Даниел Стийл
Корабите на съдбата (17)

17

Нормалният брой пътници, настанявани на „Аквитания“, бе 3230 при екипаж от 972 човека, но за това последно плаване бе махната цялата мебелировка, без която можеше да се мине, и бяха сложени допълнителни легла, тъй че сега корабът превозваше 400 души допълнително. Теснотията бе голяма, имаше няколко семейства, които също като Хилъри и Джони пътуваха натъпкани в едно-единствено помещение, при положение, че нормално биха заели две-три каюти или апартамент. Ала сега нещата стояха съвсем различно. Вечерята се сервираше в четири и пет следобед и с падането на нощта всичко потъваше в пълен мрак. Дотогава пътниците трябваше да са се прибрали в каютите, за да се избегнат злополуки по коридорите. Всички прозорци и илюминатори бяха боядисани с черна боя и на хората бе наредено да използват тоалетните, без да палят лампите, с което всички май бяха започнали да свикват. На борда имаше огромен брой американци, както и англичани. Англичаните изглеждаха особено невъзмутими, всяка вечер идваха да се хранят в смокинги, сякаш всичко си беше наред, и обсъждаха новините от войната.

Що се отнася до самия кораб, онова, което бе останало незасегнато, все още носеше атмосферата на елегантна викторианска всекидневна, странно контрастираща със закачените по стените инструкции за пътниците в случай на атака от германска подводница.

На втория ден след заминаването Джони се успокои дотолкова, че Хилъри реши да го представи на Филип Маркъм. Обясни му, че той е стар неин приятел от Ню Йорк, и че случайно го е срещнала на кораба, но докато разговаряше с любовника си, момчето ги наблюдаваше с открито подозрение. А когато на следващата сутрин ги видя заедно на една от откритите палуби, каза на гувернантката си:

— Мразя този човек.

Тя строго му се скара, но той не й обърна внимание и същата вечер каза същото и на майка си. Хилъри го плесна силно през лицето, а той я гледаше, без да пророни сълза.

— Прави с мен каквото си искаш. Когато порасна, ще живея при татко.

— А не мислиш ли, че и аз ще бъда там? — Ръцете й още трепереха, но се опита да овладее гласа си. Джони бе по-умен, отколкото бе хубаво за него самия, и тя се радваше, че сега не може да каже нищо на Ник. Питаше се дали ги е видял да се целуват. Нощем тя спеше в собственото си легло, макар и не по своя воля — в кабината на Филип имаше още трима мъже. — Какво значи това, че ще живееш с баща си? Аз също ще живея с него.

— Не, няма. На бас се хващам, че ще живееш с онзи. — Отказваше дори да спомене името му и когато срещнеше Филип, се правеше, че не го вижда.

— Приказваш глупости — но напоследък с Филип говореха тъкмо за това. Тя ни най-малко не бе въодушевена от идеята на Ник да останат завинаги женени и ако успееше след завръщането му да изтръгне неговото съгласие или пък да намери нужните основания и сама да подаде молба за развод, щеше да го направи и да се омъжи за Филип. — Да не съм те чула повече да приказваш така!

И не го чу. През цялото пътуване той почти не говореше с майка си. Стоеше си с гувернантката и през повечето време играеше с кученцето в каютата.

Пътуването бе дълго и уморително за всички. Движеха се на зигзаг и строго спазваха нощните затъмнения. То отне повече от обичайното време и когато най-сетне пристигнаха в Ню Йорк, Хилъри се надяваше никога повече да не види кораб. През живота си не се бе радвала толкова на този град, макар да остана там само няколко дни, преди да заведе Джони в Бостън и да го остави при майка си.

— Защо ще стоя тук? Няма ли да си идем у дома? — Джони не можеше да разбере защо трябва да живее при баба си.

— Аз си отивам. И ще подготвя апартамента в Ню Йорк — жилището им бе стояло затворено четири месеца и тя твърдеше, че имала да върши много работа, преди да го направи отново годно за обитаване.

След две седмици бабата записа Джони в едно бостънско училище. Каза му, че уж било за малко, та да не изпусне много от учебния материал, докато майка му подрежда апартамента. Но след това той подслуша един неин разговор по телефона. Идеята да го запише в училище била нейна. Нямала представа кога Хилъри ще дойде да си го прибере, тя нещо го усуквала. Джони знаеше каква е причината, при все че не каза нищо. Всичко беше заради оня мъж… господин Маркъм… Искаше му се да пише за това на баща си, да му разкаже, но нещо го караше да мисли, че тази идея не е особено добра. Неговият татко сигурно щеше много да се разтревожи. Май щеше да е по-добре да му се оплаче, когато се видят. В последното си писмо Ник обещаваше, че ще си дойде колкото може по-бързо, може би веднага след Коледа. На Джони му се струваше, че това е много време, но до Коледа оставаха само два месеца, както напомняше в писмото си баща му.

Момчето се чувстваше самотно при баба си. Тя беше стара и раздразнителна и той се радваше, че поне му бе разрешила да си задържи кученцето.

Седмица след като бе изпратил последното си писмо до Джони, Ник случайно срещна Арман и Лиан на малка вечеря, давана от американския консул. Те излизаха за пръв път от месеци и им се струваше, че през лятото познатите им чувствително са се състарили. Лиан бе облякла много красива дълга рокля от черен креп сатен, но изглеждаше уморена. Напрежението се отразяваше на всички, макар външно Париж да бе съвсем спокоен. Хората все още бяха покрусени от падането на Варшава преди месец. Поляците бяха воювали храбро до самия край, ала на седемнайсети септември от изток ги бе нападнал Съветският съюз и на двайсет и осми всичко бе свършило, въпреки собствените им усилия и помощта на приятелите, включително и стоманата на Ник. Градът на изток, за който тръпнеха сърцата им, бе паднал.

— Какво ново, откакто не сме се виждали?

На вечерята мястото на Ник се оказа до Лиан, Арман беше чак в другия край на масата. Ник си помисли, че сега той изглежда поне с десет години по-възрастен, отколкото на кораба през юни. През цялото време оттогава бе работил по петнайсет до осемнайсет часа в денонощието и това му личеше. Бе заприличал на старец, а току-що бе навършил петдесет и седем години.

— Добре сме — много тихо отвърна Лиан. — Арман носи най-малко три дини под една мишница.

Тя също забелязваше колко зле му се отразява непосилната работа, но не можеше да стори нищо. Арман щеше да дава за своята родина всичко от себе си, докато накрая рухне. Лиан почти непрекъснато беше сама с дъщерите си и се бе примирила с това. Вече нямаше избор. Записа се доброволка в Червения кръст. Засега не беше особено полезна, но все пак вършеше нещо. Помагаха за изпращането на огромен брой евреи от Германия и Източна Европа извън пределите на Франция и поне знаеше, че допринася за спасяването на нечий живот. Хората заминаваха за Южна Америка и Съединените щати, за Канада и Австралия.

— Как е моят приятел Джон? — попита тя, вече усмихната.

— Добре е. Макар и да не съм много сигурен къде се намира. — Ник бе очаквал момчето да е в Ню Йорк, но от писмото, което бе получил от него, се разбираше, че е в Бостън при баба си, вероятно на гости, за да я успокои, че е жив и здрав.

Лиан изглеждаше объркана.

— Той не е ли тук с тебе?

Ник поклати глава.

— През септември заминаха с „Аквитания“, с последния курс до Америка. Всъщност исках да кажа, че очаквах да е в Ню Йорк, а той изглежда е в Бостън при тъща ми.

— Изпратил си го сам? — стреснато попита Лиан. Това бе същият кораб, с който Арман я караше да замине.

— Не, и майка му отпътува. Не исках повече да остават тук. Чувствам се по-добре, като знам, че са в Щатите.

Лиан кимна. Намираше го съвсем разумно, въпреки че тя не бе пожелала да го направи. Все пак подозираше, че Хилъри Бърнъм си е тръгнала с най-голямо удоволствие. Слуховете за Филип Маркъм бяха стигнали и до нея. Международната общност в Париж бе малка, сплотена и много бъбрива. Сега погледна Ник, питайки се как ли я кара. Той също изглеждаше уморен, макар и не колкото Арман. Лиан си спомни последния им разговор на кораба, искаше й се да разбере как е протекъл животът му след това. Струваше й се, че има поне хиляда години, откакто пристигнаха в Европа, а бяха минали само четири месеца.

— А ти как живееш?

— Добре, предполагам. — Той сниши глас, за да говори открито. Тя винаги му действаше така. Беше от този тип жени. — Ще трябва да живея със съзнанието за своите грешки, за своите неверни преценки.

Тя веднага разбра какво има предвид, намекваше за деловите си връзки с Германия.

— Ти не си единственият, който ги е преценил неправилно. Нали знаеш какво се приказва в Щатите. Рузвелт полага усилия да бъде преизбран следващата година въз основа на обещанието, че американците няма да се намесват в тази война. Това е лудост.

— Уилки говори същото. Спокойно можеха да бъдат на една и съща листа.

— Според тебе кой ще спечели? — попита Лиан. Беше малко странно, че говорят за изборите в Америка, когато около тях Европа бе обхваната от пламъци.

— Рузвелт, разбира се.

— За трети път?

— Съмняваш ли се в това?

Тя се усмихна:

— Всъщност не. — Приятно й бе да разговаря за тези неща с него. Получаваше усещане за здравомислие, за нещо родно сред целия този кошмар, в който живееха.

Вечерята завърши рано и Арман откара Лиан вкъщи. По целия път се прозяваше и милваше ръката на жена си на задната седалка в служебния „Ситроен“ с щатен шофьор.

— Видях, че и Бърнъм беше между поканените тази вечер. Изобщо не успях да поговоря с него. Как е той?

— Добре — тази вечер не бе имало и следа от интимния дух на разговорите им по време на пътуването, но друго не можеше и да се очаква.

— Изненадан съм, че той е още тук.

— Казва, че щял да си замине след Коледа. Синът и жена му са отпътували с „Аквитания“.

— Сигурно заедно с Филип Маркъм.

— Ти знаеш ли за него? — погледна изненадано Арман, а после се усмихна. Изобщо не го бе споменал пред нея, тя беше научила от други хора, от някакви американци, с които се запозна в Париж. — Има ли нещо, което да не знаеш, Арман?

— Надявам се, че няма. Работата ми е да съм информиран. — Той знаеше също така и за тайните сделки на Бърнъм с Полша, но не спомена за това. Хвърли бърз поглед към шофьора, макар че можеше да има доверие на този човек, щателно проверен от органите за сигурност.

— Тъй ли? — Лиан изглеждаше изненадана. Тя не би дала такова определение на работата му, но напоследък всичко се променяше.

Арман бързо изостави тази тема.

— Беше ми приятно да те видя така издокарана тази вечер, любов моя. Също както в добрите стари времена, когато живеехме в един мирен свят.

Тя бавно кимна. Все още размишляваше над онова, което бе казал, но не искаше да го разпитва в колата. Беше забелязала отправения към шофьора поглед. От известно време бе започнала да си задава въпроси за естеството на неговата дейност. Той вече изобщо не й разказваше за онова, което ставаше в службата му. Съобщаваше й само новините, които тя и бездруго научаваше от вестниците. Бе станал много по-потаен. И по-уморен, отколкото го бе виждала някога. Не бяха се любили от август. Тя подозираше, че и тази вечер няма да е по-различно. Вече се бе унесъл в колата, преди да стигнали до Плас дю Пале-Бурбон. Лиан го събуди, качиха се в спалнята и започнаха да се събличат. Арман пръв стигна до леглото и когато тя също се пъхна под завивките, бе вече дълбоко заспал.