Даниел Стийл
Корабите на съдбата (15)

15

В нощта на шести септември Арман и Лиан похапваха от леката вечеря, която тя бе претоплила за него в полунощ. Арман си бе поискал само малко супа и парче хляб. Беше твърде изтощен, за да се храни. Денят му бе минал в безкрайни трескави съвещания. Новините от Полша бяха по-лоши от всякога, макар, слава богу, Варшава все още да не бе паднала. Според съобщенията положението бе критично, поляците бяха заплашени от масово унищожение. Лиан не откъсваше очи от лицето на мъжа си, върху което сега ясно личаха мъката, годините и тревогата за неговата страна.

— Лиан… има нещо, което искам да ти кажа.

Тя се приготви да чуе още някоя мрачна новина, сега като че нямаше други.

— Да?

— „Аквитания“, английски кораб, снощи е пристигнал в Саутхамптън и ще направи още едно пътуване до Щатите, където ще го използват за транспортиране на военни части. И когато потегли — думите едва не заседнаха в гърлото му, — искам ти и децата да сте на борда.

Лиан седеше и го слушаше, без да издаде звук, а той бе вперил очи в нея. В първия момент тя изобщо не реагира, а после бавно поклати глава. Седна много изправено и го погледна в очите.

— Не, Арман, няма да заминем.

И той на свой ред замълча за миг стъписано.

— Да не си луда? Франция е във война. Трябва да се върнеш в Америка. Искам да съм сигурен, че ти и децата сте в безопасност.

— На английски кораб, когато Атлантикът най-вероятно гъмжи от подводници? Те потопиха „Атения“, защо да не потопят и този?

Арман поклати глава. Ужасите, за които се съобщаваше от Варшава, бяха още твърде живи в съзнанието му. Нямаше да позволи жена му и дъщерите му да останат във Франция и да се борят с немците.

— Не бива да спориш с мен — но бе прекалено уморен, за да каже нещо повече, а Лиан проявяваше решителност, на каквато не бе предполагал, че е способна.

— Няма да заминем. С децата ще останем тук, при тебе. Обсъдихме го още когато войната бе обявена. Тук има и други жени и деца. Защо трябва да заминаваме?

— Защото в Щатите е по-безопасно за вас. Рузвелт непрекъснато повтаря, че няма да влиза в тази война.

Това не бе нещо ново и Лиан го изслуша с неудоволствие.

— Нямаш ли вяра във Франция? Тя едва ли ще рухне като Чехословакия или Полша.

— Когато започнат да бомбардират, а те положително ще го направят, държиш ли да бъдете тук с децата, Лиан?

— Хората са го преживели през миналата война.

Той беше така уморен, че бе готов да се захлупи на масата и да заспи, а тя категорично отстояваше решението си да остане. Не бе в състояние да спори с нея. Подновиха разговора на следващата сутрин, веднага след като той се събуди, но тя бе още по-непреклонна и оставяше без внимание почти всички негови аргументи. В седем и трийсет тръгна на работа и тя отново му отправи своята мека усмивка.

— Аз те обичам, Арман. Мястото ми е тук, с тебе. Не повдигай повече този въпрос. Няма да замина.

Той настойчиво я погледна в очите.

— Ти си изключителна жена, Лиан, отдавна знам това. Все още имаш избор. Би трябвало да се върнеш в Америка, докато това още е възможно.

— Там не съм оставила нищо. Моят дом е тук, с тебе.

В очите му се появиха сълзи и той се наведе да я целуне за довиждане. Тя го бе трогнала повече откогато и да било досега. И не отстъпваше на никоя полякиня по смелост.

— Обичам те.

— И аз те обичам — шепнешком му отвърна тя, целуна го и той тръгна. Знаеше, че няма да го види преди полунощ, и че той ще се прибере залитащ от преумора, но сега поне имаше основателни причини за това. Страната бе във война. И тя щеше да остане тук. Винаги щеше да бъде до него.