Айра Левин
Предсмъртна целувка (11)

11

Нямаше и следа от предишната му нервност. За момент бе изпаднал в паника, когато отначало не можа да отвори вратата, но мигом възвърна самообладанието си, щом вратата отстъпи под напора на рамото му, и сега бе спокоен и сигурен. Всичко щеше да мине идеално. Без грешки, без неканени гости. Нещо му го подсказваше. Не се бе чувствал така добре от… ей богу, от ученическите години.

Притвори вратата, като остави един сантиметър пролука, за да не му създава трудности при излизането. Тогава щеше да бърза. Наведе се и премести куфарчето така, че да може да го вземе с една ръка, докато с другата отваря вратата. Като се изправяше, усети как шапката му леко мръдна. Свали я, погледна я и я сложи върху куфарчето. Божичко, как се сещаше за всичко! Едно дребно нещо като тази шапка например, някой друг би могъл да се провали. Друг ще бутне жертвата, а после от ветреца или задето се е навел, шапката му ще полети надолу и ще се приземи до тялото й. И край! По-добре да се хвърли след нея. Той предвиждаше всичко. Дори божия пръст — онази нелепа дреболия, която винаги проваля съвършените планове. Беше я предвидил. Господи! Приглади косата си с ръка и съжали, че няма огледало.

— Ела да видиш.

Той се обърна. Дороти стоеше на няколко крачки с гръб към него, с чантичката от крокодилска кожа под мишница. Ръцете й бяха подпрени на високия до кръста парапет, който ограждаше покрива. Той се приближи зад нея.

— Не е ли фантастично? — каза тя. Бяха в задната част на сградата, с изглед на юг. Градът се разстилаше пред тях, виждаше се ясно и отчетливо под бляскавата слънчева светлина.

— Виж! — Дороти посочи едно зелено петно в далечината. — Мисля, че това е студентското градче.

Той сложи ръце на раменете й. Ръка в бяла ръкавица се вдигна и допря неговата.

Беше замислил да го извърши бързо, веднага щом я заведе горе, но сега щеше да действа бавно и спокойно, да протака в рамките на разумното. Имаше право на това след цяла седмица мъчително напрежение. Не една седмица, а години наред. От гимназията насам бе живял само в напрежение, безпокойство и неувереност. Сега нямаше нужда да бърза. Погледна отгоре главата й, облегната на неговите гърди, тъмнозеленият воал плуваше в русите й коси. Той духна и фината мрежа потрепна. Дороти изви глава назад и му се усмихна.

Когато погледът й се върна към панорамата, той се премести до нея, преметнал една ръка през раменете й. Надвеси се над парапета. Два етажа по-надолу, покрай стената, подобно на лавица се простираше покритият с червени плочки под на широка тераса върху отстъпа на дванайсетия етаж. Значи опасваше цялата сграда. Това беше лошо. Падане само от два етажа не му вършеше работа. Обърна се и огледа покрива.

Той беше около петдесет на петдесет метра, ограден с тухлен зид, покрит отгоре с бели каменни плочи. Също такъв зид опасваше и вентилационната шахта в средата на покрива — квадратен отвор, дълъг десетина метра. Вляво имаше огромен воден резервоар. Вдясно радиопредавателят се извисяваше като малка Айфелова кула и металната му конструкция се чернееше на фона на небето. Входът към стълбището беше насреща, малко вляво. Оттатък вентилационната шахта, в северната част на сградата, имаше голяма правоъгълна постройка — машинното помещение на асансьорите. Целият покрив беше осеян с комини и отдушници, които стърчаха като пристанищни шамандури в катранено море.

Остави Дороти и отиде до перваза на шахтата. Надвеси се над нея. Четирите стени се стесняваха като фуния и четиринайсет етажа надолу се виждаше малка квадратна площ, в чиито ъгли бяха натрупани отпадъчни ламаринени кутии и дървени щайги. Той погледа известно време, после спря, наведе се и вдигна омекнала от дъжда кибритена кутия, залепнала за катранената настилка на покрива. Поднесе я над перваза и я, пусна… наблюдаваше как се носи надолу, надолу, надолу и накрая изчезва. Хвърли поглед по стените на шахтата. Три от тях бяха прорязани от дълги редици нанизани един под друг прозорци. Четвъртата, срещу него, явно бе задната стена на асансьорните шахти, защото беше съвсем гола. Подходящо място. Южната страна на вентилационната шахта. При това се намираше съвсем близо до стълбището. Той плесна по перваза, устните му се свиха замислено. Первазът беше по-висок, отколкото очакваше.

Дороти се приближи зад него и го хвана за ръката.

— Толкова е тихо — каза тя. Той се заслуша. В първия миг наистина му се стори, че е абсолютно тихо, но после звуците, привични за покрива, започнаха да се долавят — пулсирането на асансьорните мотори, подрънкването на подухваните от ветреца стоманени въжета, които придържаха радиопредавателната кула, скърцането на капака на бавно въртящ се вентилатор…

Двамата закрачиха бавно. Той я поведе около вентилационната шахта и покрай асансьорния корпус. Както се разхождаха, тя отупа рамото му от прахта, която бе обрал от вратата. Стигнаха северната част на покрива, откъдето се виждаха реката и отразеното в нея небе. Реката беше наистина синя, толкова синя, колкото са реките, нарисувани по картите.

— Имаш ли цигари? — попита тя.

Той бръкна в джоба си и напипа един пакет „Честърфийлд“, но извади ръката си празна.

— Не, нямам. А ти?

— Сигурно са някъде тук на дъното. — Тя зарови из чантата си, отмести една златна пудриера и една тюркоазна кърпичка и накрая измъкна смачкан пакет „Хърбърт Тарейтънс“. Взеха по една. Той ги запали и тя върна пакета в чантичката си.

— Дори, искам нещо да ти кажа.

Тя издишваше струя дим към небето и почти не го чуваше.

— За хапчетата.

Дороти рязко извърна лице, пребледня. Сетне преглътна.

— Какво?

— Радвам се, че не подействаха — каза той с усмивка. — Наистина се радвам.

Тя го погледна озадачено.

— Да се радваш?

— Да. Като ти се обадих снощи, щях да ти кажа да не ги вземаш, но ти вече ги беше взела. — Хайде, мислеше си той, признай си. Да ти олекне. Сигурно те човърка.

Гласът й беше неуверен.

— Защо? Ти беше толкова… Какво те накара да промениш решението си?

— Не знам. Премислих. Смятам, че ми се иска да се оженим не по-малко, отколкото на теб. — Той разглеждаше цигарата си. — Освен това струва ми се, че е грях да се прави такова нещо. — Когато отново я погледна, страните й бяха поруменели, а очите й навлажнени.

— Сериозно ли говориш? — запита тя без дъх. — Наистина ли се радваш?

— Разбира се, иначе бих ли ти го казал?

— Слава богу!

— Какво има, Дори?

— Моля те, не се сърди. Аз… аз не ги взех.

Той се опита да покаже изненада. Думите се лееха от устата й.

— Ти каза, че ще намериш нощна работа, и аз бях сигурна, че ще се справим, че всичко ще се нареди, и толкова много разчитах на това, толкова много. Сигурна бях, че съм права. — Млъкна за момент. — Не се сърдиш, нали? — умоляваше тя. — Разбираш защо го направих.

— Естествено, пиленце. Не се сърдя. Казах ти, че се радвам, дето не подействаха.

Устните й трепнаха и тя се усмихна с облекчение.

— Чувствах се като престъпник за това, че те излъгах. Мислех, че никога няма да посмея да ти кажа. Не… просто не мога да повярвам!

Той извади старателно сгънатата кърпичка от горния си джоб и я допря до очите й.

— Дори, какво направи с хапчетата?

— Изхвърлих ги. — Тя се усмихна свенливо.

— Къде? — попита небрежно той, прибирайки кърпичката си.

— В клозета.

Точно това искаше да чуе. Нямаше да има въпроси защо е прибягнала до такъв безобразен изход, след като веднъж си е направила труда да се сдобие с отрова. Той хвърли цигарата си и я настъпи.

Дороти дръпна за последен път и също смачка с крак фаса.

— Много съм щастлива! — възкликна тя. — Сега вече всичко е чудесно! Чудесно!

— Чудесно — повтори той.

Погледна двата фаса долу, нейния с червило по края, неговия чист. Вдигна своя. Разцепи го по средата с нокътя на палеца си, остави тютюна да се разпилее и сви хартията на малко топче. Изстреля го с показалеца си през парапета.

— Така правехме в армията — каза той.

Тя погледна часовника си.

— Един без десет е.

— Твоят е напред — каза той и погледна своя. — Имаме още петнайсет минути.

Хвана я под ръка. Обърнаха се и бавно се заотдалечаваха от края на покрива.

— Говори ли с хазайката си? — попита тя.

— Какво? А, да. Всичко е уредено. — Минаха покрай постройката на асансьора. — В понеделник ще ти пренесем нещата от общежитието.

Дороти се засмя:

— Как само ще се изненадат… момичетата в общежитието! — Разхождаха се около перваза на вентилационната шахта. — Мислиш ли, че хазайката ти ще може да ни отдели още някой гардероб?

— Смятам, че да.

— Мога да оставя част от багажа си на тавана на общежитието, зимните неща. Останалите не са много.

Стигнаха до южната страна на шахтата. Той застана с гръб към перваза, вдигна се на ръце и седна отгоре. Петите му се удряха в зида на перваза.

— Не сядай там — каза Дороти загрижено.

— Защо не? — попита той, като погледна облицовката от бял камък. — Широко е колкото пейка. Нали не падаш, като седнеш на пейка? Той потупа камъка вляво от себе си. — Ела.

— Не — каза тя.

— Пъзла.

Тя се попипа отзад.

— Костюмът ми…

Той извади носната си кърпа, тръсна я да се разтвори и я постла до себе си върху камъка.

— Сър Уолтър Роли^[1] — каза той.

Поколеба се за миг, сетне му подаде чантичката си. Като се обърна с гръб към перваза, тя се хвана за плочите от двете страни на кърпата и се повдигна. Той й помогна.

— Ето — каза, като сложи ръка около талията й. Тя бавно завъртя глава и надникна през рамо. — Не гледай надолу — предупреди я той. — Ще ти се завие свят.

Сложи чантичката й на камъка от дясната си страна и известно време седяха мълчаливо. Ръцете й все още бяха вкопчени в ръба на облицовката. Два гълъба се появиха иззад навеса на стълбището и се заразхождаха наоколо, като ги наблюдаваха бдително. Ноктите им чукаха по смолата.

— Как ще кажеш на майка си, по телефона или ще й пишеш? — попита Дороти.

— Не знам.

— Аз мисля да пиша на Елън и на татко. Страшно трудно е да се каже ей така по телефона.

Изскърца капак на вентилатор. След минута ръката му напусна талията й и захлупи нейната, която стискаше камъка между двамата. С другата ръка се подпря на облицовката и се спусна от перваза. Преди тя да може да направи същото, той се завъртя и застана срещу нея, коленете й опираха в кръста му, а двете й ръце бяха скрити под неговите. Той й се усмихна, тя също се усмихна. Втренченият му поглед се плъзна надолу по талията й.

— Млада майка — каза той.

Тя се засмя.

Ръцете му се преместиха върху коленете й, обхванаха капачките, върховете на пръстите му я галеха под ръба на полата.

— Да бяхме тръгнали, а?

— Ей сега, пиленце. Има време.

Той улови погледа й и го задържа, докато ръцете му слязоха надолу и обгърнаха извивката на прасците й отзад. С крайчеца на окото си виждаше ръцете й в бели ръкавици, които все още здраво стискаха предния край на облицовката.

— Много красива блуза — каза той, като гледаше бухналата копринена фльонга на врата й. — Нова ли е?

— Ами, нова. Имам я от памтивека.

Погледът му стана критичен.

— Фльонгата не е точно в средата.

Едната ръка пусна камъка и се вдигна, за да опипа възелчето.

— Не — каза той, — сега съвсем я изкриви.

Другата й ръка се отдели от ръба на перваза.

Ръцете му се плъзнаха по копринените чорапи надолу, докъдето стигаше, без да се навежда. Десният му крак се отдръпна назад, подпрян на пръсти, в готовност. Той притаи дъх.

Тя нагласи фльонгата с две ръце.

— Така по-д…

С бързината на кобра той се наведе, ръцете му сграбчиха петите й, отстъпи назад и се изправи, вдигайки високо краката й. Времето сякаш спря за миг, докато той си обръщаше ръцете да стисне подметките й, и погледите им се срещнаха: безумен ужас бликаше от очите й, вик се надигаше в гърлото й… Тогава, с всичка сила, той тласна вдървените от страх крака.

Мъчителният й писък премина през шахтата като запален фитил. Той си затвори очите. Викът заглъхна. Тишина, после ужасен оглушителен трясък. Той трепна, спомни си струпаните долу щайги и консерви.

 

 

Когато отвори очи, видя как кърпичката му се издува от ветреца, който я повдигаше от грапавата повърхност на камъка. Сграбчи я. Завъртя се и хукна към вратата на стълбището, грабна в една ръка шапката и куфара и дръпна вратата, като едновременно с това изтри с кърпата топката на бравата. Бързо прекрачи прага, затвори вратата и изтри вътрешната топка. Обърна се и побягна.

Затрополи надолу по черните метални стъпала, етаж след етаж — куфарът се удряше в краката му, дясната му ръка пареше на парапета. Сърцето му биеше лудо, а главата му се замая от въртящите се пред очите му стени. Когато най-сетне спря, той се намираше на площадката на седмия етаж.

Вкопчи се в централната колона. Задъхваше се. Фразата „физическо освобождаване от напрежението“ танцуваше в ума му. Затова именно бе тичал така — за освобождаване от напрежението, не от ужас, съвсем не от ужас. Пое дълбоко въздух. Остави куфара на земята, оправи шапката си, която се беше смачкала в стиснатата му ръка. С леко треперещи ръце я сложи на главата си. Погледна ръцете си. Дланите му бяха мръсносиви от подметките на… избърса ги и натъпка кърпата в джоба си. Подръпна оттук-оттам сакото си, вдигна куфарчето, отвори вратата и излезе в коридора.

Всички врати бяха отворени. Хора притичваха през коридора от периферните канцеларии към вътрешните, чиито прозорци гледаха към шахтата. Мъже в делови костюми, стенографки с книжни ръкавели, мъже по ризи със зелени козирки за слънце — всички със стиснати зъби, широко отворени очи, безкръвни лица. Той тръгна към асансьорите с умерена крачка, спираше, когато някой изскачаше пред него, после продължаваше. Когато минаваше покрай вратата на вътрешна стая, той всеки път поглеждаше, виждаше гърбовете на хората, скупчени около отворените прозорци, и чуваше възбудените им гласове в напрегната размяна на предположения.

Стигна до асансьорите и много скоро дойде един за надолу. Той се вмъкна в кабината и застана с лице към вратата. Зад него другите разпалено обсъждаха случилото се. Обичайната хладна сдържаност между хората в един асансьор бе изчезнала с неочакваната поява на заплахата от насилие.

Нормално непринудено суетене изпълваше фоайето. Повечето хора, току-що влезли отвън, не усещаха никакъв смут. Като поклащаше леко куфарчето, той прекоси мраморната зала и излезе. Навън бе слънчев следобед, изпълнен с глъчка. Като слизаше по стълбите пред сградата, се размина с двама полицаи, които отиваха нагоре. Обърна се и изгледа сините униформи, които изчезнаха в една от въртящите се врати. В края на стъпалата той спря и разгледа ръцете си още веднъж. Бяха като от камък. Не потрепваха. Усмихна се. Обърна се и погледна въртящите се врати. Питаше се дали ще бъде много рисковано да се върне, да се смеси с тълпата, да я види…

Отхвърли идеята.

Мина един трамвай за университета. Ускори крачка и стигна до пресечката, където трамваят беше спрял на червен светофар. Метна се в него, отиде в дъното и се загледа назад през прозореца. Когато трамваят беше изминал около четири преки, по насрещното платно профуча бяла линейка и писъкът на сирената й бързо се отдалечи. Той я наблюдаваше как става все по-дребна, по-дребна… Накрая спря пред Общината. После трамваят зави по Юнивърсити Авеню и той вече не я виждаше.