Айра Левин
Предсмъртна целувка (32)

3

В неделя следобед Мариън отиде в Музея на съвременното изкуство. Първият етаж беше още зает от автомобилна изложба, която тя бе разгледала и бе сметнала за безинтересна. Тъй като на втория етаж имаше необичайно много посетители, продължи по извитото стълбище до третия етаж с намерение да се поразходи сред приятно познатите й живописни платна и скулптури: меката белота и изяществото на линиите в „Момиче, което си мие косите“, съвършенството, с което бе изобразена пронизващата стрела в „Птица в простора“.

В залата, където бяха скулптурите на Лембрук, имаше двама мъже, но те напуснаха малко след като Мариън влезе и тя остана сама между бледосивите стени на прохладното помещение с двете скулптурни фигури: мъж и жена — той изправен, а тя коленичила, поставени по диагонал в двата ъгъла. Телата им бяха удължени и по особен начин красиви. Бяха съсредоточени, сериозни, и това им придаваше неземен вид, нещо почти религиозно, тъй че Мариън ги гледаше без онова леко смущение, което обикновено изпитваше, когато види скулптура на голо тяло. Бавно заобиколи фигурата на младия мъж.

— Здравейте — зад нея се чу глас, в който звучеше приятна изненада.

Сигурно е за мен, помисли си тя, тук няма никой друг. Обърна се.

Бъд Корлис се усмихваше на вратата.

— Здравейте — отвърна Мариън смутено.

— Наистина колко е малък светът! — възкликна той и пристъпи към нея. — Влязох точно след вас долу на входа, само че не бях сигурен дали сте вие. Как сте?

— Благодаря, добре. — Последва неловко мълчание. — А вие?

— Благодаря, и аз съм добре.

Обърнаха се към скулптурата. Но защо се чувстваше така глупаво тя? Дали защото беше красив? Защото беше част от онзи недостъпен за нея свят на Елън? Бе крещял с нея по футболните мачове, целували се бяха по ъглите в студентското градче, бяха се обичали…

— Идвате ли често тук? — попита той.

— Да.

— Аз също.

Голото тяло сега я смущаваше, защото Бъд Корлис беше до нея. Тя се обърна и тръгна към фигурата на коленичилата жена. Той също тръгна и се изравни с нея.

— Стигнахте ли навреме за онази среща?

— Да — каза тя.

Все пак какво го бе довело тук? По-логично би било сега да се разхожда из Сентрал Парк с някоя самоуверена и съвършена Елън под ръка…

Гледаха скулптурата.

— Всъщност долу на входа помислих, че съм се припознал. Не очаквах да ви видя тук.

— Защо?

— Ами Елън не ходеше по музеи.

— Това, че сме сестри, не означава, че сме съвсем еднакви — каза тя.

— Не, оказва се, че не — рече той и тръгна покрай коленичилата фигура. — Факултетът по изящни изкуства в Колдуел имаше малък музей. Главно репродукции и копия. Успях да замъкна Елън там един-два пъти. Мислех, че ще започне да проявява интерес. — Той поклати глава. — Безуспешно.

— Тя не се интересуваше от изкуство.

— Да — каза той. — Чудно защо се опитваме да наложим вкуса си на хората, които харесваме.

Мариън го погледна от другата страна на фигурата.

— Веднъж доведох тук Елън и Дороти… Дороти беше най-малката ни сестра…

— Знам.

— Доведох ги тук още когато бяха дванайсет-тринайсетгодишни. Отегчиха се. Сигурно съм избързала, били са малки.

— Не знам — рече той, като направи полукръг и се върна при нея, — в родния ми град нямаше музей, но когато бях на тази възраст, вече… А вие идвали ли сте тук, когато сте били на дванайсет-тринайсет години?

— Да.

— Ето на — каза той и се усмихна, сякаш искаше да каже, че те двамата принадлежат към една група, в която Елън и Дороти никога не са се числели.

Мъж и жена, следвани от две деца, нахлуха в залата.

— Да вървим нататък — предложи той.

— Всъщност аз…

— Днес е неделя — прекъсна я той. — Нямате делови срещи, тъй че не е нужно да бързате. — Усмихна й се. Много приятна усмивка, блага, успокоителна. — Аз съм сам и вие сте сама. — Докосна нежно лакътя й. — Хайде! — подкани я и пак се усмихна.

Обиколиха всички зали на третия етаж и половината на втория, като коментираха творбите, които виждаха, отбиха се и в изложбата на автомобили най-долу — обсъдиха колко е нелепо това, че са ги натикали в сградата, — сетне излязоха през стъклените врати и се отправиха към градината зад музея. Разхождаха се между статуите и се спираха пред всяка. Спряха пред гола женска фигура — едра и разкрачена. Скулптура от Майол.

— Огромна жена — каза Бъд.

Мариън се усмихна.

— Ще ви кажа нещо. Винаги се притеснявам малко, като гледам такива статуи.

— Тази и мен малко ме притеснява — отвърна той с усмивка. — Това не е голо тяло, а съблечено. — И двамата се засмяха.

Разгледаха всички статуи, седнаха на една пейка в дъното на градината и запалиха цигари.

— Вие с Елън имахте сериозна връзка, нали?

— Не съвсем.

— Мислех…

— Не беше, тъй да се каже, официална връзка. Когато ходиш с някое момиче от колежа, невинаги значи нещо много сериозно. Извън колежа е вече съвсем друго.

Мариън пушеше мълчаливо.

— Нас с Елън ни свързваха много неща, но всичките бяха, общо взето, повърхностни. Ходехме на едни и същи лекции, познавахме едни и същи хора… всъщност все неща, свързани с Колдуел. Не съм сигурен обаче, че след завършване на университета… Не мисля, че щяхме да се оженим. — Той впери поглед в цигарата си. — Аз обичах Елън. Харесвах я повече от всяко друго момиче, което съм познавал. Много страдах, когато… почина. Все пак… не знам… Тя не беше много задълбочен човек. — Той замълча. — Надявам се, че не ви обиждам.

Мариън поклати глава и продължи да го наблюдава.

— Нали ви казах за музея? Така беше с всичко. Мислех, че ще мога да събудя у нея интерес поне към някои от сравнително лесните за разбиране художници, като Хопър или Уд, но не се получи. Тя изобщо не се вълнуваше от тези неща. Същото беше и с книгите, и с политиката, с всяко сериозно занимание. Обичаше забавленията, все настояваше да отидем някъде.

— У дома бяхме принудени да водим затворен живот. Предполагам, че е имала нужда да компенсира това.

— Разбирам — каза той. — Но има и друго нещо, тя бе цели четири години по-малка от мен. — Загаси цигарата си и добави: — Все пак Елън беше най-симпатичното момиче, което съм познавал.

Замълчаха.

— Нищо ли не откриха за онзи човек, който… — попита след малко.

— Нищо. Не е ли ужасно?…

Отново замълчаха. Сетне заговориха за това колко интересни неща могат да се правят в Ню Йорк, колко приятно място е музеят и за предстоящата изложба на Матис.

— А знаете ли на мен кой художник ми харесва? — попита той.

— Кой?

— Всъщност може и да не ви е известен. Чарлс Демут.