Даниел Стийл
Корабите на съдбата (50)

50

Когато на сутринта след инцидента в Ньой Арман влезе в кабинета си, лицето му бе бледо, а дланите потни, ала той стигна до бюрото, без да куца и седна на мястото си, както всеки ден. Маршан дойде и му остави купчина отчети за четене, формуляри за попълване и разни послания от местните генерали.

— Ще наредите ли още нещо?

— Не, благодаря ви, Маршан. — Чертите му бяха изопнати, но гласът му беше нормален.

През следващата седмица продължаваше да ходи на работа и с бясна скорост привеждаше в изпълнение плановете си. Безценният Реноар изчезна от изоставената сграда, скулптурата на Роден бе скрита на сигурно място, на еврейката и детето й бе намерено убежище в една селска къща близо до Лион, а наред с това се бе заел да осъществи и безброй други свои намерения. Знаеше, че му остава много малко време. А състоянието на крака му се влошаваше с всеки изминал ден. Раната бе страшно инфектирана, ала той не разполагаше нито с лекарства, нито с превързочни материали, за да се погрижи за нея. Налагаше се да полага огромни усилия, за да върви така, сякаш му няма нищо. Това го изтощаваше неимоверно много и той измършавя. Най-сетне изглеждаше на годините си, че и още доста отгоре.

Тъй като бързаше да приключи с възможно повече неща, той оставаше в кабинета си дълго след вечерния час. И му трябваше все повече време, за да изгаря бележките си, а бе трудно да се измислят претексти за паленето на камината. Често разтъркваше ръце и с усмивка казваше на Маршан, че старите му кокали имат нужда от топлина, а помощникът му само вдигаше рамене и се връщаше към работата на собственото си бюро.

До следващата среща с Мулен оставаха само още четири дни, налагаше се да бърза. Вечерта си тръгна от работа след десет часа, и когато се прибра, му се стори, че някой е влизал в къщата. Не си спомняше да е оставял стола толкова далече от бюрото. Но бе твърде уморен, за да се разтревожи, а болката от раната в крака се бе качила вече чак до таза. В Лондон щеше да му се наложи да отиде на лекар. Огледа се из жилището, а сетне, след като угаси осветлението, и навън към Плас дю Пале-Бурбон и сърцето му се сви при мисълта, че скоро ще напусне Париж. Както толкова пъти досега, щеше да се върне отново, и то във вече свободната френска столица.

„Bonsoir, ma belle!“ — усмихна се той на своя град, после си легна и потъна в мисли за жена си. Утре ще пише на Лиан… или вдругиден… Сега няма време.

Но кракът го болеше толкова много, че се събуди още преди разсъмване и след като полежа известно време, без да успее да заспи, реши да стане и да й драсне няколко реда. Когато седна зад бюрото и придърпа празния лист към себе си, почувства как го разтърсва вече привичната тръпка от високата температура.

„Откакто ти писах последния път, при мен няма нищо ново. Животът ми преминава в трескава работа, любима — внезапно осъзна нещо и се усмихна. — Опасявам се, че съм станал невъзможен съпруг. Преди две седмици пропуснах да те поздравя с тринайсетата ни годишнина. Но като се имат предвид изключителните обстоятелства, може би заслужавам известна снизходителност от твоя страна. Дано следващите ни тринайсет години бъдат леки и мирни. И дано скоро отново сме заедно.“

Сетне премина към онова, което поглъщаше мислите му:

„Боя се, че кракът ми не е добре. Сега съжалявам, че ти писах за раняването, защото ти сигурно си се разтревожила. Не е нищо сериозно, сигурен съм, но съм принуден да ходя всеки ден, а това не помага много за заздравяването на раната. Вероятно съм се превърнал в старец, ала в старец, който не е престанал да обича родината си… a la mort et a tout jamais — до смъртта си и навеки, готов да заплати всяка цена, колкото и висока да е тя. С радост бих дал крака, дори сърцето си за тази страна, която толкова много обичам. Сега тя е притисната към земята от германските насилници, но скоро отново ще бъде свободна и ние ще излекуваме раните й. Ти пак ще си до мен, Лиан, и всички ние отново ще бъдем щастливи. За мен е облекчение да знам, че докато настъпи този момент, ти си на сигурно място при чичо си, така е по-добре и за тебе, и за децата. Изобщо не съжалявам, че ви изпратих обратно в Щатите. Така ти никога няма да разбереш какво е да гледаш как Франция се задушава в ръцете на германците… А те стягат хватката около врата й и се подсмиват ехидно при всяка нейна конвулсия. Сърцето ми се къса, че скоро ще замина с Мулен, но единствената ми утеха е, че пак ще се върна и ще се боря още по-яростно.“

И през ум не му минаваше да остане в Англия или да се върне при Лиан. Мислеше само за Франция дори докато се подписваше под писмото.

„Предай най-топлите ми чувства на момичетата и запази достатъчно от тях за себе си. Обичам те много, много, mon amour… почти толкова много, колкото обичам Франция… — усмихна се и продължи: — … може би дори повече, ала сега не бива да се разнежвам, защото ще забравя, че съм стар човек, и ще хукна натам, където си ти. Бог да е с теб, с Мари-Анж и Елизабет. Предай на чичо си моите най-горещи благодарности и поздрави.“

Твой любещ съпруг Арман.

Той се подписа както винаги със замах и по пътя към службата остави писмото на обичайното място. Мина му през ума да го задържи до заминаването си с Мулен, но реши да не го прави. Знаеше с какво нетърпение чака вести от него Лиан и колко много се тревожи. Долавяше това от въпросите, които му задаваше в писмата си — за щастие, макар да минаваха през цензурата, те продължаваха да пристигат.

Арман погледна календара над бюрото, закачен срещу портретите на Петен и Хитлер, срещата му с Мулен бе само след три дни. Смръщи чело, опитвайки се да реши с какво да започне, и в този момент в кабинета му влезе усмихнат Андре Маршан с по един немски офицер от двете си страни. Германците обаче не се усмихваха.

— Господин Дьо Вилие?

— Да. Маршан? — Не си спомняше тази сутрин да има някаква среща, ала бе съвсем обичайно германците да го привикват в „Отел дьо Вил“, „Мьорис“ или „Крийон“ без предварителна уговорка. Арман погледна въпросително помощника си, без да става от стола. — Очакват ли ме някъде?

— И още как, сър. — Усмивката на Маршан стана още по-широка. — Господата от комендатурата искат да поговорят с вас тази сутрин.

— Много добре. — Той се изправи и взе шапката си. Дори в тези тежки времена винаги бе в раиран костюм с жилетка и бомбе, както през всичките години на дипломатическата си служба. Последва военните навън до колата, която бе изпратена да го вземе. Винаги се движеше в бляскави лимузини, макар изобщо да не държеше на това. Ала и сега стомахът му се преобърна, когато потеглиха и над тълпата по улицата се понесе шепот: „Предател!“.

Този път не го поканиха в кабинета, където го приемаха обикновено. Въведоха го в друг офис и той взе да се чуди каква ли отвратителна нова задача са му приготвили. „Няма значение“ — усмихна се на себе си той. Едва ли щеше да има време да я изпълни. След три дни заминаваше.

— Дьо Вилие? — Грубият немски акцент както винаги го подразни, но в момента бе съсредоточил цялото си внимание, за да влезе в стаята, без да куца. Изобщо не бе подготвен за онова, което последва. Вътре стояха и го чакаха трима офицери от СС. Бяха го разкрили. Представена му бе цяла колекция от доказателства, включително недогорели късчета от документите, които бе унищожил едва предишния ден. Арман погледна старшия по чин в очите и не му останаха никакви съмнения. Андре Маршан го бе предал.

— Не разбирам… Това не са…

— Млък! — изрева офицерът. — Млък! Сега аз ще говоря, а ти ще слушаш! Ти си една френска свиня, не си по-добър от останалите. Като свършим днес с тебе, и ти ще квичиш като другите мръсни свине!

Те не искаха от него никаква информация, нищо не искаха, държаха само да му кажат какво знаят и да демонстрират превъзходството на немския ум. И когато офицерът приключи с изброяването, което бе смешно непълно — за голямо облекчение на Арман, те не знаеха почти нищо — хората от СС го изведоха от стаята. Едва тогава по гърба му полази ледена тръпка и той започна да влачи крака си. Помисли си за Лиан и Мулен и почувства как го обхваща отчаяние. До този момент бе останал сравнително спокоен, ала сега нивото на адреналина в кръвта му изведнъж скочи, в главата му нахлу вихрушка от мисли и той отново си каза, че неговата родина заслужава тази жертва. „Pour la France…“^[1] повтаряше си той, докато го връзваха за един стълб в двора на комендатурата. А когато насочиха към него дулата на пистолетите, извика само едно име, „Лиан!“, и ехото още продължаваше да кънти, когато безжизненото му тяло увисна на въжетата.