Даниел Стийл
Корабите на съдбата (27)

27

Преди да напуснат Вашингтон, Лиан и дъщерите й си устроиха тиха самотна гощавка за Деня на благодарността. Все едно че живееха в град, в който не познават жива душа. Никой не им се обади, никой не се отби, никого не поканиха да хапне от пуйката им. Както милиони хора в цялата страна, сутринта и те отидоха на черква и се върнаха вкъщи да нарежат пуйката, но нямаше да е много по-различно и ако бяха в някоя пустиня.

В края на следващата седмица опаковаха нещата, които бяха накупили след пристигането си, и Лиан изпрати всичко по влака за Западния бряг. В понеделник и те се качиха на него и когато се настаниха в спалния вагон, Лиан си спомни за Ник и как го видя за последен път на Гранд Сентрал стейшън. Сега й се струваше, че е било преди хиляда години, при все че бяха минали само четири месеца. Ала за нея и децата тези месеци се бяха оказали много дълги. Изпита облекчение, когато влакът бавно потегли от гарата. Никоя от тях не съжаляваше, че напускат Вашингтон. Идването им тук беше грешка. Арман й бе казал от самото начало да се върнат в Сан Франциско, но тогава тя не можеше да знае онова, което знаеше сега: каква цена ще трябва да платят за неговото сътрудничество с Петен и кабинета Виши.

Пътуването през страната бе еднообразно и спокойно. Децата си играеха и четяха, забавляваха се взаимно и понякога се караха, което ангажираше вниманието на Лиан. Но повечето време тя спеше. Имаше чувството, че възстановява силите си след мъчителното напрежение през последните близо пет месеца, да не говорим за напрежението преди това. Всъщност те повече от година не живееха нормално — откакто преди година и половина пристигнаха в Париж. А сега изведнъж можеше да се отпусне и да не мисли абсолютно за нищо. Само когато спираха на разни гари и купуваше вестници, си спомняше за останалия свят и неговите тревоги. В Англия денонощно имаше бомбардировки и улиците бяха затрупани с отломки от разрушените сгради. При всяка възможност оттам продължаваха да евакуират децата и Чърчил бе наредил на Кралските военновъздушни сили да бомбардират Берлин, което само бе подтикнало Хитлер да удвои усилията за разрушаването на Лондон.

Но докато се носеха през покритите със сняг поля на Небраска и се любуваха на величествените Скалисти планини в Колорадо, всичко това й се струваше нереално. А в четвъртък се събудиха само на няколко часа път от Сан Франциско. Влязоха в града от юг, през най-грозните му квартали, и Лиан бе изненадана, че всичко все още й изглежда така познато. Много малко неща се бяха променили, откакто бе идвала за последен път — за погребението на баща си преди осем години.

— Това ли е? — Мари-Анж изглеждаше шокирана.

Децата никога не бяха посещавали Сан Франциско. Нямаха причина да ги водят тук. Баща й бе починал, а чичо Джордж наминаваше да ги види, където и да живееха в момента.

— Да — усмихна се Лиан. Но градът е много по-красив. Тези квартали не са от най-хубавите.

— Изобщо не са хубави.

Чичо Джордж и шофьорът чакаха на гарата и трите дами бяха посрещнати като важни особи, с „Линкълн Континентал“. Колата току-що бе доставена от Детройт и се видя на момичетата много луксозна. Лиан забеляза, как те изведнъж се изпълниха с възторг от идването си тук. Джордж бе донесъл на двете нови кукли и когато пристигнаха в къщата на Бродуей, Лиан се трогна, като видя какви усилия е положил да приготви стаите им. Те бяха пълни с играчки, а по стените имаше картини със сценки от филмите на Уолт Дисни. В някогашната нейна стая, която и сега бе определена за нея, бе сложена ваза с огромен букет. Макар че беше първи декември, времето бе меко, дърветата още зеленееха и в градината имаше цветя.

— Къщата изглежда прекрасно, чичо Джордж.

След смъртта на баща й той бе пипнал тук-там по нещо, но, общо взето, родният й дом бе по-малко променен, отколкото се беше опасявала — добре поддържан, с отбрана прислуга. На стари години чичо Джордж се бе укротил, времето на необузданите веселби от неговата младост беше отминало. Бе се справил добре и в „Крокет шипинг“. Странно, на Лиан й беше приятно, че си е у дома. След мъчителната изолация във Вашингтон в продължение на близо пет месеца пребиваването тук бе за нея блажено облекчение. Поне до вечерта й се струваше така.

Децата си бяха легнали, а тя седеше в библиотеката и играеше домино с чичо Джордж, както преди с баща си.

— Е, Лиан, вразуми ли се вече?

— В какъв смисъл? — престори се на задълбочена в играта тя, опитвайки се да печели време.

— Знаеш за какво говоря. Имам предвид отношението ти към онзи глупак, мъжа ти.

Тя вдигна глава и го погледна в очите хладно и твърдо, което го изненада.

— Няма да обсъждам това с тебе, чичо Джордж. Надявам се, че съм достатъчно ясна.

— Не ми говори с такъв тон, момиче! Направила си грешка и знаеш това.

— Не знам нищо такова. Женена съм от единайсет години и половина и много обичам съпруга си.

— Този човек на практика е нацист. И това „на практика“ май е комплимент. Ще можеш ли да живееш с него, след като знаеш това?

Тя отказа да отговори.

— За бога, та той е почти на десет хиляди километра, а твоето място е тук. Ако поискаш развод, при тези извънредни обстоятелства веднага ще ти го дадат. Можеш дори да отидеш в Рино и да приключиш с всичко за месец и половина. А после с децата ще започнете нов живот тук, където ви е мястото.

— Моето място не е тук. Дойдох, защото няма къде другаде да отида, докато Франция е окупирана. Нашето място е при Арман и ще се върнем при него веднага след като свърши войната.

— Струва ми се, че си се побъркала.

— Тогава да не говорим повече на тази тема, чичо Джордж. Около създадената ситуация има неща, които не са ти известни.

— Като например?

— Предпочитам да не говоря за това. — Както винаги, беше с вързани ръце. И никак не бе благодарна на Арман, че я постави в такова положение. Но вече свикваше с наложената й неизясненост.

— Глупости. Известни са ми доста неща. Например какво те е накарало да напуснеш Вашингтон. Изхвърлили са децата от училище, никой никъде не ви е канил, отбягвали са ви.

В очите й се появи мъка, но тя не отклони поглед. Чичо Джордж беше прав.

— Поне прояви достатъчно благоразумие да дойдеш тук, където можете да живеете нормално и достойно.

— Не и ако на всяка крачка наричаш съпруга ми нацист — рече тя отпаднало и тъжно. — Ако продължаваш така, същото ще се случи и тук, а аз не мога да се местя всеки пет месеца. Децата ще плащат, също както във Вашингтон. — Не го попита откъде е получил тази информация, той имаше връзки и сътрудници навсякъде и това нямаше никакво значение. Онова, което й бе казал, беше истина, но и нейните думи бяха по-малко верни.

— Какво очакваш да говоря? Че е прекрасен човек ли?

— Не е необходимо да говориш каквото и да било, след като не го харесваш. Но ако не си държиш езика зад зъбите, помни ми думата, и ти ще плачеш, както плаках аз, когато дъщерите ми се прибраха с омазани с боя коси, раздрани дрехи и пречупени кръстове на гърбовете — нареждаше тя, а в очите й напираха сълзи.

Чичо Джордж я погледна съчувствено.

— Наистина ли са постъпили така с децата?

Тя кимна.

— Кой?

— Други деца от училището. Момиченца от добри семейства. А директорката каза, че не можела да направи нищо, за да ги спре.

— Аз бих я убил.

— И на мене ми се искаше, но това едва ли щеше да реши проблема. Както каза тя, родителите си приказват, а децата слушат. В случая тя е права. И ако ти започнеш, чичо Джордж, ще заприказват и всички останали, а накрая ще плащат децата. — Подобно отношение към нея самата вече й се струваше нормално.

Това го накара да се замисли. После кимна бавно:

— Разбирам. Не ми харесва, но разбирам.

— Добре.

Той я погледна топло и каза:

— Радвам се, че се обърна към мен.

— И аз — усмихна му се тя. Никога не го бе чувствала близък, но сега, колкото и да бе странно, беше благодарна, че е при него. Той й даваше подслон в един критичен за нея момент. А тук животът изглеждаше толкова цивилизован и толкова откъснат от драматичните събития в света, че човек почти можеше да забрави за тях. Почти. Но не съвсем. И все пак войната изглеждаше така успокоително далечна…

Побъбриха още малко на по-безопасни теми и накрая се качиха в стаите си. Лиан се отпусна в своето старо легло и спа, както не бе спала от години. „Като умряла“ — сподели тя с чичо Джордж на следващата сутрин. После той излезе и Лиан проведе няколко телефонни разговора. Не със стари приятели, тя не познаваше почти никого тук, а чичо й вече бе намерил училище за децата. При все че „Бъркс“ щеше да им липсва, те започваха още от следващия понеделник. Но Лиан си бе наумила нещо друго и до вечерта вече го бе уредила.

— Какво си направила? — ужасено попита чичо Джордж.

— Казах, че съм си намерила работа. Толкова ли е шокиращо?

— Според мен да. Щом толкова искаш да вършиш нещо, защо не се запишеш в клуб „Метрополитен“, в женските помощни отряди или друга подобна организация?

— Защото искам да върша нещо полезно. Ще работя за Червения кръст.

— Ще ти плащат ли?

— Не.

— Слава богу. — Това вече не би могъл да понесе. — Не знам, Лиан. Ти си странно момиче. Как ти дойде наум да ходиш на работа? И то всеки ден?

— А какво смяташ, че трябва да правя? Да седя тук и да броя твоите кораби в залива?

— Корабите са колкото мои, толкова и твои, тъй че това занимание не би ти навредило. Имаш уморен вид и си прекалено слаба. Защо не си починеш, защо не започнеш да играеш тенис, голф или нещо друго?

— Мога да го правя през почивните дни, с децата.

— Откачаш. И ако не внимаваш, на стари години ще се превърнеш в ексцентричка! — Но тайно се гордееше с нея.

На следващия ден сподели това с един стар приятел. Двамата играеха домино в „Пасифик Юниън клъб“, той си пийваше уискито със сода и се хвалеше с Лиан:

— Тя е страхотна жена, Лу. Интелигентна, спокойна, уравновесена. В някои отношения много прилича на брат ми и умът й сече като бръснач. Преживяла е много изпитания в Европа. — Обясни, че е била в Париж по време на капитулацията, но съобразявайки се с казаното от Лиан, се въздържа да добави, че е съпруга на човек, който се оказал нацист.

— Омъжена ли е? — заинтригувано вдигна поглед приятелят му.

Джордж съзря благоприятната възможност. Той искаше да помогне на Лиан. Мислеше по този въпрос от доста време и бе решил точно как ще го направи.

— Повече или по-малко. Разделила се е с мъжа си. И ми се струва, че скоро ще отскочи до Рино. Не го е виждала от шест месеца. — В края на краищата, това си бе чиста истина — и няма представа кога ще го види пак. — Това също бе вярно. И чичо Джордж пристъпи към най-същественото: — Иска ми се да я запозная със сина ти.

— Тя на колко години е?

— На трийсет и три и има две прекрасни деца.

— Лаймън също. — Приятелят на Джордж спечели играта и се облегна назад с доволна усмивка. — Той е на трийсет и шест, през юни ще навърши трийсет и седем.

Освен това бе един от най-добрите адвокати в града и много привлекателен, поне Джордж смяташе така. Беше от отлично семейство, завършил бе Калифорнийския университет, ползваше се с уважение и живееше в Сан Франциско. Бе идеален за Лиан и ако тя се окажеше на друго мнение, имаше още много други, не по-малко подходящи от него.

— Ще видя какво може да се направи — рече Лу.

— Мога да организирам малка вечеря — уведоми Джордж секретаря си на следващия ден, а след още няколко дни се свърза по телефона, с когото трябва и вечерта, когато Лиан се прибра от Червения кръст, й каза за събитието! Тя харесваше работата и бе в добро настроение. Освен това бе получила писмо от Арман, препратено от Вашингтон в същия ден, в който бяха заминали. Доколкото можеше да се съди от написаното, той бе добре и не го грозеше никаква непосредствена опасност. Това бе една несекваща тревога за нея.

— Как мина денят ти, чичо Джордж?

Целуна го по челото и седна да пийне нещо с него. Животът тук бе толкова лек, че започваше да я обзема едва ли не чувство за вина, особено когато мислеше за Арман, опасно балансиращ между двете правителства, на които служеше. Лиан знаеше какво му коства това, а си седеше тук, в един красив дом с чудесен изглед, обкръжена от прислужници и предания си чичо.

— Много добре. А твоят?

— Интересно. Уточняваме допълнителни места за приемането на част от английските деца.

— Много благородно занимание. Как са момичетата?

— Прекрасно. Пишат домашните си горе — а ако питат тях, най-добрата новина беше, че след десет дни започва коледната ваканция.

— Знаеш ли, днес ми дойде една идея. Ще имаш ли нещо против да ми помогнеш да организирам една малка вечеря? Преди, когато живееше при баща си, беше страшно добра в тези неща.

Лиан се усмихна при спомена за онези времена, но мислите й отново се върнаха към Арман, защото след смъртта на Одил и през единайсетте години на брака им непрекъснато бе вършила същото и за него.

— Благодаря, чичо Джордж. Много обичах да се занимавам с това.

— Нали нямаш нищо против да ми помогнеш? Малко изоставам с някои от светските си задължения.

— С най-голямо удоволствие. Нещо специално ли имаш предвид?

— Мислех за една малка вечеря следващата седмица. — Но не й каза, че всички вече са приели поканите. — Как ти звучи това? Около осемнайсет човека. Можем да наемем и няколко музиканти и след вечерята да устроим танци в библиотеката.

— Танци ли? Това не е ли твърде претенциозно за една „малка вечеря“?

— Ти не обичаш ли да танцуваш?

— Обичам, разбира се — отвърна тя и се усмихна. Бе забравила какъв веселяк беше навремето чичо Джордж. И явно още си бе такъв. Въпреки че беше на седемдесет и три години, изглеждаше доста подвижен за възрастта си. Изведнъж й мина през ума, че той може да има някакви скрити мотиви, например някоя вдовица, която ухажва. — С удоволствие ще помогна. Само ми кажи какво искаш от мен.

— Аз ще поканя гостите, а ти се заеми с останалото. Купи си красива нова рокля, поръчай цветя. Сигурен съм, че знаеш какво да правиш.

Тя без съмнение знаеше и преди вечерята слезе да провери дали всичко е наред. Осемнайсетте поканени щяха да бъдат настанени около голямата овална английска маса от XVIII век. На нея ухаеха три големи букета бели и жълти рози, а в изящните сребърни свещници бяха поставени високи кремави свещи. Лиан бе използвала една от дантелените покривки, останали от майка й, които не бе взела със себе си при напускането на къщата. Беше наела и музиканти, както пожела чичо й. Те вече свиреха тихи мелодии в огромния хол, въпреки че гостите още не бяха пристигнали. Тя обгърна с поглед помещението и реши, че всичко е наред. В този момент зърна Мари-Анж и Елизабет, да надничат иззад перилата.

— Какво правите там, вие двете?

— Може ли да гледаме?

— Само за малко — усмихна се майка им и им изправи въздушна целувка. Бе облякла бледосинята копринена вечерна рокля, която си купи от „Магнин“ предишния ден, точно в същия цвят като очите й. Косата й беше вдигната и от години не се бе чувствала така елегантна.

— Приличаш на Пепеляшка! — с висок шепот се обади от стълбите Елизабет и Лиан изтича горе да я целуне.

— Благодаря ги, скъпа.

После слезе чичо Джордж, гостите заприиждаха и партито започна. Лиан намираше, че всичко протича много гладко. Джордж лично бе разпределил местата около масата, тъй като познаваше всички, и тя бе настанена между двама много приятни мъже, борсов агент на име Томас Маккензи, който бе на около четирийсет години, разведен, с трима синове, и адвокат на име Лаймън Лоусън, който й се стори горе-долу на нейната възраст, също разведен, с две дъщери. Ала малко по-късно забеляза, че чичо й я наблюдава, и изведнъж всичко й стана ясно. Той се опитваше да я представи на свободните мъже в града. Лиан се стъписа. Та тя бе омъжена жена, в края на краищата!

Вечерята мина много приятно и музикантите свириха чудесно, но тя бе ужасена от онова, с което се бе захванал чичо й, и докато закусваха на следващата сутрин, с голяма неохота подхвана разговор на тази тема.

— Е, скъпа, добре ли се забавлява снощи?

Той изглеждаше страшно доволен от себе си и Лиан му се усмихна над чашата кафе.

— Да, много. Беше хубава вечер, чичо Джордж. Благодаря ти.

— Няма защо. Отдавна имах да се отплащам за доста покани, но без жена в къщата… — опитваше се да си придаде печален вид, ала това не му се удаваше и Лиан прихна.

— Не съм много сигурна, че ти вярвам. — После го погледна, спря да се смее и реши да хване бика за рогата: — Чичо Джордж, мога ли да ти задам един много невъзпитан въпрос?

— Зависи колко е невъзпитан — усмихна се на племенницата си той. Започваше все повече да я харесва. Тя бе много смела жена, макар да бе направила голяма грешка, като се бе оженила за този човек. Но той скоро щеше да го избие от главата й. Бе сигурен, че тя ще си възвърне здравия разум. Лиан беше умница, а бе длъжна да мисли и за децата. — Какво искаш да ме питаш?

— Не се опитваш да ме показваш на… хм, ъъъ… свободните мъже в града, нали?

Той се престори на изненадан, явно се забавляваше.

— Да не предпочиташ женените, Лиан? — Той самият винаги бе имал слабост към омъжените жени.

— Не, чичо Джордж. Предпочитам собствения си съпруг.

На масата внезапно се възцари тишина.

— Аз не мисля, че има нещо лошо, ако се запознаеш с неколцина мъже от града. А ти? — но това бе подвеждащ въпрос.

— Зависи какво знаят те за семейното ми положение. За омъжена или за разведена ме мислят?

— Не си спомням какво съм им казал — прокашля се той и хвана вестника.

Но Лиан много внимателно го измъкна от ръцете му и рече.

— Искам да ми отговориш. Мисля, че това е важно.

— Аз също — отвърна прямо той. — Смятам, че вече е време да се огледаш и да помислиш за тези неща. Този човек е на близо десет хиляди километра оттук и се занимава Бог знае с какво, за което няма да говорим, след като ти не искаш. Но знаеш моето мнение по този въпрос. Намирам, че тук има много по-добри възможности за тебе.

— Не мога да се съглася. — И още като го каза се улови, че мисли за Ник Бърнъм. Прогони го от главата си и погледна своя събеседник. — Аз съм омъжена жена, чичо Джордж. И възнамерявам да си остана такава. Също така възнамерявам да остана вярна на съпруга си. — В съзнанието й отново блесна споменът за единственото й провинение и тя отново го пропъди. Не биваше да мисли повече за него. Мечтите за Ник не водеха доникъде.

— Дали ще си му вярна или не, е лично твоя работа. Аз просто си рекох, че ще ти се отрази добре, ако се запознаеш с някои хора от Сан Франциско.

— И беше много мило от твоя страна. Но не мога да кажа същото за твоите опити да разрушиш брака ми.

— Твоят брак не съществува, Лиан.

Лиан се стъписа от силата, с която го каза.

— Напротив, съществува.

— Но не би трябвало.

— Нямаш право да вземаш това решение вместо мене.

— Имам пълното право да се опитам да те върна на земята. Ти пропиляваш младостта си заради един стар глупак, който сигурно е сляп, та не вижда какво върши. — Лиан стисна езика си зад зъбите и той продължи: — И ти ще си голяма гъска, ако не предприемеш нещо по този въпрос.

— Благодаря ти. — Тя се изправи много тихо и излезе от стаята, чувствайки се виновна и неблагодарна. Чичо Джордж имаше добри намерения, но не си даваше сметка с какво се е захванал. Тя никога повече нямаше да измени на Арман. Никога. Не беше абитуриентка, та да я представят на кавалерите по балове и вечери. И изведнъж се почувства като глупачка, задето така лекомислено се бе включила в играта му.

Това чувство се засили още повече, когато същия следобед Лаймън Лоусън я потърси по телефона в Червения кръст. Покани я на ресторант следващата вечер, но тя отказа, под предлог, че е заета. И той не бе единственият. Борсовият агент, който бе седял от другата й страна, също се обади и на нея й стана крайно неудобно от впечатлението, което чичо й очевидно се опитваше да създава — че тя е жена без семейни ангажименти. А ако им обяснеше, че случаят не е такъв, щеше да излезе, че той е лъжец. Нещата станаха още по-лоши, когато след няколко дни във вестника се появи съобщение, че хубавата племенница на Джордж Крокет от Вашингтон се е разделила със съпруга си и се е върнала да живее в Сан Франциско. В материала дори се загатваше, че в най-близко бъдеще щяла да замине за месец и половина в Рино.

— Чичо Джордж, как можа? — влезе тя същата вечер в библиотеката и размаха вестника пред него.

— Не съм им казвал нито дума! — дори не изглеждаше смутен. Беше убеден, че постъпва правилно.

— Трябва да си им казал. И Лаймън Лоусън пак ми звъня този следобед. Какво, по дяволите, да отговарям на тези мъже?

— Че ще ти е приятно да вечеряш с тях от време на време.

— Но аз нямам такова намерение!

— Би ти се отразило добре.

— Аз съм омъжена. Омъжена! О-м-ъ-ж-е-н-а. Омъжена. Не разбираш ли?

— Знаеш какво е отношението ми към това, Лиан.

— Ти също знаеш какво е моето отношение. Как точно смяташ да обясниш моята измяна на децата ми? Да не би да очакваш те просто да забравят за съществуването на баща си? Или мислиш, че аз мога?

— Надявам се, след време.

Това бе една акция, с която тя не знаеше как да се справи. Чичо й се прибираше вечер с различни хора и ги канеше да пийнат нещо, вземаше я от Червения кръст и я водеше да обядват с приятели. Към Коледа Лиан имаше чувството, че се е запознала с всеки свободен мъж в града и нито един от тях не подозираше, че тя се отнася много сериозно към своя брак. Беше едва ли не смешно, само дето я вбесяваше. Търсеше спасение в работата си и при децата и си намираше оправдания да отхвърля всички покани.

— Кога най-сетне ще излезеш от тази къща, Лиан? — изрева една вечер чичо Джордж, докато играеха домино, и тя ядосано хвърли плочките си.

— Утре, като тръгна на работа.

— Имам предвид вечер.

— Когато войната свърши и мъжът ми се върне. Това задоволява ли те, или искаш да се изнеса веднага? — Бе започнала да му крещи, а той бе стар човек и тя се почувства много зле. — Моля те, чичо Джордж, остави ме на мира, за бога. Моментът е много труден за всички ни. Не го прави още по-непоносим за мене. Знам, че намеренията ти са добри. Но аз не желая да излизам със синовете на твоите приятели.

— Би трябвало да си благодарна, че те искат да излизат с тебе.

— Защо да съм им благодарна? За тях аз съм само „Крокет шипинг“.

— Това ли те безпокои, Лиан? Те виждат в тебе нещо повече. Ти си много красива и страшно умна.

— Добре, добре. Няма значение. Важното е, че аз съм омъжена.

А накрая излезе, че децата са ги чули.

— Защо чичо Джордж иска да излизаш с други мъже?

— Защото е откачен — рязко отвърна тя, обличайки се за работа.

— Така ли? — Мари-Анж изглеждаше заинтригувана. — Искаш да кажеш, че е изкуфял?

— Не, искам да кажа… Защо не ме оставите на мира, да му се не види! За бога… — Но истинският проблем беше, че от две седмици не бе получавала писмо от Арман и й призляваше от тревога да не му се е случило нещо. Ала не можеше да сподели страховете си с децата. — Виж, чичо Джордж го прави от добро сърце, много е сложно за обясняване. Просто забравете за това.

— А ще излизаш ли с други мъже? — Детето изглеждаше разтревожено.

— Разбира се, че не, глупачето ми. Аз съм омъжена за татко ти — като че напоследък само това повтаряше.

— Според мен, когато пътувахме насам с парахода, господин Бърнъм те харесваше. Видях как те гледаше понякога, сякаш те мисли за нещо изключително. — На възрастните в главата, на децата в устата.

Лиан заряза онова, с което се занимаваше в момента, и погледна дъщеря си.

— Той е много добър човек, Мари-Анж. Аз също го смятам за изключителен. Ние сме много добри приятели, но това е всичко. И не забравяй, че той е женен.

— Не е вярно.

— Разбира се, че е женен. — Денят й още не бе започнал, а вече се чувстваше уморена, обуваше си чорапите и нямаше търпение да излезе най-сетне от къщи. — Нали се запознахте с жена му и със сина му Джон на „Нормандия“ миналата година.

— Знам. Но във вестника вчера пишеше, че се развежда.

— Тъй ли? — Лиан усети как сърцето й спира. — Къде?

— В Ню Йорк.

— Питам на кое място във вестника. — Тя бе прегледала само първата страница за новини от войната и бе станала, да не закъснее за работа.

— Не знам. Пишеше, че са имали голям скандал и той е подал молба за развод и иска да вземе сина си, а тя не му го дава.

Лиан бе като вцепенена. Прислужницата й помогна да открие вестника в килера. Мари-Анж бе права. Наистина имаше такава статия, на трета страница. Никълъс Бърнъм влязъл в остра разпра със съпругата си. Тя и Филип Маркъм предизвикали скандал в Ню Йорк и Ник подал документи за развод по нейна вина, като посочил и Маркъм за ответник по делото. Освен това искал да получи родителските права над сина си, но не можело да се каже дали ще му ги дадат.

Когато Лиан стигна в офиса на Червения кръст, бе изкушена да му се обади, но както винаги досега остави слушалката, преди да е набрала номера. Дори той да се развеждаше, тя си оставаше омъжена. За нея нищо не се бе променило, включително и чувствата й към Ник. И към Арман.