Айра Левин
Предсмъртна целувка (36)

7

Седнала зад бюрото си, мис Ричардсън протегна дясната си ръка с жест, който смяташе за много префинен, и хвърли поглед върху златната гривна, пристегнала месестата й китка. Гривната бе твърде младежка за майка й. Реши, че би могла да й купи нещо по-семпло и да задържи тази гривна за себе си.

Внезапно бледосивият фон зад ръката й се смени със син. Наситеносин, на съвсем тънки бели райета. Тя вдига очи, понечи да се усмихне, но някак си сви недружелюбно устни, тъй като на вратата отново се бе появил нахалният досадник.

— Здравейте — каза той бодро.

Мис Ричардсън отвори едно чекмедже и бързо запрелиства топче бяла хартия за пишеща машина.

— Мистър Кингшип е още на обяд — каза тя хладно.

— Мила госпожице, мистър Кингшип беше на обяд в дванайсет часа. Сега е вече три. Простете за забележката, но той не е носорог.

— Ако желаете, мога да ви насроча среща за по-късно през седмицата.

— Бих желал аудиенция с Негово величие този следобед.

С жест на човек, комуто е прекипяло, мис Ричардсън затвори чекмеджето.

— Утре е Коледа — рече тя. — Мистър Кингшип си прекъсва четирите дни празници, като идва днес. Мислите ли, че би направил това, ако нямаше извънредно сериозна работа? Дал ми е строги нареждания в никой случай да не го безпокоя и да не прекъсвам работата му по абсолютно никакъв повод.

— Значи не е на обяд.

— Вече ви казах, даде ми строги нареждания…

Мъжът въздъхна. Преметна сгънатото си сако през рамо и издърпа едно листче от кутийката край телефона на мис Ричардсън.

— Може ли? — попита той, след като листчето вече бе в ръката му.

Подложи голямата синя книга, която носеше под мишница, взе писалката на мис Ричардсън от ониксовата поставка и започна да пише.

— Това е възмутително! — каза мис Ричардсън. — Направо възмутително!

Когато приключи писането, мъжът върна писалката на мястото й и духна върху незасъхналото мастило. Сгъна внимателно бележката и протегна ръка към мис Ричардсън.

— Дайте му това — каза той. — Мушнете го под вратата, ако е необходимо.

Мис Ричардсън го гледаше гневно. Сетне разгъна хладнокръвно бележката и я прочете.

— Искате да кажете, че Дороти и Елън… — Тя вдигна неловко поглед.

Лицето му беше безизразно.

— Наистина ми каза да не го безпокоя по какъвто и да било… — повтори тя смутено, сякаш търсеше подкрепа в неочакваната ситуация. — Вие как се казвате?

— От вас се иска само да му предадете бележката. Бъдете добра! Всъщност вие сте същинско ангелче.

— Чакайте малко…

Той тъкмо това и правеше. Чакаше, вперил в нея настойчивия си поглед, независимо от шеговития тон, с който разговаряше. Мис Ричардсън се намръщи, взря се отново в бележката, сетне я сгъна и се отправи към облицованата с кожа врата.

— Добре — каза тя мрачно, — но предварително знам… Той ми даде строги нареждания.

Почука предпазливо, отвори вратата и се вмъкна в кабинета, като за оправдание протегна напред ръката, която стискаше бележката.

Минута по-късно се появи отново явно раздразнена от факта, че не се е оказала права.

— Заповядайте — каза тя недружелюбно, като подпираше с длан отворената врата.

Със сакото през рамо и с книгата под мишница мъжът се втурна напред и едва не я помете.

— Усмихнете се, много ви отива — прошепна той, докато се разминаваха.

 

 

При лекото щракване на затварящата се врата Лео Кингшип вдигна поглед от листчето, което държеше в ръка. Бе се изправил зад бюрото си, по риза, а сакото му висеше заметнато около облегалката на стола. Очилата му, вдигнати над очите, бяха закрепени на розовото му чело. Слънчевата светлина, преминаваща през щорите, падаше на ивици върху едрата му фигура. Той се взря тревожно в мъжа, който прекосяваше постланата с килими и облицована с ламперия стая и се приближаваше към него.

— Аха, разбирам — каза Кингшип, когато мъжът дойде достатъчно близо, тъй че с гърба си закри слънцето, което блестеше в очите му и му даде възможност да го разгледа добре.

— Значи сте вие.

Погледна отново към бележката и я смачка. На мястото на безпокойството върху лицето му се изписа облекчение, което тутакси премина в досада.

— Здравейте, мистър Кингшип — каза мъжът и му подаде ръка.

Кингшип я пое неохотно.

— Не се учудвам, че сте предпочели да не съобщите името си на мис Ричардсън.

Мъжът се усмихна и седна в близкото кресло, като нагласи сакото и книгата върху коленете си.

— Боя се, че не си спомням добре как се казвате — продължи Кингшип. — Май беше Грант или нещо подобно.

— Гант — поправи го мъжът и се настани по-удобно, като кръстоса дългите си крака. — Гордън Гант.

Кингшип продължаваше да стои прав.

— Аз съм много зает, мистър Гант — каза той хладно и посочи отрупаното с хартия бюро. — Тъй че, ако това, за което държите да ме информирате във връзка с Дороти и Елън… — той вдигна смачкания лист — се осланя на същите онези „теории“, които разпространявахте в Блу Ривър…

— В известен смисъл, да — каза Гант.

— Ами тогава съжалявам. Боя се, че няма да ви изслушам.

— Отдавна знам, че нямам особени шансове във вашата класация.

— Недейте да мислите, че имам нещо против вас. Това не е така. Съвсем не. Разбрах мотивите ви и оценявам вашата добронамереност. Харесали сте Елън и в това няма нищо лошо. Вие показахте… истински младежки ентусиазъм. Но бяхте тръгнали по погрешен път и действахте по начин, който бе изключително болезнен за мене. Позволихте си да нахлуете в хотела, в стаята ми, непосредствено след смъртта на Елън, взехте да се ровите в миналото, и то в такъв момент! — Кингшип погледна Гант умолително. — Мислите ли, че не ми се ще да вярвам, че Дороти не е посегнала на живота си?

— Уверявам ви, тя не се е самоубила.

— Ами бележката — каза той с болка в гласа, — защо е написала бележката?…

— Няколко двусмислени изречения, които могат да значат още куп неща, не непременно, че е решила да се самоубие. А може и някой да я е подвел да ги напише. — Гант се наведе напред. — Дороти е тръгнала за Общината с мисълта, че отива да се омъжи. Теорията на Елън беше правилна. Самият факт, че убиха Елън, доказва това.

— Нищо не доказва — отвърна рязко Кингшип. — Между двата случая няма връзка. Нали чухте заключението на полицията?…

— Убиецът на Елън не е крадец!

— Защо не? Защо да не е крадец?

— Защото аз не вярвам в такива съвпадения.

— Това, мистър Гант, е признак, че сте все още твърде млад.

Гант замълча, сетне каза решително:

— И в двата случая е бил един и същи човек.

С вид на уморен човек Кингшип подпря ръце на бюрото и впери поглед в книжата.

— Защо ме измъчвате с всичко това? — въздъхна той. — Намесвате се в живота на други хора. Не се ли запитахте как ще се почувствам аз?…

Той смъкна очилата на носа си и запрелиства страниците на някакъв счетоводен дневник.

— Сега ви моля да си вървите.

Гант не направи опит да стане.

— Тъкмо се бях прибрал у дома за ваканцията — каза той. — Живея в Уайт Плейнс. Ако мислите, че съм пропилял цял час във влака само за да ви повторя онова, което ви казах миналия март, много се лъжете.

— Какво тогава? — Кингшип вдигна уморен поглед към приятното му лице.

— Тази сутрин в „Таймс“ прочетох едно съобщение… за сватба.

— Може би имате предвид сватбата на дъщеря ми?

Гант кимна и извади пакет цигари от горния си джоб.

— Какво знаете за Бъд Корлис? — попита той.

Кингшип го наблюдаваше мълчаливо.

— Познавам го, разбира се — рече той бавно. — Бъд Корлис ще ми стане зет. Какво искате да кажете, защо ми задавате този въпрос?

— Знаете ли, че той дружеше с Елън?

— Естествено. — Кингшип се изправи. — Не разбирам защо намесвате този въпрос.

— Дълга история — каза Гант. Сините очи под гъстите руси вежди бяха проницателни и уверени. Гант посочи с ръка стола зад Кингшип. — Боя се, че няма да мога да ви я разкажа. Смущавате ме, като стоите така изправен над мен.

Кингшип седна. Ръцете му продължаваха да се подпират на ръба на бюрото, сякаш се готвеше всеки миг да стане отново.

Гант запали цигарата си. Помълча, загледан замислено в нея, захапал долната си устна, като бегач, който очаква сигнал за старт. Когато заговори, приятният му глас звучеше непринудено и речта му започна да се лее гладко и леко като на говорител по радиото.

— Скоро след пристигането си в Блу Ривър — каза той — Елън изпрати писмо на Бъд Корлис. Случи се тъй, че прочетох това писмо малко преди то да замине. Направи ми голямо впечатление, тъй като описваше човек, заподозрян в убийство, на когото аз твърде много приличах. Естествено не можех да остана равнодушен. — Гант се усмихна. — Прочетох писмото два пъти, при това внимателно, както навярно можете да си представите.

Онази вечер, когато бе убита Елън, шефът на полицията Елдън Чесър, този кокошкар, дето не вижда по-далече от носа си, ме попита дали Елън ми е гадже. Това навярно е единственото полезно нещо, което е направил за цялата си полицейска кариера, защото именно то ме накара да се замисля за онова приятелче Корлис. Та замислих се аз за Корлис, може би за да отклоня мисълта за нещастната Елън, която се намираше бог знае къде, отвлечена от въоръжен убиец, пък и защото харесвах вашата дъщеря и се питах какъв тип мъже предпочита тя. Прехвърлях в главата си онова писмо, което бе все още свежо в паметта ми и беше единственият източник на информация за моя „съперник“ — Бъд Корлис.

Гант прекъсна за миг, после продължи:

— Първоначално ми се стори, че писмото не съдържа нищо от онова, което ме интересува. Само име (Скъпи Бъд) и адрес върху плика (Бъртън Корлис, Рузвелт Стрийт), не знам си кой номер, Колдуел — Уисконсин. Нищо друго. Ала след като поразмислих още, открих някои сведения в писмото на Елън и успях да ги сглобя и да направя едно заключение относно лицето Бъд Корлис. По онова време то ми изглеждаше несъществено. Просто някакъв факт, който не ми даваше представа за личността му, от която всъщност аз се интересувах. Но ето че не съм забравил този факт и днес той ми изглежда много съществен.

— Продължавайте — каза Кингшип, когато Гант спря, за да дръпне от цигарата си.

Гант се облегна удобно.

— Първо: Елън пишеше на Бъд, че няма да изостане с материала, докато отсъствува от Колдуел, защото ще може да вземе всички записки от него. Елън беше в четвърти курс, което означава, че е слушала лекции по специалните предмети. На тези лекции не се допускат първокурсници, а често и второкурсници. Това важи за всички университети. Ако и Бъд е посещавал всички тези лекции, те вероятно са подготвяли програмите си заедно. Това означава, че е бил в трети или четвърти курс. Възможно е да е бил второкурсник, но то е много малко вероятно.

Второ: На едно място в писмото Елън описва поведението си през първите три години в Колдуел и подчертава, че то явно се различава от поведението й след смъртта на Дороти. Описва какво лекомислено момиче е била и по този повод казва (мисля, че си спомням точните й думи): „Ако можеше да надзърнеш в миналото, не би ме познал.“ Повече от ясно, че Бъд не я е виждал през тези първи три години. Това е твърде възможно в голям университет, какъвто е Стодард, но… сега идваме до много съществен факт.

Трето: Университетът в Колдуел е малък. В писмото си Елън твърди, че Стодардският е десет пъти по-голям от Колдуелския. Тогава го приех така, на доверие. Но тази сутрин проверих в справочника. В Стодард се учат над дванайсет хиляди студенти, а в Колдуел — едва осемстотин. Освен това Елън споменава в писмото, че не искала Дороти да идва в Колдуел именно защото това било място, където всеки знаел какво върши другият.

И тъй, събираме едно, две и три: Бъд Корлис е бил най-малко в трети курс, не е познавал Елън в началото на четвъртата й година, макар да посещават малко учебно заведение, в което, доколкото разбирам, хората общуват помежду си, дори повече, отколкото общуват с науката. Всичко това ме навежда на едно-единствено заключение, от което може да се синтезира един прост факт — факт, който миналия март ми се струваше несъществен, а днес намирам за извънредно важен: Бъд Корлис първоначално е учил в друг университет и се е прехвърлил в Колдуел през септември хиляда деветстотин и петдесета година, тоест в началото на четвъртата година от следването на Елън и след смъртта на Дороти.

Кингшип се намръщи.

— Не разбирам какво общо…

— Стигнахме до днешния ден, двайсет и четвърти декември хиляда деветстотин петдесет и първа година — каза Гант и смачка цигарата си в пепелника. — Тази сутрин майка ми, жива и здрава да е, донесе закуската на блудния син в леглото заедно с „Ню Йорк Таймс“. Случайно съзрях името Кингшип. Мис Мариън Кингшип ще се омъжи за мистър Бъртън Корлис. Представете си моята изненада. Трябва да ви предупредя, че освен дето любопитството ми е ненаситно и се отличавам с високо аналитичен ум, в разсъжденията си съм доста циничен. Струва ми се, казах си аз, че новият член на отдела за търговски сделки е решил твърдо да не се отказва от лотарийното залагане за „Кингшип Копър“.

— Вижте какво, мистър…

— Взех да разсъждавам — продължи Гант — как върти се значи той около едната сестра, убиват я и как веднага се завърта около другата. Любим на две от дъщерите на Кингшип. Две от три. Ако съдим по резултата, извадил е добър късмет. И тогава аналитичният и циничният поток на мислите ми се сляха и изведнъж ми хрумна: три от три би било още по-добър резултат за мистър Бъртън Корлис, който се е прехвърлил в университета в Колдуел през септември хиляда деветстотин, и петдесета година.

Кингшип се изправи, вперил поглед в младия мъж пред себе си.

— Хрумна ми случайно — каза Гант. — Страшно невероятна, направо безумна идея. Оказа се обаче, че съмненията около нейния здрав смисъл много бързо се разсеяха. Всичко се сведе до това да се измъкна изпод таблата със закуската, да отида до шкафа за книги и да взема оттам албума на Стодардския за хиляда деветстотин и петдесета година.

Показа огромната синя книга, подвързана с изкуствена кожа и надписана с бели букви.

— В раздела с второкурсниците — каза той — има няколко интересни снимки. Една на Дороти Кингшип и една на Дуайт Пауъл, сега и двамата мъртви. Няма снимка на Гордън Гант. Не е могъл да потроши пет долара, за да запечата образа си за поколенията. Но много от второкурсниците са проявили щедрост, между тях… — Той отвори книгата на страница, отбелязана с парче от вестник, завъртя я и я постави на бюрото, като посочи с рязък жест една от шахматно подредените снимки. Издекламира наизуст надписа: — Корлис Бъртън, скоби, Бъд, затваряме скобите, от Менасет, щата Масачузетс, хуманитарни науки.

Кингшип седна отново. Погледна снимката, не по-голяма от пощенска марка, след това се взря в лицето на Гант. Гант се пресегна, обърна няколко страници и показа друга снимка. Беше снимката на Дороти. Кингшип я погледна и отново вдигна очи.

— Това именно ме озадачи — рече Гант, — фактът, че вие явно не знаете.

— Защо? — попита Кингшип с отмалял глас. — Какво ви кара да смятате, че този факт е особено важен?

— Мистър Кингшип, преди да ви отговоря, мога ли да ви задам един въпрос?

— Кажете.

— Никога не ви е казвал, че е бил в Стодард, нали?

— Не, но ние никога не сме разговаряли за тези неща — обясни той припряно. — Трябва да е споделял с Мариън. Мариън сигурно знае.

— Аз мисля, че не знае.

— Защо мислите така?

— Мариън е дала информация за съобщението във вестник „Таймс“, нали? Тази работа обикновено се върши от бъдещите съпруги.

— Добре, но какво от това?

— Там не се споменава за Стодард. А в други подобни съобщения се посочва, когато някой е посещавал повече от едно учебно заведение.

— Може би тя просто не е сметнала за нужно да го съобщи.

— Може би. Или всъщност не знае. Вероятно Елън също не е знаела.

— Добре, какво искате да кажете с това?

— Не се сърдете на мен, мистър Кингшип. Фактите говорят сами за себе си. Аз не ги измислям. — Гант затвори албума и го постави на коленете си. — Има две възможности. Ако Корлис е казал на Мариън, че е учил в Стодард, всичко дотук може и да е съвпадение. Чисто и просто отначало се е записал в Стодард, а сетне се е прехвърлил в Колдуел. Може да не е познавал Дороти, както не познава и мен. — Замълча. — Или втората възможност: не е казал на Мариън, че е учил там.

— И какво от това? — попита предизвикателно Кингшип.

— Значи трябва да е имал нещо общо с Дороти и да е бил замесен в историята с нейната смърт. Инак защо ще крие? — Гант наведе поглед към книгата върху коленете си. — Дороти е имала връзка с мъж, който е искал да се отърве от нея, защото е била бременна.

Кингшип продължаваше да го гледа втренчено.

— Вие пак подхващате онази измислена история! Някой убил Дороти, след това убил и Елън. Сам съчинихте една безумна теория, навихте си на пръста и искате всички да й повярват. — Гант мълчеше. — Нима искате да кажете, че Бъд…

Кингшип седна. Поклати глава и на лицето му се появи горчива усмивка.

— Сега започвайте — каза той. — Това е ужасно. Направо умопобъркващо. — Продължаваше да клати глава. — Нима мислите, че това момче е маниак?… Та вие сам съчинихте цялата безумна теория.

— Добре — каза Гант, — да приемем, че теорията ми е безумна. Но ако все пак не е казал на Мариън, че е бил в Стодард, значи е имал нещо общо с Дороти. А ако е имал нещо общо с Дороти и след това с Елън, а сега с Мариън, значи е просто чудесно момче. Чудесно, дявол да го вземе, такова добро, готово да се ожени за една от дъщерите ви! За която и да е!

Горчивата усмивка на лицето на Кингшип бавно се стопи и то стана безизразно. Ръцете му стояха неподвижни на ръба на бюрото.

— Това, което казахте, не е лишено от смисъл — рече той, свали си очилата, примига няколко пъти и се изправи. — Трябва да поговоря с Мариън.

Гант погледна към телефона.

— Няма смисъл — каза Кингшип с безразличие. — Връзката е прекъсната. Тя напуска жилището и до венчавката ще живее при мен — гласът му звучеше неуверено. — След сватбеното пътешествие ще се пренесат в апартамента, който обзаведох за тях. Мариън първоначално не искаше да приеме, но той я убеди. Държи се толкова мило с нея. Благодарение на него Мариън и аз сега се чувстваме много по-близки.

За миг очите им се срещнаха. Погледът на Гант беше спокоен и решителен, на Кингшип — плах и загрижен, Кингшип се изправи.

— Къде е тя сега? — попита Гант.

— Вкъщи. Прибира нещата си. — Той си облече сакото. — Бъд сигурно й е казал за Стодард.

Когато излизаха от кабинета, мис Ричардсън вдигна поглед от списанието.

— За днес свършихме, свободна сте, мис Ричардсън. Бих ви помолил само да разчистите бюрото ми.

Лицето й издаваше разочарование, вероятно поради незадоволено любопитство.

— Разбира се, мистър Кингшип. Весела Коледа.

— Весела Коледа, мис Ричардсън.

Минаха по дълъг коридор, по чиито стени бяха наредени черно-бели снимки, притиснати между стъклени плоскости, закрепени отгоре и отдолу с медни скоби. Имаше снимки на подземни и открити рудници, топилни, рафинерии, пещи, ролкови мелници и на художествени изделия от тръби и медни жици.

Докато чакаха за асансьора, Кингшип промълви:

— Сигурен съм, че й е казал.