих какво знае.

— Сенч ли? Чух, че щял да се върне със слънцето. — Уклончив, както винаги. — Твърде късно за краля, предполагам — по-тихо прибави той.

— Значи сме безсилни, така ли?

— Ние с теб ли? Глупости. Просто сме прекалено силни, за да действаме тук, това е. В тези неща безсилните винаги са най-силни. Може би си прав — трябва да се посъветваме с тях. А сега… — Шутът се изправи и показно разклати всичките си стави, като че ли бе марионетка с оплетени конци. Всичките му камбанки зазвъняха. Не успях да се сдържа и се усмихнах.

— Моят крал навлиза в най-активния си период от деня. И аз ще съм там, за да направя малкото, което е по силите ми.

Той внимателно излезе от кръга на подредените свитъци и плочки и се прозя.

— Сбогом, Фиц.

— Сбогом.

Озадачен, шутът спря на вратата.

— Не възразяваш ли, че си тръгвам?

— Мисля, че първо възразих да останеш.

— Никога не си играй на думи с шута. Но нима си забравил? Предложих ти сделка. Тайна за тайна.

Не бях забравил. Ала вече не бях сигурен, че искам да науча.

— Откъде идва шутът и защо?

— Аха. — Той замълча, после сериозно попита: — Убеден ли си, че искаш да знаеш отговорите на тези въпроси?

— Откъде идва шутът и защо? — бавно повторих аз.

За миг той се вцепени. И тогава го видях. Видях го както никога от години, не като шут, словоохотлив, духовит и язвителен, а като дребен мършав човек, невъобразимо крехък, с бледа плът, тънки кости, дори косата му не изглеждаше толкова материална, колкото на другите смъртни. Шутовският му черно-бял костюм бе украсен със сребърни звънчета, смешният му миши скиптър беше единствената броня и меч, с които разполагаше в този двор на интриги и коварство. И със своето нещастие. С невидимия плащ на своето нещастие. Прииска ми се да не ми бе предлагал сделката и собственото ми любопитство да не е толкова непреодолимо.

Той въздъхна. Огледа се, после отиде до гоблена със срещата на крал Мъдрост с Праотеца. Вдигна очи към него и кисело се усмихна, открил нещо смешно там, където аз не виждах нищо. Зае поза на поет, който се кани да рецитира. После се отказа и отново ме погледна.

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш, Фицчо?

Повторих въпроса като на литургия.

— Откъде идва шутът и защо?

— Откъде? А, откъде? — За момент той допря нос до муцуната на Плъхчо и се замисли над отговора на собствения си въпрос. И най-после срещна очите ми. — Тръгни на юг, Фиц. Към земи извън всички карти, които е виждал Искрен. И извън картите, които се правят в тези страни. Върви на юг, след това на изток през море, чието име не ти е известно. Накрая ще стигнеш до дълъг полуостров и там ще откриеш селото, в което е роден шутът. Дори все още може да откриеш майка, която си спомня своето бяло като червейче бебе и как ме е гушкала и ми е пяла. — Той вдигна поглед към невярващото ми, унесено лице и кратко се засмя. — Не можеш дори да си го представиш, нали? Още повече ще те затрудня. Косата й беше дълга, тъмна и къдрава, очите й бяха зелени. Представи си! От такива богати багри се получава безцветността. Ами бащите на безцветното дете? Двама братовчеди, защото такъв е обичаят на онази страна. Единият широкоплещест, смугъл и весел, с червени устни и кафяви очи, земеделец, ухаещ на плодородна почва и чист въздух. Другият — слаб, със златист тен, поет и певец, синеок. О, и колко много ме обичаха и ми се радваха! И тримата, наред с цялото село. Много ме обичаха. — Шутът говореше все по-тихо, после замълча. Бях убеден, че чувам нещо, което не е казвал на никой друг. Спомних си как бях влязъл в стаята му и бях намерил изящната кукла в люлката. Обичана както някога самият шут. Зачаках.

— Когато станах… достатъчно голям, се сбогувах с всички. И се отправих да търся своето място в историята. Избрах това място — времето бе предопределено от часа на раждането ми. Дойдох тук и станах човек на Умен. Стисках нишките, които орисниците слагаха в ръцете ми, и ги усуквах и оцветявах както мога с надеждата да повлияя на онова, което ми е изтъкано.

Поклатих глава.

— Не разбирам нито дума.

— О. — Камбанките му иззвъняха. — Предложих ти да ти разкрия своята тайна. Не съм ти обещавал да я разбереш.

— Едно съобщение не е доставено по предназначение, докато не бъде разбрано — възразих с точен цитат от Сенч.

Шутът се поколеба дали да се съгласи, после отстъпи.

— Ти ме разбра. Просто не си съгласен. Никога не съм ти говорил толкова ясно. Може би тъкмо това те смущава.

Беше съвсем сериозен. Отново поклатих глава.

— Това е абсурдно! Отишъл си някъде да откриеш мястото си в историята! Как е възможно? Историята е стореното, онова, което остава след нас.

— Историята е онова, което правим през живота си. Създаваме я ние. — Той се усмихна загадъчно. — Бъдещето е друг вид история.

— Никой не знае бъдещето — съгласих се аз.

Шутът се усмихна още по-широко.

— Нима? — прошепна той. — Може би някъде е написано цялото бъдеще. Не е написано от един човек, но ако се запишат знаменията, виденията, предчувствията и предвижданията на цяла една раса и се сравнят с тези на друга, нима такъв народ не може да създаде стан, който да държи тъканта на бъдещето?

— Това е нелепо — възразих аз. — Как ще сме сигурни дали е вярно?

— Ако бъде създаден такъв стан, ако бъде изтъкан такъв килим от предсказания, не за няколко години, а за стотици, след време може да се докаже, че той се състои от изненадващо точни предвиждания. Имай предвид, че онези, които пазят документите, са друга раса, изключително древна. Светла прелестна раса, която от време на време е смесвала кръвта си с човешката. И когато! — Внезапно развеселен, той се завъртя в кръг, невъобразимо доволен от себе си. — И когато се раждат някои, белязани толкова ясно, че историята трябва да ги запомни, те са призвани да открият своето място в бъдещата история. И те могат да бъдат убедени да проучат това място, този възел на стотици нишки, и да кажат: тези нишки тук, тези ще усуча и с това усукване ще променя килима, ще изкривя тъканта, ще направя други багрите на предстоящото. Ще променя съдбата на света.

Подиграваше ми се. Вече бях сигурен.

— Веднъж на хиляда години може да се появи човек, способен да направи такава огромна промяна в света. Могъщ крал или философ, насочващ мислите на хиляди хора. Но ние с теб, шуте? Ние сме пионки. Нули.

Шутът съчувствено поклати глава.

— Тъкмо това никога не съм разбирал във вашия народ. Хвърляте заровете и знаете, че цялата игра зависи от едно търкулване на зара. Раздавате картите и казвате, че късметът на човек за тази нощ може да е заложен на една ръка. Но ако става въпрос за целия живот на човек, презрително изсумтявате и отвръщате: пфу, той не е никой, този рибар, този дърводелец, този крадец, този готвач, какво може да направи той в големия свят? И затова си пропилявате живота.

— Не всички хора са предопределени за величие — напомних му аз.

— Сигурен ли си, Фиц? Сигурен ли си? Има ли смисъл от живот, изживян така, сякаш няма абсолютно никакво значение за света? Не мога да си представя по-тъжно нещо. Защо майките не си казват: „Ако отгледам това момиче както трябва, ако го обичам и се грижа за него, то ще води живот, който ще носи радост на хората и следователно аз съм променила света“? Защо земеделецът, който хвърля семето, не казва на съседа си: „Със семето, което посях днес, ще нахраня някого, и така днес променям света“?

— Това е философия, шуте. Никога не съм имал време да се занимавам с такива неща.

— Не, Фиц, това е животът. И никой няма време да мисли за такива неща. Всяка твар на света трябва да мисли за това нещо всеки миг, докато бие сърцето й. Иначе какъв е смисълът да се събуждаме всеки ден?

— Не ги разбирам тези неща — неловко заявих аз. Никога не го бях виждал толкова развълнуван, никога не го бях чувал да говори толкова ясно. Сякаш бях разровил покрита със сива пепел жар и изведнъж бях открил вишневочервените въглени, които светят отдолу. Той гореше със същия плам.

— Не, Фиц. Разбираш ги. — Той протегна ръка и леко ме потупа с Плъхчо. — Ключов камък. Порта. Кръстопът. Катализатор. Ти беше и продължаваш да си всички тези неща. Винаги, когато стигам на кръстопът, винаги, когато миризмата ми е непозната, когато доближа нос до земята и започна да душа, откривам една миризма. Твоята. Ти създаваш възможности. Докато съществуваш, бъдещето може да се промени. Аз дойдох тук за теб, Фиц. Ти си нишката, която усуквам. Поне една от нишките.

Обзе ме вледеняващо предчувствие. Каквото и още да имаше да ми каже, не исках да го чуя. Някъде много надалеч се надигна слаб вой. Вълк виеше посред бял ден. Побиха ме тръпки, всички косъмчета по тялото ми настръхнаха.

— Шегуваш се — нервно се засмях аз. — Не биваше да очаквам, че ще ми разкриеш истинска тайна.

— Ти. Или не ти. Ос, котва, възел на въже. Виждал съм края на света, Фиц. Виждал съм го изтъкан толкова ясно, колкото видях собственото си раждане. О, не през твоя живот, нито дори през моя. Но нима ще сме щастливи, ако кажем, че живеем в здрач, а не в истинска нощ? Ще се възрадваме ли, че ние само ще страдаме, докато твоите потомци ще са единствените, познали мъките на обречените? Нима ще допуснем това да стане причина за бездействието ни?

— Не искам да те слушам, шуте.

— Имаше възможност да ми откажеш. Но ти трижди го пожела и сега ще го изслушаш докрай. — Шутът вдигна скиптъра си, сякаш даваше заповед за атака, и заговори като пред общия съвет на Шестте херцогства. — Падането на Шестте херцогства беше камъчето, което предизвика свличането на скалите. Бездушните плъзнаха като кърваво петно по най-хубавата риза на света. Мракът поглъща всичко и никога не се насища, дорде не започне да се храни със себе си. И само защото родът на Пророците се провали. Това е изтъканото бъдеще. Но почакайте! Пророк? — Той вирна брадичка и се втренчи в мен като врана. — Защо те наричат тъй, Фиц? Какво са предрекли дедите ти, че да си спечелят такова име? Да ти кажа ли как се е случило? Самото име на рода ти е бъдещето, пресягащо се назад във времето към теб и назоваващо те с името, което някой ден родът ти ще заслужи. Пророците. Това беше истината, която взех присърце. Че бъдещето се е пресегнало назад към теб, към твоя род, там, където родът ви се пресича с моя живот, и ви е нарекло така. Дойдох тук и какво открих? Един Пророк без име. Неназован в никоя история, минала или бъдеща. Но аз те видях да си избираш име, Фицрицарин Пророк. И ще се погрижа да го заслужиш. — Шутът се приближи до мен и ме хвана за раменете. — Ние сме тук, Фиц, двамата с теб, за да променим бъдещето на света. Да протегнем ръце и да задържим на място камъчето, което може да предизвика свличането на всички скали.

— Не. — Изпълваше ме ужасен студ. Разтреперих се. Зъбите ми затракаха и пред очите ми притъмня. Пристъп. Получавах нов пристъп. Тук, пред шута. — Върви си! — неспособен да понеса тази мисъл, извиках аз. — Махай се. Веднага! Бързо. Бързо!

Никога не бях виждал шута по-удивен. Той зяпна с отворена уста и видях ситните му бели зъби и бледия му език. Продължи да стиска раменете ми още няколко секунди, после ме пусна. Не се замислих какви чувства изпитва от внезапното ми избухване. Рязко отворих вратата, посочих навън и той си отиде. Затворих я зад гърба му, заключих и се строполих на леглото. Обливаха ме вълни на пълен мрак. Лежах по очи на завивките.

— Моли! — извиках аз. — Моли, спаси ме! — Ала знаех, че не може да ме чуе, и потънах сам в своята тъмнина.

 

 

Светлината от стотици свещи, гирляндите от вечнозелени клонки и чимшир, голите черни зимни клони, целите обкичени с лъскави бонбони за радост на окото и езика. Тропотът на дървените мечове на марионетките и възторжените възклицания на децата, когато главата на Шарения принц изхвърча над тълпата. Широко отворената в неприлична песен уста на Меден и танцуващите му по струните на арфата пръсти. Студеното течение, когато огромните врати рязко се отвориха и в Голямата зала нахлу нова група веселбари. Постепенно осъзнах, че това не е сън, че това е Зимното празненство и аз обикалям сред навалицата, любезно се усмихвам на всички и не виждам никого. Бавно премигнах. Не можех да правя нищо бързо. Бях увит в мека вълна, носех се по вълните като призрачен кораб в безветрен ден. Изпълваше ме приятна сънливост. Някой ме докосна по ръката. Обърнах се. Бърич се мръщеше и ме питаше нещо.

— Всичко е наред — спокойно му казах аз. — Не се безпокой, всичко е наред. — И продължих сред тълпата.

Крал Умен седеше на трона си, но вече знаех, че е направен от хартия. Шутът седеше на стъпалото в краката му и стискаше мишия си скиптър така, както бебетата стискат дрънкалките си. Езикът му беше меч и когато кралските врагове се приближаваха до трона, той ги убиваше, насичаше ги на парчета и ги отблъскваше от хартиения човек на престола.

На други подиуми бяха Искрен и Кетрикен, красиви като куклата на шута, и двамата. Вгледах се и видях, че са направени от желания, като съдове, направени от празнота. Славен отиде да поговори с тях и той бе голяма черна птица, не врана, не, нито толкова весел като врана, нито гарван, липсваше му бодрата интелигентност на гарвана, не, нещастен лешояд, все кръжащ наоколо и мечтаещ за тях като за мърша. И вонеше на мърша. Запуших устата и носа си с ръка и се отдалечих.

Седнах пред едно огнище до кикотещо се момиче, щастливо в сините си фусти. То цвъртеше като катерица и аз му се усмихнах. Момичето се облегна на мен и запя веселата песничка за трите млекарки. Около огнището седяха и стояха други, които се присъединиха към песента. Накрая всички избухнахме в смях, но не бях сигурен защо. И дланта й беше топла и съвсем небрежно отпусната на бедрото ми.

„Побърка ли се, братко? Да не си ял рибешки кости или гориш в треска?“

— А?

„Умът ти е замъглен. Мислите ти са безкръвни и болни. Движиш се като жертва.“

— Добре съм.

— Наистина ли? Тогава и аз съм добре. — Тя ми се усмихна. Пълничко личице, тъмни очи, къдрава коса, подаваща се изпод бонето й. Искрен щеше да я хареса. Тя дружелюбно ме потупа по крака. Малко по-високо от предишния път.

— Фицрицарин!

Бавно вдигнах поглед. До мен стоеше лейди Търпение, придружена от Лейси. Усмихнах се. Тя ужасно рядко напускаше стаите си, за да общува с хората. Особено през зимата. Зимата бе тежко време за нея.

— Много ще се радвам, когато се върне лятото, за да можем заедно да се разхождаме в градината — казах й аз.

Известно време тя мълчаливо ме гледаше.

— Имам нужда от помощ, за да пренеса нещо тежко в стаята си.

— Разбира се. — Предпазливо се изправих. — Трябва да вървя — казах на слугинчето. — Майка ми има нужда от мен. Песента ти ми хареса.

— Довиждане, милорд! — изчурулика тя и Лейси гневно я измери с поглед. Бузите на Търпение бяха много румени. Последвах я през навалицата. Стигнахме до стълбището.

— Не си спомням как да го направя — казах й аз. — И къде е тежкото нещо, което искаш да занеса в стаята ти?

— Това беше повод да те отведа преди съвсем да се опозориш! — изсъска тя. — Какво ти става? Как може да се държиш толкова отвратително? Да не си пиян?

Замислих се.

— Нощни очи казва, че съм се отровил с рибешки кости. Но се чувствам добре.

Лейси и Търпение ме погледнаха. После ме хванаха за ръцете и ме поведоха нагоре. Търпение направи чай. Поговорих с Лейси. Казах й, че страшно обичам Моли и ще се оженя за нея веднага щом ми позволи крал Умен. Тя ме потупа по ръката, докосна челото ми и попита какво и къде съм ял днес. Не си спомнях. Търпение ми даде чай. Малко след това повърнах. Лейси ми донесе студена вода. Търпение ми даде още чай. Пак повърнах. Казах, че не искам повече чай. Търпение и Лейси възразиха. Лейси рече, че съм щял да се оправя, след като се наспя, и ме заведе обратно в стаята ми.

Събудих се, без да имам ясна представа кое е било сън и кое — действителност. Спомнях си събитията от вечерта по същия начин, по който и неща, случили се преди години. Всичко това се усложняваше от отвореното стълбище с мамещата си жълта светлина и носещото се от него течение, което охлаждаше стаята ми. Изпълзях от леглото, олюлях се за миг, обзет от внезапен шемет, и бавно се заизкачвах нагоре, като с една ръка постоянно се опирах на студената каменна стена, за да се уверя, че не сънувам. По средата на стълбището Сенч слезе да ме посрещне.

— Хвани се за ръката ми.

Подчиних се.

Той ме прегърна през кръста и продължихме нагоре.

— Липсваше ми — казах му аз. Поех си дъх и прибавих: — Крал Умен е в опасност.

— Зная. Крал Умен винаги е в опасност.

Стигнахме в стаята му. В огнището бумтеше огън, до него имаше поднос с храна. Сенч ме поведе натам.

— Струва ми се, че съм отровен. — Изведнъж ме побиха тръпки. Когато пристъпът премина, се почувствах по-бодър. — Като че ли се събуждам постепенно. Все ми се струва, че съм буден, после внезапно всичко става по-ясно.

Сенч кимна и каза навъсено:

— Сигурно е от пепелта на димчето. Много безразсъдно разтреби стаята на крал Умен. Често изгорените останки от билките усилват силата им. Ръцете ти целите бяха в пепел, после седна да ядеш сладки. Нищо не можех да направя. Реших, че ще се разминеш с един сън. Как така ти хрумна да слезеш долу?

— Не зная. — После попитах свадливо: — Защо винаги знаеш толкова много?

— Имам си начини да откривам разни неща. — Той се ухили. — Какво си спомняш от Зимното празненство?

Потръпнах.

— Достатъчно, за да зная, че утре ще е тежък ден. — Слугинчето изневиделица изскочи в паметта ми. Облегнато на рамото ми, с ръка на бедрото ми. Моли. Тази нощ трябваше да ида при Моли и някак си да й обясня всичко. Ако дойдеше в стаята ми и не бях там, за да отговоря на почукването й… понечих да се изправя, но отново ме побиха тръпки. Чувствах се така, като че ли ми отлепваха кожата.

— Хапни нещо. Не беше най-подходящо да си избълваш червата, но съм сигурен, че лейди Търпение е имала добри намерения. И при други обстоятелства това щеше да ти спаси живота. Не, идиот такъв, първо си измий ръцете. Не чу ли какво ти казах?

Чак тогава забелязах легена до храната. Старателно си измих ръцете, за да сваля всичко полепнало по тях, после лицето. Изведнъж се почувствах много по-бодър.

— Беше като дълъг сън, целият ден… същото ли изпитва Умен?

— Нямам представа. Възможно е не всички горящи билки долу да са такива, каквито си мисля. Това е едно от нещата, които исках да обсъдим с теб. Как е Умен? Внезапно ли го повали тази болест? Откога Уолас се нарича „лечител“?

— Не зная. — Засрамено сведох глава. Насилих се да му докладвам колко бездеен съм бил в негово отсъствие. И колко глупав. Когато свърших, той не възрази.

— Е — тежко каза Сенч. — Не можем да върнем миналото, можем само да го поправим. Тук стават прекалено много неща, за да ги решим на един път. — Той замислено ме погледна. — Много от онова, което ми разправи, изобщо не ме изненадва. Претопените продължават да се придвижват към Бъкип, болестта на краля се проточва. Но здравето на крал Умен се е влошило много по-бързо, отколкото мога да си обясня, и мръсотията в покоите му ми се струва абсурдна. Освен ако… — Сенч не довърши мисълта си. — Може би смятат, че лейди Дайми е била единствената му закрила. Може би са убедени, че вече не ни интересува. Може би го виждат като самотен старец, пречка, която трябва да бъде отстранена. Твоето безразсъдство ги е убедило. — Той въздъхна. — Мислех, че ще мога да използвам Уолас като оръдие, да го водя с помощта на съветите на други. Уолас не познава добре билките, той е дилетант. Но може би сега друг използва оръдието, което аз толкова нехайно зарязах тук. Трябва да проверим. Има начини да му попречим.

Прехапах си езика, преди да успея да изрека името на Славен.

— Как? — попитах вместо това.

Сенч се усмихна.

— Как те обезвредиха като убиец в Планинското кралство?

Споменът ме накара да потръпна.

— Славен разкри целта ми на Кетрикен.

— Точно така. Ще хвърлим малко светлина върху онова, което става в кралските покои. Хапни сега.

Започнах да ям, без да спирам да го слушам. Обърнах внимание на храната. Преобладаваше мирисът на чесън. Знаех, че Сенч вярва в неговите пречистващи свойства. Зачудих се какво съм погълнал и до каква степен опиатът обагря спомените ми за разговора с шута. Побиха ме тръпки, когато се замислих за грубостта си накрая. Утре трябваше да поговоря и с него. Сенч забеляза, че съм разсеян, и каза:

— Хората разбират, че не си съвършен.

Кимнах, прозях се и измърморих:

— Извинявай. — Клепачите ми внезапно толкова натежаха, че едва можех да си държа главата изправена. — Какво каза?

— Да си лягаш. Почини си. Сънят е истинският лечител.

— Но аз още не съм те попитал къде беше. И какво си правил. Като че ли си се подмладил поне с десет години.

Сенч сви устни.

— Това комплимент ли е? Няма значение. Такива въпроси и без това са безполезни, така че ще трябва да ги оставиш за някой друг път, и тогава да се ядосаш, след като не получиш отговор. Що се отнася до състоянието ми… е, колкото повече напрягаш тялото си, толкова по-издръжливо става. Пътуването не беше лесно. И все пак мисля, че си струваше. — Отворих уста, но той вдигна десницата си. — И повече нищо няма да ти кажа. Върви да спиш, Фиц. Върви да спиш.

Изправих се с прозявка и се протегнах. Ставите ми изпукаха.

— Още си пораснал — възхитено каза Сенч. — С това темпо ще надхвърлиш дори ръста на баща си.

— Липсваше ми — измърморих аз, докато се обръщах към стълбището.

— И ти на мен. Но утре вечер ще наваксаме. А сега — бягай в леглото.

Слязох по стълбището с искреното намерение да послушам съвета му. Както винаги, тайната врата се затвори секунди след моето излизане, от механизъм, който не бях успял да открия. Хвърлих още три цепеници в изтляващия огън и тръгнах към леглото си. Седнах, за да си съблека ризата. Бях изтощен. Ала не толкова, че да не усетя далечното ухание на Моли по кожата си. Поседях още няколко секунди, хванал ризата в ръце. После отново я нахлузих, станах и се измъкнах в коридора.

Беше късно. И все пак бе първата нощ от Зимното празненство. Долу имаше много хора, които до зори нямаше да помислят за сън. Други тази нощ изобщо нямаше да намерят леглата си. Внезапно се усмихнах, защото разбрах, че възнамерявам да се присъединя към последната група.

Коридорите и стълбищата бяха оживени. Повечето веселбари бяха прекалено пияни, за да ме забележат. Що се отнасяше до други, реших да използвам Зимното празненство за отговор на всички въпроси, които щяха да ми задават на другия ден. Въпреки това проявих достатъчно дискретност, за да съм сам в коридора, когато чукам на вратата. Не чух отговор. Ала когато вдигнах ръка да почукам отново, вратата безшумно се отвори. Вътре цареше мрак.

Това ме ужаси. За миг бях сигурен, че й се е случило нещо лошо, че някой е идвал тук, наранил я е и я е оставил на тъмно. Хвърлих се в стаята и я извиках. Вратата се захлопна зад мен.

— Шшт! — изшътка ми тя.

Обърнах се към нея. Трябваха ми няколко секунди, докато очите ми се приспособят към мрака. Нямаше друга светлина, освен от огнището, което бе зад гърба ми. Когато най-сетне я видях, дъхът ми секна.

— Очакваше ли ме? — попитах.

— Само от няколко часа — измърка Моли.

— Мислех, че се веселиш в Голямата зала. — После се сетих, че не я бях видял там.

— Знаех, че няма да липсвам на никого. Освен на един. И реших, че той може да ме потърси тук.

Стоях неподвижно и я гледах. Носеше чимширов венец. И нищо друго. И явно искаше да я гледам. Как мога да обясня пресечената граница? Преди заедно бяхме навлезли в тази нова територия. Ала сега беше друго. Това бе откровена покана. Може ли да има нещо по-непреодолимо от сигурността, че една жена те желае? Тя ме покори и благослови и някак си изкупи всички глупости, които бях правил.

Зимното празненство.

Сърцето на нощната тайна. Да.

 

 

Моли ме събуди призори и ме отпрати от стаята си. Целувката, която ми даде на прощаване, преди да ме изпъди, бе такава, че стоях в коридора и се мъчех да се убедя, че утрото изобщо не е толкова близо. След малко си спомних, че трябва да съм дискретен, и изтрих глуповатата усмивка от лицето си, поизпънах измачканата си риза и се запътих към стълбището.

Щом се озовах в стаята си, ме обзе почти шеметна умора. Откога не бях спал? Седнах на леглото и си съблякох ризата. Пуснах я на пода. Отпуснах се назад и затворих очи.

Сепна ме тихо почукване. Бързо станах, като се усмихнах под мустак. И все още се усмихвах, когато широко отворих вратата.

— А, браво, вече си буден! И почти си облечен. Когато те видях снощи, наистина се уплаших, че ще трябва да те измъквам от леглото.

Беше Бърич, измит и спретнат. Бръчките на челото му бяха единствените видими следи от снощното пиршество. От дългогодишния си съвместен живот с него знаех, че колкото и тежък махмурлук да има, винаги става, за да се заеме със задълженията си. Въздъхнах. Нямаше смисъл да го моля за милост, защото нямаше да получа милост. Отидох при скрина си и извадих чиста риза. Облякох я в движение, докато го следвах до кулата на Искрен.

Има един странен праг, и физически, и психически. Само на няколко пъти през живота си са ме блъскали през него, но всеки път се случва нещо необичайно. Тази сутрин бе един от тези моменти. След около час стоях гол до пояс и потен в стаята на престолонаследника. Прозорците бяха отворени за зимния вятър, ала не ми беше студено. Брадвата, която ми бе дал Бърич, беше съвсем малко по-лека от самия свят и тежестта на Искреновото присъствие в ума ми сякаш натискаше мозъка ми. Повече не можех да вдигна оръжието, за да се защитя. Бърич ме нападна и аз съвсем символично го блокирах. Той с лекота отблъсна брадвата ми настрани и бързо ми нанесе не един, а два удара, не силни, но не и леки.

— Мъртъв си — каза ми той, отдръпна се и се подпря на брадвата си. Аз изпуснах моята.

Искрен не помръдваше в ума ми. Погледнах го. Седеше до прозореца, зареял поглед в морето. Утринната светлина бе сурова към бръчките по лицето му и сивите кичури в косата му. Раменете му бяха прегърбени. Позата му отразяваше чувствата ми. Затворих очи за миг, прекалено изтощен, за да направя каквото и да било. Изведнъж се сляхме. Видях хоризонтите на нашето бъдеще. Ние бяхме страна, обсадена от хищни врагове, които идваха да убиват и осакатяват. Нямаха друга цел. Те нямаха ниви, които да засяват, нямаха деца, които да защитават, нямаха добитък, който да ги разсейва от набезите им. Но ние се опитвахме да водим ежедневния си живот и в същото време да се защитаваме от техните опустошения. За пиратите с алените кораби нямаше друг ежедневен живот, освен опустошенията. Те не се нуждаеха от друго, освен от единствената си цел — да ни унищожат. Ние не бяхме воини от поколения наред. Не разсъждавахме като воини. Дори онези от нас, които бяха ратници, бяха обучени да се сражават срещу рационален враг. Как можехме да се изправим срещу яростните атаки на безумци? Какви оръжия имахме? Огледах се и видях. Себе си. Себе си в тялото на Искрен.

Един човек. Един човек, който се състаряваше в усилието си да балансира по линията между защитата на народа си и потъването в екстаза на Умението. Един човек, който се опитваше да ни разбуди, да ни възпламени, за да се защитим. Един човек, отправил взор надалеч, докато ние се карахме помежду си, заговорничехме и се дърлехме в стаите под него. Нямаше полза. Бяхме обречени.

Приливът на отчаяние ме помете, заплашваше да ме удави. Внезапно насред въртопа открих място, където да застана. Място, където беше странна самата безнадеждност. Ужасно странна. Четири малки бойни кораба, не съвсем готови, с необучени екипажи. Стражеви кули и сигнални огньове, които да призовават неопитните защитници на бой. Бърич със своята брадва и аз, застанали на студа. Искрен гледаше през прозореца, докато долу Славен тъпчеше родния си баща с опиати. С надеждата да го лиши от ум и да наследи цялата тази каша, не се съмнявах. Нямаше абсолютно никаква полза. И в същото време беше немислимо да се предадем. В мен се надигна смях и не успях да го сдържа. Стоях и се смеех така, като че ли светът бе най-забавното нещо, което бях виждал. Бърич и Искрен ме зяпаха. Едва забележима усмивка изви ъгълчетата на устата на престолонаследника — смехът в очите му споделяше моята лудост.

— Добре ли си, момко? — попита ме Бърич.

— Нищо ми няма. Абсолютно нищо — казах, когато престанах да се смея.

Изправих се. Поклатих глава и кълна се, че почти усетих как мозъкът ми се намества.

— Искрен — казах аз и прегърнах съзнанието му. Беше лесно — винаги бе било лесно, ала преди бях смятал, че мога да изгубя нещо, ако го направя. Не се сляхме в един човек, а се вместихме като паници, наредени в шкаф. Поех си дъх, вдигнах брадвата и се обърнах към Бърич:

— Пак?

Когато се приближи към мен, не му позволих да е Бърич. Това бе човек с брадва, дошъл да убие Искрен, и преди да успея да се спра, вече го бях повалил на пода. Той се изправи, като клатеше глава, и видях на лицето му гняв. Отново се сблъскахме, със същия резултат.

— Трети път — рече той и бойната му усмивка озари обветреното му лице. Сблъскахме се с радостта на битката и аз го победих.

Направихме го още два пъти преди Бърич изведнъж да отстъпи пред един от ударите ми. Отпусна брадвата си до пода и леко приклекна, докато възстанови равномерното си дишане. После се изправи и погледна Искрен.

— Готов е — дрезгаво каза Бърич. — Хванал му е цаката. Не че майсторски е овладял брадвата. Тренировките ще го направят още по-добър, но ти взе правилен избор. Брадвата е неговото оръжие.

Искрен бавно кимна и каза:

— А той е моето.