Робин Хоб
Кралска поръчка (3)

2
Завръщането

Бъкипската крепост се издига над най-хубавото дълбоководно пристанище в Шестте херцогства. На север е устието на река Бък, по чиито води идват повечето търговски пратки от вътрешните херцогства Тилт и Фароу. От висотата на отвесните черни скали замъкът охранява устието, пристанището и целия залив. Пристанищното градче се е вкопчило в подножието на канарите, колкото се може по-далече от речните приливи, като повечето сгради са построени върху колове и платформи. Някогашната крепост е представлявала обикновена стена от дънери, която първите заселници изградили за защита от островните пирати. В древни времена я превзел нашественик на име Граблин, който сетне решил да остане. Той заменил дървената ограда със стени и кули от черен камък, изсечен от канарата, като същевременно вградил крепостта дълбоко в скалните недра. С всяко следващо поколение от Пророческата династия стените ставали все по-яки, а кулите — по-високи и здрави. Откакто Граблин основал Пророческата династия, Бъкип нито веднъж не е попадал във вражески ръце.

Виелицата ме обсипваше с ледени целувки, отмяташе косите от челото ми. От безрадостен сън се събудих за още по-безрадостна гледка — зимен горски пейзаж. Бях се вкочанил навсякъде, освен там, където ме топлеше дъхът на уморената кобила. Под мен Сажда тъпчеше упорито през преспите. Навярно отдавна дремех в седлото. Малко по-напред яздеше конярят Хендс. Той извърна глава и подвикна нещо.

Сажда спря плавно, но аз не го очаквах и едва не се свлякох от седлото. Вкопчих пръсти в гривата й, за да запазя равновесие. Бавен и упорит снеговалеж забулваше гората около нас. Елите превиваха клони под белия си товар, а брезичките между тях се чернееха в неясното лунно сияние на облачната зимна нощ. Път не се виждаше. Отвсякъде ни обгръщаше гъста гора. Хендс бе спрял своя черен кон, затова спря и Сажда. Зад мен Бърич седеше върху пъстрата си кобила с лекотата на ездач по рождение.

Разтреперан от студ и слабост, аз хвърлих замаян поглед наоколо и се зачудих защо спираме. Поривите на вятъра подмятаха подгизналия ми плащ край хълбока на Сажда. Изведнъж Хендс посочи напред.

— Ето! — Той пак се обърна към мен. — Видя го, нали?

Приведох се напред и опитах да надзърна през снега, който падаше като пърхаща дантелена завеса.

— Мисля, че да — казах аз, но вятърът и снегът погълнаха думите ми.

За секунда бях различил светли точици — жълтеникави и неподвижни, за разлика от бледосинкавото сияние, което от време на време все още замъгляваше погледа ми.

— Мислиш ли, че е Бъкип? — подвикна Хендс през воя на вятъра.

— Да — отвърна спокойно Бърич и мощният му глас без усилие стигна до нас. — Знам къде сме сега. Точно тук принц Искрен уби онази голяма кошута преди шест години. Спомням си, защото когато стрелата я прониза, тя скочи и падна в ей онзи овраг. Цял ден ни отне да слезем долу и да я изнесем.

През снеговалежа виждах само тъмна ивица храсти. Но изведнъж всичко си дойде на мястото. Разположението на склона, дърветата, оврагът — а Бъкип беше в онази посока и ако пояздехме още малко, щяхме ясно да видим крепостта върху крайбрежните канари над залива и градчето. За пръв път от много дни знаех с абсолютна увереност къде се намираме. Гъстите облаци не ни позволяваха да се ориентираме по звездите, а необичайно дебелата снежна покривка променяше местността дотолкова, че дори Бърич понякога се объркваше. Но сега знаех, че сме само на крачка от дома. Събрах последните си остатъци от решимост и казах високо:

— Вече сме близо.

Хендс вече подкарваше коня си. Дребното яко конче храбро започна да пробива пъртина. Потупах Сажда и високата кобила неохотно тръгна след него. Когато поехме надолу по склона, залитнах в седлото. Докато се борех да запазя равновесие, Бърич ме догони, хвана ме за яката и ме дръпна нагоре.

— Близо сме — съгласи се той. — Ще се справиш.

Намерих сили да кимна. През последния час му се бе наложило да ми помага само на два пъти. „Едно от най-добрите ми постижения“ — помислих печално. Изпънах гръбнак и разкърших рамене. Вече си бях почти у дома.

Пътешествието бе дълго и изтощително. Лошото време и непрестанните несгоди не ми помагаха да оздравея. Спомнях си всичко като някакъв мрачен сън — дългите дни друсане върху коня, без дори да знаем дали сме на прав път, нощите, когато лежах между Хендс и Бърич в малката шатра разтреперан и тъй уморен, че нямах сили да заспя. Бях очаквал с наближаването към херцогство Бък пътешествието да стане по-леко. Но си правех сметката, без да отчитам предпазливостта на Бърич.

В Турлейк бяхме спрели да пренощуваме в един хан. Мислех си, че на другия ден ще хванем ладия по река Бък, защото макар ледът да сковаваше бреговете, мощното течение поддържаше чист канал по средата през цялата година. Грохнал от умора, се отправих към стаята. Колкото до Бърич и Хендс, те отдавна жадуваха за компания, топла храна и бира. Не се надявах скоро да дойдат в стаята. Но само след два часа те влязоха и се приготвиха за лягане.

Бърич беше мрачен и мълчалив, но след като той си легна, Хендс шепнешком ми разказа какви неща се говорели за краля в този град.

— Ако знаеха, че сме от Бъкип, едва ли щяха да дрънкат толкова. Но с тия планински дрехи сигурно ни сметнаха за търговци. На десетина пъти се опасявах, че Бърич ще вдигне ръка срещу някого. Право да си кажа, не знам как издържа. Само мърмореха заради данъците за отбрана на крайбрежието. И с насмешка разправяха как въпреки всичките данъци тази есен времето се задържало ясно, та пиратите нападнали най-неочаквано и изгорили още два града. — Хендс помълча и колебливо добави: — Но говорят необичайно ласкаво за принц Славен. Той е минал оттук заедно с Кетрикен на път за Бъкип. Един от масата я нарече голяма белезникава риба и достойна съпруга за крайбрежния крал. А друг заяви, че поне принц Славен се държал достойно въпреки всичките си беди и изглеждал както подобава на принц. После пиха за негово здраве.

Побиха ме тръпки.

— Разбра ли кои са двете претопени села?

— Едното е Китова челюст в Беърнс. Другото — Силтбей в Бък.

Цяла нощ останах да лежа буден, а мракът сякаш ставаше все по-гъст.

На следващата сутрин напуснахме Турлейк. На коне. По суша. Бърич дори не разреши да яздим по пътя. Напразно протестирах. Той изслуша възраженията ми, после ме отведе настрани и яростно запита:

— Искаш ли да умреш?

Изгледах го с недоумение. Той изсумтя презрително.

— Фиц, нищо не се е променило. Ти все още си кралският копелдак и принц Славен те смята за пречка. Вече не веднъж, а на три пъти опита да се отърве от теб. Мислиш ли, че с радост ще те посрещне в Бъкип? Не. А най-доволен ще е, ако изобщо не се прибереш. Затова дай да не го улесняваме. Ще продължим по суша. Ако той или неговите наемници искат да ни намерят, ще трябва да се поразровят из горите. А Славен никога не е бил свестен ловец.

— Искрен няма ли да ни защити? — уморено попитах аз.

— Ти си кралски служител, а Искрен е престолонаследник — отсече Бърич. — Твоя работа е да пазиш краля си, Фиц. Не обратното. Не че Искрен не те цени. Би сторил всичко, за да те опази. Но сега си има по-важни грижи. Алените кораби. Млада съпруга. И по-малък брат, който смята, че короната ще стои по-добре на неговата глава. Не. Не очаквай от престолонаследника да те пази. Пази се сам.

Помислих си, че това ще отсрочи още повече опитите ми да издиря Моли. Но премълчах. Не бях разказал на Бърич за съня си. Вместо това отвърнах:

— Славен би трябвало да е луд, ако пак се опита да ни убие. Всички ще разберат, че е негова работа.

— Не луд, Фиц. Само безмилостен. А той си е точно такъв. Дай да не си въобразяваме, че Славен спазва нашите правила или мисли като нас. Види ли възможност, да ни убие, ще я използва. Подозренията изобщо не ще го уплашат, стига да няма доказателства. Искрен е нашият престолонаследник. Но не е крал. Засега. Докато крал Умен седи на трона, Славен ще намира начини да заобикаля волята на баща си. Много неща могат да му се разминат. Дори убийство.

После Бърич отби коня си от отъпкания път, нагази в преспите и пое през хълмовете право към Бъкип. Ние с Хендс се спогледахме жално. Но го последвахме. И всяка нощ, докато се гушехме в тънката шатра, вместо в някоя топла странноприемница, аз си мислех за Славен. При всяко уморително катерене по стръмните склонове, при всяко опасно спускане, си мислех за по-младия принц. Проклинах всеки допълнителен час, който ме отдалечаваше от Моли. Чувствах прилив на сили само когато си мечтаех как бих смазал Славен от бой. Напразни мечти. Не можех да си обещая мъст. Отмъщението беше привилегия на трона. Но ако не можех да си отмъстя, поне нямаше да стане и неговото. Щях да се върна в Бъкип и да застана с гордо вдигната глава пред него, без да се плаша от злобния му поглед. Заклевах се — Славен никога нямаше да ме види как треперя, как търся опора в стената или плъзвам длан пред замъглените си очи. Никога нямаше да узнае, че е бил само на косъм от победата.

И тъй, най-сетне пристигнахме в Бъкип — не по лъкатушния крайбрежен път, а изотзад, откъм гористите хълмове. Снеговалежът отслабна, после съвсем спря. Нощните ветрове разгониха облаците и под лунното сияние крепостните стени заблестяха като антрацит на фона на морето. Жълти светлинки потрепваха в кулите и край страничната порта.

— Стигнахме — тихо каза Бърич.

Спуснахме се по последния склон, излязохме най-сетне на пътя и поехме към голямата порта.

Отпред стоеше на стража млад ратник. Той прегради пътя ни с копието си и попита кои сме.

Бърич отметна качулката си, но младокът не помръдна.

— Аз съм конярят Бърич — заяви твърдо моят спътник. — Сигурно още не си бил роден, когато поех кралските конюшни. По-скоро би трябвало аз да те питам какво търсиш тук!

Преди смутеният момък да отговори, от караулката шумно наизскачаха още войници.

— Наистина е Бърич! — провикна се сержантът на караула.

Бърич мигом се озова сред тълпа от мъже, които го поздравяваха на висок глас и говореха един през друг. Ние с Хендс седяхме върху уморените си коне. Накрая сержантът, казваше се Топор, с крясъци ги застави да млъкнат, най-вече за да говори самият той.

— Не чакахме да пристигнеш преди пролетта, драги — заяви грубоватият стар войник. — А и чухме слухове, че ако изобщо се добереш дотук, вече няма да си същият. Но както виждам, нищо ти няма. Малко си поизмръзнал, носиш някакви чудновати дрехи и имаш един-два белега в повече, това е. Разправяха, че си бил тежко ранен, а Копелдака едва не умрял. От болест или отрова, тъй казваха.

Бърич се разсмя и разпери ръце, за да видят всички планинските му дрехи. За момент сякаш го зърнах през техните очи. Нищо чудно, че младокът не го бе познал с тия червено-жълти плетени панталони, шареното наметало и гамашите. Но повече ме интересуваха слуховете.

— Кой е казал, че Копелдака ще умре? — попитах аз.

— А кой пита? — отвърна Топор.

Взря се в дрехите ми, после ме погледна в очите… и не ме позна. Но когато се поизправих на коня, старият войник трепна. До ден-днешен съм убеден, че първо позна Сажда и чак след това мен. Беше потресен.

— Фиц? На вейка си станал. Изглеждаш така, сякаш те е газила кървавата чума.

За пръв път разбрах колко ужасно изглеждам за онези, които ме познаваха.

— Кой каза, че съм бил болен или отровен? — тихо повторих.

Топор прехапа устни и се озърна през рамо.

— А, никой. Нали знаеш как става. Когато не пристигна с останалите, някои хора взеха да предполагат едно-друго и накрая мълвата плъзна. Слухове, клюки. Просто се чудехме защо не си идваш. Всъщност никой не вярваше на тия приказки. Толкова слухове сме измислили, че вече нищо не приемаме на вяра. Само се чудехме защо те няма и къде са Бърич и Хендс.

Усети, че е почнал да се повтаря, и млъкна под настоятелния ми поглед. Оставих мълчанието да се проточи, за да покажа, че не смятам да отговарям на въпроси. После небрежно свих рамене.

— Няма нищо, Топор. Но можеш да кажеш на всички, че Копелдака е жив и здрав. Би трябвало да ви е ясно, че щом съм с Бърич, не ме лови нито болест, нито отрова. Жив съм, само дето малко приличам на труп.

— Ох, момчето ми. Не исках да те засегна. Просто…

— Казах ти вече, няма нищо. Забрави.

— Добре, сър — кимна Топор.

Аз също кимнах и като завъртях глава, видях, че Бърич ме гледа странно. Същата изненада видях и на лицето на Хендс. Не разбирах каква е причината.

— Е, лека нощ, сержанте. И недей да се караш на момчето. Право е, че спира пред портата разни съмнителни типове.

— Да, сър. Лека нощ, сър.

Топор козирува вдървено, тежката дървена порта се отвори и влязохме в крепостта. Сажда вдигна глава и малко се ободри. Зад мен конят на Хендс изцвили, а този на Бърич изпръхтя. Никога не бях подозирал, че пътят от крепостната стена до конюшнята е толкова дълъг. Когато Хендс скочи от седлото, Бърич ме дръпна настрани за ръкава. Хендс поздрави съненото конярче, което дойде да ни посрещне с фенер.

— Доста време бяхме в Планинското кралство, Фиц — предупреди ме тихичко Бърич. — Там никой не се интересува от потекло. Но сега сме си у дома. Тук синът на Рицарин не е принц, а копеле.

Откровените му думи ме жегнаха.

— Знам. Знам го, откакто се помня. Цял живот с тази мисъл живея.

— Така е — призна той. На лицето му се изписа странна смес от гордост и изненада. — Тогава защо искаш сержантът да ти докладва и раздаваш нареждания, сякаш си самият Рицарин? Направо не повярвах, като те чух как говориш. А ти дори не забеляза, че тия хора изведнъж се стегнаха. Просто ме измести и пое командването.

Лицето ми пламна. Наистина, в Планинското кралство всички се отнасяха към мен като към принц. Нима тъй бързо бях свикнал с това?

Бърич тихичко се изкиска на смущението ми, после отново стана сериозен.

— Фиц, трябва да си възвърнеш предишната предпазливост. Гледай надолу и недей да вириш глава като млад жребец. Славен ще сметне това за предизвикателство, а още не сме готови за сблъсък с него. Може би никога няма да бъдем готови.

Кимнах навъсено и сведох очи към разкаляния сняг по двора. Когато се срещнех със Сенч, старият убиец нямаше да е доволен от своя чирак. Щеше да ми поиска сметка. Не се съмнявах, че преди да ме повика, вече ще знае за случката пред портата.

— Не се помайвай, момче — прекъсна мислите ми Бърич. — Слизай.

Трепнах от резкия му глас и разбрах, че той също ще трябва да свикне отново с положението си в Бъкип. От колко години бях негов подчинен в конюшнята? Час по-скоро трябваше да влезем в старите роли. Така щяхме да си спестим много клюки. Слязох от Сажда, хванах юздите и последвах Бърич в конюшнята.

Вътре беше спокойно и топло. Мракът на студената зимна нощ оставаше зад дебелите каменни стени. Чувствах се у дома сред жълтеникавата светлина на фенерите и равномерното конско дишане. Но с влизането на Бърич конюшнята се оживи. Всички коне и кучета надушиха миризмата му и се събудиха да го посрещнат. Старшият коняр се прибираше за радост на онези, които го познаваха най-добре. След малко две конярчета се лепнаха за нас и едно през друго взеха да ръсят новини за соколите, псетата и конете. Тук Бърич беше пълновластен господар. Той слушаше, попиваше всяка подробност, кимаше мъдро и от време на време прекъсваше разказа им с въпроси. Сдържаността му се пропука едва когато старата Лиска дотътри нозе да го посрещне. Той коленичи да я прегърне, а тя заподскача като малко кутре и се помъчи да го близне по лицето.

— Браво, ти си най-доброто куче — похвали я Бърич.

После се изправи и продължи обиколката. Лиска го последва, размахвайки енергично опашка.

Аз останах на място и усетих как топлината изцежда последните ми сили. Едно момче дотича да ми даде фенер, сетне хукна подир Бърич. Пристъпих към отделението на Сажда и отворих вратата. Тя побърза да влезе с доволно пръхтене. Сложих фенера на лавицата и се огледах. У дома. Не стаята в замъка или което и да било друго място, а именно тази конюшня бе мой дом. Само във владенията на Бърич, сред неговите животни се чувствах в безопасност. Ех, ако можех да върна някогашните дни, да се заровя в сламата и да метна отгоре си стар конски чул…

Сажда пак изпръхтя, този път укоризнено. Беше ме носила толкова дълго, че заслужаваше да я възнаградя с грижи. Но ремъците и катарамите не се поддаваха на вдървените ми пръсти. Когато най-сетне смъкнах седлото, едва не го изтървах. После безкрайно дълго свалях юздата. Лъскавите метални части танцуваха пред очите ми. Накрая замижах и оставих ръцете си да работят сами. Когато отново погледнах, до мен стоеше Хендс. Кимнах му и юздата се изплъзна от безжизнените ми пръсти. Той я погледна, но премълча. Наля на Сажда кофа чиста вода, след това донесе овес и сено. Тъкмо свалях от лавицата четките, когато Хендс се пресегна и ги издърпа от изтощената ми ръка.

— Аз ще я изчеткам — тихо каза той.

— Погрижи се първо за своя кон — възразих аз.

— Вече го направих, Фиц. Слушай. Няма да свършиш добра работа. Едва се държиш на крака. Върви да си починеш. — Той помълча и добави: — Някой друг път ще ми върнеш услугата.

— Бърич ще ме одере жив, ако оставя друг да се грижи за коня ми.

— Не, няма — обади се Бърич откъм вратата. — Не бих позволил на човек в твоето състояние да припари до кон. Остави Сажда на Хендс, момче. Той си знае работата. Хендс, засега разчитам на теб. Като свършиш със Сажда, иди да видиш онази петниста кобила в южния край на конюшнята. Не знам чия е и откъде идва, но ми се видя болна. Ако и ти сметнеш така, заръчай на момчетата да я отделят от другите коне и да забършат отделението с оцет. Аз отивам да заведа Фицрицарин до стаята му и веднага се връщам. Ще ти донеса храна и може да хапнем в моята стая. А, и прати някое момче да запали огнището. Стаята сигурно е изстинала като ледник.

Хендс кимна и пъргаво се зае с кобилата. Сажда бе заровила муцуна в овеса. Бърич ме хвана за ръката.

— Идвай — каза той властно, като на кон.

Докато вървяхме по дългия проход между отделенията, неволно се подпрях на рамото му. Преди да излезем, Бърич взе един от фенерите до вратата. След топлата конюшня нощта ми се стори още по-студена и мрачна. Отново ръсеше сняг. Тръгнахме по замръзналата пътека към кухнята. Мислите ми блуждаеха като падащите снежинки. Не усещах краката си.

— Вече всичко е променено. Завинаги — казах на нощта. Снегът погълна думите ми.

— Кое? — попита разтревожено Бърич. Сигурно се боеше, че треската пак ме прихваща.

— Всичко. Твоето отношение към мен. Когато не се преструваш. Отношението на Хендс. Преди две години с него бяхме приятели. Две най-обикновени конярчета. Никога не би предложил да изчетка Сажда вместо мен. Но тази вечер се държеше така, сякаш си има работа с някакъв недъгав болник… който не заслужава дори оскърбление. Сякаш съм в правото си да изисквам от него. Ратниците на портата не ме познаха. Дори и ти, Бърич. Ако се бях разболял преди половин година, щеше да ме отмъкнеш в сеновала и да ме натъпчеш с кучешки лекове. Нямаше да търпиш възражения. А сега ме водиш до кухненската врата и…

— Стига си хленчил — грубо ме прекъсна Бърич. — Стига си се жалвал и окайвал. Ако Хендс беше толкова грохнал, и ти щеше да направиш същото за него. — Той помълча и неохотно добави: — Времето променя нещата. Хендс не е престанал да ти бъде приятел. Но ти вече не си онова момче, което по жътва тръгна от Бъкип. Онзи Фиц беше мое конярче и вестоносец на Искрен. Нищо повече. Да, в жилите ти тече кралска кръв, но това май не вълнува никого, освен мен. Ала горе, в Планинското кралство, ти разкри нещо ново. Няма значение, че си бледен и едва се държиш на крака след един ден езда. Държиш се като истински син на Рицарин. Това личи от пръв поглед и стражниците го усетиха. Хендс също. — Бърич въздъхна, блъсна с рамо тежката кухненска врата и тихо промърмори: — И аз го усетих, Еда да ни е на помощ.

А после, сякаш за да опровергае думите си, ме замъкна в караулното до кухнята и безцеремонно ме блъсна върху една от дългите пейки край нащърбената дървена маса. Миризмата на караулното ми се стори изумително приятна. Всеки войник, бил той изморен, премръзнал или пиян, можеше тук да намери утеха. Готвачите винаги оставяха пълно котле да къкри над огъня, а на масата непременно имаше хляб, сирене и жълто лятно масло от подземните килери. Бърич сипа две паници гореща яхния и наля по халба бира, за да преглъщаме по-лесно хляба и сиренето.

Известно време само седях и гледах. Нямах сили дори да вдигна лъжицата. Но ароматът ме изкуши да опитам и това бе достатъчно. Някъде към средата на паницата спрях за малко, смъкнах наметалото и посегнах за ново парче хляб. След втората паница вдигнах очи и видях, че Бърич ме гледа развеселено.

— По-добре ли си? — попита той.

Позамислих се.

— Да.

Чувствах се сит, не треперех от студ и дори тежката умора бе някак приятна. Сега ми трябваше само да се наспя. Вдигнах ръка и я огледах. Все още усещах тръпките, но вече не ги забелязвах.

— Много по-добре — добавих и се изправих. Краката ми стъпиха здраво на пода.

— Сега вече можеш да се явиш на доклад при краля.

Погледнах го смаяно.

— Сега? През нощта? Крал Умен отдавна си е легнал. Стражата няма да ме пусне.

— Може би, и така ще е по-добре. Но трябва поне да обадиш, че си пристигнал. Кралят сам ще реши кога да те приеме. Ако те отпрати, можеш да си лягаш. Но се обзалагам, че ако крал Умен те отпрати, престолонаследникът Искрен ще иска да поговори с теб. Най-вероятно още сега.

— Ти в конюшнята ли отиваш?

— Естествено. — Бърич се ухили с лукаво самодоволство. — Аз съм прост коняр, Фиц. Нямам какво да докладвам. А и обещах на Хендс да му занеса нещо за ядене.

Мълчаливо го гледах как взе един поднос, отряза няколко големи филии, захлупи с тях две паници гореща яхния, добави отстрани резен сирене и сложи отгоре парче масло.

— Какво мислиш за Хендс?

— Той е добро момче — каза неохотно Бърич.

— Не е само това. Ти отпрати всички други с кервана, но него избра да остане в Планинското кралство и да се върне с нас.

— Трябваше ми надежден човек. По онова време ти беше… много болен. А право да си кажа, и аз бях същата стока.

Той вдигна ръка към бялата ивица в черната си коса — спомен за почти смъртоносния удар.

— Как избра точно него?

— Всъщност не го избрах. Той дойде при мен. Някак беше разбрал къде са ни настанили и измоли от Джоунки да го пусне. Аз все още лежах омотан с превръзки и почти нищо не виждах. Усетих го да стои до мен. Попитах какво иска, а той каза, че трябва да предам командите някому, защото без мен и Коб конярите взели да стават немарливи.

— И това те впечатли.

— Беше дошъл по работа, а не да разпитва за теб, за мен или за събитията. Знаеше какво трябва да се направи и идваше да го свърши. Харесвам такива хора. Да си знаят работата и да я вършат. Затова му възложих да ме замести. Той се справи добре. Задържах го след другите, защото знаех, че може да ми потрябва такъв човек. А и за да го проверя. Дали беше само амбициозен, или наистина разбираше какво дължи човек на едно животно, когато го смята за свое? Власт над останалите ли искаше, или само се вълнуваше за конете?

— Какво мислиш за него сега?

— Вече не съм млад. Мисля, че когато ми стане трудно да се справям с вироглави жребци, в Бъкип пак ще има добър старши коняр. Не че смятам скоро да се оттегля. Той има още много да учи. Но и двамата разполагаме с време — той да учи, аз да го уча.

Кимнах. Предполагах, че някога е възнамерявал да ми отстъпи мястото си. Сега и двамата знаехме, че това никога няма да стане.

Той се обърна и тръгна към вратата.

— Бърич — казах тихо и той спря. — Никой не може да те замести. Благодаря ти. За всичко, което направи през последните месеци. Дължа ти живота си. Не само защото ме спаси от смъртта. Ти ми даде живот, превърна ме в онова, което съм. Знам, Рицарин е мой баща. Но никога не съм го срещал. Години наред ти се грижеше за мен като за свой син. Не винаги съм го оценявал…

Бърич изсумтя и отвори вратата.

— Тия приказки си ги запази, додето някой от двама ни не легне да умира. А сега бягай да докладваш и после в леглото.

— Да, сър — неволно отвърнах аз и усетих, че се усмихваме едновременно.

Той блъсна вратата с рамо и тръгна да занесе вечеря на Хендс в конюшнята. Там бе неговият дом.

А моят дом бе тук. Трябваше да го разбера веднъж завинаги. Попригладих влажните си дрехи и криво-ляво се сресах с пръсти. Вдигнах съдовете от масата, после преметнах на лакът влажното наметало.

Докато вървях по коридора от кухнята към голямата зала, гледката ме озадачи. Дали наистина гоблените по стените бяха по-ярки, отколкото някога? Дали ароматните билки по пода ухаеха както винаги, дали дърворезбата по рамките на вратите не беше станала по-лъскава? За момент приписах това впечатление на радостта от завръщането. Но когато спрях в подножието на голямото стълбище да взема свещ, забелязах, че масичката вече не е омазана с восък и дори има бродирана покривка.

Кетрикен.

В Бъкип вече имаше кралица. На устните ми трепна глуповата усмивка. В мое отсъствие огромният замък бе преживял невероятна промяна. Чудех се само дали Искрен е направил всичко преди идването на Кетрикен, или тя е настояла за голямото чистене.

Докато се изкачвах нагоре, забелязах още промени. Застарелите петна от сажди над стенните свещници бяха изчезнали. Не видях прах дори в ъгълчетата на стъпалата. Нямаше паяжини. Големите свещници на всяка площадка светеха ярко. А до тях имаше стойки с оръжия за отбрана. Значи това било да си имаш кралица. Но не помнех Бъкип да е бил така отлично поддържан, чист и благоуханен дори когато съпругата на Умен все още бе жива.

Пред кралските покои стоеше на стража навъсен стар ветеран, когото познавах още откакто бях невръстно хлапе. Той не обичаше да говори. Вгледа се в мен, после ме позна. Усмихна се леко и попита:

— Имаш ли да докладваш нещо особено важно, Фиц?

— Само това, че си дойдох — отвърнах аз и той кимна сдържано. Беше свикнал да идвам тук по всяко време на денонощието, но не си позволяваше да прави предположения или изводи, дори избягваше да слуша догадки. Затова тихо влезе в кралските покои да съобщи някому, че Фиц е дошъл. След малко се върна с известието, че кралят се радва на моето благополучно пристигане и ще ме повика, когато сметне за необходимо. Тихичко отстъпих от вратата. Подобен отговор от устата на краля означаваше много. Умен никога не си губеше времето за празни любезности.

Малко по-нататък в същия коридор бяха покоите на Искрен. И тук пазачът ме позна, но когато го помолих да съобщи за завръщането ми, той отговори, че принц Искрен не е в стаята си.

— А къде? В кулата ли? — попитах аз, като се чудех какво може да наблюдава по това време на годината. Поне няколко месеца зимните бури щяха да опазват бреговете ни от нашествия.

Устните на пазача бавно се разтеглиха в усмивка. От недоумяващия ми поглед усмивката стана още по-широка.

— В момента принц Искрен не е в стаята си — повтори той, после добави: — Ще се погрижа да получи твоето съобщение веднага щом се събуди.

Още малко стоях пред вратата като замаян. После тихо се отдалечих. Изпълваше ме изумление. Ето значи какво било да има кралица в замъка.

Изкачих още два етажа и тръгнах по коридора към стаята си. Вътре миришеше на застояло и камината не гореше. Беше студено, занемарено и прашно. Не се усещаше докосване на женска ръка. Стаята ми се стори гола и сива като затворническа килия. Но все пак бе по-топла от шатрата сред снега, а пухеният дюшек се оказа точно толкова мек и дебел, колкото го помнех. Захвърлих мръсните си дрехи, проснах се на леглото и заспах.