Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Kiss Before Dying, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Айра Левин. Момчетата от Бразилия

Американска, първо издание

Превод: Савина Манолова

Рецензенти: Жечка Георгиева, Марта Симидчиева

Редактор: Павлина Чохаджиева

Художник: Фико Фиков

Художник-редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Стефка Добрева Кристина Илиева

Дадена за набор февруари 1987 г.

Подписана за печат май 1987 г.

Излязла от печат юни 1987 г.

Формат 60х100/16. Печатни коли 27,50. Издателски коли 30,53.

ДИ „Народна култура“ — София, ул, „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

9

— Нали ти казах, че съм ги виждал заедно два пъти — рече той. — Втория път беше един следобед в закусвалнята край университета. Не очаквах да видя Дороти там, тъй като студентите почти не влизат в това заведение. Аз точно за това го харесвах. Забелязах ги чак след като седнах на бара и не вървеше да си тръгна, беше ме видяла вече в огледалото. Бях в края, до мен две момичета, после Дороти и това момче. Пиеха бира. Щом ме видя, започна да му говори и да го държи за ръката. Естествено, за да ми покаже, че си има ново гадже. Почувствах се ужасно. Беше ми неудобно заради нея. Като си тръгваха, тя кимна на двете момичета между нас, обърна се към него и почти се провикна: „Хайде, пък можем да си оставим учебниците у вас.“ Искаше да разбера колко са близки. Щом излязоха, момичетата започнаха да коментират колко бил красив, а едното каза нещо от сорта: „Миналата година ходеше с еди-коя си. Изглежда, го интересуват само богати момичета.“ Реших, че Дороти е склонна лесно да се влюби, защото аз съм я отблъснал, и че поне трябва да се уверя, че за нея не се е лепнал някой, който се интересува само от парите й. Излязох от закусвалнята и ги проследих. Спряха пред една къща на две-три преки от университета. Той звънна няколко пъти, после извади ключове от джоба си, отключи вратата и влязоха. Минах на другия тротоар и записах адреса в една тетрадка. Мислех да се обадя по-нататък, когато него го няма там, и да разбера как се казва. Имах и някаква идея да разпитам момичетата от университета за него. Но така и не го направих. На връщане си дадох сметка, че… е доста нахално от моя страна. Помислих си: от къде на къде ще разпитвам аз за него, и то само защото някакво момиче казало нещо. Това с момичето можеше да е малко като в приказката за лисицата и гроздето. Надали се отнася с Дороти по-зле от мен, рекох си. Пък и това, дето я бях „отблъснал“, можеше да е било за добро, можеше да са си тъкмо един за друг?

— Имаш ли още адреса? — попита Елън тревожно.

— Почти съм сигурен, че го имам. Пазя си всички стари тетрадки в един куфар в стаята. Можем да отидем да го вземем веднага, ако искаш.

— Да — съгласи се бързо тя. — После ни остава само да звъннем и да разберем кой е.

— Не е задължително да е той — каза Пауъл и извади портфейла си.

— Не може да е друг. Ходела е с него точно по онова време. — Елън стана. — Преди да тръгнем, искам да завъртя един телефон.

— На твоя помощник ли? Дето чакаше на партера, готов да позвъни в полицията, ако не се появиш до пет минути?

— Точно така — призна тя с усмивка. — Не чакаше на партера, но наистина има такъв човек.

Отиде в дъното на полутъмния салон, където бе телефонната кабина, боядисана в черно в тон със стените, досущ като изправен ковчег. Набра 5-10-00.

— Радиопредавания, добър вечер — изчурулика женски глас.

— Добър вечер. Мога ли да говоря с Гордън Гант?

— Съжалявам, но мистър Гант е в студиото. В момента се излъчва предаването. Ако се обадите отново в десет часа, може би ще го хванете, преди да е напуснал сградата.

— Не мога ли да говоря с него, докато свири някоя плоча?

— Съжалявам, но не се прехвърлят телефонни разговори в студиото, от което се излъчва програма.

— Ами бихте ли си записали нещо да му предадете?

Жената изчурулика, че с удоволствие ще си запише, и Елън й продиктува: „Мис Кингшип, казва, че не е Пауъл, но има представа кой е и отива в дома на Пауъл. Ще бъде там в десет часа, тъй че мистър Гант може да й се обади.“

— Ще оставите ли телефонен номер?

— Ех! — Елън опря чантичката си на корема и я отвори с една ръка. — Нямам телефонния номер, но адресът е… — Тя успя да разгъне листчето, без да изпусне чантичката. — Блу Ривър — запад, 35-а улица 1520.

Жената повтори съобщението.

— Точно така — каза Елън. — Нали няма да забравите?

— Разбира се, че няма — заяви хладно жената.

— Много ви благодаря.

Когато се върна в сепарето, Пауъл броеше монети на малък сребърен поднос в ръката на съсредоточения сервитьор. На лицето на сервитьора се появи усмивка, той промърмори „благодаря“ и изчезна.

— Всичко е наред — каза Елън. Пресегна се за мантото си, сгънато върху пейката, на която беше седяла. — Между другото, как изглежда нашият човек? Освен дето е толкова красив, че момичетата, щом го видят, почват да го одумват.

— Рус, висок… — Пауъл прибра портфейла си в джоба.

— Още един рус — въздъхна Елън.

— Дороти си падаше по викингите.

Елън се усмихна и започна да си облича палтото.

— Баща ни е рус… по-скоро беше рус, преди да му опада косата. Ние и трите… — Докато се опитваше да се напъха в ръкава, краят му удари по преградата зад гърба й.

— Извинете — каза тя и погледна през рамо, но видя, че съседното сепаре вече е празно. На масата имаше чаша, банкнота от един долар и книжна салфетка, внимателно накъсана като дантелена паяжина.

Пауъл й помогна да се облече.

— Готови ли сме? — попита той и навлече палтото си.

— Готови сме — отвърна тя.

 

 

Часът беше 21,50, когато таксито спря пред дома на Пауъл. Улицата беше тиха и слабо осветена от уличните лампи, които мъждукаха през сплетените клони на дърветата. Редиците от къщи с жълти прозорци се гледаха от двете й страни като плахи армии, вдигнали знамена над ничия земя.

Бръмченето на отдалечаващото се такси заглъхваше, когато Елън и Пауъл изкачиха стъпалата към тъмния вход. След няколко неуспешни опита да намери ключалката, Пауъл най-после отключи вратата и я бутна навътре. Направи път на Елън и влезе след нея, като с едната ръка затвори вратата след себе си, а с другата щракна ключа за осветлението.

Приятна дневна, пълна с тежки мебели.

— Ти по-добре чакай тук — рече Пауъл и се отправи към стълбите вляво. — Горе е много разхвърляно. Хазайката ми е в болница, а аз не очаквах гости. — Спря се на първото стъпало. — Сигурно ще ми отнеме няколко минути, докато намеря тетрадката. Искаш ли да направиш по едно кафе? Има малко нес, ето там, в кухнята.

— Добре — отвърна Елън и съблече мантото си.

Пауъл изтича нагоре и се завъртя около колоната на парапета. Вратата на стаята му беше встрани. Влезе, щракна лампата и си съблече палтото. Върху неоправеното легло вдясно срещу прозорците бяха намятани дрехи. Хвърли палтото най-отгоре и клекна, за да извади куфара изпод леглото. Но се сети нещо, щракна с пръсти и се изправи. Обърна се и отиде до бюрото, притиснато между вратата на гардероба и един фотьойл. Отвори горното чекмедже и взе да рови из листове, кутийки, шалчета и развалени запалки. Намери листа, който му трябваше, на дъното на чекмеджето. Издърпа го със замах, излезе в коридора и се наведе над парапета на стълбището.

— Елън! — извика той.

В кухнята Елън нагласяваше шумящия пламък на газта под една съдинка с вода.

— Идвам — отвърна тя и бързо прекоси трапезарията, сетне хола. — Намери ли го вече? — попита тя, като отиде до стълбите и погледна нагоре.

Главата и раменете на Пауъл стърчаха извън перилото.

— Още не съм — каза той. — Но реших, че ще ти е интересно да видиш това. — Той пусна листа, който леко се плъзна надолу. — В случай че все още се съмняваш в мен.

Листът кацна на стъпалата пред нея. Тя го вдигна и видя, че е фотокопие на документа му от Нюйоркския университет, с печат „Личен екземпляр“.

— Ако още се съмнявах, нямаше да бъда тук, нали?

— Вярно — каза Пауъл, — така е. — И изчезна от стълбището.

Елън погледна още веднъж документа и забеляза, че оценките му действително са били доста слаби. Остави го на масичката и се върна в кухнята — неуютно помещение със старомодни уреди и жълтеникави стени, опушени в ъглите и зад печката. Имаше обаче приятен ветрец, който идваше някъде отзад.

Отвори няколко шкафа и накрая намери чаши и чинийки и един буркан нес кафе. Докато сипваше кафето в чашите, забеляза едно радио със счупена бакелитова кутия на бюфета до печката. Пусна го, изчака да чуе шума и бавно завъртя копчето. Едва не подмина станцията, тъй като металният звук на разнебитения радиоприемник правеше гласа на Гант неузнаваем. „… Достатъчно говорихме за политика — казваше той, — нека отново да послушаме музика. Имаме време тъкмо за още едно изпълнение. Бъди Кларк пее «Ако това не е любов»“.

 

 

След като пусна фотокопието на Елън, Пауъл се обърна и влезе обратно в стаята. Клекна пред леглото и пъхна ръка отдолу… Пръстите му се свиха от болка — бе ги забил в куфара, който се оказа по-напред от обичайното си място. Дръпна ръката си като опарен, разтърси я и духна ударените пръсти, като ругаеше снахата на хазайката, която явно не се бе ограничила да прибере обувките му под бюрото.

Пресегна се отново под леглото, този път по-предпазливо, и изтегли тежкия куфар, пълен сякаш с олово. Измъкна връзка ключове от джоба си. Намери онзи, който му трябваше, и го завъртя в едната, после в другата ключалка. Щракна пружинките, прибра връзката и отвори капака. Куфарът беше пълен — учебници, тенис ракета, бутилка уиски, обувки за голф… Извади по-едрите предмети и ги остави на пода, за да се добере до тетрадките отдолу.

Бяха девет — светлозелени тетрадки със спирала. Сложи ги една върху друга, стана с купчинката в ръка и започна да ги преглежда. Проверяваше двете корици и пускаше тетрадките обратно в куфара.

Откри адреса на гърба на седмата тетрадка. Бе написан с молив, поизтрит и зацапан, но още се четеше. Хвърли останалите две тетрадки в куфара, обърна се кръгом и отвори уста, готов да извика победоносно Елън.

Викът не излезе от гърлото му. Победоносното изражение се задържа за миг на лицето му, като на забавен кадър, после сякаш се размърда и бавно се свлече, тъй както дебел сняг се откъртва и се свлича от ламаринен покрив.

Вратата на дрешника бе отворена и в рамката стоеше изправен мъж с мушама. Беше висок и рус, а от дясната му ръка стърчеше насочен пистолет.