Даниел Стийл
Корабите на съдбата (53)

53

През юли, когато Лиан получи писмото на Мулен, Ник беше на островите Фиджи с 61-ви отряд със специално предназначение и участваше в тренировките за десант на Гуадалканал. Японците бяха построили там самолетна писта и контраадмирал Флечер заповяда на група от три самолетоносача да се организират и да я превземат, тъй че „Ентърпрайс“, „Уосп“ и „Саратога“ се готвеха за бой.

След потъването на „Лексингтън“ в Коралово море Ник бе прехвърлен временно на „Йорктаун“, но не минаха и няколко седмици и получи назначение на „Ентърпрайс“. Възложено му бе да помага за координацията между флота и морските пехотинци. Той бе един от малкото офицери на борда с толкова висок ранг, който не беше летец — след битката в Коралово море го бяха произвели в чин подполковник.

На 6 август 1942 година „Ентърпрайс“ навлезе в района на Соломоновите острови, на седми морските пехотинци атакуваха Гуадалканал и само след няколко дни пистата бе завзета и преименувана на летище „Хендерсън“. Но боевете за острова продължаваха, японците държаха всичко останало със зъби и нокти. През следващите седмици морските пехотинци понесоха огромни загуби, ала „Ентърпрайс“ не отстъпи, макар да бе получил тежки повреди. Ник беше на борда, когато им бяха нанесени някои от най-сериозните удари, и когато в началото на септември самолетоносачът бе изпратен на ремонт в Хаваите, му бе наредено да остане на него.

Той беснееше вътрешно, че е принуден да пътува до Хаваите. Искаше да остане с войниците на Гуадалканал, но на осакатения кораб имаше голяма нужда от него. Докато траеше ремонтът, той се мотаеше без работа в базата „Хикъм“, слушаше радио и гореше от нетърпение да се върне. Битката на Гуадалканал вземаше огромно количество жертви, морските пехотинци загиваха със стотици по бреговете на острова.

През петте месеца, откакто бе напуснал Сан Франциско Ник непрекъснато бе участвал в сражения — в Коралово море, при Мидуей, а после и на Гуадалканал, почти без да си поеме дъх между тях. Така не му оставаше време да мисли за Лиан. Нали затова се бе записал доброволец — за да се бие за своята страна.

Писмото на Лиан го бе разтърсило дълбоко. Пристъпът на чувство за вина очевидно я бе връхлетял едва след заминаването му и той не можеше да направи и каже нищо. Десетки пъти бе започвал да й отговаря, но винаги се отказваше. Тя отново бе направила своя избор и той отново нямаше друг, освен да се съобрази с нейния. Войната отклоняваше вниманието му от тази мъчителна тема, но всяка нощ с часове лежеше буден на койката и мислеше за дните в Сан Франциско. А когато пристигна на Хаваите, стана още по-лошо. Нямаше какво друго да прави, освен да седи на плажа и да чака „Ентърпрайс“ да бъде приведен в бойна готовност. Пишеше дълги писма на сина си и се чувстваше така безполезен, както преди в Сан Франциско. На Хаваите беше хубаво лято, но в Южния Пасифик продължаваха да се водят кървави битки и него го теглеше натам. За да му минава по-бързо времето, поработи известно време в болницата. Обичаше да разговаря с пациентите и да се шегува със сестрите. Дамският персонал го намираше много весел и приятен, но той не покани на среща никоя от тях.

— Може да не харесва жените — пошегува се една сестра и всички й се изсмяха. Не изглеждаше да е от този тип.

— Може да е женен — изказа предположението си друга.

Предишния ден тя бе разговаряла дълго с него и бе останала с впечатлението, че мислите му се въртят около някаква жена, макар той да не й бе доверил почти нищо. Просто по начина, по който бе казал „ние“, бе разбрала, че преди да отплава от континента не е бил сам. И бе доловила затаената дълбоко в душата му болка. Болка, която никой не може да докосне и да излекува. Защото той не допускаше никого до себе си.

Жените в базата говореха доста за него. Той бе изключително привлекателен и необичайно откровен за някои неща. Говореше много за сина си, единайсетгодишно момченце на име Джон. Всички бяха чували за Джони.

— Знаеш ли кой е той? — пошушна веднъж една санитарка на сестрата, с която работеше. — Имам предвид, в живота? — Тя бе израснала в хълмистите равнини на Кентъки, но бе чувала за „Бърнъм стийл“. Направи си връзката от нещо, което Ник бе казал, поразпита и един офицер потвърди, че е права. — Той е собственикът на „Бърнъм стийл“.

Сестрата я погледна скептично, после вдигна рамене.

— И какво от това? Нали и той участва в тази война както всички нас, и на него корабът му е потъвал под краката.

Санитарката кимна, но си умираше за една среща с него. Когато и да го видеше в болницата, винаги се опитваше да привлече вниманието му, но той разговаряше с нея не по-различно, отколкото с останалите.

— Господи, невъзможно е да се доближиш до този човек — оплака се тя на една приятелка.

— Може някой да го чака вкъщи — не че това спираше останалите.

 

 

Приблизително същите неща се говореха и за Лиан в болницата в Оукланд.

— Имаш ли приятел във войната? — попита я един ден младеж с безброй шрапнели в корема. Бяха го оперирали три пъти и още не бяха извадили всичките.

— Съпруг — усмихна му се тя.

— Онзи, който е бил в Коралово море ли? — Тя му бе говорила за тази битка, когато го докараха и знаеше, че са й известни доста подробности. Но когато я попита, в очите й се появи странно изражение.

— Не. Мъжът ми беше във Франция.

— Какво е правил там? — объркано я погледна момчето. Нещо не се връзваше с нещата, които знаеше за нея или поне с онова, което тя му бе разказвала.

— Бореше се с германците. Той беше французин.

— О! — изненадано възкликна момчето. — И къде е сега?

— Убиха го.

Войничето млъкна и дълго я гледа. Тя подвиваше краищата на одеялото покрай краката му и пипаше много леко. Но той я харесваше главно защото беше много красива.

— Съжалявам.

Тя се обърна към него с тъжна усмивка.

— Аз също.

— Имаш ли деца?

— Две момиченца.

— И те ли са хубави като майка си? — ухили се той.

— Много по-хубави — отвърна усмихнато Лиан и мина към следващото легло.

Прекарваше часове наред в болничните стаи, усмихваше се, изпразваше подлоги, стискаше ръце, държеше главите на пациентите, докато те повръщаха. Но рядко говореше за себе си. Нямаше нищо за казване. Животът й бе свършил.

 

 

През септември чичо й най-сетне я покани на вечеря в ресторант. Време й бе да излезе от траура.

Но тя поклати глава.

— Няма да стане, чичо Джордж. Утре съм рано на работа и… — Не искаше да си търси извинения. Не искаше да излиза. Не искаше да върши нищо друго, освен да работи, да се връща вечер и да прекарва малко време с децата, а после да си ляга.

— Ще ти се отрази добре, ако попромениш обстановката. Не можеш всеки ден само да тичаш до болницата и обратно.

— Защо да не мога? — И погледът й ясно говореше: „Не ме закачай!“.

— Защото не си някоя старица, Лиан. Може и да ти се иска да се правиш на такава, но не си.

— Аз съм вдовица. А това е същото.

— Дрън-дрън. — Започваше да му напомня на брат му Харисън след смъртта на майка й. Но това бе безумие! Тя беше на трийсет и пет години й не можеше да легне в гроба заедно с мъжа си. — Знаеш ли на какво си заприличала напоследък? Слаба си като клечка, очите ти са хлътнали, а дрехите висят на гърба ти.

Тя се разсмя на това описание и поклати глава.

— Голяма красавица ме изкара.

— Погледни се някой път в огледалото.

— С всички сили се старая да не го правя.

— Ето, виждаш ли? По дяволите, момиче! Престани да размахваш това черно знаме. Ти си жива! Ужасно жалко е, че той не е, но напоследък има много жени в същото положение. Само че те не се разхождат с опънати физиономии и не се правят на умрели.

— О, така ли? — В гласа й прозвуча странна ледена нотка. — И какво правят те, чичо Джордж? На танци ли ходят? — Тъкмо това бе правила тя преди. Преди Арман да загине. И бе сгрешила. И никога повече нямаше да го повтори. Арман бе мъртъв. По целия свят загиваха хора. А тя вършеше всичко по силите си за онези, които успяваха да оцелеят.

— Би могла от време на време да вечеряш навън. Толкова ли ще е лошо?

— Не искам.

Тогава той реши отново да подхване темата табу:

— Имаш ли някакви вести от Ник.

— Не. — Стената се вдигна и тя остана зад нея, ледена и недосегаема.

— Писа ли му?

— Не и няма да му пиша. Питаш ме вече втори път, не ме питай повече.

— Защо да не му пишеш? Можеше поне да му съобщиш, че Арман е загинал.

— Защо? — В гласа й започваше да се прокрадва гняв. — Каква полза от това? Вече два пъти отпращам този човек. Няма да му причинявам повече страдания.

— Два пъти ли? — Той я погледна слисано и Лиан се ядоса на себе си. Но имаше ли вече някакво значение, ако той научи и това?

— Същото нещо се случи и на „Довил“, когато се връщахме след падането на Париж. Обикнахме се, но аз сложих край заради Арман.

— Не знаех. — Тя бе странна жена, умееше да си държи устата и той й се възхищаваше. Значи и преди са имали връзка. Подозираше го, но не беше сигурен. — Това трябва да е направило раздялата ви този път още по-трудна.

Тя погледна чичо си в очите.

— Прав си. Не мога да преживея всичко това още веднъж, чичо Джордж, нито да го причиня на него. Твърде много неща се случиха. По-добре е всичко да си остане така.

— Но вече няма причини да постъпваш по този начин — сдържа се и не добави, че сега тя е свободна.

— Не знам дали бих могла да живея с вината за стореното от нас. Все още си мисля, че Арман е знаел. А дори да не е знаел, вината си е вина. Върху две грешки не може да се гради нов живот. Тъй че каква ще е ползата, ако му пиша сега? Отново ще събудя надеждите му, а после, когато се върне, може да не съм в състояние да оправдая неговите очаквания. Просто нямам право. За нищо на света не бих го накарала да преживее всичко това за трети път.

— Но той сигурно е разбирал как се чувстваш, Лиан.

— Разбираше. И все повтаряше, че ще играе по моите правила. А моите правила бяха такива, че все се връщах при мъжа си. Страхотни правила! — Изглеждаше отвратена от себе си. Това я мъчеше от месеци. — Не искам повече да говоря на тази тема. — И мислите й полетяха към забравените времена, когато бе имала двама любими мъже. Сега нямаше нито един, или поне нямаше да види повече нито един от тях.

— Мисля, че грешиш, Лиан. Според мен Ник те познава по-добре, отколкото ти самата се познаваш. Той би ти помогнал да се справиш с всичко това.

— Той ще си намери някоя друга. И си има син, при когото да се върне.

— Ами ти? — Чичо Джордж много се тревожеше за нея. Лиан в най-скоро време щеше да се пръсне от напрежението, което си налагаше.

— Аз съм си добре и така.

— Не ти вярвам, а и ти не си вярваш.

— Аз не заслужавам нищо друго, чичо Джордж!

— И кога възнамеряваш да слезеш от кръста?

— Когато си платя за греховете.

— Не мислиш ли, че вече си ги платила?

Тя поклати глава.

— Загуби съпруга си, когото може и да смяташ, че си предала, но остана с него до самия край. Дори се отказа от мъжа, когото обичаш, и запази тайната на Арман през всичките тези години, въпреки че аз ти досаждах до смърт, и въпреки че те изгониха от Вашингтон буквално залята с катран и посипана с пера. Не смяташ ли, че това е достатъчно? И сега даваш всеки свой дъх, за да утешаваш онези мъже от хирургическото отделение. Какво още искаш, власеница ли? Да навлечеш чувал и да си посипеш главата с пепел ли?

Тя се усмихна.

— Не знам, чичо Джордж. Може би светът ще започне да ми се вижда по-приятен, когато войната свърши.

— За всички ни ще е така, Лиан. Времената са много тежки. Страшно ти става, като си помислиш, че по цяла Европа измъкват евреите от домовете им и ги затварят в лагери, че в Лондон загиват деца, че нацистите разстрелват мъже като Арман, че в океана потъват кораби и… Изброяването може да продължи безкрайно. Но въпреки всичко човек трябва да се буди сутрин с усмивка, да погледне през прозореца, да благодари на Бога, че е жив, и да подаде ръка на хората, които обича. — Той протегна ръка, а тя я пое и целуна пръстите му.

— Обичам те, чичо Джордж. — Приличаше на момиченце и той помилва копринените й руси коси.

— И аз те обичам, Лиан. Да ти кажа право, обичам и този младеж. Бих искал един ден да те видя с него. Ще бъде хубаво и за тебе, и за децата. Пък и аз няма да живея вечно.

— Ами, няма — усмихна му се тя. — Ще ти се наложи.

— Не, няма. Помисли над онова, което ти казах. Дължиш го на самата себе си. И на него.

Ала тя не се вслуша в думите му. Всеки ден ходеше в болницата в Оукланд и работеше до пълно изтощение, а вечер се връщаше вкъщи и даваше на него и дъщерите си всичко, каквото й бе останало, ако изобщо и бе останало нещо.

 

 

На 15 октомври „Ентърпрайс“ се отправи назад към Гуадалканал. На борда му Ник изгаряше от нетърпение отново да влезе в бой. Двата месеца на Хаваите едва не го бяха побъркали.

На 23 октомври стигнаха до острова и се присъединиха към „Хорнет“, сега под командването на контраадмирал Томас Кинкейд. В района имаше четири японски самолетоносача. Те все още се опитваха да си върнат онова, което сега се наричаше летище „Хендърсън“, а американците отбраняваха извоюваните позиции.

На 26 октомври адмирал Холси, главнокомандващ флота в Южния Пасифик, им нареди да атакуват и те атакуваха. Битката беше свирепа, японците бяха по-силни от тях. Те подпалиха „Хорнет“ и продължиха да му нанасят удари, докато не потъна. Хиляди мъже загубиха живота си. Но въпреки жестоките попадения, „Ентърпрайс“ оцеля. За радост на всички той продължаваше да се сражава и хората в Щатите денонощно седяха до радиоапаратите и следяха хода на събитията.

Една вечер Джордж се прибра и завари Лиан да слуша с ужас новините.

— Мислиш, че той е там, нали?

— Не знам. — Но очите й говореха обратното.

— И аз мисля така — мрачно поклати глава старият човек.