Айра Левин
Предсмъртна целувка (20)

6

Елън беше във фоайето в 19,30, тъй че Пауъл да няма възможност да помоли администратора да позвъни в стаята на мис Кетридж. Той пристигна в осем без пет. Тънките му мустачки блещукаха над самонадеяната усмивка. (Момиче, което няма нужда от навивки, не познава никого в града…) Бе проверил, че филмът започва в 20,06, затова взеха такси до киното, въпреки че беше само на пет преки. По средата на филма Пауъл я прегърна през раменете. Тя виждаше с крайчеца на окото си ръката му, ръката, милвала тялото на Дороти, блъснала силно… може би…

Сградата на Общината беше на три преки от киното и на по-малко от две от Ню Уошингтън Хаус. На връщане към хотела минаха покрай нея. Тя стърчеше насреща им, огромна и мрачна, с няколко светещи прозореца на най-горните етажи.

— Това ли е най-високата сграда в града? — попита Елън, като наблюдаваше Пауъл.

— Да — отвърна той. Очите му гледаха втренчено тротоара пет-шест метра напред.

— Колко е висока?

— Четиринайсет етажа.

Продължаваше да зяпа в тротоара. Елън си помисли: Когато попиташ някого за размерите на нещо, което е наоколо, той инстинктивно се обръща да го погледне, дори и да знае отговора. Освен ако няма някаква причина да не иска да поглежда към него.

Седяха в едно сепаре в облицованото с черно дърво барче на хотела и пиеха уиски със сода. Свиреше тиха музика — пиано. Разговорът вървеше на пресекулки, Елън с мъка го придвижваше напред, като вадеше с ченгел думите от устата на Пауъл. Самонадеяността му и онази палавост в началото на вечерта се изпариха, като минаха покрай Общината, после се появиха отново, когато влязоха в хотела, и сега, откакто седяха в тапицираното с червена кожа сепаре, бавно, но сигурно го напускаха.

Говореха за работа. Пауъл не харесваше своята. Бил там от два месеца и възнамерявал да напусне, щом намери нещо по-добро. Парите си спестявал за лятна обиколка на Европа с познавателна цел.

Какво учи? Основният му предмет бил английски. Какво смята да прави после? Още не знаел. Можел да се захване с реклама или да отиде в някое издателство. Бъдещите му планове изглеждаха неясни.

Говориха за момичета.

— Омръзнали са ми тези студентки — каза той. — Наивни са, приемат всичко много сериозно. — Елън реши, че това е началото на темата, която води направо до: „Сексът си е секс и нищо повече. Щом се харесваме, можем да опитаме и в леглото. Какво лошо има в това?“ Но не беше така. Изглежда, този въпрос го измъчваше. Той внимателно претегляше думите си, като въртеше столчето на третата чаша уиски в дългите си неспокойни пръсти. — Увисне ти някоя на шията — сините очи бяха замъглени, — после не можеш се отърва от нея. — Той наблюдаваше движенията на ръката си. — Непременно ще се забъркаш в някоя каша.

Елън затвори очи. Ръцете й, отпуснати върху лъскавата черна маса, бяха овлажнели.

— То и тяхната е една, направо да ги съжалиш — продължи той, — но трябва първо да помислиш за себе си.

— Кои са те? — попита тя, без да отваря очи.

— Ами тези, дето се лепват за някого и му увисват на шията.

Ръката му удари силно по масата. Елън отвори очи. Той вадеше цигари от пакета на масата и се усмихваше.

— Май прекалих тази вечер с уискито. — Ръката, която й поднесе запалена клечка, трепереше. — Разкажи нещо за себе си.

Тя съчини една история как била в някакво училище за секретарки в Де Муан и как преподавателят, възрастен французин, замерял момичетата, които не внимават, с топчета сдъвкана хартия.

— Слушай, дай да се махаме оттук — каза Пауъл, след като изслуша разказа й.

— Може би искаш да отидем в друго заведение?

— Както кажеш — отвърна той без въодушевление.

Елън посегна към палтото до себе си.

— Извинявай, но не ми се ходи никъде. Станала съм много рано тази сутрин.

— Добре — каза Пауъл. — Ще те изпратя до стаята. — Усмихна се. Същата малко самонадеяна усмивка, с която бе започнала вечерта.

 

 

Тя стоеше с гръб към вратата на стаята си. Ключът, закачен на месингова топка, бе в ръката й.

— Благодаря — каза тя. — Беше много приятна вечер.

Той я обгърна с ръката, на която бяха преметнати палтата и на двамата. Устните му се приближиха към нейните, тя се извърна и целувката попадна на бузата й.

— Не се прави на скромна — каза той сърдито. Хвана я под брадичката, обърна главата й и я целуна по устата.

— Нека влезем вътре… да изпушим по една цигара…

Тя поклати глава.

— Иви… — Ръката му беше на рамото й.

Тя поклати отново глава.

— Разбери, чувствам се като пребита. — Това беше отказ, но една нотчица в гласа й загатваше, че нещата може да се развият по-инак някоя друга вечер.

Целуна я втори път. Тя отмести ръката му обратно към рамото си.

— Моля те… ако някой…

Той продължаваше да я държи, но се отдръпна малко и й се усмихна. Тя се постара да отвърне със същата широка усмивка като в дрогерията.

Имаше ефект. Сякаш през него мина електрически ток. По лицето му отново пробягна сянка.

Той я притисна с две ръце към себе си и брадичката му дойде над рамото й. Не искаше да вижда усмивката й.

— Още ли ти напомням онова момиче? — попита тя. — Бас държа, че и с нея си излязъл само веднъж.

— Не — каза той, — с нея ходих дълго време. — Дръпна се назад. — Кой е казал, че с теб ще излезем само веднъж? Какво ще правиш утре вечер?

— Нищо.

— В осем часа на същото място. Съгласна ли си?

— Щом искаш.

Той я целуна по бузата и я притисна отново.

— Какво се случи? — попита тя.

— Какво да се случи? — Думите му трептяха на слепоочието й.

— С онова момиче. Защо престана да ходиш с него? — Опитваше се да говори тъй, сякаш пита съвсем между другото. — Може пък да се поуча от грешките й.

— Виж ти! — Замълчаха. Елън се взираше в тъканта на ревера му, виждаше ясно преплитането на сиво-сините нишки. — Стана каквото ти казах долу. Работата много се задълбочи. Трябваше да скъсаме. — Пое си въздух. — Беше много наивна — добави той.

След малко Елън понечи да се дръпне.

— Мисля, че е време…

Той я целуна още веднъж, продължително. Тя затвори очи от отвращение.

Отскубна се от ръцете му и без да го поглежда, застана с гръб към него и пъхна ключа в ключалката.

— Утре вечер в осем — рече той.

Все пак трябваше да се обърне, за да си вземе палтото, и нямаше начин да избегне погледа му.

— Лека нощ, Иви.

Тя отвори вратата зад гърба си и отстъпи назад.

— Лека нощ. — Най-сетне затвори.

Пет минути по-късно — Елън все още седеше неподвижно на леглото, с палтото в ръце — телефонът иззвъня. Беше Гант.

— Водиш нощен живот, както виждам.

Тя въздъхна.

— Какво облекчение е да си поговоря с теб!

— Така ли? — каза той провлечено. — Ахаа! Значи невинността ми най-сетне е била окончателно установена.

— Да, Пауъл е ходил с нея. И съм права, че не е самоубийство. Сигурна съм. Той през цялото време приказва за момичета, които ти увисват на шията, които приемат всичко много сериозно и се увличат, и така нататък. — Тя говореше бързо, освободена от напрежението да обмисля всяка дума.

— Божичко, твоята експедитивност ме смайва. Откъде взе тези сведения?

— От него.

— Какво?

— Запознахме се в дрогерията, където работи. Аз съм Ивлин Китридж, безработна секретарка от Де Муан, Айова. Цяла вечер бях на тръни с него.

Настъпи продължително мълчание. Гант явно се колебаеше.

— Кажи ми всичко — рече той накрая. — Кога смяташ да изкопчиш от него писмени признания?

Разказа му как Пауъл внезапно се е потиснал, когато са минали покрай Общината, и се опита да повтори приказките му, изречени под влияние на мрачното настроение и алкохола.

Този път Гант заговори сериозно:

— Слушай, Елън, играеш си с огъня.

— Защо? Докато мисли, че съм Ивлин Китридж…

— Откъде знаеш, че мисли така? Ами ако Дороти му е показала твоя снимка?

— Тя имаше само една много смръчкана групова снимка, на която лицата едва се различават. Ако я е виждал, то е било преди една година. Невъзможно е да ме познае. Освен това, ако подозираше коя съм, нямаше да ми каже тези неща.

— Не, сигурно нямаше — съгласи се неохотно Гант. — Какво смяташ да правиш по-нататък?

— Следобед ходих до библиотеката и прочетох всички вестникарски съобщения, свързани със смъртта на Дороти. Има няколко подробности, които не се споменават никъде. Например цветът на шапката й или че е била с ръкавици. Утре вечер пак имам среща с него. Ако успея да го разприказвам за нейното „самоубийство“, може да изтърве някоя дреболия, която би могъл да знае само ако е бил с нея.

— Това няма да е безспорно доказателство — рече Гант. — Той може да твърди, че е бил в сградата по това време и я е видял, след като…

— Та аз не търся безспорни доказателства. Трябва ми само нещо, с което да убедя полицията, че не съм просто чудачка с развинтена фантазия. Ако им докажа, че тогава е бил някъде наоколо, ще е достатъчно, за да ги накара да се разровят.

— Не знам само как си представяш, че ще го накараш да говори, и то с такива подробности, без да започне да те подозира? Той не е идиот, нали?

— Трябва да опитам — настояваше тя. — Какво друго може да се направи?

Гант се замисли за миг.

— Имам един стар дървен чук. Защо не вземем да го ударим по главата, да го завлечем на местопрестъплението и да го изтезаваме, докато си признае?

— Разбираш ли — каза сериозно Елън, — няма друг начин да… — Гласът й заглъхна.

— Ало.

— Да, тук съм — рече тя.

— Какво стана? Реших, че са ни прекъснали.

— Мислех си.

— Хм. Виж какво, внимавай, моля те. И ако имаш възможност, звънни ми утре вечер да ми кажеш къде си и как вървят нещата.

— Защо?

— Ей така, за всеки случай.

— Той мисли, че съм Ивлин Китридж.

— Звънни ми все пак. Няма да навреди. Току-виж, косата ми побеляла от напрежение.

— Добре.

— Лека нощ, Елън.

— Лека нощ, Гордън.

Тя остави слушалката и продължи да седи на леглото. Хапеше долната си устна и барабанеше с пръсти, което показваше, че прехвърля някаква идея в ума си.