Айра Левин
Предсмъртна целувка (6)

6

Както обикновено тя закъсня за лекцията в девет часа. Седнал в дъното на залата, той наблюдаваше как редиците се запълват със студенти. Навън валеше дъжд и по прозорците се стичаха водни струи. Мястото до него беше все още празно, когато лекторът се качи на подиума и заговори за системата на управление в градовете.

Беше подготвил всичко необходимо. Писалката му стоеше неподвижна над отворената пред него тетрадка, а испанският роман „La Casa de las Flores Negras“^[1] бе закрепил на коляното си. Внезапно дъхът му секна от една ужасяваща мисъл: ами ако тъкмо днес реши да отсъства? Утре е петък, крайният срок. Това бе единственият му шанс да се сдобие с писъмцето, най-късно до вечерта трябваше да го има. Какво щеше да прави, ако не дойде?

В девет и десет тя все пак се появи — задъхана, книгите в едната ръка, дъждобранът в другата. Усмивка, предназначена за него, озари лицето й в момента, в който се вмъкна през вратата. Прекоси стаята на пръсти, мина зад него, сложи дъждобрана на облегалката на стола си и седна. Докато си подреждаше учебниците, книгите, все още се усмихваше. Остави пред себе си тетрадка и малък бележник и сложи останалите книги на пътеката помежду им.

Видя отворената книга на коляното му и веждите й се повдигнаха въпросително. Той затвори книгата, с пръст между страниците, и я обърна така, че тя да види заглавието. После я отвори отново и посочи с писалката двете страници и тетрадката си — искаше да покаже колко е затруднен от това, което има за превод. Дороти поклати глава съчувствено. Той посочи лектора, сетне нейната тетрадка — знак, че тя трябва да води записки, а той ще ги препише по-късно. Тя кимна.

След като работи около четвърт час, като внимателно следеше текста на романа и бавно пишеше в тетрадката си, той хвърли предпазлив поглед към Дороти и видя, че тя е погълната от своята работа. Откъсна от ъгъла на една страница от тетрадката си квадратно листче около пет на пет сантиметра. Едната му страна покри с драскулки, зачертани думи, спирални и зигзагообразни линии, сетне обърна листчето откъм чистата страна. Почука с пръст върху текста на романа, заклати глава и взе да потропва нервно с крак, сякаш се дразни, че не разбира нещо.

Дороти забеляза. Обърна се към него и го погледна въпросително. Той вдигна глава и въздъхна тежко. После й направи знак да почака малко, да не би да насочи вниманието си отново към лектора. Той започна да пише, изписа гъсто цялото листче — преписваше от романа. Когато свърши, подаде й листчето.

Отгоре се четяха думите: „Traduccion, рог favor.“ Превод, моля. Следваше текст:

Querida,

Espero que me perdonares por la infelicidad que causare.

No hay ninguna otra cosa que puedo hacer.

Тя му хвърли малко озадачен поглед, тъй като изреченията бяха съвсем прости. Лицето му бе станало безизразно. Той чакаше. Тя взе писалката си и обърна листа, но тъй като гърбът му беше издраскан, откъсна един лист от бележника си и писа върху него.

Подаде му превода. Той го прочете и кимна.

— Muchas gracias — прошепна той. Наведе се над тетрадката си и започна да пише. Дороти смачка листчето, на което той беше написал испанския текст, и го хвърли на пода. С крайчеца на окото си той видя къде падна. До него имаше друга хартийка и няколко фаса. В края на деня щяха да изметат и да изгорят всичко това.

Погледна отново листа, изписан с дребния наклонен почерк на Дороти:

Скъпа,

Надявам се, че ще ми простиш за нещастието, което ще причиня. Не мога да направя нищо друго.

Той внимателно пъхна листа в джоба на подвързията на тетрадката и я затвори. Сетне затвори романа и го постави върху тетрадката. Дороти се обърна, погледна книгите, после него. Погледът й го питаше дали е свършил.

Той кимна и се усмихна.

Нямаше да се виждат тази вечер. Дороти искаше да се изкъпе, да си оправи прическата и да си спретне куфарчето за „сватбеното пътешествие“ в хотела „Ню Уошингтън Хаус“, Но в 20,30 часа телефонът на бюрото й иззвъня.

— Слушай, Дори. Трябва да говоря с теб. Важно е.

— Какво има?

— Трябва да те видя веднага.

— Но аз не мога. Не мога да изляза. Току-що си измих косата.

— Дори, много е важно!

— Не можеш ли да ми го кажеш сега?

— Не, трябва да те видя. Ела на пейката след половин час.

— Навън ръми. Не можеш ли да дойдеш долу във фоайето?

— Не. Слушай, нали знаеш заведението, в което снощи ядохме сандвичи? При Гидиън? Чакай ме там. В девет.

— Не разбирам защо не можеш да дойдеш във фоайето…

— Моля ти се, пиленце…

— Това… свързано ли е с утре?

— Ще ти обясня всичко, като се видим.

— Свързано ли е с утре?

— Ами и да, и не. Пиленце, не се тревожи. Ще ти обясня всичко. Ти бъди при Гидиън в девет часа.

— Добре.

В девет без десет той отвори най-долното чекмедже на бюрото си и взе два плика изпод пижамата. Единият плик беше с марка, запечатан и адресиран:

Мис Елън Кингшип

Норт Дормитъри

Колдуел Колидж

Колдуел, Уисконсин.

Беше напечатал адреса същия следобед в салона на студентския клуб, на една от пишещите машини за общо ползване. В плика беше бележката, която Дороти бе написала в клас тази сутрин. Другият плик съдържаше двете капсули.

Сложи по един плик във вътрешните джобове на якето си, като внимаваше да запомни кой от коя страна е. После си облече мушамата, пристегна я с колана и като се погледна в огледалото, излезе от стаята.

Отвори външната врата на къщата, като внимаваше да стъпи навън първо с десния крак. Това го накара да се усмихне снизходително на себе си.