Робин Хоб
Кралска поръчка (22)

21
Черни дни

През годините на алените кораби крал Ейод седеше на престола. Смъртта на големия му син Руриск беше оставила за единствена наследница на кралството дъщеря му Кетрикен. Според техните обичаи след бащината си смърт тя щеше да стане кралица на Планините или „Жертва“, както го нарича народът им. Ето защо бракът й с Искрен ни гарантираше не само, съюзник в тези нестабилни години, но и обещаваше евентуално присъединяване на „седмо херцогство“ към кралството на Шестте херцогства. Фактът, че Планинското кралство граничи само с двете вътрешни херцогства Тилт и Фароу, правеше перспективата за гражданска война, която да разцепи Шестте херцогства, особено обезпокоителна за Кетрикен. Тя бе възпитана да е „Жертва“. Нейният дълг към народа й беше най-важното нещо в живота й. Когато се омъжи за Искрен, народът на Шестте херцогства стана неин. Ала тя не можеше да забрави, че след смъртта на баща й планинският народ отново ще я нарича и „Жертва“. Как щеше да изпълни това задължение, ако Фароу и Тилт я разделяха от народа й не като част от Шестте херцогства, а като враждебна държава?

На другия ден се разрази силна буря. Това си имаше и положителните, и отрицателните страни. В такъв ден пиратите нямаше да се появят никъде по крайбрежието, но и две различни групи ратници по принуда трябваше да останат заедно. Славен сякаш бе изчезнал. От друга страна, винаги щом влизах в Голямата зала, виждах херцог Жилав нервно да крачи или студено да се взира в някое от пламтящите огнища. Дъщерите му бяха от двете му страни като снажни котки пазачи. Мигновена и Вяра още бяха млади и нетърпението и гневът им си личаха по-ясно. Жилав беше поискал официална аудиенция при краля. Колкото повече го караха да чака, толкова по-голяма обида му нанасяха. А проточилото се присъствие на херцога в Голямата зала ясно показваше на хората му, че кралят още не се е съгласил да го приеме. Наблюдавах как този котел постепенно завира и се чудех кой най-зле ще бъде попарен, когато кипне.

Правех четвъртата си предпазлива обиколка на залата, когато се появи Кетрикен. Беше облечена семпло с дълга права лилава рокля, обточена с бяло и с много широки ръкави, които скриваха ръцете й. Косата й свободно падаше върху раменете. Тя дойде с обичайната си неофициалност, предшествана единствено от Розмари и придружена само от лейди Скромност и лейди Надежда. Дори след като бе спечелила уважението на повечето придворни дами, Кетрикен не забравяше, че тези две жени първи са я почели, и често изразяваше привързаността си към тях, като ги водеше със себе си. Не вярвам, че херцог Жилав разпозна престолонаследницата в просто облечената жена, която се приближи към него.

Тя се усмихна и стисна ръката му за поздрав. Това бе планинският обичай при среща на приятели. Съмнявам се, че е съзнавала каква чест му оказва, нито че този прост жест компенсира дългите часове на чакане. Единствено аз забелязах умората, изписана на лицето й, сигурен съм, както и тъмните кръгове под очите й. Вяра и Мигновена останаха очаровани от това внимание към баща им. Ясният глас на Кетрикен се носеше в цялата Голяма зала и можеха да я чуват всички. Каквото беше и нейното намерение.

— Тази сутрин на два пъти се отбих при краля. Със съжаление трябва да кажа, че и двата пъти беше… зле. Надявам се да не се сърдите заради това чакане. Зная, че искате да разговаряте лично с краля за вашата трагедия и за всичко, което трябва да се направи, за да се помогне на нашия народ. Но докато негово величество почива, може би ще се присъедините към мен да похапнем нещо?

— С удоволствие, милейди — предпазливо отвърна Беърнс. Тя вече бе направила много, за да приглади разрошените му пера. Ала Жилав не се поддаваше толкова лесно на ничий чар.

— Радвам се — каза Кетрикен, обърна се и се наведе да прошепне нещо в ухото на Розмари. Малката прислужница бързо кимна и като зайче с подскоци изтича от залата. Всички забелязаха излизането й. Тя се върна само след няколко секунди, този път начело на дълга процесия от прислужници. Преместиха една от масите пред голямата камина, разгънаха снежнобяла покривка и в средата й поставиха една от саксиите на Кетрикен. Последва върволица от подноси, чаши за вино, сладкиши и късни есенни ябълки в дървени купи. Всичко бе организирано толкова великолепно, че напомняше на вълшебство. Скоро гостите насядаха и се появи Меден със своята лютня — запя още от вратата. Кетрикен покани придворните си дами да се присъединят, после забеляза и мен, и с кимване ме повика. Покани и други, не според знатността или богатството им, а хора, които зная, че смяташе за интересни. Сред тях бяха Флеч с неговите ловджийски истории и Шелс, добродушно момиче на възрастта на дъщерите на Жилав. Самата Кетрикен седна от дясната страна на херцога и аз пак си помислих, че не съзнава каква чест му оказва.

След като хапнаха и поговориха, тя даде знак на Меден да млъкне, обърна се към Жилав и просто каза:

— Чухме вашата история само в общи черти. Ще споделите ли с нас какво е сполетяло Брод?

Той се поколеба за миг. Жалбата му бе насочена към краля. Но как можеше да откаже на престолонаследницата, която се отнасяше към него толкова добре? Херцогът сведе очи, после заговори с предрезгавял от непресторено вълнение глас.

— Сърцата ни скърбят, милейди. — Всички разговори около масата незабавно стихнаха. Всички погледи се насочиха към него. Усетих, че всички избрани от Кетрикен внимателно го слушат. От момента, в който започна разказа си, наоколо не се чуваше нито звук, освен тихи съчувствени възклицания или гневен шепот от жестокостите на пиратите. Жилав прекъсна историята си, после очевидно взе решение и продължи с това как пратили молбите си за помощ и напразно чакали отговор. Престолонаследницата го изслуша, без да възразява или отрича. Когато херцогът свърши, бремето му видимо бе облекчено от самия разказ. Тишината се проточи.

— Много от това, което разказахте, е ново за мен — тихо рече Кетрикен. — И е ужасно. Не зная какво ще ви отговори кралят. Ще трябва да почакате, за да ви изслуша. Но от свое име ще ви кажа, че сърцето ми е изпълнено със скръб за моя народ. И с гняв. Лично ви обещавам, че тези злини няма да останат неотмъстени. Нито ще оставя народа си без подслон в зимните студове.

Херцог Жилав Беърнски се втренчи в чинията си и се заигра с ръба на покривката. После вдигна поглед. В очите му гореше огън, ала и съжаление.

— Думи — твърдо заяви той. — Това са само думи, милейди. Народът на Брод не може да се нахрани с думи, нито нощем да се подслони с тях.

Кетрикен уверено срещна погледа му. Нещо в нея сякаш се сви.

— Напълно съзнавам истината, която изричате. Но в момента мога да ви предложа единствено думи. Когато кралят се възстанови достатъчно, за да ви приеме, ще видим какво може да се направи за Брод.

Жилав се наведе към нея.

— Аз имам въпроси, милейди. И се нуждая от техните отговори почти също толкова много, колкото от пари и хора. Защо молбите ни за помощ останаха без внимание? Защо корабът, който трябваше да ни защити, отплава?

Гласът на Кетрикен едва забележимо трепереше.

— Не мога да ви отговоря на тези въпроси. И ме е срам да го призная. Нито дума за вашето положение не стигна до мен, преди да пристигне вестоносецът ви.

Докато говореше, ме обзеха съмнения. Трябваше ли престолонаследницата да признава тези неща на Жилав? Може би не, от политическа целесъобразност. Ала Кетрикен, знаех го, поставяше истината над политиката. Херцогът дълго се вглежда в лицето й и бръчките около устата му станаха по-дълбоки.

— Нима не сте престолонаследница — дръзко, макар и тихо попита той.

Кетрикен срещна погледа му. Очите й бяха сиви като меч.

— Да. Питате ме дали ви лъжа ли?

Беше ред на Жилав да сведе очи.

— Не. Не, милейди, такава мисъл никога не ми е минавала през ума.

Мълчанието се проточи. Не зная дали Кетрикен даде някакъв незабележим знак, или Меден просто инстинктивно прокара пръсти по струните. След миг гласът му се извиси в песен.

Изтекоха повече от три дни преди Жилав най-сетне да бъде повикан в кралските покои. Кетрикен се опитваше да го развлича, но й бе трудно да забавлява човек, чиито мисли са заети от уязвимостта на херцогството му. Вяра, втората му дъщеря, бързо се сприятели с Шелс и като че ли позабрави скръбта си. Мигновена обаче не се отделяше от баща си и когато тъмносините й очи срещаха моите, ми напомняха за рани. Този поглед ме изпълваше със странни чувства. Бях облекчен, че не ми обръща специално внимание. В същото време знаех, че студенината й към мен е отражение на бащиното й отношение към Бъкип като цяло. С радост посрещнах пренебрежението й и в същото време това ме гризеше, тъй като смятах, че не го заслужавам. Когато най-после го повикаха и Жилав побърза да се яви при краля, се надявах, че ще се избавя от неловкото положение.

Сигурен съм, че не бях единственият, който забеляза, че Кетрикен не е поканена на съвета. Не присъствах и аз. Ала рядко се случва една престолонаследница да бъде приравнена с незаконородения племенник. Кетрикен запази хладнокръвие и се зае да покаже на дъщерите на Жилав и Шелс един планински начин за втъкаване на мъниста във везба. Навъртах се около масата им, ала се съмнявах, че мислите им са насочени към това занимание повече от моите.

Не се наложи да чакаме дълго. След по-малко от час херцог Жилав дойде в Голямата зала, изпълнен с ледената ярост на зимна виелица.

— Събери си нещата — нареди той на Вяра, после се обърна към Мигновена. — Кажи на стражата ни след час да е готова за тръгване. — Херцогът сковано се поклони на Кетрикен. — Извинете ме, милейди, трябва да си заминем. След като родът на Пророците няма да ни окаже помощ, Беърнс сам ще се погрижи за себе си.

— Разбирам, че се налага да побързате — отвърна Кетрикен. — Но ви моля още веднъж да бъдете мои сътрапезници. Не бива да се отправяте на пътуване на гладен стомах. Кажете ми, обичате ли градини? Въпросът й беше насочен колкото към Беърнс, толкова и към дъщерите му. Те погледнаха баща си. След миг той отсечено кимна.

И двете момичета предпазливо признаха на Кетрикен, че обичат. Ала очевидно бяха озадачени. Градина ли? През зимата, в разгара на виелицата? Споделях смущението им, особено след като Кетрикен ми даде знак.

— Фицрицарин, погрижи се да изпълнят желанието ми. Розмари, иди с лорд Фицрицарин в кухнята. Вземи храната, която той ти нареди, и я донеси в Градината на кралицата. Аз ще заведа гостите ни там.

Отчаяно погледнах Кетрикен. Не. Не там. Дори само изкачването в кулата бе обременително за мнозина, още повече чаят на бруления от бурята покрив. Нямах представа какво е намислила. Усмивката, с която отвърна на тревожния ми поглед, беше открита и ведра. Тя хвана херцог Жилав под ръка и го изведе от залата. Дъщерите му ги последваха заедно с придворните дами. Обърнах се към Розмари и промених нареждането.

— Иди да им потърсиш топли наметки и им ги занеси. Аз ще се погрижа за храната.

Детето весело хукна да изпълни заповедта ми, а аз забързах към кухнята. Напрегнато уведомих Сара за спешната поръчка и тя бързо подреди поднос със затоплени сладки и греяно вино.

— Сега им занеси това, а аз след малко ще пратя още по някого. — Усмихнах се, взех таблата и забързах към Градината на кралицата. Самата кралица можеше да ме нарича „лорд Фицрицарин“, но готвачката Сара, без да й мигне окото, ми нареждаше да занеса поднос с храна. Това ми подейства странно успокоително.

Колкото можех по-бързо се качих по стълбището и спрях да си поема дъх на площадката. Приготвих се за дъжда и вятъра и отворих вратата. Опасенията ми се оправдаха. Придворните дами, дъщерите на Жилав и Шелс се бяха сгушили под оскъдния подслон на парче брезент, опънато през лятото като сенник в ъгъла между две от стените. Там имаше масичка, на която оставих подноса. Дебело увитата Розмари самодоволно се усмихна и грабна една сладка. Лейди Скромност се зае да разпределя храната.

Колкото по-бързо можех, поднесох чаши греяно вино на кралицата и херцог Жилав и използвах претекста, за да се присъединя към тях. Те стояха точно до парапета и гледаха между бойниците към морето. Вятърът разбиваше водата на бяла пяна и запращаше чайките към вълните, без да обръща внимание на опитите им да размахват криле. Когато се приближих, видях, че двамата тихо разговарят, ала ревът на бурята осуети опита ми да ги подслушам. Съжалих, че не съм се сетил да взема плащ и за себе си. Почти незабавно целият подгизнах, а вятърът отнасяше и малкото топлина, която тялото ми произвеждаше с треперене. Насилих се да се усмихна въпреки тракащите си зъби и им поднесох виното.

— Познавате ли лорд Фицрицарин? — попита Кетрикен, докато взимаха чашите си.

— Да, имах удоволствието да го приветствам на собствената си маса — увери я херцогът. Дъждът се стичаше от гъстите му вежди и вятърът развяваше воинската му опашка.

— Тогава няма да възразите, ако го помоля да се включи в нашия разговор, нали? — Въпреки дъжда кралицата говореше спокойно, като че ли се греехме на пролетно слънце.

Зачудих се дали Кетрикен знае, че Жилав ще приеме молбата й като учтива заповед.

— С удоволствие, щом смятате, че може да ни предложи разумен съвет, милейди — съгласи се той.

— Надявах се да приемете. Фицрицарин, вземи си вино и ела при нас, моля те.

— Както пожелаете. — Поклоних се и побързах да се подчиня. Връзката ми с Искрен от ден на ден ставаше все по-слаба, ала в този момент усетих неговото сръгване, нетърпеливото му любопитство. Върнах се при кралицата.

— Стореното — сторено — казваше Кетрикен. — Искрено скърбя, че не бяхме в състояние да защитим вашия народ. И все пак, ако не мога да поправя нищо от онова, което са направили пиратите, поне мога да помогна да подслоним хората от зимните бури. Моля ви да приемете това от ръката и сърцето на тяхната кралица.

Забелязах, че не споменава за очевидния отказ на крал Умен да вземе някакви мерки. Наблюдавах я. Кетрикен се движеше едновременно бавно и решително. Широкият бял ръкав, който повдигна нагоре, вече бе подгизнал от дъжда. Без да обръща внимание на това, тя оголи светлата си ръка и разкри златни гривни с тъмни планински опали. И преди бях виждал тъмния блясък на такива камъни, но никога и на толкова големи. Кетрикен ме помоли да разкопчая закопчалката и без абсолютно никакво колебание свали съкровището от ръката си. От другия си ръкав извади кадифена торбичка. Аз я задържах отворена и кралицата прибра гривните вътре. После топло се усмихна на херцог Жилав и му подаде торбичката.

— От вашия престолонаследник Искрен и от мен — тихо рече Кетрикен. Едва устоях на Искреновия импулс в себе си да падна на колене в нозете на тази жена и да заявя, че е твърде царствена за неговата нищожна любов. Жилав смаяно запелтечи от благодарност и й се закле, че нито петаче от стойността на накитите няма да отиде напразно. В Брод отново щели да се издигнат здрави къщи и народът щял да благославя престолонаследницата за нейната добрина и щедрост.

Изведнъж видях причината Кетрикен да избере Градината на кралицата. Това бе дар от нея, който нямаше нищо общо с Умен и Славен. Тя не каза на Жилав да го пази в тайна — нямаше нужда.

Спомних си за смарагдите, скрити в моя скрин, но Искрен мълчеше в мен. Не отидох да ги донеса. Надявах се някой ден да видя как самият Искрен ги поставя на шията на своята кралица. Не исках и да омаловажавам значението на нейния дар за Жилав, като прибавям друг от едно копеле. Защото точно така щеше да се наложи да го поднеса. Не, реших аз. Нека подаръкът на престолонаследницата и начинът на поднасянето му се запечатаха сами в неговата памет.

Жилав ме погледна и каза:

— Милейди, вие, изглежда, много цените този младеж, за да го направите съпричастен към нашите съвети.

— Така е — сериозно заяви Кетрикен. — Той винаги е оправдавал доверието ми.

Херцогът кимна, като че ли потвърждаваше нещо на себе си, и си разреши леко да се усмихне.

— Моята най-малка дъщеря Мигновена беше малко загрижена от писмото, което получи от лорд Фицрицарин. Особено след като по-големите й сестри го отвориха преди нея и започнаха да я дразнят със съдържанието му. Но когато ми съобщи опасенията си, аз й казах, че рядко някой мъж признава качества, които могат да бъдат сметнати за недостатъци. Само лъжец може да твърди, че без страх влиза в битка. А и не бих желал да дам доверието си на човек, който убива без никакви угризения. Що се отнася до физическото ти здраве — той внезапно ме потупа по рамото, — изглежда, че едно лято наблягане на греблата и въртене на брадва ти се е отразило добре. — Ястребовите му очи ме пронизаха. — Не съм променил мнението си за теб, Фицрицарин. Нито Мигновена. Уверявам те в това.

Отговорих с думите, които знаех, че трябва да изрека.

— Благодаря ви.

Жилав се озърна през рамо. Проследих погледа му в проливния дъжд и видях, че Мигновена ни наблюдава. Баща й едва забележимо й кимна и усмивката й грейна като слънце, показало се иззад облак. Вяра й каза нещо и Мигновена се изчерви, после се обърна и сръга сестра си. Стомахът ми се сви, когато херцогът ми рече:

— Можеш да се сбогуваш с дъщеря ми, ако желаеш.

Едва ли имаше нещо, което толкова да не ми се искаше да направя. Но не можех да проваля нещо, което с много усилия беше постигнала Кетрикен. Затова се поклоних, извиних се и се насилих да отида при Мигновена. Вяра и Шелс Незабавно се отдръпнаха, но не много.

Официално й се поклоних.

— Лейди Мигновена, трябва отново да ви благодаря за писмото, което ми пратихте — неловко казах аз. Сърцето ми силно туптеше. Както и нейното, сигурен съм, поради съвсем друга причина.

Тя ми се усмихна в дъжда.

— С радост ви го пратих и още повече се зарадвах на отговора ви. Херцогът ми го обясни. Надявам се, не смятате, че съм постъпила зле, като съм му го показала. Не разбирах защо толкова много се подценявате. Той ми каза: „Мъжът, който се хвали със себе си, знае, че никой друг няма да го направи“. После прибави, че нямало по-добър начин да опознаеш морето, отколкото на корабно гребло. И че през младежките му години брадвата винаги била неговото оръжие. Обеща другото лято със сестрите ми да получим собствена лодка и да излизаме в морето в хубави дни… — Мигновена внезапно се запъна. — Разбъбрих се, нали?

— Ни най-малко, милейди — тихо я уверих аз. Предпочитах да продължи да говори.

— Милейди — тихо повтори тя, сетне се изчерви така, сякаш я бях целунал пред всички.

Обърнах се и видях, че Вяра не откъсва ококорените си очи от нас. Досетих се какво си представя, че съм казал на сестра й, и също се изчервих.

Стори ми се, че мина цяла вечност, докато напуснем брулената от бурята Градина на кралицата. Гостите ни се разотидоха по стаите си — и за да се преоблекат, и за да се приготвят за пътуване. Аз постъпих по същия начин и припряно се преоблякох, за да не пропусна нещо от заминаването им. Бях във външния двор, за да наблюдавам как Жилав и стражниците му се качват на конете. Присъстваше и Кетрикен с почетната си стража. Престолонаследницата се приближи до коня на Жилав и се сбогува с него, а той застана на едно коляно и й целуна ръка. Казаха си нещо, не зная какво, ала Кетрикен се усмихна. Вятърът развяваше косата й. Херцогът и хората му се отправиха на път в бурята. Гневът все още сковаваше раменете на Жилав, но поведението му ми показа, че не всичко е изгубено.

Дъщерите му се обърнаха назад към мен и Мигновена се осмели да вдигне ръка за сбогом. Отвърнах й. Проследих ги с поглед, вледенен не само от дъжда. Този ден бях подкрепил Искрен и Кетрикен, ала на каква цена? Какво правех с Мигновена? Дали Моли в края на краищата нямаше да се окаже права?

Вечерта отидох да изразя почитта си към краля. Не ме беше повикал. Нямах намерение да разговарям с него за Мигновена. Чудех се дали Искрен ме е подтикнал да посетя баща му, или собственото ми сърце ме предупреждава да не го изоставям. Уолас неохотно ме пусна и строго ме уведоми, че кралят не се чувства добре и не бива да го изтощавам.

Крал Умен седеше пред камината. Въздухът в стаята тегнеше от димче. Шутът, чието лице все още представляваше интересен лилаво-синкав пейзаж, бе в краката му. Той имаше щастието да е под равнището на най-гъстия дим. Аз нямах този късмет, тъй като трябваше да се задоволя с ниското столче без облегалка, което Уолас любезно ми донесе.

След като се представих и седнах, кралят се обърна към мен и известно време ме гледа със замъглени очи. Главата му сякаш всеки момент щеше да клюмне.

— А, Фиц — със закъснение ме поздрави той. — Как минаха уроците ти? Учителят Федрен доволен ли е от напредъка ти?

Стрелнах с поглед шута, който мрачно се взираше в огъня.

— Да — тихо отвърнах аз. — Каза, че имам хубав почерк.

— Чудесно. Четливият почерк е нещо, с което може да се гордее всеки мъж. Ами сделката ни? Спазвам ли обещанието си към теб?

Това беше старият ни ритуал. Отново си припомних условията, които ми бе предложил. Да ме храни, облича и образова и в замяна да има абсолютната ми вярност. Усмихнах се на познатите думи, но гърлото ми се сви при мисълта колко е изпосталял Умен и какво ми струват напоследък те.

— Да, милорд. Спазвате го — промълвих аз.

— Добре. Тогава гледай и ти да спазваш своето обещание. — Той тежко се отпусна на стола си.

— Непременно, ваше величество — обещах аз и шутът, който отново присъстваше на клетвата, най-после срещна погледа ми.

За известно време в стаята се възцари тишина. Чуваше се само пращенето на огъня. После кралят се понадигна, сякаш сепнат от някакъв шум и смутено се огледа.

— Искрен? Къде е Искрен?

— Замина на поход, милорд. Да потърси помощта на Праотците, за да прогони пиратите от нашите брегове.

— А, да. Разбира се. Но за миг си помислих… — Умен отново се отпусна назад. И изведнъж целият настръхна. Смътно го усетих да използва Умението, някак нефокусирано и неловко. Умът му докосна моя като старчески ръце, търсещи да се хванат за нещо. Бях смятал, че отдавна е изгубил Умението си. Веднъж Искрен ми беше казал, че Умен вече рядко прибягва до Умението. Бях си обяснил тези думи с верността му към баща му. Но призрачното Умение задърпа мислите ми като неопитни пръсти — струни на арфа. Усетих, че Нощни очи се дразни от това натрапване. „Тихо“ — предупредих го аз.

Изведнъж ми хрумна нещо и дъхът ми секна. Искрен ли ми внушаваше тази идея? Свалих всички защитни стени, като си напомних, че тъкмо това бях обещал на този човек. Вярност при всякакви обстоятелства.

— Милорд? — поисках разрешение аз, приближих столчето си към него и хванах съсухрената му ръка.

Беше все едно да се хвърлиш в придошла река.

— А, Искрен, момчето ми, ето те! — Само за миг зърнах Искрен такъв, какъвто все още го виждаше крал Умен. Пълничко осемгодишно момче, по-скоро добродушно, отколкото умно, не толкова високо, колкото по-големия си брат Рицарин. Но здрав и симпатичен принц, отличен втори син, не особено амбициозен. Сетне, все едно падал от речен бряг, полетях в черния оглушителен рев на Умението и изведнъж започнах да виждам през очите на Умен. Периферното ми зрение беше замъглено. За миг ми се мерна Искрен, който уморено крачеше в снега. „Какво е това? Фиц?“ После отлетях надалеч, отнесен в сърцето на болката на крал Умен. Погълнат дълбоко в него, отвъд границата, до която проникваше гибелното действие на билките и димчето, аз бях изпепелен от болката му. Тя бавно пълзеше по гръбнака и проникваше в черепа му. Решенията му бяха изсмуквани от страданието, което не му позволяваше да мисли, ала дълбоко в замъгления му ум все още живееше крал, който се бунтуваше срещу заточението си. Духът му продължаваше да е там и се бореше с тялото, което вече не му се подчиняваше, и с болката, погубваща последните години от живота му. Кълна се, че го видях като младеж, може би година-две по-възрастен от мен. Косата му беше гъста и рошава като на Искрен, очите му бяха големи и живи, единствените бръчки по лицето му бяха от широката му усмивка. Ето какъв бе в душата си — младеж, затворен и отчаян. Той се вкопчи в мен и диво ме попита: „Има ли изход?“ Усетих, че потъвам в него.

Сетне, като две сливащи се реки, в мен се блъсна друга сила и течението й ме понесе. „Момко! Овладей се!“ Сякаш ме хванаха силни ръце и ме отделиха като самостоятелна нишка в усуканото въже, което образувахме.

„Татко. Тук съм. В беда ли си?“

„Не. Не. Все съм си така. Но, Искрен…“

„Да. Тук съм.“

„Беърнс вече не ни е верен. Жилав приема алени кораби в пристанищата си в замяна на закрила за собствените му села. Той ни е предал. Когато се върнеш, трябва да…“

Мисълта заблужда̀, изгуби сила.

„Татко. Откъде идва тази вест?“ Усетих внезапното отчаяние на Искрен. Ако думите на Умен бяха истина, Бъкип нямаше надежда да издържи зимата.

„Славен има шпиони. Те го информират и той ми докладва.“

„Известно време това трябва да остане тайна, докато не съберем сили да ударим Жилав. Или докато не решим да го оставим на неговите пиратски приятели. Да. Такъв е планът на Славен. Да задържи алените кораби далеч от Бък и тогава те ще се обърнат срещу Жилав и ще му отмъстят вместо нас. Жилав даже прати фалшива молба за помощ с надеждата да примами бойните ни кораби в ръцете на пиратите.“

„Възможно ли е?“

„Потвърждават го всички шпиони на Славен. И се боя, че вече не можем да имаме доверие на чужденката, която ти е жена. Докато Жилав беше тук, Славен забеляза, че тя е все при него и постоянно си намира поводи да разговаря с херцога насаме. Брат ти се опасява, че жена ти заговорничи с нашите врагове, за да завладее трона.“

„НЕ Е ВЯРНО! — Силата на тези думи ме прониза като острие на меч. Изгубен и забравил кой съм, за миг отново започнах да потъвам в преминаващия през мен поток на Умението. Искрен го усети и ме задържа. — Трябва да внимаваме с момчето. Той няма достатъчно сила, за да го използваме така. Татко, моля те, довери се на съпругата ми. Знам, че не се преструва. И не вярвай на онова, което ти съобщават шпионите на Славен. Пращай шпиони да следят шпионите, преди да взимаш решения въз основа на техните доклади. Съветвай се със Сенч. Обещай ми.“

„Не съм глупак, Искрен. Мога да пазя трона си.“

„Добре. Добре тогава. Погрижи се за момчето. Фицрицарин не е обучен за това.“

Някой дръпна ръката ми и сякаш я извади от горяща пещ. Превих се с глава между коленете. Целият свят се въртеше около мен. Чух крал Умен тежко да диша, като че ли беше тичал. Шутът пъхна в ръката ми чаша и се върна при краля, за да го накара на малки глътки да изпие бокал вино. В този момент ненадейно се разнесе гласът на Уолас.

— Какво си направил с краля?

— И двамата са зле! — уплашено отвърна шутът. — Съвсем спокойно си приказваха, после изведнъж… Махни тези проклети кадилници! Боя се, че уби и двамата!

— Тихо, шуте! Да не би да оспорваш способностите ми на лечител? — Но чух припрените стъпки на Уолас, докато обикаляше стаята и гасеше кадилниците, като ги захлупваше с пиринчени капаци. След малко отвори прозорците и вътре нахлу ледената зимна нощ. Студеният въздух ме ободри. Успях да се надигна и да отпия глътка вино. Постепенно възвърнах сетивата си. Въпреки това все още седях там, когато в стаята нахлу Славен и поиска да знае какво се е случило. Обърна се към мен, докато шутът помагаше на Уолас да преместят краля в леглото.

Тъпо поклатих глава. Замайването ми не бе престорено.

— Как е кралят? Ще се възстанови ли? — извика принцът на Уолас.

Прислужникът мигновено се приближи.

— Изглежда, че състоянието му се стабилизира, принц Славен. Не зная какво му е станало. Нямаше следи от борба, но е изтощен така, сякаш е тичал. Здравето му няма да издържи такова вълнение, милорд.

Славен се обърна, изгледа ме и изсумтя:

— Какво си направил на баща ми?

— Аз ли? Нищо. — Поне това беше вярно. Каквото и да се бе случило, бяха го направили кралят и Искрен. — Спокойно си приказвахме. Изведнъж ми се зави свят. Призля ми. Сякаш губех съзнание. — Стрелнах Уолас с очи. — Може ли да е от димчето?

— Възможно е — неохотно призна той и нервно погледна Славен, чието изражение напомняше на буреносен облак. — Изглежда, че с всеки следващ ден трябва да увеличавам дозата, за да има въздействие. И той пак се оплаква, че…

— Тихо! — изрева принцът и ме посочи, като че ли бях мърша. — Махни го оттук. После се върни да се погрижиш за краля.

В този момент Умен изпъшка насън и усетих лекото докосване на Умението. Настръхнах.

— Не. Веднага иди при краля, Уолас. Шуте, ти изведи копелдака оттук. И се погрижи да не плъзнат слухове сред слугите. Ще разбера, ако нарушиш заповедта ми. Побързай. Баща ми не е добре.

Мислех, че ще мога и сам да си тръгна, но открих, че имам нужда от помощта на шута, поне за да се изправя. Олюлях се. Чувствах се така, все едно ходя на кокили. Стените се накланяха към мен, подът се надигаше под краката ми като корабна палуба.

— Сам ще се оправя — уверих шута, след като излязохме в коридора. Той поклати глава.

— Прекалено си уязвим, за да те оставя точно сега — тихо отвърна шутът, хвана ме под ръка и поведе някакъв глупав разговор. Когато стигнахме до вратата на стаята ми, той изчака да отключа и ме последва вътре.

— Казах ти, добре съм — малко раздразнено заявих аз. Единственото ми желание бе да си легна.

— Наистина ли? А как е кралят? Какво му направи?

— Нищо не съм му направил — сопнах се, докато сядах на леглото си. Главата ми започваше да кънти. Чай от самодивско биле. От това се нуждаех в момента. Но нямах.

— Направи му! Поиска разрешението му и го хвана за ръката. И в следващия миг двамата започнахте да дишате като риба на сухо.

— Само миг ли? — Чувствах се така, като че ли са изтекли часове. Мислех си, че е късно през нощта.

— Не повече от три удара на сърцето.

— Оох. — Притиснах слепоочията си с ръце и се опитах да не позволя на черепа си да се пръсне. Защо Бърич го нямаше точно сега? Знаех, че той има самодивско биле. Болката ме принуди да рискувам. — Случайно да имаш самодивско биле? За чай?

— В себе си ли? Не. Но мога да поискам от Лейси. Тя има най-различни билки.

— Ще го направиш ли?

— Какво направи на краля? — Сделката, която ми предлагаше, беше ясна.

— Нищо — изпъшках аз. — Той сам ще ти каже какво ми направи. Ако реши. Това стига ли ти?

Мълчание.

— Може би. Наистина ли толкова много те боли?

Бавно се отпуснах по гръб на леглото. Дори допирът на главата ми до възглавницата ми причиняваше болка.

— Веднага се връщам — каза шутът. Чух вратата да се отваря, после се захлопна. Останах със затворени очи. Постепенно в ума ми се оформи усещането за онова, което бях подслушал. Въпреки болката подредих информацията. Славен имаше шпиони. Или поне така твърдеше. Жилав беше предател. Или поне така твърдеше Славен, че му докладвали предполагаемите му шпиони. Подозирах, че Жилав е толкова предател, колкото и Кетрикен. О, пълзящата отрова. И болката. Внезапно си спомних болката. Нима Сенч не ми беше казал просто да наблюдавам, както ме е учил, за да открия отговора на своя въпрос? Той през цялото време бе стоял под носа ми, само да не ме бяха заслепявали страхове от предатели, заговори и отрови.

Жестока болест разяждаше крал Умен. Той взимаше опиати, за да се спаси от болката. В опит да запази някакво кътче от ума си за себе си, място, където болката да не може да влезе и да го ограби. Ако преди няколко часа някой ми го бе казал, щях да му се присмея. Сега, докато лежах и се мъчех да дишам спокойно, защото и най-малкото движение пращаше по тялото ми нови вълни от страдание, аз най-после разбирах. Болка. Бях я изпитвал броени минути и вече бях пратил шута да тича за самодивско биле. В ума ми неканена се промъкна и друга мисъл. Очаквах тази болка да премине и на другата сутрин да се събудя без нея. Ами ако трябваше да я изпитвам всеки миг през остатъка от живота си, при това със сигурност, която поглъщаше и малкото останали ми часове? Нищо чудно, че Умен взимаше наркотици.

Вратата се отвори и тихо се затвори. След като не чух шута да започне да прави чай, се насилих да вдигна клепачи. На прага видях Джъстин и Ведра. Стояха като вцепенени, сякаш попаднали в бърлога на свиреп звяр. Когато леко помръднах глава, за да ги погледна, Ведра оголи зъби. В мен Нощни очи изръмжа. Сърцето ми рязко ускори ритъма си. Опасност. Опитах се да отпусна мускули, да се приготвя за някакво действие. Ала болката, която кънтеше в главата ми, ме караше да лежа неподвижно.

— Не ви чух да чукате — успях да кажа. Всеки звук бе забулен в червено, гласът ми отекваше в черепа ми.

— Не съм почукала — дрезгаво отвърна Ведра. Ясно изречените й думи бяха болезнени като удари с тояга. Молех се тя да не знае каква власт притежава над мен в този момент. Молех се да се върне шутът. Опитах се да си придам безгрижен вид, сякаш не ставам от леглото само защото не смятам посещението на Ведра за важно.

— Искате ли нещо от мен? — безцеремонно попитах. Говоренето ми струваше твърде много усилия, за да съм многословен.

— Да искаме ли? Не — подигравателно каза Ведра.

Сръга ме Умение. Тромаво. Джъстин. Побутваше ме. Не успях да скрия побилите ме тръпки. След случилото се в кралските покои умът ми бе чувствителен като кървяща рана. Имах чувството, че с неловкото си използване на Умението Джъстин дере мозъка ми като с котешки нокти.

„Защити се.“ Шепот. Искрен. Направих усилие да спусна стените си, но не успях да събера достатъчно сили. Ведра се усмихваше.

Джъстин се вмъкваше в ума ми като ръка, която рови в пудинг. Сетивата ми внезапно изпаднаха в хаос. Той отвратително смърдеше в главата ми, беше нещо ужасно разложено и зеленикаво жълто, звучеше като подрънкващи шпори. „Защити се — умоляваше ме Искрен. Гласът му бе отчаян, слаб, и разбрах, че полага сетни усилия да задържи разпадащите се късчета от личността ми. — Той ще те убие от глупост. Дори не знае какво прави.“

„Помогни ми!“

Нищо. Връзката с Искрен отслабваше като аромат, отнесен от вятъра.

„НИЕ СМЕ ГЛУТНИЦА!“

Джъстин се блъсна с гръб във вратата толкова силно, че главата му изкънтя. Това беше нещо повече от отблъскване. Нямах дума за нещото, което Нощни очи направи в ума на самия Джъстин. Това бе хибридна магия. Моят вълк използваше Осезанието чрез моста, създаден от Умението. Той беше нападнал тялото на Джъстин от самия му ум. Ръцете на Джъстин се стрелнаха към гърлото му, за да го спасят от челюсти, които не можеше да хване. Деряха го нокти и оставяха червени следи по кожата под финия му кафтан. Ведра изпищя, звук като меч, който ме прониза, и се хвърли към Джъстин в опит да го спаси.

„Не убивай. Не убивай! НЕ УБИВАЙ!“

Нощни очи най-сетне ме чу, пусна Джъстин и го захвърли настрани като парцал. Дойде и застана разкрачен над мен. Пазеше ме. Почти чувах задъханото му дишане, усещах топлината му. Нямах сили да го попитам какво се е случило. Свих се на кълбо като кутре под него. Знаех, че никой не може да ми направи нищо, докато съм под неговата закрила.

— Какво беше това? Какво беше това? Какво беше това? — истерично крещеше Ведра. Бе хванала Джъстин за яката и го държеше да не падне. По гърлото и гърдите му имаше синкави белези, но виждах, че бързо изчезват. Скоро от нападението на Нощни очи нямаше да са останали никакви други следи, освен мокрото петно, което се разширяваше на панталона на Джъстин. Той затвори очи. Ведра го разтърси като кукла. — Джъстин! Отвори очи! Джъстин!

— Какво правите? — Сценичният глас на шута, изразяващ гняв и изненада. Вратата зад него бе широко отворена. Една случайно минаваща прислужница с изпрани ризи в ръце надникна вътре, сепна се и спря да погледне. Момиченцето, което носеше кошница зад нея, побърза да се приближи и застана до вратата. Шутът остави таблата, която носеше в стаята ми. — Какво значи това?

— Той нападна Джъстин? — изхлипа Ведра.

На лицето на шута се изписа скептично изражение.

— Той ли? Като го гледам, не може да нападне и възглавница. Теб видях да тормозиш това момче.

Ведра пусна яката на Джъстин и го остави да падне като парцал в краката си. Шутът съчувствено сведе очи към него.

— Клетникът! Тя се опитваше да те изнасили, нали?

— Не бъди смешен! — яростно отвърна Ведра. — Той беше! — Тя посочи към мен.

Шутът ме погледна замислено.

— Това е тежко обвинение. Отговори ми честно, копелдако. Тя наистина ли се опитваше да те изнасили?

— Не. — Гласът ми точно отразяваше състоянието ми. Измъчен, изтощен, замаян. — Аз спях. Те тихо са се вмъкнали в стаята ми. После… — Свъсих вежди и не довърших изречението. — Мисля, че тази вечер съм поел прекалено много димче.

— Съгласен съм! — В гласа на шута се долавяше презрение. — Рядко съм виждал толкова непристойна проява на похот! — Той ненадейно се обърна към зяпналите слугини. — Това е позор за цял Бъкип! Да открием, че собствените ни умели, се държат така! Заповядвам ви да не разказвате за това на никого. Не бива да плъзнат клюки. — Шутът рязко се обърна към Ведра и Джъстин. Лицето на Ведра бе тъмночервено, устата й гневно зееше. Джъстин се понадигна, седна в краката й и се хвана за фустите й също като бебе, което се опитва да се изправи.

— Не изпитвам похот към този човек — студено и ясно каза Ведра. — Нито съм го нападнала.

— Е, каквото и да правиш, по-добре го прави в собствената си стая — строго отвърна шутът. И без повече да я погледне, се обърна, вдигна таблата си и се отдалечи по коридора. При вида на отиващия си чай от самодивско биле не успях да се сдържа и отчаяно изпъшках. Ведра се завъртя към мен, оголи зъби и изръмжа:

— Ще се добера до истината!

Поех си дъх.

— Но в собствената си стая, моля. — Успях да вдигна ръка и да посоча вратата. Тя изфуча навън, последвана от олюляващия се Джъстин. Прислужниците отвратено се отдръпнаха от пътя им. Вратата на стаята ми остана открехната. Положих огромни усилия да стана и да я затворя. Чувствах се така, като че ли главата ми е тежест, която се опитвам да задържа върху раменете си. Дори не успях да се върна на леглото. Просто се свлякох по стената и седнах, облегнал гръб на вратата. Всичко ме болеше.

„Братко. Умираш ли?“

„Не. Но ме боли.“

„Почини си. Аз ще остана да пазя.“

Не мога да обясня какво се случи после. Пуснах нещо, нещо, което цял живот, без да зная, бях стискал. Потънах в мек топъл мрак, на сигурно място, докато вълкът стоеше на пост.