Робин Хоб
Кралска поръчка (6)

5
Гамбит

Естествено съществува древен правилник за поведение и както може да се очаква, обичаите са по-строги от днешните. Ала смея да заявя, че не сме се отдалечили толкова много от тях, а по-скоро сме ги поизгладили. Думата на воина все така категорично го обвързва и сред бойните другари няма нищо по-отвратително от човек, който лъже приятелите си или ги води към безчестие. Законите на гостоприемството все още забраняват на онези, които са споделили солта на нечия маса, да пролеят кръвта на домакина си.

Зимата стискаше в ноктите си Бъкипската крепост. Бурите идваха откъм морето и ни брулеха с ледена ярост, сетне си отиваха. Снегът обикновено падаше след тях — огромни парцали, които заледяваха бойниците като сладък крем по орехови сладки. Нощите бяха дълги и в спокойно време звездите ледено сияеха над нас. След дългото ми завръщане от Планинското кралство свирепата зима не ме плашеше като някога. Докато обикалях конюшните и старата колиба на свинаря, бузите ми пареха от студ и миглите ми се покриваха със скреж, но винаги знаех, че домът и топлото огнище са наблизо. Бурите и страшните студове, които ни се зъбеха като вълци на прага, също отблъскваха алените кораби от нашите брегове.

Времето се точеше. Както ми бе предложил Сенч, всеки ден се отбивах при Кетрикен, ала нервността ни твърде много си приличаше. Сигурен съм, че я дразнех също толкова, колкото и тя мен. Не смеех да прекарвам прекалено много часове с Вълчо, за да не се обвържем. Нямах други задължения. Денят имаше твърде много часове и всички бяха изпълнени с мислите ми за Моли. Още по-страшни бяха нощите, защото тогава спящият ми ум излизаше извън властта ми и сънищата ми бяха посветени единствено на моята Моли, моята умна свещарка, сега станала толкова сериозна и незабележима със сините си слугински дрехи. Щом не можех денем да съм близо до нея, насън я ухажвах с енергия и настойчивост, за каквито наяве никога не бях събрал смелост. Когато се разхождахме след буря по брега, държах ръката й в своята. Целувах я опитно, без неувереност, и срещах очите й, без да крия никакви тайни. Никой не можеше да ми я отнеме. Насън.

Отначало обучението, което бях получил от Сенч, ме накара да я шпионирам. Знаех коя стая на слугинския етаж е нейната. Неволно бях научил часовете, в които идваше и си отиваше. Колкото и да се срамувах, колкото и да се опитвах да си го забраня, все заставах на място, откъдето можех да чуя стъпките й по стълбището и поне за миг да я зърна. Знаех кои слугини са й приятелки. Макар че не биваше да разговарям с нея, можех да ги поздравявам и така имах възможност от време на време да побъбря с тях с надеждата случайно да споменат за Моли. Безнадеждно копнеех за нея. Страдах от безсъние и изгубих апетит. Нищо не ме интересуваше.

Една вечер седях в стаята на стражниците до кухнята. Бях си намерил място в ъгъла, където можех да се облегна на стената и да вдигна ботуши на отсрещната пейка, за да не се настани някой до мен. Дори нямах желание да се напия до вцепеняване. Погледът ми блуждаеше и се мъчех да не мисля — и изведнъж някой измъкна пейката изпод изпружените ми нозе. Едва не паднах, после видях, че срещу мен е седнал Бърич.

— Какво те измъчва? — без предисловие започна той. Наведе се напред и понижи глас. — Пак ли си получил припадък?

Хвърлих поглед към масата и тихо отвърнах:

— Само няколко пристъпа на треперене, но не и истински припадък. Изглежда, се случва само, когато се преуморя.

Бърич кимна и зачака. Загрижеността му ме трогна. Поклатих глава и гърлото ми се сви.

— Заради Моли е — успях да промълвя след малко.

— Не успя ли да откриеш къде е отишла?

— Тя е тук, в Бъкип, работи като камериерка на Търпение. Но Търпение не ми позволява да се срещам с нея. Казва…

Още първите ми думи накараха Бърич да се ококори. Той се огледа и посочи с брадичка към вратата. Станах и го последвах до конюшнята и после в неговата стая. Седнах на масата пред огнището и той извади хубавото си тилтско бренди и две чаши. После взе сарашките си инструменти. И вечния си наръч хамути за поправяне. Подаде ми един оглавник, който се нуждаеше от нов ремък. За себе си избра сложната поправка на скъсано седло. Притегли столчето си и ме погледна.

— Тази Моли. Виждал съм я с Лейси, нали? Държи си главата гордо изправена. Гривата й има червеникав отблясък.

— Косата й — неохотно го поправих.

— Хубави широки хълбоци. Лесно ще роди — одобрително каза Бърич.

Измерих го с поглед и отвърнах ледено:

— Благодаря.

Широката му усмивка ме смая.

— Ядосай се. Предпочитам да се ядосваш, отколкото да се самосъжаляваш. Добре. Разправяй.

И аз му разправих. Навярно много повече, отколкото щях да му разкажа в стаята на стражниците, защото тук бяхме сами, брендито топлеше гърлото ми и усещах познатите миризми на стаята. Ако през живота си изобщо някъде се бях чувствал на сигурно място, това беше тази стая. Струваше ми се естествено да му разкрия мъката си. Той не говореше и не коментираше. Продължи да мълчи дори след като се изприказвах. Наблюдавах го как втрива боя в очертанията на елена, който бе изрязал върху кожата.

— Е, какво да правя? — чух се да питам.

Бърич остави ремъка, пресуши чашата си и отново я напълни, после каза:

— Сигурно питаш точно мен, защото си забелязал каква добра жена имам и колко много деца сме си народили.

Горчивината в гласа му ме порази, ала преди да успея да реагирам, той задавено се засмя.

— Забрави думите ми. В края на краищата решението си беше мое и го взех много отдавна. Какво мислиш, че би трябвало да направиш, Фицрицарин?

Зяпнах го глупаво.

— Каква всъщност е причината нещата да се объркат? — След като не отговорих, той продължи: — Нима преди малко самият ти не ми каза, че си я ухажвал като момче, макар да си се смятал за мъж? Тя е търсила мъж. Така че недей да се цупиш като сърдито момче. Бъди мъж. — Бърич изпи половината от брендито си и отново напълни чашите ни.

— Как? — попитах аз.

— По същия начин, по който се проявяваш като мъж във всичко останало. Приеми реда, изпълни задачата. Значи не бива да я виждаш. Ако изобщо знам нещо за жените, това не значи, че тя не те вижда. Имай го предвид. Я се погледни. Косата ти е като зимна козина на кон, обзалагам се, че носиш тая риза от цяла седмица, и си изпосталял като жребче зиме. Съмнявам се, че по този начин ще си възвърнеш уважението й. Поохрани се, всеки ден се грижи за себе си и в името на Еда, прави упражнения, вместо да висиш при стражниците. Постави си задачи и работи върху тях.

Бавно кимнах. Знаех, че е прав. Ала не можех да не възразя:

— Но от всичко това няма да има никаква полза, ако Търпение не ми позволи да се срещам с Моли.

— Като цяло, момчето ми, тук не става въпрос за вас с Търпение. А за вас с Моли.

— И крал Умен — кисело прибавих аз.

Той ме погледна въпросително.

— Според Търпение човек не можело да се е заклел пред краля и да даде сърцето си на някоя жена. „Един кон не може да носи две седла“, така ми рече. И да го чуя от жена, омъжена за престолонаследник, която се задоволява с малкото му време, отделено за нея. — Пресегнах се и му подадох поправения оглавник.

Бърич не го взе. Тъкмо надигаше чашата си. Остави на масата толкова рязко, че брендито се разплиска.

— Така ли ти каза? — дрезгаво попита Бърич. Очите му се впиха в моите.

Бавно кимнах.

— Каза, че нямало да е почтено да очаквам Моли да се задоволи с времето, което ми оставя кралят.

Той се отпусна назад на стола си. На лицето му едно след друго се изписаха противоречиви чувства. Обърна се настрани и погледна към огнището, после отново завъртя глава към мен. За миг ми се стори, че се кани да каже нещо. След това се наведе напред, на един дъх пресуши брендито си и рязко се изправи.

— Тук е прекалено тихо. Хайде да слезем в града, а?

 

 

На другия ден станах и без да обръщам внимание на главоболието си, се заех да не се държа като чезнещо от любовна мъка момче. Бях я изгубил заради момчешка прибързаност и безразсъдство. Реших да се опитам да проявя мъжка сдържаност. Щом можех да я спечеля единствено с чакане, щях да послушам съвета на Бърич и да използвам това време за нещо полезно.

Затова всяка сутрин ставах рано, още преди първата смяна в кухнята. Загрявах и изпълнявах серия упражнения. Хубаво се изпотявах, после слизах в баните да се напаря. Бавно и постепенно започнах да възвръщам издръжливостта си. Понаедрях и направих мускули. Новите дрехи, които ми наложи да нося госпожа Чевръстка, вече ми бяха по мярка. Понякога все още ме обземаше слабост, но имах все по-малко пристъпи и винаги успявах да се прибера в стаята си, за да не падна някъде. Лейди Търпение ми каза, че съм имал много по-здрав цвят, а Лейси с радост ме тъпчеше при всяка възможност. Отново започнах да се чувствам като едно време.

Всяка сутрин се хранех със стражниците, където количеството винаги беше по-важно от маниерите. След закуска отивах в конюшнята да изведа Сажда на разходка в снега, за да поддържам формата й. Когато се прибирахме, лично се грижех за нея. Преди злополуките ни в Планинското кралство двамата с Бърич бяхме имали спорове за начина, по който използвах Осезанието, и той ми бе забранил да припарвам до конюшнята. Затова ми доставяше още по-голямо удоволствие да я изтъркам и да се погрижа за овеса й. Наслаждавах се на оживлението, топлите миризми на животните и клюките на замъка така, както можеха да ги разказват единствено конярите. Често Хендс или Бърич спираха да поговорят с мен. Друг път, когато имаше повече работа, можех само да ги гледам как обсъждат кашлицата на някой жребец или лекуват болното прасе, доведено в Бъкип от някой земеделец. В такива дни нямаше много време за любезности и те неволно ме изключваха от своя кръг. Както и трябваше да бъде. Аз вече водех друг живот. Не можех да очаквам старият вечно да ме чака с разтворени обятия.

Тази мисъл не ми пречеше да изпитвам известни угризения, докато всеки ден тайно отивах в изоставената колиба зад хамбарите. Винаги бях предпазлив. Твърде скоро бяхме сключили мир с Бърич, за да приемам това за даденост — прекалено ясно си спомнях болката от изгубеното му приятелство. Ако той заподозреше, че отново използвам Осезанието, щеше да ме зареже също толкова мигновено и окончателно, колкото и преди. Всеки ден се питах точно защо рискувам дружбата и уважението му заради едно вълче.

Единственият ми отговор бе, че нямам избор. Не можех да го изоставя, също както не бих могъл да не помогна на гладно и затворено в клетка дете. За Бърич Осезанието, което понякога ме отваряше за умовете на животните, беше извращение, отвратителна слабост, която не би си позволил никой истински мъж. Той бе признал, че също притежава подобна способност, ала категорично твърдеше, че никога не я е използвал. Дори да го беше правил, никога не го бях хващал. За съжаление не можеше да се каже обратното. Бърич със свръхестествена точност винаги усещаше кога ме привлича някое животно. Докато бях малък това винаги бе водило до перване по главата или силен шамар, който незабавно ме връщаше към заниманията ми. Когато живеех при него в конюшнята, той беше правил всичко възможно, за да не ми позволи да се обвържа с животно. Не бе успял само два пъти. Болката от загубата на другарите ми ме беше убедила, че Бърич е прав. Само глупак можеше да си позволи нещо, което неизбежно водеше до такъв край. Значи бях глупак, а не мъж, който може да остави без отговор молбата на едно пребито и изгладняло вълче.

Отмъквах кокали, месни обрезки и корички и внимавах никой, дори готвачката и шутът, да не разберат. Разработвах сложни планове, всеки ден променях часа на посещенията си и пътя до колибата, за да не отъпча пътека дотам. Най-трудно ми беше да изнасям чисто сено — и да открадна един стар конски чул от конюшнята. Ала успях.

Когато и да пристигах, Вълчо ме чакаше. Това не бе просто бдителност на животно, очакващо храна. Той усещаше кога тръгвам към колибата зад хамбарите. Знаеше кога нося джинджифилови сладки в джоба си и бързо се пристрасти към тях. Не че подозренията му към мен изчезнаха. Не. Усещах предпазливостта му, виждах, че отстъпва и се свива всеки път, щом се приближавам. Ала всеки ден, в който не го удрях, всяко късче храна, което му носех, укрепваше моста на доверие помежду ни. Не исках да установявам тази връзка. Опитвах се да стоя настрана от него и колкото може по-рядко да се свързваме чрез Осезанието. Боях се, че може да изгуби онова диво съзнание, което щеше да му трябва, за да оцелее сам.

„Трябва да се криеш — постоянно го предупреждавах. — Всеки човек представлява опасност за теб, както и всяко куче. Не бива да излизаш оттук и се спотайвай, когато наблизо има някой.“

Отначало му бе лесно да го прави. Беше ужасно мършав и веднага се нахвърляше на храната, която му носех. Обикновено заспиваше преди да си тръгна или пък ревниво ме наблюдаваше, докато лежеше и гризеше някой кокал. Ала тъй като го хранех обилно и имаше достатъчно пространство да се движи, след като престана да се страхува от мен, вродената му игривост на кутре си каза думата. Още щом отворех вратата, той се преструваше, че ме напада, и изразяваше радостта си от говеждите кокали, като ръмжеше и се боричкаше с тях. Когато му се карах, че е прекалено любопитен или за следите, които издаваха нощното му лудуване в снега зад колибата, той уплашено се свиваше.

Ала в такива моменти в очите му виждах скрито предизвикателство. Той не ми отстъпваше превъзходството. Само известно старшинство в глутницата. Спокойно изчакваше времето, когато сам ще взима решения. Колкото и мъчително да беше понякога, така и трябваше да бъде. Аз го бях спасил с твърдото намерение да му върна свободата. След година той щеше да е просто вълк, виещ някъде в далечината. Постоянно му го повтарях. Отначало питаше кога ще напусне смрадливия замък и задушаващите го каменни стени. Обещавах му, че ще е скоро, веднага щом силите му укрепнат, щом се стопят дълбоките зимни снегове и може сам да се грижи за себе си. Ала седмиците изтичаха, бурите навън му напомняха за уютното му легло и вкусното месо и той питаше все по-рядко. Понякога забравях да му напомням.

Самотата ме гризеше отвътре и отвън. Нощем се чудех какво ще се случи, ако се прокрадна на горния етаж и почукам на вратата на Моли. Денем внимавах да не се обвържа с кутрето, което изцяло зависеше от мен. В замъка имаше само още едно същество, което беше самотно колкото мен.

 

 

— Сигурен съм, че имаш други задължения. Защо всеки ден се отбиваш при мен? — с присъщата на планинците директност ме попита Кетрикен. Беше сутрин след бурна нощ. Снегът се сипеше на парцали, но въпреки студа Кетрикен бе наредила да отворят капаците на прозорците, за да погледа навън. Стаята й за шиене гледаше към морето и ми се струваше, че тя е омаяна от безкрайните неспокойни води. Този ден очите й имаха почти същия цвят като морето.

— Надявах се така времето ви да премине по-приятно, милейди.

— Времето да премине — въздъхна тя, подпря брадичката си с ръка и замислено впери очи в падащия сняг. Морският вятър милваше светлата й коса. — Странен език е вашият. Говориш за преминаването на времето така, както планинците говорят за преминаващ вятър. Като че ли е нещо, от което трябва да се избавиш.

Малката й прислужница Розмари, която седеше в краката й, се изкиска в шепи. Двете й придворни дами зад нас се изкикотиха, после усърдно сведоха глави над ръкоделията си. Самата Кетрикен бродираше и вече се очертаваше началото на планини с голям водопад. Не бях забелязал да напредва много. Другите й придворни дами днес не бяха дошли, ала бяха пратили писмените си извинения. Предимно главоболие. Тя, изглежда, не разбираше, че я обиждат с отношението си. Не знаех как да й го обясня и понякога се чудех дали трябва. Днес беше един от тези дни.

Размърдах се на стола си и кръстосах крака.

— Просто исках да кажа, че през зимата Бъкип е скучно място. Времето ни държи затворени и няма много забавления.

— В корабостроителниците обаче не е така — увери ме Кетрикен. Очите й придобиха странно зажаднял вид. — Там постоянно кипи оживление и се използва всеки миг дневна светлина, за да поставят големите греди и да огъват дъските. Даже когато е мрачно или навън бушува буря, корабостроителите дялат и режат дънерите. В ковачниците правят вериги и котви. Някои тъкат здрави тъкани за платна, други ги режат и шият. Искрен надзирава цялата работа. Докато аз седя тук, бода си пръстите и си напрягам очите. А когато свърша, това ръкоделие ще бъде захвърлено при десетки други такива.

— О, няма да бъде захвърлено, не, никога, милейди — възрази една от придворните дами. — Ами че вашите бродерии много се ценят. В частните покои на лорд Шемшай Шоукски има ваш гоблен и херцог Кевлар Рипонски…

Кетрикен прекъсна комплимента с въздишка.

— Предпочитам да тъка или шия платно за някой от корабите на мъжа ми. Такава работа ще си струва моето време и неговото уважение. Вместо това ми дават играчки, за да се забавлявам, като че ли съм разглезено дете, което не разбира стойността на добре прекараното време. — Тя се обърна с гръб към прозореца. Забелязах, че димът, който се издига от пристанището, лесно се вижда оттук. Може би бях сбъркал за посоката на вниманието й.

— Да пратя ли да донесат чай и сладки, милейди? — с надежда попита другата придворна дама. Двете седяха с наметнати на раменете шалове. Кетрикен сякаш не забелязваше студа, който нахлуваше през отворения прозорец, ала същото не можеше да се каже за по-възрастните жени.

— Ако искате — безразлично отвърна тя. — Аз не съм нито гладна, нито жадна. Боя се, че ще надебелея като угоена гъска, ако продължавам по цял ден да бродирам и да се тъпча. Копнея да правя нещо съществено. Кажи ми честно, Фиц, ако не се чувстваш задължен да се отбиваш при мен, щеше ли да седиш със скръстени ръце в стаята си?

— Не. Но аз не съм престолонаследница.

— Просто вече не мога да понасям това безделие. — В гласа й се прокрадна горчивина, каквато чувах за пръв път. — Както ти е известно, в моята страна не използваме титлата „престолонаследница“. Ако бях там и управлявах вместо баща ми, щяха да ме наричат „Жертва“. Е, наистина щях да се жертвам. За благото на моята земя и моя народ.

— Какво щяхте да правите, ако бяхте там посред зима? — попитах аз, като си мислех само да намеря по-безопасна тема за разговор. Допуснах грешка.

Тя замълча и се загледа през прозореца.

— В планините — тихо отвърна Кетрикен накрая — никога не си позволяваме да безделничим. Аз бях по-малката наследница и повечето задължения на Жертвата се падаха на баща ми и големия ми брат. Но както казва Джоунки, работата е предостатъчно, че и остава. Тук в Бъкип всичко се върши от незабележими слуги и човек вижда само резултатите, почистените стаи, храната на масата. Може би е заради по-многобройното население.

Тя замълча за миг и погледът й заблужда̀ в далечината.

— През зимата залата и самият Джаампе утихват. Вали сняг и студът стяга земята. По-малко използваните пътеки изчезват. Плазове заместват колелата. Гостите на града отдавна са си заминали. В двореца остава само семейството и онези, които са решили да им помогнат. Не да им служат, не точно. Ти си бил в Джаампе. Знаеш, че там няма такива, които само служат, освен на кралското семейство. В Джаампе ставах рано, за да донеса вода за овесената каша, и се редувахме да бъркаме котела. С Кеера, Сенник и Джофрон весело бъбрехме в кухнята. И всички останали младежи, които се суетяха наоколо, носеха дърва, подреждаха чиниите и приказваха за хиляди неща. — Гласът й потрепна и аз се вслушах в мълчанието на самотата й.

След малко Кетрикен продължи:

— Ако имаше работа за вършене, тежка или лека, всички заедно се заемахме с нея. Помагала съм в огъването и преплитането на клони за плевник. Дори посред зима съм помагала в разчистването на снега. А веднъж построихме нова къща за едно семейство, чийто дом беше изгорял. Смяташ ли, че една Жертва не може да отиде на лов за зъл стар глиган, който убива козите, или да опъва въже, за да закрепи мост, съборен от придошлите води? — Тя ме погледна. От очите й струеше искрена болка.

— Тук в Бъкип не рискуваме живота на своите кралици — отвърнах аз. — Друго рамо опъва въже, имаме десетки ловци, които ще си съперничат за честта да убият глигана. Но кралицата е само една. Има неща, които е в състояние да извърши единствено тя.

Зад нас дамите съвсем я бяха забравили. Бяха им донесли сладки и чай. Те си бъбреха и топлеха ръце на чашите си. За миг ги погледнах, за да запомня кои придворни дами са дошли да уважат своята кралица. Започвах да разбирам, че Кетрикен не е от най-лесните господарки. Нейната камериерка Розмари сънено седеше на пода до масичката със сладка в малките си ръчички. Изведнъж ми се прииска отново да съм осемгодишен и да седна до нея.

— Зная за какво говориш — откровено отвърна Кетрикен. — Аз съм тук, за да родя наследник на Искрен. Не избягвам това задължение, защото не го смятам за такова, а за удоволствие. Само ми се ще да съм сигурна, че моят съпруг споделя чувствата ми. Той постоянно има работа в града. Зная къде е днес — там долу и гледа как строят корабите. Каква опасност ме заплашва, ако съм с него? Естествено само аз мога да му родя наследник, само той може да го зачене. Защо трябва да седя затворена тук, докато той изпълнява дълга си да защитава своя народ? Би трябвало да споделя този дълг като Жертва на Шестте херцогства.

Колкото и да бях свикнал с планинската искреност по време на престоя си там, директните й думи все пак ме смаяха. Затова и отговорът ми беше толкова дързък. Изправих се, отидох при прозореца и затворих капаците. Докато минавах покрай нея, се наведох и прошепнах:

— Ако си мислите, че това е единственото задължение на нашите кралици, дълбоко грешите, милейди. Ще бъда също толкова откровен, колкото сте и вие: не смятате ли, че пренебрегвате задълженията си към вашите придворни дами, които са тук единствено за да се грижат за вас, да разговарят с вас?

Помислете. Нима не могат да се занимават със същите ръкоделия в уютните си стаи или в компанията на госпожа Чевръстка? Вие въздишате по по-важно според вас задължение, но имате задача, която не е по силите на самия крал. Вие сте тук, за да я изпълните. Да възстановите бъкипския двор. Да го превърнете в желано и привлекателно място. В този замък отдавна не е имало толкова мила кралица. Вместо да гледате корабите, които са способни да построят и други, заемете се със задачата, която ви е поставена.

Закачих килима, който покриваше капаците и спираше студа на морските бури. После се отдръпнах и срещнах погледа на кралицата. За мое огорчение тя приличаше на сгълчана млекарка. От светлите й очи бяха бликнали сълзи и бузите й бяха зачервени, сякаш я бях зашлевил. Озърнах се към придворните дами, които все още пиеха чай и си приказваха. Розмари се бе възползвала от възможността и внимателно разчупваше сладките, за да види какво има вътре. Изглежда, никой не беше забелязал нищо нередно. Ала знаех колко са опитни в преструването придворните дами и се уплаших да не плъзнат слухове за това какво е казал копелдакът, че да разплаче престолонаследницата.

Проклех глупостта си и си напомних, че колкото и да е висока, Кетрикен не е много по-голяма от мен и е сама на чуждо място. Не биваше да й говоря така, а да изложа проблема на Сенч и да го оставя да накара някого да й го обясни. После ми хрумна, че той вече е избрал човека, който да се нагърби с тази задача. Отново срещнах очите й и нервно й се усмихнах. Тя проследи погледа ми до придворните си дами и лицето й бързо възвърна благоприличния си вид. Сърцето ми се изпълни с гордост от нея.

— Какво предлагаш — тихо попита Кетрикен.

— Срам ме е, че проявих такава дързост пред своята кралица — смирено отвърнах аз. — Моля я за прошка. Но ви съветвам да окажете на тези две верни дами известно кралско благоволение и да ги възнаградите за предаността.

Тя разбиращо кимна.

— И какво трябва да е това благоволение?

— Интимно събиране в покоите на кралицата може би, за да послушате някой менестрел или да погледате куклено представление. Няма значение какво забавление ще изберете. Важно е само да изключите от него онези, които са предпочели да не ви служат толкова вярно.

— По същия начин постъпва Славен.

— Възможно е. Той е много опитен в манипулирането на хората. Но го прави злобно, за да накаже онези, които не са танцували по неговата свирка.

— А аз?

— А вие, милейди, ще го направите като награда за онези, които са ви били верни. Без да мислите, че наказвате другите — само ще се насладите на компанията на дами, които очевидно отговарят на чувствата ви.

— Разбирам. А менестрелът?

— Меден.

— Ще провериш ли дали е свободен довечера?

— Милейди, вие сте престолонаследница. — Усмихнах се. — За него ще е чест да удовлетвори молбата ви. Никога няма да е прекалено зает, за да се отзове на ваша покана.

Кетрикен отново въздъхна, ала не толкова тежко. После ми кимна, за да ми покаже, че съм свободен, изправи се и усмихнато се приближи до дамите си, извини им се, че тази сутрин е била малко разсеяна и ги попита дали биха желали довечера да я посетят в покоите й. Видях, че двете се споглеждат и се усмихват. Бяхме се справили добре. Отбелязах си имената им: лейди Надежда и лейди Скромност. Поклоних се и напуснах стаята. Никой не ми обърна внимание.

Така станах съветник на Кетрикен. Тази роля не ми доставяше удоволствие. Честно казано, дори ми беше неловко. Струваше ми се, че я унижавам с гълчането си и че я покварявам, като я уча на маневриране из дворцовия лабиринт. Тя имаше право. Това бяха трикове на Славен. Дори Кетрикен да ги прилагаше с по-висши идеали и по-фино от него, моите подбуди бяха достатъчно егоистични и за двама ни. Исках тя да вземе властта в ръцете си и с нея твърдо да обвърже трона с Искрен в умовете на хората.

Лейди Търпение очакваше да се отбивам при нея всяка вечер. Двете с Лейси възприемаха тези посещения съвсем сериозно. Търпение смяташе, че може да разполага с мен като с паж и изобщо не се замисляше, когато ме караше да й препиша някой древен свитък върху скъпия й папирус или да й покажа напредъка си в свиренето на гайда. Винаги твърдеше, че не съм бил достатъчно усърден в това отношение и в продължение на близо цял час се опитваше да ми помогне, като всъщност още повече ме объркваше. Мъчех се да съм тактичен и учтив, но се чувствах впримчен в заговора им да ми попречат да виждам Моли. Разбира се, знаех, че лейди Търпение е права, но това не ме спасяваше от самотата. Въпреки техните усилия да ме държат далеч от нея, аз виждах Моли навсякъде. О, не лично, а в аромата на дебелата благоуханна свещ, в плаща, преметнат на облегалката на стола. Дори медът на меденките имаше вкус на Моли. Ще ме сметнете ли за глупак, че седях до тази свещ и вдишвах уханието й или че сядах на стола, за да усетя мокрия й от сняг плащ? Понякога се чувствах като Кетрикен — сякаш се давех в онова, което се изискваше от мен и в живота ми не бе останало нищо, на което да съм способен единствено аз.

Всяка седмица информирах Сенч за напредъка на Кетрикен в дворцовите интриги. Той ме беше предупредил, че придворните дами, които обожаваха Славен, са започнали да търсят благоволението на престолонаследницата. И ми бе казал да й обясня с кого да се държи учтиво, ала само толкова, и на кого да се усмихва искрено. Понякога си мислех, че предпочитам тайно да убивам за своя крал, отколкото да участвам във всички тези сплетни. Но после ме повика крал Умен.

Беше рано сутринта и аз побързах да се облека и да отида при краля. Приемаше ме за пръв път след завръщането ми в Бъкип. Пренебрежението му ме правеше неспокоен. Дали бе недоволен от мен заради случилото се в Джаампе? Щеше да ми го каже направо. И все пак несигурността ме гризеше. Опитвах се да не го карам да ме чака и в същото време да се погрижа за вида си. Накрая се провалих и в двете задачи. Косата ми беше рошава и буйна като на Искрен. Брадата ми бе твърда като четина. Бърич на два пъти ме беше посъветвал да си я пусна или да се бръсна по-грижливо. Тази сутрин успях да се порежа на няколко места, преди да реша, че четината ми ще е по-незабележима от кръвта. Вързах косата си на воинска опашка. Сложих си и иглата, която Умен ми бе подарил в знак, че съм негов. После побързах да се явя при краля.

Докато бързах по коридора, от стаята си ненадейно излезе Славен. Спрях, за да не се блъсна в него, и се почувствах като хванат в капан. След завръщането си го бях виждал няколко пъти, ала винаги отдалеч или в движение. Сега двамата стояхме един срещу друг на няма и една ръка разстояние и се гледахме. Можеха да ни вземат за братя, смаяно осъзнах аз. Неговата коса беше по-къдрава, той имаше по-фини черти, поведението му бе по-аристократично, дрехите му — много по-богати. Аз нямах сребро по шията и ръцете. И все пак и двамата носехме белега на Пророците. Имахме брадичката на Умен, тежките му клепачи и извивката на долната му устна. Нито един от двама ни не можеше да се сравнява с мускулестия и широкоплещест Искрен, ала в това отношение аз бях по-близо до престолонаследника. Разликата във възрастта ни беше по-малко от десет години. Срещнах погледа му и ми се прииска да разсипя червата му по току-що изметения под.

Славен се усмихна и за миг показа белите си зъби.

— Здрасти, копелдак — любезно ме поздрави той. Усмивката му стана още по-широка. — Или предпочиташ да те наричам „господинът с припадъците“? — Грижливото му произношение не оставяше място да се съмнявам, че иска да ме обиди.

— Здравейте, принц Славен — също толкова презрително отвърнах аз. Зачаках с ледено търпение, каквото не бях подозирал, че притежавам. Той трябваше да удари пръв.

Известно време останахме неподвижни, без да откъсваме очи един от друг. После той сведе поглед и изтупа въображаема прашинка от ръкава си. И ме отмина. Не му направих път. Той не ме блъсна, както щеше да направи някога. Поех си дъх и продължих.

Не познавах стражника на вратата, но той ми даде знак да вляза в кралските покои. Въздъхнах и си поставих нова задача. Отново трябваше да запомням имена и лица. Обитателите на двора ставаха повече и често установявах, че ме познават хора, които не са ми известни. „Това трябва да е копелдакът, ако се съди по лицето му“ — бях чул да казва на чирака си един търговец на сланина пред вратата на кухнята. Това ме караше да се чувствам уязвим. Нещата се промениха прекалено бързо.

Стаята на крал Умен ме смая. Бях очаквал да видя прозорците открехнати, за да пропускат свежия зимен въздух, бях предполагал, че ще заваря краля станал и облечен, седнал на масата, съсредоточен като капитан, изслушващ докладите на лейтенантите си. Винаги го бях познавал като буден човек, взискателен по отношение на себе си, и умен, както показваше името му. Ала той не седеше в дневната. Приближих се до спалнята му и надзърнах през отворената врата.

Стаята тънеше в сумрак. Един прислужник тракаше с чаши и чинии до масичката, поставена до голямото легло с балдахин. Той ме погледна, после се извърна. Очевидно ме беше взел за слуга. Миришеше на спарено, сякаш стаята не се използваше или отдавна не бе проветрявана. Изчаках прислужникът да съобщи на крал Умен, че съм дошъл. След като той продължи да не ми обръща внимание, предпазливо се приближих до леглото.

— Милорд? — осмелих се да го повикам. — Дойдох, както ми повелихте.

Умен седеше, повдигнат на възглавници. Отвори очи.

— Кой… а, Фиц. Сядай. Уолас, донеси му стол. И чаша и чиния. — Докато прислужникът изпълняваше заповедта на краля, Умен ми довери: — Липсва ми Чефърс. Толкова отдавна беше при мен, че нямаше нужда да му казвам какво искам.

— Помня го. Къде е той?

— Отнесе го кашлицата. Прихвана я през есента и така и не се оправи. Бавно го изсмукваше, докато накрая не можеше да си поеме дъх, без да се задави.

Спомнях си прислужника. Не беше младеж, ала не бе и чак толкова стар. Изненадах се от новината за смъртта му. Безмълвно стоях до леглото, докато Уолас ми донесе стол, чиния и чаша. Когато седнах, той неодобрително свъси вежди, но аз не му обърнах внимание. Съвсем скоро щеше да узнае, че крал Умен има свой протокол.

— А вие, милорд? Добре ли сте? Не си спомням някога сутрин да сте оставали в леглото.

Крал Умен нетърпеливо изсумтя.

— Наистина е досадно. Не е точно болест. Само виене на свят, когато направя рязко движение. Всяка сутрин решавам, че ми е минало, но когато понеча да стана, самата Бъкипска скала се разлюлява под мен. Затова оставам в леглото, закусвам и после бавно се надигам. Към обяд вече идвам на себе си. Струва ми се, че е свързано със зимните студове, макар лечителят да твърди, че било от стар удар с меч. Ето, белегът още си личи, макар да смятах, че раната отдавна е заздравяла. — Крал Умен се наведе напред и с трепереща ръка повдигна сивите си кичури от лявото си слепоочие. Кимнах.

— Стига за това. Не съм те повикал да се съветвам за здравето си. Досещаш се защо си тук, нали?

— Навярно ще искате подробен доклад за събитията в Джаампе. — Видях, че Уолас стои до стената. Чефърс вече да е излязъл, за да можем с Умен да приказваме свободно. Зачудих се до каква степен мога да говоря пред новия прислужник.

Ала Умен махна с ръка.

— Това е минало, момко — тежко отвърна той. — Посъветвах се с Искрен. Повече няма да се занимаваме с този въпрос. Струва ми се, че не можеш да ми кажеш нещо, което вече да не знам или за което да не съм се досетил. С Искрен надълго и широко обсъдихме всичко. Виж… съжалявам за… някои неща. Но. Сега сме тук. А тук винаги е мястото, откъдето трябва да започваме. Нали?

В гърлото ми напираха думи и ме задушаваха. „Славен — искаше ми се да му кажа. — Твоят син, който се опита да убие мен, твоя незаконороден внук. Разговарял ли си надълго и широко с него? Преди или след като ме постави под негова власт?“ Ала сякаш ми го бе казал Сенч или Искрен, внезапно осъзнах, че нямам право да оспорвам волята на своя крал. Дори не можех да го питам дали е предал живота ми на най-малкия си син. Стиснах зъби и не казах нищо.

Умен се взря в очите ми. После погледна към прислужника.

— Уолас, иди за малко в кухнята. Или където искаш, стига да не е тук. — Въпреки явното си неудоволствие, слугата се обърна със сумтене и излезе, но остави вратата открехната. По знак на Умен аз станах и я затворих. Върнах се на стола си.

— Фицрицарин — каза той. — Така няма да стане.

— Ваше величество. — За миг срещнах погледа му, после сведох очи.

— Понякога амбициозните млади хора постъпват глупаво — каза кралят. — Когато им покажат грешката, те се извиняват. — Внезапно вдигнах глава, като се чудех дали очаква извинение от мен. Ала той продължи: — Аз получих такова, извинение. Приех го. И повече няма да се оглеждаме назад. Довери ми се. — Въпреки мекия тон това не беше молба.

Поех си дъх и предпазливо го изпуснах. Успях да се овладея и срещнах погледа на своя крал с открито лице.

— Може ли да попитам защо ме повикахте, милорд?

— По неприятен въпрос — заяви Умен. — Херцог Жилав Беърнски смята, че трябва аз да го реша. Страхува се от последствията. Смята, че не било… политично сам да предприеме преки действия. Затова, макар и неохотно, удовлетворих молбата му. Нима не можем да срещнем пиратите на прага си и без вътрешни междуособици? И все пак те имат правото да го искат от мен и аз съм длъжен да се подчиня. Пак ще трябва да изпълниш кралското правосъдие, Фиц.

После ми описа точното положение в Беърнс. Една млада жена от Тюленовия залив отишла в Рипълкип, за да постъпи като воин при Жилав. Той с радост я приел, защото била и мускулеста, и сръчна, опитна с боздуган, лък и меч. Освен яка била и красива, дребна, смугла и гладка като морска видра. Скоро станала много популярна в двора му. Не била чаровна, но притежавала куража и силната воля, които привличат хората. Самият Жилав се привързал към нея. Тя съживила двора му и вдъхнала нов боен дух на стражниците му.

Ала напоследък си въобразила, че е пророчица и гадателка. Твърдяла, че била предопределена от морския бог Ел за по-висша съдба. Казвала се Мадя, произхождала от скромно семейство, но сега се преименувала с ритуала на огъня, вятъра и водата и се нарекла Мъжество. Ядяла само месо от твари, които била убила сама, и в стаите й нямало нищо, което да не е направила тя или да не е спечелила със сила. Последователите й се множали и сред тях били някои от по-младите благородници, както и много ратници под нейно командване. Тя проповядвала на всички за необходимостта да се завърнат към култа на Ел и се обявявала за строг и прост живот.

Смятала пиратите и претопяването за наказание, пратено от Ел заради разпуснатостта ни, за която обвинявала рода на Пророците. Отначало говорела предпазливо за тези неща. Напоследък станала по-открита, но не била толкова дръзка, че да бъде обвинена в измяна. И все пак правела волски жертвоприношения на морските скали, намазвала с кръв много млади хора и ги пращала на духовни походи като в дълбоката древност. Жилав чул слухове, че си търсела достоен мъж, с когото да съборят престола на Пророците. Щели да властват заедно, за да поставят началото на епохата на воините и да сложат край на епохата на земеделците. Според Беърнс много младежи били готови да си съперничат за тази чест. Херцогът искал да я спрем, преди да се наложи да я обвини в измяна и да принуди хората си да избират между Мъжество и него. Умен смяташе, че последователите й рязко ще намалеят, ако бъде победена в бой, пострада от тежка злополука или стане жертва на болест, която да я лиши от силата и хубостта й. Трябваше да се съглася с него, ала отбелязах, че в много случаи хора, които са загивали, после са били смятани за божества. Кралят подчерта, че това се случвало само ако човек бил загинал достойно.

После ненадейно промени темата. В Рипълкип на Тюленовия залив имало един стар свитък, от който Искрен искал да получи препис. Той изброявал всички беърнсци, които били служили на краля в Умението като членове на кликата. В него също се казвало, че в Рипълкип била останала реликва от дните, когато Праотците защитавали този град. Умен искаше на другия ден да замина за Тюленовия залив, да препиша свитъка, да разгледам реликвата и да му я опиша. Също трябвало да предам на Жилав най-добрите пожелания на краля и неговата увереност, че безпокойството на херцога скоро ще стане неоснователно.

Разбрах го.

Когато се изправих да си тръгна, Умен вдигна показалец. Зачаках.

— Смяташ ли, че спазвам сделката си с теб? — попита той. Това беше старият въпрос, който винаги ми задаваше след нашите срещи. Усмихнах се.

— Да, ваше величество — отвърнах както винаги.

— Тогава гледай да изпълниш своята част. — Кралят замълча, после прибави, както никога досега: — Запомни, Фицрицарин. Злото, причинено на някой от моята кръв, е зло, причинено на мен.

— Ваше величество?

— Няма да причиниш зло на някой от моята кръв, нали?

Изправих рамене. Знаех какво ме пита и отстъпих.

— Няма да причиня зло на никого от вашата кръв, ваше величество. Дал съм клетва пред рода на Пророците.

Той бавно кимна. Беше изтръгнал извинение от Славен, а сега взимаше думата ми, че няма да убия сина му. Навярно вярваше, че е сключил мир помежду ни. Когато излязох навън, спрях да отметна косата от очите си. Току-що бях дал обещание. Внимателно го обмислих и се насилих да преценя какво може да ми струва неговото спазване. Обзе ме горчивина, докато не ми хрумна какво ще ми струва, ако го наруша. Сетне потърсих възраженията си и категорично ги отхвърлих. Стигнах до твърдото решение да изпълня обещанието, което бях дал на своя крал. Не бях сключил истински мир със Славен, ала поне бях в мир със себе си. Почувствах се по-добре и спокойно закрачих по коридора.

От завръщането си в Бъкип не бях попълвал запасите си с отрови. В момента навън не растеше нищо зелено. Трябваше да открадна всичко необходимо. Бояджиите на вълна може би имаха нещо, което щеше да ми е от полза, друго щях да открия при лечителя. Докато се спусках по стълбището, мислите ми бяха заети с планове.

Насреща ми идваше Ведра. Щом я видях, се заковах на място. Видът й ме изпълни със слабост. Това бе стар рефлекс. Тя беше най-силна от цялата клика на Гален. Август се бе оттеглил от активна дейност и се беше заселил навътре в страната. Неговото Умение бе напълно унищожено по време на последния сблъсък, който бележеше края на Гален. Сега ключовата умела на котерията беше Ведра. Лете тя оставаше в Бъкип, докато всички други членове на котерията се пръскаха по кули, крепости и на юг по нашето дълго крайбрежие и оттам насочваха докладите си до краля чрез нея. Зиме всички се събираха в замъка, за да подновят връзките и дружбата си. При отсъствието на умел учител тя до голяма степен бе заела положението на Гален. Освен това с огромно въодушевление беше наследила неговата страстна омраза към мен. Прекалено живо ми напомняше за някогашните ми страдания и ми вдъхваше ужас, който не се поддаваше на никаква логика. Бях я избягвал след завръщането си в Бъкип, ала сега погледът й ме прикова.

Стълбището бе достатъчно широко, за да се разминат двама души. Освен ако единият нарочно не застане в средата. Въпреки че ме гледаше отдолу нагоре, усещах, че преимуществото е нейно. Поведението й се беше променило, откакто двамата бяхме учили при Гален. Целият й вид отразяваше новото й положение. Тъмносините й одежди бяха покрити с богата везба. Дългата й черна коса бе завързана отзад в сложна прическа с излъскана тел, от която висяха орнаменти от слонова кост. Сребро украсяваше шията и пръстите й. Ала женствеността й бе изчезнала. Беше възприела естетическите ценности на Гален и лицето и ръцете й съвсем бяха измършавели. Също като него, тя излъчваше абсолютна самоувереност. Спираше ме за пръв път от неговата смърт. Стоях над нея и нямах представа какво иска от мен.

— Копелдак — безизразно каза Ведра. Това не бе поздрав — просто изричаше името ми. Зачудих се дали някога ще престана да се обиждам.

— Здравей, Ведра — колкото мога по-спокойно отвърнах аз.

— Не умря в Планините.

— Не. Не умрях.

Тя продължаваше да стои пред мен и да ми препречва пътя.

— Зная какво правиш. Зная какъв си — съвсем тихо рече Ведра.

Вътрешно треперех като заек. Казвах си, че навярно е нужна цялата сила на Умението й, за да ми вдъхне този страх.

Казвах си, че това не е истинското ми чувство, а само онова, което нейното Умение предполага, че трябва да изпитвам. Насилих се да й отговоря.

— И аз знам какъв съм. Аз съм кралски човек.

— Ти не си никакъв човек — спокойно заяви тя. И ми се усмихна. — Някой ден всички ще го узнаят.

Страхът си е страх, какъвто и да е източникът му. Безмълвно стоях пред нея. Накрая Ведра отстъпи настрани и ме пусна да мина. Това не ме успокои много, въпреки че като се замисля, тя нямаше какво друго да направи. Отидох да приготвя нещата за пътуването си до Беърнс, внезапно изпълнен с радост, че ще напусна замъка за няколко дни.

Нямам хубави спомени от това пътуване. Срещнах се с Мъжество, защото тя също гостуваше в Рипълкип, докато изпълнявах писарските си задължения там. Тя напълно отговаряше на описанието на Умен — красива жена, гъвкава като котка. Жизнеността й привличаше хората. Когато се намираше наблизо, всички погледи я следяха. Целомъдрието й предизвикваше всеки мъж. Дори аз я харесах и страдах заради задачата си.

Първата вечер тя седеше срещу мен. Херцог Жилав ме посрещна много гостоприемно, дори поръча на готвачката си да сготви пикантното месно ястие, което обичах. Библиотеката му бе на мое разположение и можех да използвам услугите на младшия му писар. Дори имах честта да се радвам на свенливата компания на малката му дъщеря. Обсъждах преписването на свитъка с Мигновена, която ме изненада с кротката си интелигентност. Докато вечеряхме, Мъжество съвсем ясно посочи на събеседника си, че някога незаконородените били удавяни при раждането им. Изисквал го древният култ към Ел, заяви тя. Можех да не обърна внимание на забележката, ако тя усмихнато не ме бе попитала:

— Никога ли не си чувал за този обичай, копелдако?

Погледнах към херцог Жилав, ала той водеше оживен разговор с голямата си дъщеря и дори не се обърна към мен.

— Струва ми се, че той е точно толкова стар, колкото и обичаят гостите да се държат любезно помежду си на масата на своя домакин — отвърнах аз. Опитах се да си придам спокоен вид. За примамка. Жилав ме бе настанил срещу нея за примамка. Досега никога не ме бяха използвали толкова явно. Помъчих се да овладея личните си чувства. Поне бях готов.

— Според някои прелюбодеянието на баща ти е доказателство за упадъка на пророческия род. Аз, разбира се, не бих си позволила да говоря против семейството на своя крал. Но я ми кажи, как приеха майчиното ти блудство нейните близки?

Учтиво се усмихнах. Изведнъж престанах да изпитвам угризения относно задачата си.

— Не си спомням много нито за майка си, нито за нейните роднини — казах. — Но предполагам, че са мислили като мен. По-добре блудница или дете на блудница, отколкото предател на краля си.

Вдигнах чашата си с вино и отново се обърнах към Мигновена. Тя ококори тъмносините си очи и ахна, когато ножът на Мъжество се заби в масата на Жилав само на сантиметри от лакътя ми. Бях го очаквал и дори не мигнах. Само срещнах погледа й. Мъжество се беше изправила на мястото си с пламнали очи и разширени ноздри. Зачервеното й лице я правеше още по-красива.

— Кажи ми, ти учиш на древните обичаи, нали? — меко попитах аз. — Тогава не се ли придържаш към онзи, забраняващ проливането на кръв в дом, в който си само гостенка?

— Нима ти не си нечистокръвен?

— Също колкото теб. Не бих опозорил масата на херцога, като допусна да говорят, че позволява гостите му да се избиват едни други над хляба му. Или любезността към твоя херцог не те интересува, също както и верността към твоя крал?

— Не съм полагала клетва за вярност към твоя кекав пророчески крал — изсъска тя.

Гостите се разшаваха, някои неловко, други, за да заемат по-удобна за наблюдение поза. Значи имаше и такива, които бяха дошли да видят как Мъжество ме предизвиква на масата на Жилав. Всичко бе грижливо подготвено, също като бойна кампания. Дали Мъжество знаеше, че и аз не съм подготвен по-зле? Дали подозираше за пакетчето в маншета на ръкава ми? Дръзко повиших глас.

— Слушал съм за теб. Мисля, че онези, които се изкушават да те последват в измяната ти, ще постъпят по-разумно, ако отидат в Бъкип. Принцът престолонаследник Искрен търси опитни воини за новите си бойни кораби и войската срещу островитяните, които са наши общи врагове. Така според мен най-добре ще докажат воинските си способности. Нима това не е по-достойно, отколкото да се обърнеш срещу хората, на които си се клел във вярност, или да проливаш бича кръв при пълнолуние, когато същото месо може да нахрани сънародниците ни, ограбени от алените кораби?

Говорех пламенно и гласът ми набираше сила. Тя ме гледаше смаяно, удивена колко много знам за нея. Собствените ми думи ме увлякоха, защото вярвах в тях. Наведох се напред над чинията и чашата на Мъжество и доближих лицето си към нейното.

— Кажи ми, храбра жено, някога вдигала ли си оръжие срещу онези, които не са от собствения ти народ? Срещу пиратите с алените кораби? Мисля, че не си. Много по-лесно е да оскърбиш гостоприемството на домакина си или да осакатиш сина на съседа, отколкото да убиеш врага, дошъл да погубва народа ти.

Думите не бяха най-силното оръжие на Мъжество. Разярена, тя ме заплю.

Спокойно се отдръпнах и избърсах лицето си.

— Може би ще се престрашиш да ме предизвикаш на по-подходящо място и време. Може би след една седмица, на скалите, където толкова храбро си заклала съпруга на кравата? Може би аз като писар ще съм по-голямо предизвикателство за теб?

Херцог Жилав изведнъж благоволи да забележи какво става на масата.

— Фицрицарин! Мъжество! — сгълча ни той. Ала погледите ни останаха вперени един в друг и ръцете ми бяха опрени от двете страни на чинията й.

Струва ми се, че мъжът до нея също се канеше да ме предизвика, но херцог Жилав удари с паничката си сол по масата, като едва не я счупи, и гневно ни напомни, че това е неговата маса и няма да позволи да я омърсим с кръв. Той можел да почита едновременно крал Умен и старите обичаи и ни посъветва да постъпим като него. Смирено и красноречиво му се извиних, Мъжество също измърмори някакво извинение. Вечерята продължи, менестрелите запяха и през следващите няколко дни аз преписвах свитъка за Искрен и разглеждах реликвата, останала от Праотците, която ми приличаше просто на стъкленица с няколко много фини рибешки люспи. Мигновена изглеждаше твърде впечатлена от мен, за да се чувствам спокойно. От другата страна на монетата ме гледаше студената враждебност на онези, които подкрепяха Мъжество.

До двубой не се стигна, защото преди да изтече седмицата по езика и устата на Мъжество избиха циреи и рани, легендарното наказание за всеки, който лъже бойните си другари и нарушава клетвите си. Тя почти не можеше да пие, камо ли да яде, и болестта й до такава степен я обезобрази, че всичките й последователи я изоставиха от страх да не се заразят. Мъжество страдаше от толкова силни болки, че не можеше да излезе на студа и да се бие, а никой не желаеше да го направи вместо нея. Дълго чаках на скалите съперник, който така и не се появи. Мигновена чакаше с мен, наред с множество дребни благородници, пратени от херцог Жилав. Приказвахме си за какво ли не и пиехме бренди, за да се топлим. По залез-слънце от замъка дойде вестоносец да ни каже, че Мъжество напуснала Рипълкип, ала не за да се бие с мен. Препуснала навътре в страната. Сама. Мигновена плесна с ръце и ме удиви, като ме прегърна. Прибрахме се замръзнали, но весели и отново седнахме на масата в Голямата зала преди заминаването ми за Бъкип. Жилав ме настани от лявата си страна. Мигновена бе до мен.

— Знаеш ли — към края на вечерята каза херцогът, — приликата ти с баща ти с всяка година става все по-очевидна.

И всичкото бренди в Беърнс нямаше да е достатъчно, за да победи студа, с който ме изпълниха думите му.