Айра Левин
Предсмъртна целувка (4)

4

Класната стая в една от новите сгради на Стодард беше правоъгълна, с една стена от стъкло в алуминиева рамка. Срещу преподавателския подиум имаше осем реда столове. На всеки ред — по десет сиви метални стола с масички за писане, закрепени подвижно към дясната странична облегалка.

Той седеше в дъното на стаята, през един стол от прозореца. Празното място отляво — мястото до прозореца — беше нейното. Беше първият час тази сутрин — ежедневната лекция по социология — и единственият им общ час през този семестър. Гласът на лектора звучеше монотонно в огряната от слънцето стая.

Поне днес можеше да направи усилие и да дойде навреме. Не знаеше ли, че той ще се побърка от напрежение? Решаваше се съдбата му — в рая или в ада. Ще го огрее ли щастието, или ще се забърка в тази ужасна каша, за която дори не искаше да мисли. Погледна часовника си: девет и осем минути. Да я вземат дяволите!

Въртеше се на стола си, а пръстите му нервно опипваха верижката с ключове. Загледа се в гърба на момичето отпред и започна да брои точките по блузата му.

Вратата от другата страна на стаята се отвори. Той рязко извърна глава.

Тя изглеждаше ужасно. Лицето й беше бяло като платно, така че ружът по страните й приличаше на яркочервена боя. Имаше сиви кръгове под очите. Погледът и бе вперен в него от мига, в който вратата се отвори. Тя едва доловимо поклати глава.

По дяволите! Той сведе поглед към верижката с ключове в ръцете си и се втренчи в нея вцепенен. Чу как минава зад него и се пъхва в стола отляво. Чу как книгите и лекичко тупнаха на пътеката между тях, после драскането на писалка върху хартия и накрая откъсването на лист от телената спирала на бележник.

Той се обърна. Ръката й беше протегната към него със сгънат лист на сини линии. Тя го гледаше, а в широко отворените й очи се четеше тревога.

Той взе листа и го разгъна в скута си.

„Имах ужасна треска и повръщах. Но нищо не се случи.“

Той затвори очи за миг, отново ги отвори и се обърна към нея с безизразно лице. Устните й се разпънаха в нервна усмивка. Той се помъчи да отвърне на усмивката, но не можа. Очите му се върнаха към бележката в ръката му. Сгъна листа на две, после още на две и така, докато го смали съвсем и го сложи в джоба си. Остана неподвижен, със здраво сплетени пръсти, загледан в лектора.

След няколко минути успя да се овладее, обърна се към Дороти, усмихна й се окуражително и без да издава звук, само с устни, изрече: „Не се безпокой“.

 

 

Когато в девет часа и петнайсет минути удари звънецът, излязоха от стаята заедно с другите студенти, които се смееха, блъскаха се и споделяха тревогите си — предстоящи изпити, непредадени курсови работи, провалени срещи. Навън те се отклониха от многолюдната алея и застанаха в сянката на бетонната сграда.

Страните на Дороти си възвръщаха руменината. Тя заговори бързо:

— Всичко ще се уреди. Уверена съм, че ще се уреди. Няма да има нужда да прекъсваш. Ще ти отпуснат по-голяма стипендия, нали? След като си женен!

— Сто и пет долара на месец. — Той не можа да прикрие раздразнението си.

— Някои се справят с толкова пари, онези например в семейните бунгала. И ние ще се справим.

Той остави книгите си на тревата. Сега най-важното бе да спечели време. Трябваше му време да размисли. Боеше се, че коленете му всеки миг ще се разтреперят. Хвана я за раменете и й се усмихна.

— Точно така трябва да разсъждаваме. Ти не се безпокой за нищо. — Пое си дъх. — В петък следобед отиваме в Общината…

— Чак в петък?

— Пиленце, днес е вторник. Три дни нямат никакво значение.

— Мислех, че ще отидем още днес.

Той й оправи яката на палтото.

— Дори, погледни трезво на нещата. Има куп формалности за уреждане. Мисля, че най-напред трябва да ми вземат кръв за изследване. Трябва да проверя. После, ако се оженим в петък, можем да направим нещо като сватбено пътешествие в събота и неделя. Ще се обадя да ни запазят стая в „Ню Уошингтън Хаус“…

Тя се намръщи, колебаеше се.

— Какво са три дни?

— Сигурно си прав — въздъхна тя.

— Ето, виждаш ли!

Тя докосна ръката му.

— Аз… аз всъщност знам, че не е точно така, както го искахме, но… ти се радваш, нали?

— А ти как мислиш? Слушай, парите не са толкова важни. Тревожех се само заради теб…

Очите й го съзерцаваха нежно, трогателно.

Той си погледна часовника.

— В десет имаш час, нали?

— Solamente el Español^[1]. Мога да се измъкна.

— Недей. Ще имаме по-важни причини да отсъстваме от сутрешните часове.

Тя стисна ръката му.

— Ще се видим в осем — каза той. — На пейката. — Тя си тръгна с неохота. — Дори…

— Да?

— Не си казала нищо на сестра си, нали?

— На Елън ли? Не.

— По-добре недей, докато не се оженим.

— Мислех да й съобщя преди това. Бяхме толкова близки. Ще ми е неприятно да се омъжа, без тя да знае.

— Щом се е държала толкова лошо с теб през последните две години…

— Не се е държала лошо.

— Ти самата каза така. Както и да е, но тя вероятно ще съобщи на баща ти. А той може да направи нещо, за да ни попречи.

— Какво би могъл да направи?

— Не знам. Във всеки случай ще се опита да ни попречи, нали?

— Добре де. Както кажеш.

— Веднага след това ще й се обадиш. Ще кажем на всички.

— Добре.

Последна усмивка и тя вече вървеше към слънчевата алея. Златистата й коса проблясваше. Той я проследи с поглед, докато се скри зад ъгъла на една сграда. След това вдигна книгите си и се отдалечи в обратна посока. Някъде остро изскърцаха спирачки и той се сепна. Звукът наподобяваше крясъка на птици в джунглата.

 

 

Някак от само себе си се разбираше, че няма да ходи на останалите часове. Прекоси целия град и се озова на един от мостовете над реката — Мортън Стрийт Бридж. Облегнат на парапета от черни греди, той гледаше мътнокафявата вода и пушеше.

Това е то. Бедата връхлиташе върху него подобно на онази мръсна вода долу, която блъскаше подпорите на моста и заплашваше да го погълне и удави. Изправен беше пред дилемата да се ожени за нея, или да я изостави. С жена и дете на врата, при това без пари или отлъчен от обществото, преследван от баща й. „Да ви се представя, господине, казвам се Лео Кингшип. Бих искал да поговоря с вас във връзка с младежа, когото току-що сте назначили, онзи младеж, който се увърта край дъщеря ви… Мисля, че трябва да знаете…“ И после какво? Ще го гонят отвсякъде, ще трябва да се върне у дома. Замисли се за майка си. Години наред се бе гордяла с него и снизходително се бе надсмивала над съседските деца — какво падение да го види продавач в галантериен магазин не само за през лятото, а на постоянна работа. Или пък в някоя отвратителна фабрика! Баща му не бе успял да оправдае нейните надежди и той беше свидетел как любовта й, доколкото я имаше, се превърна в горчиво разочарование и презрение. Нима и него го очакваше същото? Хората да говорят зад гърба му. По дяволите! Защо проклетите хапчета не убиха момичето!

Да можеше да я склони да оправят нещата с операция. Но не, тя твърдо бе решила да се омъжи и ако ще да се съдере да я моли и убеждава, и да й сваля звездите с „пиленце“ и какво ли не, тя пак щеше да иска да се посъветва с Елън, преди да предприеме такава драстична мярка. Пък и откъде щяха да вземат пари? Ами ако нещо се случеше — да предположим, че умре? Веднага щяха да го пипнат по това, че е уредил операцията. Значи същото — баща й щеше да го погне и никакво отърване. Смъртта й с нищо нямаше да му помогне.

Не, точно такава смърт — не.

Върху черната боя на парапета бе издълбано сърце с инициали в двата края на стрелата, която го пронизваше. Той се загледа в рисунката, като я чоплеше с нокът и се опитваше да не мисли за това, което в крайна сметка бе изплувало в съзнанието му. Драскотините разкриваха пластовете боя: черна, оранжева, черна, оранжева, черна, оранжева. Това му напомняше илюстрациите в учебник по геология. Скални пластове — следи от погребани в миналото епохи.

Мъртви.

Постоя известно време, сетне взе книгите си и бавно се отдалечи. Насреща му летяха коли и профучаваха край него.

 

 

Влезе в мръсен крайречен ресторант, седна на една масичка в ъгъла и си поръча сандвич с шунка и кафе. Докато сърбаше кафето, извади бележник и писалка.

Първото нещо, което му дойде наум, беше пистолетът „Колт 45“, който бе взел при напускането на армията. Патрони можеха да се намерят. Но и да предположим, че се спре на този вариант, пистолетът нямаше да му свърши работа. Трябваше да изглежда като нещастен случай или самоубийство. Пистолетът би усложнил нещата твърде много.

Помисли за отрова. Но откъде щеше да я вземе? От Хърми Годсен? Не. От Фармацевтичния факултет? Надали бе чак толкова трудно да се промъкне в складовото помещение. Щеше да се порови из справочниците в библиотеката и да разбере коя отрова…

Трябваше да няма съмнение, че е нещастен случай или самоубийство, иначе той щеше да е първият, когото полицията ще заподозре.

Ако все пак се спре на този вариант, имаше много подробности за уреждане. Днес беше вторник. Женитбата не можеше да се отложи за по-късно от петък, тъй като тя щеше да се разтревожи и да се обади на Елън. Петък бе крайният срок. Това изискваше доста бързо и внимателно обмисляне.

Той погледна бележките, които бе направил:

1. Пистолет (не става)

2. Отрова

а) избор

б) сдобиване

в) прилагане

г) да симулира (1) злополука

(2) самоубийство

При положение, разбира се, че реши да го направи. Засега само размишляваше — щеше да разучи подробностите. Нещо като мозъчна гимнастика.

Но когато напусна ресторанта и пое обратно през града, крачката му бе спокойна, сигурна и отмерена.